Розамънд Лъптън
Тишина (12)

11

Вятърът се беше усилил и размяташе като воал навяванията от сняг по шосето. Ясмин размърда глава наляво и надясно в опит да намали напрежението в шията си. Отново погледна в огледалото за обратно виждане, но зад тях все още нямаше никого.

Беше изключително горда от Руби, от това как беше държала фенерчето в мразовития студ, без да се оплаче нито веднъж. Почти никой не подозираше колко смела беше дъщеря й, нито колко умна и забавна бе, защото тя не говореше с хората. Но един ден то щеше да се случи и тогава всички щяха да я опознаят.

Двамата с Мат не спираха да се карат за това дали да позволят на Руби да комуникира с езика на жестовете, или да настояват дъщеря им да използва гласа си; както и за лаптопа, и за интернет, и за важното решение от миналата година по въпроса дали Руби да тръгне на училище от септември. Обикновеното средно училище разполагаше с отличен екип от специалисти, които да подпомагат на децата с проблеми, но Мат им нямаше доверие.

— Тя ще е „специална“ — беше натъртил. — Нали знаеш, че именно така се дразнят децата помежду си?

Ти си „специална“. Да, Ясмин много добре познаваше това усещане. И не беше обикновеното дразнене между деца, ставаше дума конкретно за Руби. Тя кимна и очите им избягнаха да се срещнат, защото и двамата знаеха, че се бяха провалили като родители в опитите да предпазят детето си. Ясмин мислеше, че в средното училище нещата ще са по-добри, отколкото в началното, бяха разговаряли с директорката, която ги беше уверила в това, но Мат бе отказал да бъде убеден.

— Тя трябва да се научи да оцелява в реалния свят — настоя Ясмин. Защо Мат не разбираше тази проста необходимост? — Ако го направи сега, ако премине през трудната част, докато още сме с нея и й помагаме, тогава…

Мат я прекъсна:

— В момента това не дава резултат.

— Сега може би не, но…

— Всичките тези приказки за реалния свят са празна работа. Светът се състои от милиони различни места и Руби сама ще открие на кое от тях иска да бъде.

После Руби слезе долу и ги прекъсна, но спорът им продължи на фрагменти, без никоя от страните да печели или губи каквото и да било, защото, когато спориш за детето си, няма място за компромиси или извръщане на глава настрани от онова, което смяташ за правилно.

Вътрешно Ясмин тайно копнееше да е мека с Руби; да престане да настоява тя да използва гласа си и да я остави да разговаря с жестове, както и веднага да я отпише от онова училище, където дъщеря й беше толкова нещастна. Но ако го направеше, щеше да постъпи като страхливка. Трябваше да намери смелост да погледне към пътя на осемнайсетгодишната Руби, на двайсет и пет годишната Руби, на Руби на възрастта, на която самата тя беше в момента; когато родителите й нямаше да бъдат до нея и да й помагат, поне не ежедневно, както Ясмин сега. Трябваше да постъпи правилно, да избере най-доброто и да рискува детето й да я намрази, защото го правеше от любов.

Пак погледна в огледалото. Отзад се мярнаха сините светлини.

От тях нямаше и следа, докато почистваше задните фарове. Нито когато беше излязла от отбивката. Бе убедена, че шофьорът се е върнал обратно. Вместо това той беше изключил фаровете си и бе изчакал, скрит в тъмното, за да я последва отново.

Сети се за мъжа от летището, онзи с боядисаната руса коса, Силезиън Стенет, и притеснителния му отказ да откъсне очи от нейните, преследването по коридора, хващането на ръката й.

Не вярваше, че е възможно такава силна мания да се зароди в рамките на няколко минути, но си спомни пропитата му с пот боядисана светлоруса коса, предложението му да се грижи за Руби, желанието му да я накара да се почувства задължена, въпреки че беше заявил точно обратното: Няма да ми дължите нищо. Имаше и други мъже, които изглеждаха разумни, но твърдяха, че са се влюбили в нея от пръв поглед; светкавици, падащи навсякъде около нея, които я разтърсваха, само че чак по-късно, когато научаваше за тях.

Дали гласът, който я бе попитал дали има оръжие, не беше на Силезиън Стенет? Не си спомняше много добре как звучеше на летището, за да го сравни с другия, но бе напълно възможно да е на същия човек. Сигурна бе, че го е чувала преди.

Не беше виждала Стенет от летището, така че нямаше как Отвратенякът да знае, че са на магистралата Далтън.

Отново погледна към отражението на сините светлини, те спазваха непроменлива дистанция зад нея.

Ясмин се включи по радиостанцията.

— На MP 150 съм и се отправям на север. Може ли шофьорът от камиона зад мен да ми се представи?

Отговор не последва.

Тишината по линията беше нарушена от топлия бавен глас на Коби:

— Храбра госпожо, пак ли ви чух току-що?

— Вие ли сте зад мен? — попита тя с отчаяна надежда.

— Аз съм на MP 170. В момента не виждам никого пред себе си — отвърна Коби.

Значи той се намираше на около двайсет мили северно от нея.

— Преди минута чух последните новини за бурята — продължи Коби. — Някой друг да е наясно с тях?

— Много ще е силна — обади се един. — Огромна шибана буря.

— Говорят за ураганни ветрове — обясни Коби. — И за температури от порядъка на минус петдесет градуса. Не са сигурни кога точно ще удари. Предполагат, че ще е след около осем часа.

— На мен ми казаха, че има риск от лавини при прохода Атигун — намеси се друг шофьор. — Не им е стигнало времето да разчистят вчерашния сняг.

— По дяволите! — изруга някой и няколко гласа се присъединиха към него.

— Преди три седмици един тир беше пометен от лавина — обясни Коби ругатните на колегите си. — Когато духа северен вятър, е нужен само час, за да се натрупа цяла камара сняг.

— В момента никой не тръгва от Феърбанкс към Дедхорс — информира ги друг. — Поне не от „Северна товарна компания“, но предполагам, че ще е същото и с останалите превозвачи. Прекалено скъпо е да се рискува загубата на платформа при буря.

— Разбрахте ли това, храбра госпожо? — попита Коби с бавния си глас.

— Да.

— Според мен трябва да си говорим на малки имена.

— Ясмин.

Тя забеляза, че до нея Руби беше пуснала „Магически глас“ и следеше разговора.

— Каза, че си на MP 150, така ли? — попита Коби.

— Да.

— Добре. Твърде далеч си от Феърбанкс, за да се връщаш. Най-добре да продължиш до Колдфут, който е на двайсет и пет мили от теб; труден маршрут, но не по-лош от онова, което си изминала досега. Паркирай там и изчакай това чудо да отшуми. Аз ще стигна пръв. Ще те чакам с кафе.

— Предполагам, че ще се наложи да се наредиш на опашка за кафето — пошегува се с него друг шофьор. — Всеки, който е тръгнал от Феърбанкс и не може да стигне до Дедхорс, ще изчака там.

Дали шофьорът със сините фарове зад нея слушаше? Сигурна бе, че е така. Адиб й беше казал, че всички шофьори са свързани помежду си чрез радиостанцията.

— Ще се видим там — каза тя. — Ако има мотел, може да отседна в него за вечерта.

Изключи микрофона.

— Не можем да спрем — каза Руби. „Магически глас“ придаваше на думите й същия технобезличен глас както винаги, но Ясмин чувстваше, че тялото на дъщеря й се тресе.

— Няма да спираме — увери я. Разполагаха с осем часа, може би дори с малко повече, за да стигнат до Дедхорс, и докато шофьорите си разменяха реплики по радиостанцията, тя беше изчислила наум средната скорост, с която се движеха, както и оставащото разстояние, можеха да се справят.

— Още ли отиваме при татко?

— Да.

Щом стигнат до Дедхорс, щеше да убеди някое въздушно такси да ги откара при Мат. Минус петдесет градуса. Ураганен вятър. Трябваше да се добере до него.

Притесняваше се от рисковете за Руби, разбира се, но може би й се привиждаха допълнителни опасности там, където не съществуваха. Сините фарове продължаваха да се движат зад тях, ала това не означаваше, че шофьорът ги следва нарочно. По този маршрут сигурно пътуваха поне още дузина камиони. Може би просто беше спрял да си почине и бе изключил светлините си. Или пък беше решил да почисти фаровете си и ги беше изключил, също както бе направила тя. Не бяха получили други имейли, слава богу! Може би беше само някакъв еднократен извратен спам. Сигурно умората я правеше параноична, а сред този пейзаж беше лесно да изпитваш страх.

Докато продължаваше напред, си спомни първата си среща с Мат, където нямаше любов от пръв поглед. По-късно той й беше признал, че я е виждал из коридорите на университета, но бил изпитвал несправедливи колебания по отношение на една толкова немислимо красива жена. Или вероятно, беше добавил, ставаше дума за някакъв Дарвинов инстинкт за самосъхранение и мисълта за жестоката конкуренция го бе накарала да прибере рогата или бивните си с цел да ги съхрани.

После я бе заговорил и я беше опознал, беше се влюбил и, както й беше признал, се бе уплашил от чувствата си към нея. Но то беше там. Той беше там. Поразен до смърт. И нямаше спасение. А тя беше почувствала, че са сродни души дори в техния общ страх от любовта. Като физик, Ясмин познаваше формулите на кинематиката за падащ от височина предмет, но в нейното собствено падане нямаше нищо логично, не съществуваха графики, нито формули, които да изразят последствията.

Обсебването се свеждаше до желанието за притежание, нарцисизъм, който представляваше откриване на собствения образ в образа на другия, но сега Ясмин разбираше, че страстта е любов в най-крайните й измерения, любов, която те кара да прекосиш арктическата пустош през зимата; и това, тук и сега, беше мястото, където чувството можеше да те отведе.

Внезапно тъмнината изсветля. Облаците, издухани от острия вятър, се бяха разкъсали и озаряваха планините. На тази белезникава светлина тя осъзна колко нависоко се бяха изкачили и колко отвесен беше склонът едва на метър от лявото платно на шосето. Прииска й се да бе останало тъмно, така нямаше да й се налага да вижда враждебния терен, подобен на сцена от готическа приказка, без следа от омекотеност или гостоприемност в него; терен, който я смаляваше до едно нищо.

Погледна нагоре към нощното небе, отдавна забравен рефлекс от детството й, когато се беше чувствала незначима и уплашена.

Посочи небето на Руби.

— Три луни! — възкликна дъщеря й чрез „Магически глас“.

— Наричат ги „лунни кучета“.

— Защо са там? Защо у дома си нямаме лунни кучета?

— Те не са истински. Направени са от лунна светлина.

— Как? Разкажи ми!

Тя спря тира.

— Там горе, наистина високо, ама много високо в облаците, плуват ледени кристали. Лунната светлина отскача от кристалите и образува лунните кучета. Истинското им име всъщност е пархелии.

Тя изобрази думата „пархелии“ буква по буква. Осъзна, че единственото нещо, на което някога беше научила Руби и което наистина си заслужаваше, бяха опитите й да говори; а още по-изненадващо за нея бе откритието, че пархелиите всъщност имаха значение за дъщеря й.

— Пархелии — повтори с пръсти Руби.

Тогава облаците покриха луната и пархелиите и отново се възцари мрак.

Тя продължи да кара.

Осветеният часовник на таблото показваше три часа след полунощ. „Черното сърце на луната“, помисли си Ясмин, но точно тази нощ нямаше сърце, защото нямаше светлина, която да дойде и да я прогони. Отново валеше сняг, снежинките се появяваха само в осветеното пространство пред фаровете, сякаш изведнъж се образуваха в тъмнината. Крайниците й бяха натежали от умора. Навън беше минус трийсет градуса по Целзий.

Руби я побутна по ръката.

Беше пристигнал нов имейл.

Искаше да възпре дъщеря си да отвори снимката, но тя вече плъзгаше курсора на мишката надолу. Погледна в огледалото за обратно виждане — сините светлини бяха все така на далечно разстояние зад тях. Спря тира.

Екранът се изпълни от образа на лъскава мъртва черна птица. Дори човката и краката й бяха черни, перата излъчваха метален отблясък, ужасените й очи бяха изпъкнали от орбитите. Според Ясмин гледката беше демонична и отвратителна.

Спомни си в най-грозни детайли една случка по време на училищно посещение на „Тауър“ в Лондон. Гарваните поглъщаха лакомо напоени с кръв бисквити и разкъсваха хищно тялото на цял заек. Другите момичета пищяха, а Ясмин изпита мълчалив гняв и отвращение.

През столетията образът на гарвана бе използван в английската литература като синоним на смъртта; хищна птица, хранеща се с труповете по бойните полета.

Разгледа снимката, като отново търсеше някаква издайническа следа от човека, който я беше направил, както и за местоположението му. Мъртвата птица беше осветена с фенерче, но твърде слабо, така че не можеше да се види как е била убита. Не забеляза никаква кръв върху белия сняг наоколо. Нито видими части от пейзажа, които биха могли да бъдат разпознати. Заглавието беше DSC_10021; 69051605 150116989 бе поредицата от цифри под снимката.

Забеляза, че шофьорът на тира със сините светлини зад тях също беше спрял. Не можеше да продължи да се самозалъгва, че двамата мъже, от които се страхуваше, бяха продукт на собствения й преуморен мозък и параноята й.

Сигурна бе, че сега вече трябва да се обърне към полицията. Някой не искаше тя да стигне до Мат и до Анактуе — следователно съпругът й сигурно беше жив. Но с какви факти разполагаше? Гротескни снимки на мъртви животни, изпратени от някакъв човек, който може би се казваше Акиак, а може би — не. В полицията като нищо нямаше да обърнат сериозно внимание на имейлите, както самата тя беше сторила първия път, щяха да ги сметнат за спам. А това шосе беше единствената магистрала в Северна Аляска, така че как можеше да докаже, че фаровете зад нея са заплашителни, без да звучи като заблудена невротичка? Но двете с Руби бяха в опасност, сега съвсем ясно го усещаше.

Ако не намереше начин да убеди полицаите, че Мат е жив, и да го спаси, ужасният избор, който трябваше да направи, наближаваше все повече и повече. Усети как ужасът от мисълта да го изостави, който първоначално бе обсебил съзнанието й, се бе превърнал във физическо присъствие някъде там, по тъмния път отпред.

— Можеш да кажеш на полицията, че татко е жив! — възкликна Руби през „Магически глас“. — Сега вече имаме два имейла от него.

— Руби…

— Татко обича гарваните. Те са супер готски.

Нима не беше разбрала, че гарванът е мъртъв?

— Има удивителна ексимоска история за един гарван.

Уплашена и изтощена, Ясмин не можеше повече да понесе звученето на компютъра. Не понасяше факта, че Руби не се опитва да използва собствения си глас; не понасяше мисълта, че бъдещето на дъщеря й изглеждаше обречено на самота.

— Моля те, хубавице моя, моля те, използвай истинския си глас. Поне опитай. Моля те.

Руби извърна глава настрани.

 

 

Мама продължава да мисли, че имейлите не са изпратени от татко. Значи и в полицията ще решат така. Но аз ЗНАМ, че са от него. Възнамерявам да пиша за гарваните в нашия блог, защото така ще имам донякъде усещането, че татко е с мен. Мисля, че ще е доволен, ако може да разбере, че вече съм започнала, и когато отново се съберем двамата, да го публикуваме заедно. Така че свалям снимката с всичките номера под нея, защото, щом ги е пратил, трябва да са важни.

Решихме да започнем блог точно преди почивката ни в Шотландия, тъй като след Шотландия татко щеше отново да замине директно за Аляска.

Плачех в леглото си и Босли се опитваше да ме успокои с номера с развяването на опашката, но това не подейства и аз просто мокрех козината му със сълзи, когато татко влезе.

— Училището ли? — попита и седна до мен.

Кимнах.

— Значи не е толкова супер да започнеш в шести клас?

— Не е.

— Приятели или врагове?

Татко много добре знае, че е по-лошо, когато приятелите ти се държат зле с теб, отколкото враговете.

— Приятел — отвърнах. — Джими.

— Да не те е обидил с нещо? — Татко изглеждаше наистина изненадан, защото Джими ми беше най-добрият приятел, откакто се помнех.

— Не съвсем — рекох. — Само мъничко.

— Защо не ми кажеш? — подтикна ме той. Аз просто продължих да галя Босли, като малко го подръпвах за ушите, както наистина му харесва, а татко продължи: — По-добре да си го излееш навън, отколкото да го задържиш вътре — което е една наша шега, защото той за първи път използва това изречение, когато бях получила хранително отравяне и повърнах, и според мен е наистина гадно, но и смешно; затова от този момент нататък той го казва когато мисли, че задържам нещо в себе си, и иска да ме накара да се усмихна.

Престанах да галя Босли, макар да продължаваше да лежи с глава, отпусната в скута ми, и разказах на татко как другите се подиграваха на Джими, че съм му гадже. И той не иска повече да го виждат с мен.

— А Джими иска ли да си има гадже? — попита ме татко.

— Не вярвам. Двамата с него не говорим за такива неща.

— Дали ще го е срам, ако хората си мислят, че има гадже?

— Може би.

— Според мен просто не обича да го дразнят. Така е с повечето хора — обясни татко и бях убедена, че е обмислил отговора си наистина внимателно. — Особено за гаджета. Които и да са те. Това няма нищо общо с теб.

Отново започнах да галя Босли, защото, въпреки че дори да не е свързано лично с мен, Джими ми беше приятел, а сега вече — не. И защото го обичам чисто приятелски, а това вече не е възможно, ала все пак продължавам да го обичам. И не знам как да му кажа, че можеш да обичаш някого, без да ти е гадже, защото двамата не говорим за такива неща.

— Не е ли малко рано за гаджета? — попита татко. — На десет?

— Десет и половина. Много хора го правят.

— Извинявай. Не съм в час.

Цялата работа при татко е, че те изчаква да заговориш отново. Опашката на Босли се размаха наистина бързо, но все така без ефект върху начина, по който се чувствах.

— Нямам никакви други приятели, тате.

Когато казвах това, не го гледах; трудно е да говориш за провалите си.

— Нали знаеш, че идваш в Аляска за Коледа?

Кимнах. Именно аз исках да отидем при него, а не той да се върне у дома, но това щеше да се случи след цяла вечност.

— Не е задължително да стоим само във Феърбанкс, можем да поемем на път и да бъдем истински изследователи. А двамата с теб можем да започнем блог за всички животни, които ще видим.

Идеята беше суперски-страхотна и на татко му стана ясно, че си го мисля.

— Можем да правим снимки и да ги качваме в нашия блог, и да пишем текста заедно. Можеш да разпространиш линк към него чрез Туитър. Ще сме на върха.

Откакто бях почнала да използвам Туитър, татко знаеше всичко за него, така че му беше ясно колко глупаво е да се каже, че ще бъдем на върха — само поп звездите, филмовите звезди и други такива са на върха. Но пак беше забавно да си мислим, че може и ние да станем известни.

После почнахме да правим дизайна на нашия блог и татко ми показа всичките тези животни и птици на айпада си, които можехме да качим в него. И когато заминахме за Шотландия, двамата заедно се упражнявахме.

И знам, че имейлите са от него. Знам.

Когато затворя очи, си представям съвсем ясно татко в Шотландия: фланелката му на Супермен, усмивката му и наболата по лицето му брада. Но не мога да си го представя да изпраща тези снимки тук. Представям си ескимоската му парка с пухкавата качулка, но когато погледна към лицето му, не го виждам. Трудно е, защото сигурно носи защитни очила. Но всъщност причината не е тази. Защото в огромната качулка, под предпазните очила, не виждам лицето на татко, а друго и то ме плаши. Виждам лицето на оня Отвратеняк с изрусената коса и посивелия път, с ръце като медузи, от когото ме побиват тръпки.

Мама твърди, че ужасните мисли се промъкват в главата ти когато си прекалено уморен да ги отблъснеш. Казва го вечерите след училище. И аз мисля, че е права. Защото, макар да не мога да си представя лицето му ясно, знам, че именно татко ни изпраща снимките.

Зад нас мъждукат сини светлинки, сякаш ни преследват в тъмното.

 

 

Навън температурата беше паднала до минус трийсет и два градуса и снежинките ставаха все по-тежки. Ясмин копнееше за сън, мечтаеше да затвори очи поне за няколко минути и да се унесе в дрямка. Щеше да е безнадеждна, ако я подложеха на разпит: две нощи без сън и светлина и щеше да си каже всичко. Ярка крушка като инструмент за мъчение й се струваше твърде примамлива перспектива.

Коби я беше нарекъл „храбра госпожо“. Отдавна никой не я беше вземал за храбра. Но тя бе усетила промяната в себе си; беше я доловила в гласа си, докато говореше с Коби и останалите шофьори. Не беше нов този глас, тази нейна страна — в това беше цялата работа: всичко й беше до болка познато. И тя разпозна себе си такава, каквато бе някога — решителна, инатлива, даже храбра и доста луда.

Осъзнаването на факта, че с години се беше чувствала безинтересна и скучна дори на самата себе си, я шокира. Характерите на всички около нея бяха ясно дефинирани, личностните им граници — остро вдълбани, но не и нейните. Имаше задължения и задачи, и обичта към Руби — огромна обич! — но как можеше да опише коя бе самата тя всъщност? Някъде по пътя бе загубила представата за себе си.

Представи си се в кухнята, от другата страна на света, и контрастът между жената там и тук беше главозамайващ. Тук, навън, в безкрайната пустош на Аляска, осъзна клаустрофобията, която изпитваше от тяхната къща, от самата себе си. И разбра, че е била самотна не заради старата, но все още жива скръб по починалата си майка, нито заради разстоянието между нея и Мат — и образно, и буквално — а защото й беше липсвало онова момиче, което е била някога.

Едва сега, в този монохромен пейзаж на върха на планетата, можеше да започне да разбира себе си; все едно разстоянието и разликите с живота й от другата страна на света й позволяваха да види собствената си история.

Искаше да го каже на Мат, да му обясни.

Целунах я, защото ти ми липсваше.

Тя натисна по-силно педала на газта. Щеше да стигне при него.