Розамънд Лъптън
Тишина (15)

14

През последните петнайсет минути температурата се беше понижила с три градуса. Ясмин най-накрая сложи веригите. Заизкачва стъпалата към кабината. През прозореца видя как Руби се тресе, а лицето й е пребледняло. Бързо влезе вътре.

Лаптопът беше отворен и на екрана се виждаше нов имейл.

Снимката показваше мъртва полярна лисица с нежно заоблени уши и огромни очи сред меката бяла козина. Ясмин се опита да си представи, че пред нея лежи плюшена играчка, която човек можеше да си купи от магазина, невероятно пухкава и примамлива, а не умъртвено живо същество, но по детски уязвимата мека красота на лисицата така силно й напомни за Руби, че трябваше да заглуши вика си. Фенерчето на мъжа осветяваше само главата на лисичето. Муцуната му беше оплескана с кръв.

Заглавието на имейла беше DSC_10027; номерът под снимката — 68733615 149695998.

Беше я изпратил преди четири минути.

Руби изглеждаше съсипана, но сега нямаше време да я успокоява, трябваше да я отведе на безопасно място. Бързо подкара камиона, като се оглеждаше къде може да обърне.

 

 

Плачех с Босли и татко влезе, и двамата разговаряхме за училище и за Джими, и той каза, че можем да започнем общ блог. Показа ми снимки на красиви животни и птици. Имаше една снимка на полярно лисиче. Татко каза, че всеки път, когато виждал полярно лисиче и погледнел към красивата му муцунка, успявал да ме види наистина ясно. Също като мама с хризолита на пръстена й.

Лисичето на снимката е мъртво.

Татко никога не би изпратил подобна снимка на мама.

Имейлите не са от него.

Когато си мислех, че татко ни праща съобщенията, вярвах, че той е в безопасност, защото има лаптоп и терминал със себе си, и че е достатъчно добре, щом може да печата разни неща и да ги изпраща.

Снегът, който пада, е изключително обилен, като армия от мравки сиафу^[1]. Една малка мравка-снежинка може да ви ухапе, но милиони и милиони от тях убиват всичко, дори хора. Татко може да няма нищо със себе си. Нито лаптоп, нито одеяло, нито дори нож. Какво ще стане, ако снегът го атакува и той няма къде да се скрие?

Знакът за „татко“ е изобразяването на буквата „Т“ с пръсти и от формата му ми идва да заплача, но упорито се опитвам да сдържа сълзите си. И това не е добре, защото мама не може да ме види как й правя знака, докато кара, затова включвам „Магическия глас“.

— На татко ще му трябва нож, за да си направи апутиак — казвам. — И може да няма такъв.

— Мисля, че е взел пакет със средства за оцеляване — отвръща мама. — И че ще разполага с всички инструменти, които са му необходими.

Чета думите й на „Магически глас“, препрочитам ги отново и отново. Ще ми се пак да съм първокласничка и да й вярвам, и да си мисля, че татко е в безопасност.

Но вече съм в шести клас. И през септември ще съм в средното училище.

Поглеждам през прозореца към снежните мравки сиафу, сякаш ако ги гледам втренчено достатъчно дълго, ще ги накарам да изчезнат, но те прииждат все повече и повече. Мама е казала нещо, защото на „Магически глас“ излизат допълнително напечатани редове: „Трябва да се върнем в Колдфут и да изчакаме там, докато бурята премине“.

Не може да е вярно.

— Ще потеглим веднага щом бурята отшуми, обещавам, тогава отиваме право при татко ти.

— Не! Не можем да го изоставим!

Опитвам се да изкрещя, но „Магически глас“ не крещи.

— Той може да умре! Мамо, моля те!

Това не е моят глас, а някаква тъпа, пълна с прахоляк торба на прахосмукачка.

— Ще остана сама!

Напечатвам нещо, за да го прочете, произнесено с истинския ми глас, и й бутвам лаптопа. Тя кара към голямата отбивка и знам, че там ще обърне и ще остави татко.

Мама спира камиона, но двигателят продължава да бръмчи, защото усещам буботенето му под себе си.

— Баща ти е добре — уверява ме тя. — Сигурна съм, че си е построил убежище.

Гади ми се, когато поклащам глава.

— Действаме по сценарий номер две, Руби. Татко ти е тръгнал на пътешествие и е взел своя комплект за оцеляване със себе си.

Но тя не вярва наистина, че има сценарий номер две. Само й се иска да вярва в това. Така беше дори на летището, когато за пръв път го спомена. Не си го помислих с думи, просто го почувствах. Но нямах нищо против, защото в продължение на цяла вечност бях сигурна, че татко е взел всичко най-важно със себе си, като терминала и лаптопа на някой приятел, и нож.

— Просто се престорих, че вярвам, че баща ти е отишъл да снима — продължава мама и признанието й така ме изненадва, че правя мъничко вътрешно салто. — Преструвах се пред полицията, пред теб, дори пред самата себе си. Но сега вече видях снимките на мускусен бик и на арктически вълци, и на полярна лисица, и на гарван, и отпечатъците от криле на бяла яребица… Бог знае колко още други създания има в тази пустош.

— Има речни бобри — казвам. — И снежни сови, и зайци беляци. Много, много неща.

— Именно — кимва мама. — И баща ти дойде тук да ги снима. И аз мисля, че е излязъл да прави снимки, когато селото е пламнало. Така че е взел комплекта за оцеляване със себе си с всичко, от което може да има нужда.

Тя ми се усмихва и разбирам, че наистина го вярва.

— Той ми каза, че апутиакът има добра форма, за да устоява на буря. Защото е с извит свод и вятърът просто духа над повърхността му.

— Това е вярно, не бях се замисляла. Е, в такъв случай в неговия комплект за критични ситуации ще има инструменти, с които ще може да си направи иглу и да се скрие в него.

 

 

Когато двете халки замръзнаха за пръста й, Мат, такъв, какъвто го познаваше и обичаше, се беше върнал стремително в паметта й, честността и човечността му я връхлетяха. Не беше излъгал за халката. И не беше излъгал, че се връща тук заради животните.

Да, заплашителните имейли и шофьорът на цистерната, който ги преследваше, я плашеха, но същевременно придаваха тежест на вярата й, че съпругът й е жив, тъй като някой искаше тя да не стигне до него.

Щеше да закара Руби в Колдфут и да помоли Коби да се грижи за нея, после щеше да продължи сама и да го намери. Ако останалите шофьори се опитаха да я спрат, тогава просто щеше да се наложи да постигне своето със сила.

Натисна педала на газта и погледна в огледалото за обратно виждане, преди да се опита да обърне камиона. Ярките светлини зад нея я заслепиха, за момент престана да вижда. Цистерната беше точно зад камиона им, фаровете бяха включени на максимум, готови да се врежат в тях. Беше принудена да ускори и да подмине мястото, където можеше да завие, и продължиха да се движат на север.

Просто трябваше да се откъсне напред и да набере преднина, за да може да обърне тира, сигурно щеше да има друго удобно място за тази маневра, което да е достатъчно широко.

Но дори да успееше да обърне, щеше да й се наложи да го подмине, докато той пътуваше в обратната посока. Непознатият беше опасно жесток с тях, сега беше съвсем наясно с това. Беше ги принудил да излязат от очертанията на шосето и сега се намираха в планината, с рязък склон от едната им страна.

Тя бързо сграбчи ръката на Руби и я стисна окуражително, преди да посегне към радиостанцията.

— Коби, там ли си?

— Ясмин, радвам се да чуя гласа ти. Към Колдфут ли се движиш?

— Не можах да обърна. Една цистерна опита да се вреже в камиона ми, когато забавих, за да се помъча да завия обратно.

— Божичко!

— Преследва ме от много мили. Можеш ли да се свържеш с полицията?

— Разбира се. Дръж се, чуваш ли? Полицаите ще се свържат с теб на този канал.

Тя погледна отново в огледалото за обратно виждане. Онзи бе намалил яркостта на фаровете си и беше спрял. Сигурно бе чул разговора. Не би искал полицията да го открие толкова близо до нея.

Това означаваше, че тя също можеше да спре камиона, и за момент облекчението, че не шофира, я завладя напълно.

— Съжалявам, мамо — рече Руби. — Не исках да кажа това.

Ясмин знаеше, че дъщеря й е ужасена от преследвача, и се удиви на силата й, която й позволяваше дори и в тази ситуация да бъде добра. Също така знаеше, че Руби наистина мислеше онова, което беше казала.

Спомни си как бе споделила с Адиб, че Руби ще е загубена без баща си и как се беше изненадала, когато думите бяха излезли от устата й, истината в тях я бе зашлевила, сякаш осъзнаването на този факт бе дошло от някъде другаде, а не беше в нея през цялото това време. Щеше да е загубена без баща си, да. Съсипана. Смазана. „Да“ за всички тези ужасни емоции. Но не и сама.

По радиостанцията прозвуча мъжки глас:

— Госпожо Алфредсън? Тук е лейтенант Рийв.

Спомни си го от Феърбанкс. Разговорът вероятно беше прехвърлен към него в мига, в който Коби я бе споменал.

— На магистралата Далтън ли сте? — попита ужасено той.

— Да.

— Къде е детето ви, госпожо Алфредсън?

— С мен.

Шофьорът на цистерната сигурно слушаше. И ако той беше Силезиън Стенет, вече знаеше, че Руби е с нея, но ако беше друг, може да не бе наясно с този факт. Дали това щеше да го възпре да прояви жестокост? Или може би щеше да го подтикне да използва уязвимостта им?

По радиостанцията се възцари мълчание. Представи си как хората слушат този разговор, почувства техния ужас. Каква е тази майка, която застрашава живота на детето си по този начин?

— Казаха ми, че някой се е опитал да ви изблъска? — продължи лейтенант Рийв.

— Опита се да ни попречи да се върнем обратно. Следва ни от около сто мили, може би още от Феърбанкс.

— Тира на Азизи ли караш? — попита друг глас, който й се стори познат.

— Да. Той…

Мъжът я прекъсна:

— Аз съм на MP 181, на юг ли пътуваш? Подминах камиона на Азизи преди около двайсет мили. Зад тази госпожа няма никого.

Сигурна беше, че е същият човек, който я бе попитал дали има оръжие.

— Продължих още около двайсет мили, после видях друг тир, който се движеше на север — продължи безименният шофьор. — И беше тир, не цистерна. Както казах, зад нея няма никого.

— Лъжете — възрази тя. — Това сте вие, нали? Шофьорът на цистерната със сините фарове. Движите се на север, не на юг. Точно зад мен.

— Хей, я не си играй на привидения, госпожо.

Лейтенант Рийв се включи отново:

— Ето какво ще направим, госпожо Алфредсън. Ще се опитате да намерите място, на което да спрете, докато изпратим спасителен хеликоптер, който да вземе вас и дъщеря ви. Разбрано?

Говореше й много спокойно, с овладени разумни доводи, както човек би говорил на самоубиец, стъпил на перваз, помисли си тя.

— Да.

Искаше да му каже за имейлите, за вероятното заграбване на земята и за Силезиън Стенет, но в момента думите й нямаше да имат никаква тежест — в очите му тя беше просто една съсипана от скръб жена, която е откраднала камион, поставила е детето си в опасност и си е внушила, че някаква цистерна я преследва.

Но когато хеликоптерът им долетеше от Далтън, щяха да видят, че зад нея наистина има цистерна. Тогава щяха да разберат, че непознатият шофьор е излъгал. Тогава щяха да я чуят. И тя щеше да ги убеди, че Мат е жив, че най-вероятно знае нещо за Анактуе, поради което някой се опитва да й попречи да стигне до него.

Сините светлини зад тях ставаха все по-големи, докато цистерната се приближаваше. Пътят пред нея имаше две платна и беше прав поне още няколкостотин метра, недостатъчно пригоден за маневра на масивна цистерна, но достатъчно широк, за да е възможно разминаване. А ако той стореше това, тогава щеше да се престори, че никога не е я преследвал.

Тя отново подкара тира, стараейки се да запази преднината пред него през неспирния сняг.

Трябваше да остане отпред само докато полицията пристигне. Огромните чистачки изстъргваха дебелите слоеве от стъклото още когато снежинките го докоснеха, но й осигуряваха много ограничена видимост.

Стигнаха до тесен участък от пътя, извиващ покрай планинския склон. Тук нямаше място за изпреварване, затова Ясмин намали скоростта и спря. Шофьорът на цистерната бе принуден да стори същото. Щеше да изчака тук, докато полицията пристигне. Пред тях се виждаха два малки смърча, наклонени настрани от вятъра.

— Аз съм виновна — каза Руби. — Заспах.

— Не си виновна за нищо.

— Но ако те бях събудила, щяхме да се откъснем от мъжа зад нас и да сме по-близо до татко.

— Нямаше да има никаква разлика.

Руби поклати глава.

— Честна дума. Съвсем никаква разлика.

До това отвратително пътуване не си беше давала сметка колко щедра е Руби към майка си. Ето, и тук тя поемаше вината, докато всичко — всичко! — се беше случило единствено заради нея.

Лейтенант Рийв отново се включи по радиостанцията:

— Говорих със спасителния ни отряд. Съжалявам, но при тези метеорологични условия хеликоптерът не може да излети.

Ясмин веднага подкара отново, знаеше, че шофьорът на цистерната слуша и сега ще се устреми към тях.

— Дори да успеят да стигнат до вас, което е много съмнително — продължи лейтенант Рийв, — не можем да рискуваме да ви качим с дъщеря ви в хеликоптер при тези ветрове. В момента скоростта им е петдесет мили в час, а ще стане по-лошо. Ураганна сила.

— Точно зад нас се движи цистерна със сини фарове. Опитва се да ни изблъска от шосето.

— Проверихме. Никой от превозвачите няма камиони навън. Шофьорите им изчакват в Дедхорс, Феърбанкс или Колдфут. Никой друг, освен вас, не кара при тези условия.

— Моля ви, трябва да ми повярвате.

— Ще дойдем да ви приберем възможно най-бързо.

— В Анактуе беше изпратен хеликоптер, който да огледа за оцелели — рече Ясмин. — Въпреки че и тогава е имало буря…

— Ветровете не бяха толкова силни. Летенето беше рисковано, но не самоубийствено. Днес случаят не е такъв. Ще сте в по-голяма безопасност, ако изчакате бурята в кабината си.

Сините светлини зад нея оставаха същите по размер, което означаваше, че шофьорът спазва равномерна дистанция. Може би трябваше да се опита да дръпне напред? Но пътят беше стръмен, ветровит и опасен, а снегът ставаше все по-тежък.

 

 

Движим се много, много бавно, защото е трудно да се види нещо през снега, мъжът след нас също кара много, много бавно. Сякаш ни преследва на забавен кадър, но все пак продължава да ни преследва.

Виждаме табела: ПОСЛЕДНИЯТ СМЪРЧ НА СЕВЕР — НЕ РЕЖЕТЕ. До нея лежи мъртво дърво, цялото побеляло от сняг и лед, все едно е направено от дребни костици. Сигурно сме подминали последното дърво на север преди много мили.

 

 

Ясмин забеляза как сините фарове на цистерната се отместват встрани, после пак заемат изходно положение. Трябва да беше поднесъл. Може би не беше спрял да сложи веригите за сняг. Може би просто щеше да се подхлъзне на ръба на проклетия планински склон и всичко да се свърши. Или, което не беше толкова хубаво, колкото първата възможност, щеше да му се наложи да спре, за да си постави веригите, и щеше да е също толкова непохватен, колкото беше тя, и процедурата щеше да му отнеме час, а през това време те щяха да са далеч от него.

През снега успя да зърне пътния стълб с означение MP 242. От картата на Адиб знаеше, че скоро щяха да доближат прохода Атигун, най-високия планински проход в Аляска. От другата му страна лежеше безкрайният северен склон на тундрата, простиращ се до Северния ледовит океан.

Плътната тъмнина и сняг бяха пронизвани единствено от нейните фарове и от сините светлини на цистерната. Но тя усещаше как чувството й за вина, че е поставила Руби в такава опасна ситуация, също я преследваше в тъмното, а зад вината — друга, по-тиха вина: Ще остана сама.