Розамънд Лъптън
Тишина (14)

13

Руби спеше до нея. Тя изгаси лампата в кабината и зърна собственото си отражение в предното стъкло, подобно на киароскуро^[1] на тъмния фон отвън. Включи фаровете на тира, но не видя светлинни снопове пред себе си. Чернотата беше солидна. Старият й ужас да не бъде затворена жива в ковчег и заровена дълбоко в земята премина като кълбо през тялото й. Дишането й стана повърхностно, пръстите й започнаха да си играят с бутоните на таблото. Чистачките избутваха снега от стъклото, подобно на снегорини.

Фаровете осветяваха тежкия сняг, силните ветрове въртяха с озлобена скорост навяванията по шосето. Ясмин погледна към часовника на таблото. Беше спала два часа. Бързо извърна очи към огледалото за обратно виждане, но от сините светлини нямаше и следа. Разграфеният измервателен стълб наблизо показваше, че за времето, в което беше спала, бе навалял трийсет сантиметра сняг. Термометърът показваше минус трийсет и седем градуса.

Тя включи радиостанцията. Шофьорите си подхвърляха реплики един на друг от различните депа във Феърбанкс, Дедхорс и спирката в Колдфут. Никой от тези, които се включваха, не беше навън.

В лаптопа на Руби беше пристигнал нов имейл. Преследвачът им го беше изпратил, докато Ясмин спеше.

Единственото, което се виждаше на снимката, беше сняг и тя изпита облекчение. Светлината на фенерчето беше по-слаба, отколкото на предишните две снимки, белотата на снега бързо преливаше и изчезваше в тъмното наоколо. Ясмин с неохота увеличи изображението и забеляза черни следи. Видя трупове на животни, частично заровени в снега, бялата им козина на практика почти не се открояваше от общия фон; издаваха ги единствено очертанията от черни косъмчета, подобни на резки от въглен, около мъртвите им очи и черните върхове на муцуните им. Различи общо пет животни, но беше възможно да има и други. Опита се да разбере как са били убити, но не забеляза никакви следи от кръв или наранявания; може би светлината на фенерчето беше прекалено слаба.

Да не би да й отправяше предупреждение, че това би могло да се случи с нея и Руби — двете да бъдат безследно погребани под снега?

Заглавието на имейла беше DSC_10025; номерът под снимката — 68945304 149992659.

Увеличи яркостта на екрана до максимум. В долния десен ъгъл различи сянката на хъски с остатък от юзда, най-вероятно катарама, която проблясваше едва забележимо под лъча на фенерчето. Който и да беше подателят на имейлите, той пътуваше с шейна, безшумен и незабележим в тъмнината. Колко близко беше до тях?

Светлината от екрана събуди Руби. Ясмин понечи да затвори лаптопа, но дъщеря й успя да види снимката.

— Арктически вълци — отбеляза тя.

* * *

Мисля, че татко е изпратил снимката, за да ни покаже какво са сторили бракониерите с вълците. Защото единствено хората убиват вълци.

Но зверовете все още са с прекрасните си гъсти бели кожуси, а бракониерите биха ги одрали, за да вземат кожите им.

Сигурно виелицата ги беше застигнала и погребала. Може би някоя натрупана камара сняг се е стоварила отгоре им, че защо не и лавина.

— Трябва да съобщим в полицията, че татко е жив — казвам, защото сега, след като вече имаме ТРИ имейла, няма начин мама да не е разбрала, че са от него.

Но тя не казва нищо и аз разбирам, че продължава да не ми вярва, значи и полицаите щяха да реагират като нея, а аз не знам как да накарам някой да вземе думите ми на сериозно. На светлината на фаровете ни се виждат огромни развети снежни чаршафи, като някакви променящи формата си духове, населили шосето.

 

 

Отново караше. Гъстият сняг се сипеше бързо върху предното стъкло на камиона; чистачките се плъзгаха с максимална скорост.

Неочаквано фаровете им отказаха и тирът продължи да се движи в пълна тъмнина. Ясмин бързо намали скоростта, като се опитваше да предотврати поднасянето на гумите и се молеше да се задържат в очертанията на шосето. И после дебелият слой сняг се отлепи от предното стъкло. Докато беше спала, върху тира се беше натрупал сняг, после се бе плъзнал надолу към предното стъкло, подобно на щора.

По радиостанцията долетя гласът на Коби, малко по-неспокоен от обикновено:

— Някой виждал ли е онази лудата?

Значи от „храбра“ беше станала „луда“, не намираше това за нечестно.

— Тук съм — включи се тя.

— Господи! Ясмин. Наистина се притесних за теб.

— Заспах.

— В кабината ли си? Търсих те из всички камиони.

Искаше да му каже истината, но шофьорът на цистерната може би продължаваше да ги търси в Колдфут и щеше да чуе разговора им.

— Ясмин?

Но онзи със сигурност вече бе разбрал, че не са в Колдфут, и беше поел след тях. Докато се колебаеше какво да отвърне, Коби се досети за истината:

— Подминала си ни?

Тя замълча.

— Божичко! Бурята ще удари след три часа.

Три часа. Невъзможно беше да стигне до Мат за толкова кратко време; дори нямаше да е изминала и половината път до Дедхорс.

— Толкова скоро? Сигурен ли си?

— Приближава наистина бързо. Трябва да се върнеш.

— Мъжът ми е някъде навън. Няма да оцелее.

— Наистина съжалявам да го чуя, госпожо — включи се друг шофьор. — Но ти няма да успееш да стигнеш до Дедхорс, а по пътя няма безопасно място, на което да спреш да изчакаш. Щом прекосиш планините, ще се озовеш на северния склон на Арктическата тундра; там няма дървета, които да спират вятъра. Бурите префучават през нея, сякаш е в ада. Осемдесет и осем хиляди квадратни мили пустош. Знаеш ли колко огромна площ е това? Колкото щата Юта. Дори по-голяма.

— Това просто не е възможно — добави друг глас. — Ветровете ще те преобърнат, снегът може да те затрупа, няма да успееш да излезеш от камиона за нищо на света, така че няма да си в състояние да си поправиш спирачките, нищо. Ако двигателят ти спре, ще замръзнеш в кабината.

Отново се разнесе гласът на Коби, бавен и добър:

— Нямаш достатъчно време, за да стигнеш до Дедхорс, Ясмин. Дори камионът ти да беше с турбодвигател и да беше средата на юли, разбираш ли? Трябва да се върнеш в Колдфут. Налага се мъжът ти просто да чака.

В буря като тази? Без никаква защита? Когато дори опитните шофьори в приятните си топли кабини в масивните им камиони говорят за убежище? Тя чуваше фученето на вятъра през затворените прозорци на кабината.

— Веднага обръщай, чуваш ли ме? — рече Коби. — Но първо трябва да си сложиш веригите. Снегът вече пада наистина бързо и скоро ще стане хлъзгаво.

Хлъзгаво. Дума, сякаш излязла от устата на малко момиченце, щапуркащо по чорапи върху полирания под. Изпълни я топло чувство към Коби за това вербално подценяване на ситуацията.

— Значи така. Имаш нужда от тези вериги — дори да искаш да се самоубиеш, като продължиш да караш, пак ти трябват. Знаеш ли как се слагат?

Тя разбра, че ще я накара да сложи веригите и после ще я убеди да се върне обратно. Правеше го бавно, стъпка по стъпка, търпеливо и мило.

— Не.

— Добре. Намират се до гумите, под шасито на камиона. Разстилаш ги отпред, после бавно придвижваш камиона върху тях, накрая ги затваряш.

— Добре.

— После се оглеждаш за място, където да обърнеш.

— Благодаря ти.

Тя изключи радиостанцията и погледна в огледалото за обратно виждане. Зад нея нямаше никого. Спря камиона. Руби беше включила „Магически глас“ и следеше разговора.

— Продължаваме към татко — каза дъщеря й. — Преди каза на хората, че ще спрем в Колдфут, но не го сторихме, значи продължаваме към татко.

Констатация, не въпрос, тъй като за двете беше немислимо да оставят Мат сам навън, в арктическата буря. Ужасът на Ясмин от това да го изоставят, който първоначално беше завладял мозъка й, а после се беше превърнал в призрачно присъствие на шосето пред нея, сега се бе изправил точно насреща й в тъмното.

Засега трябваше да се концентрира върху поставянето на веригите, защото каквото и да предприемеше, имаха нужда от тях.

Докато навличаше арктическите си дрехи, тя се видя такава, каквато беше преди много години, когато ходеше по засипания с листа слънчев тротоар от топлата витрина на магазина за кулинария към вестникарската будка; очуканата кола, която връхлетя върху тротоара, и Мат, който я блъсна встрани от пътя й. През воя на арктическия вятър Ясмин чу звука от удара на колата в близкия уличен стълб, бибиткането на клаксона, влудяващо силно и настойчиво, докато шофьорът лежеше върху него, прегънат на две — едва шестнайсетгодишен.

Същата вечер двамата с Мат разговаряха и тя беше прозряла защо биха могли да се оженят. Не защото беше застанал между нея и колата, а защото бяха разговаряли за момчето — за онова, което го бе накарало да го направи; какъв ли дом, семейство, образование имаше то; каква безнадеждност го беше тласнала напред с колата — защото Мат бе използвал пълния капацитет на интелекта си, за да се опита да си обясни какво точно се беше случило.

И защото, докато техните съседи от покрития с листа квартал си разменяха гневни имейли за безотговорния млад нарушител, който беше получил онова, което заслужаваше, и „слава богу, че някой невинен не пострада по-зле“, на Мат му беше мъчно за момчето. Защото на следващия ден бе видял майка му до уличния стълб с букет карамфили в целофанена опаковка и беше купил тиксо от вестникаря, а после беше помогнал на жената да закрепят цветята за стълба.

„Ти си моята целувка на приказния принц — беше му казала тя. — И целувка за лека нощ, и обувки, които прилягат съвсем точно, и стъклена пантофка, и с теб вече не съществува вакуум в природата, нито пък в мен, и те обичам.“

 

 

Снегът е като плътни мрежести завеси, спускащи се от небето към земята, цели слоеве от тях. Мама си облича всичките арктически дрехи, защото трябва да сложим веригите на гумите.

— Мога да ти помогна — предлагам.

Тя поклаща отрицателно глава.

— Мога пак да ти светя с фенерчето — продължавам. — А ако ми стане прекалено студено, ще вляза вътре.

— Благодаря. Но наистина не искам да излизаш навън, разбра ли?

— Разбрах.

— Обещаваш ли?

— Добре.

Мама продължава да ме гледа с очакване.

— Да, обещавам.

Няма да позволи на Руби да излезе отново навън — едно дете може да развие хипотермия много по-бързо от възрастен човек. Нахлузи арктическите си ръкавици върху тънките подплати и излезе, като затвори вратата на кабината възможно най-бързо.

Жестокият студ я шокира. Беше си мислила, че цветът на студа е бял като снега или може би син като означението на кранчето за студена вода, но студ като този беше заченат на място без дневна светлина и беше черен, с пълно отсъствие на всякакви багри.

Чу пронизващ писък, после осъзна, че е воят на вятъра, който навяваше на талази пресния сняг по заледената повърхност на шосето; бели призраци, пресичащи пътя и оголения терен.

Включи фенерчето на Адиб и откри веригите. Опита се да ги откачи, но не можеше да го направи, докато едната й ръка беше заета. Заби фенерчето в снега и освети с лъча му долната повърхност на шасито. Веригите изглеждаха като заварени от студа за куките, които ги крепяха. Беше трудно да ги стисне здраво. След три опита успя да улови веригите и с всички сили да ги откачи.

Трябваше отново да премести фенерчето и да насочи лъча към гумите. После разстла веригите пред тях.

Снегът се оцвети в бледосиньо. В далечината отзад се мярнаха фарове.

Беше разбрал, че не са в Колдфут, и ги бе последвал. Разговорът й с Коби по радиостанцията просто бе потвърдил този факт. Не можеше да определи колко далеч беше.

Имаше чувството, че шофьорът на цистерната и човекът, който изпращаше жестоките снимки, работеха заедно и сега затягаха примката.

Вятърът премина в протяжен вой на сирена, усили се; ужасеното лице на момчето в тъмнината. Беше умряло, преди да стигнат до него.

Предпазните й очила се замъглиха от изключителния студ. Тя опипом стигна до стълбите на камиона, успя да се покатери по тях и да влезе в кабината, но не можа да открие дръжката, за да затвори вратата.

* * *

Слагам си ръкавиците, после се навеждам към мама, посягам към вратата и я дръпвам, за да я затворя. Не виждам очите й зад очилата, което означава, че и тя не вижда през изпотените стъкла. Помагам й да ги свали, после ги избърсвам. Тя подкарва камиона много бавно, изминава само няколко сантиметра. Слага маската и очилата си и отново излиза навън. Наблюдавам я през прозореца, в случай че все пак реши да ме помоли за помощ.

 

 

Клекнала край тира, Ясмин наблюдаваше внимателно светлините на цистерната. Не се уголемяваха, следователно той също беше спрял. Все едно изчакваше благоприятен момент. Писъкът на вятъра в тъмното преминаваше в нисък стон, когато профучаваше на кълбета покрай камиона. Беше оставила фенерчето забито в снега и насочено към колелата, но то бе почти изчезнало в преспите. Тя започна да рови и опипва с ръце наоколо, но ръкавиците й бяха прекалено дебели. Свали ги и остана само по тънките подплати. След две минути откри фенерчето и бързо сложи ръкавиците си, после го включи. На светлината му видя, че гумите се бяха разминали с веригите едва с няколко сантиметра. Трябваше да повтори всичко отначало. И трябваше да го направи бързо, а това нямаше как да се случи.

Усети как времето сякаш пада от нея в натрупващия се сняг.

Никога няма да стигне навреме при Мат и да изпревари бурята.

Тихите стенания на вятъра и цистерната зад нея оказаха натиск върху страха й, твърд и стегнат.

Вдигна очи към кабината, кехлибарената светлина озаряваше малкото личице на Руби до прозореца.

Отмести поглед напред, в тъмнината, и видя разчленения мускусен бик, гарвана и заровените в снега вълци, чу как виелицата се устремява към своята кулминация.

Завладя я ужасяваща яснота; изборът, който трябваше да направи, придоби остър фокус, буквално избухна пред нея. Трябваше да обърне. Вече не съществуваше друга възможност. И Мат би искал тя да стори именно това; почувства го, без дори да се налага да го оформя като мисъл в главата си. Животът на Руби беше над всичко.

Щеше да мисли за Мат, когато дъщеря й беше в безопасност.

Ако продължаваше да мисли за него сега, нямаше да е в състояние да сложи веригите, да се върне обратно в кабината и да кара; нямаше да е в състояние да диша, да примигне или преглътне.

В продължение на цял смразяващ час тя на два пъти пропусна да уцели веригите и започваше отначало. Сините светлини си оставаха все същите като отдалеченост; камионът продължаваше да стои на едно място и да чака.

Когато се опитваше да изрови фенерчето от снега, усети как металната повърхност на двете венчални халки бе станала още по-студена на отрицателните арктически температури, после как меката кожа на пръста й залепва за метала, подобно на устни към замръзнала желязна релса. Мат й беше казал истината, когато й обясняваше защо му се налага да сваля халката, когато работи.

Спомни си как беше държала пръстена му в полицейския участък, топлия метал под пръстите си.