Розамънд Лъптън
Тишина (11)

10

Екранът се изпълни от снимката на голямо, дивашки убито животно. Липсваше едното око; единият крак беше откъснат от тялото и костта проблясваше оголена и бяла. Тялото на Ясмин реагира инстинктивно и тя се наведе към Руби, за да я защити от жестокия нападател някъде там, в тъмнината. Подателят беше Akiak@alaaska.account.com.

— Това е мускусен бик — информира я Руби, като произнесе думите „мускусен бик“ буква по буква.

Кой беше този Акиак? Как беше научил адреса й? Защо й беше изпратил тази снимка? Беше давала визитките, които Руби бе надписала, на всеки, готов да ги вземе, и дори за секунда не й бе минало през ума, че това не е съвсем безопасно.

— Можем да кажем на полицията, че татко е жив.

— Имейлът не е от баща ти.

— От него е! Татко сигурно има приятел на име Акиак, от който е взел компютър назаем, точно както си мислех, че ще направи.

— Той никога не би ни изпратил такова нещо.

Погледна навън в тъмното. Имаше усещането, че някой я наблюдава, но не искаше да му се поддава; предполагаше, че се бори с вятърни мелници в черни пелерини, но чувството не я беше напускало.

Акиак звучеше като инуитско име. Може би Мат познаваше този човек. Но Ясмин никога не беше питала мъжа си за хората в Аляска. Ядосана и обидена заради времето, което беше избрал да прекара тук — допълнителни три месеца след края на първата му командировка, тя се беше опитала да не проявява интерес, да не нахлува в този негов друг живот с въпроси; може би се надяваше, че липсата й на интерес ще се окаже заразна, ще настъпи един вид емоционална и интелектуална осмоза и Мат няма да поиска да се върне повече тук.

Заглавието на имейла беше DSC_10023; надписът непосредствено под снимката — 68950119 149994621. Нито едното, нито другото й говореха нещо.

— Баща ти споменавал ли ти е някога за Акиак? — попита тя Руби.

— Не мисля — отвърна момиченцето. — Но татко е взел назаем компютъра му, значи трябва да са приятели.

Не беше възможно Руби да вярва, че Мат би й изпратил снимка като тази?

— Според мен татко е искал да прати този файл в работата си — продължи Руби. — Но понеже е използвал лаптопа на Акиак, не е разполагал с адресите на колегите си. Но твоят имейл го знае наизуст.

Дъщеря й упорито се опитваше да придаде достоверност на версията си, че снимката е от Мат, и Ясмин осъзна, че момичето вече не вярва на думите й. Беше я уверила, че баща й е жив, но това не беше достатъчно за Руби и сега тя си създаваше свои собствени доказателства.

Внимателно разгледа снимката с надеждата да открие някакъв знак за идентичността и местонахождението на Акиак. Разчлененият мускусен бик лежеше на снега, осветен от лъча на фенерче, а наоколо цареше тъмнина. Тя натисна курсора върху снимката, за да я уголеми. Не видя кръв, но тя може би беше скрита сред гъстата козина или пък бикът беше разчленен след смъртта му. Може би този мъж, Акиак, току-що бе открил тялото, но нима този факт хвърляше по-позитивна светлина върху нещата? Във всеки случай не обясняваше защо беше фотографирал мъртвото животно, нито защо й беше изпратил снимката.

Опита се да открие някаква особеност във фотографията, но не се виждаше нищо друго, освен осакатеното животно върху снега. Имейлът беше изпратен преди пет минути.

 

 

Мама не вярва, че имейлът е от татко. А и снимката е ужасна. Но понякога в дивата пустош се случват ужасни неща. Татко казва, че на животните трябва да се гледа реално, че те трябва да се виждат такива, каквито са, а не през призмата на филмите на Дисни. Покрай този мускусен бик има нещо странно, което вероятно обяснява защо татко го иска за работата си.

— Вълците убиват мускусни бикове — обяснявам на мама. — През зимата е изключително трудно да си намерят храна, затова изяждат дори и най-дребното парченце от онова, което успеят да уловят. Не биха оставили бик като този. Ето кое е странното и ужасното. Поне според мен. Прилича на голям възрастен мъжки екземпляр, защото рогата му са наистина огромни и широки.

Ясмин забеляза как Руби се опитва да скрие ужаса си от снимката, докато отвръщаше на дивия свят с безпристрастност, а не с типичните за градско дете страх и отвращение; искаше да е достойна дъщеря на баща си.

— Когато вълците нападнат някой мускусен бик, участва цялата глутница — продължи Руби. — Защото мускусните бикове са огромни. Вълците ги заобикалят и после се опитват да отделят един от стадото. Избират най-слабия, което означава по-млад екземпляр или направо сукалче. Затова смятам, че татко е направил тази снимка — вълците са убили възрастен бик и след като са го сторили, са изоставили плячката си.

Какво можеше да й отвърне Ясмин? По-добре беше да я остави да си мисли, че именно вълци са се държали по странен начин, а не някой жесток човек садист.

Ако Акиак беше навън в тъмната пустош, би трябвало да използва снегомобил или шейна с хъскита — нямаше друг вариант при този терен.

Тя отвори прозореца, шията й изтръпна от студения въздух. Ослуша се, но до слуха й достигна единствено воят на вятъра. Колко близо трябваше да е един снегомобил, за да го чуе или види фаровете му? Една шейна щеше да е безшумна и невидима.

Акиак вероятно не беше истинското му име, защото човекът, който й беше изпратил тази снимка, със сигурност би желал да скрие идентичността си. Не разбираше защо му беше на някой да я заплашва. А може би имаше причина, само че тя бе прекалено уморена, за да я види. Копнееше за яснота на съзнанието. Ако успееше да навърже нещата, тогава вероятно щеше да долови нещо важно, но мислите й се разнищваха точно там, където трябваше да се свържат. Не беше спала от двайсет и четири часа.

След чисто физическият й рефлекс да защити Руби следващият й инстинкт, може би подплатен с дълбоко вкоренена вяра, бе, че трябва да съобщи в полицията. Но тогава щеше да издаде, че е навън с камиона на Адиб, и полицаите щяха да дойдат и да я арестуват или да дойдат, за да ги защитят; каквото и да направеха, щяха да я спрат да стигне до Мат.

Сините светлини зад тях си оставаха със същия размер, статични в тъмнината. Значи и преследвачът им беше спрял. Може би шофьорът и Акиак бяха едно и също лице, но идеята не й се струваше логически издържана. Никой не би могъл да убие и разчлени мускусен бик, да направи снимка и да я изпрати по електронната поща, докато в същото време кара по заледено шосе.

Преди се беше залъгвала, че ако опасността стане прекалено голяма, щеше да помоли Адиб да се върне или пък да спре някой шофьор на път към Феърбанкс. Сега единствено от нея зависеше да обърне назад. Нямаше да го стори, още не, но чувстваше, че времето, когато може би щеше да бъде принудена да направи този избор, наближаваше и че щеше да избере безопасността на Руби.

Не искаше да мисли какво би могло да се случи на Мат, ако се откажеше, но последствията не спираха да се въртят в отдалечените кътчета на съзнанието й; тъмна форма в сенките.

Отново подкара камиона. Светлината от предните фарове ставаше все по-слаба, едва пронизваше тъмнината, сякаш пред тях се спускаше някакъв капак.

 

 

Знам, че татко ни е изпратил имейла. Но в полицията сигурно ще реагират като мама и ще почнат да разправят как е от „някой, наречен Акиак“. Може би татко също иска да започнем блога ни по-рано.

Харесва ми да си представям как, облечен в неговата пухкава ескимоска парка, ни изпраща имейла. Но татко в пухкавата ескимоска парка някак си се превръща в татко с тениска на Супермен, с очи, присвити срещу слънцето. Споменът е толкова топъл и ярък, че ми иде да вляза директно в него.

Изкачвахме планината Каирнгорм^[1] и мама разправяше, че в предишния си живот трябва да съм била планинска коза, а татко добави „късокосместа“, понеже носех само шорти и тениска, но това беше, защото вървяхме наистина бързо и ми беше горещо. На закуска татко каза, че иска да се упражним в постването на блога, който двамата щяхме да започнем на Коледа. Даде ми специален калъф за лаптопа и зареди софтуера за сателитния терминал, все едно му бях истински партньор. Каза, че в Аляска ще ни се налага да се катерим по хълмове, за да уловим сателитен сигнал, така че би било добре да упражним и това.

Стигнахме до върха на Каирнгорм и той ми показа как да свържа лаптопа със сателитния терминал.

— После го включваш — завърши.

— Е, естествено.

Татко каза, че човек трябва да е педант по отношение на технологиите; мама пък добави, че думата „педант“ идвала от гръцки и означавала „роб, който съпровожда децата до училище“, и че никак не е забавно да бъдеш педант, така че да не съм прекалено критична по отношение на татко. И двамата се засмяха. И аз ясно разбрах колко много се харесват, макар и за съвсем малко, като най-добри приятели, които се смеят на едно и също нещо; като мен и Джими, когато използвахме думата „костенурка“.

— Знаеш ли, че група от сателити се нарича съзвездия? — попита мама.

— Много ми харесва това! — възкликнах.

Но татко не се интересува особено от сателити. Казва, че е доволен, когато дадена машина „прави онова, което пише на кутията“.

Беше ни купил специални арктически ръкавици, произведени за хора, които вършат специална работа в наистина студени места. Каза, че ръкавиците с един пръст са по-топли от тези с десет, защото пръстите на ръката са като малки радиаторчета, но с дебелите ръкавици човек не може да използва жестомимичния език. Искаше да се упражняваме с ръкавици с десет пръста, като генерална репетиция. С тях може да се правят знаци, но не може да се пише на клавиатура, така че трябваше да ги свалим.

Показа ми как се качва снимка в блог. Беше истински развълнуван, като мен. Но мама вече не се усмихваше. Тя не знаеше за блога ни. Мислеше, че просто ми показва сателитния терминал. Не беше слязла за закуска. Успях да прочета думите по устните й, имаше многократна употреба на „истински“ — „… истински приятели…“. И „… не искам виртуален свят за нашата дъщеря, а истински“, ако трябва да дам друг пример. Освен това добави нещо за самота и изолация, но вече не я гледах.

Притесних се татко да не каже, че трябва да се откажем от блога, но той просто продължи да ми показва. Когато се свържеш, се появява малка картинка на сателит, която примигва. В Шотландия ни отне само минута; татко твърди, че над Европа има толкова много сателити, че в небето има нужда от светофари и жени регулировчици с палки под формата на близалки. Но над Аляска няма почти никакви, така че, когато се случело да види мигащ сателит, извиквал „Ура!“ (което предава с американския знак — свива ръце в юмруци, удря ги един път в гърдите, после ги вдига нагоре във въздуха: УРА!). Макар да не съм била там, знам, че го е изкрещял с жестове, защото точно този много му харесва. После вкара адреса на мама и малката му кутийка изпрати снимката в пространството, а след това я върна обратно при нас.

В Шотландия не схванах какво му е толкова суперското на сателитния терминал, но той наистина е едно от чудесата на света. Защото в това огромно, тъмно, студено място, където няма къщи, нито жици, нито каквото и да било, малката кутийка на татко се свързва с Космоса и той ни изпраща имейл. Като онова мекотело, което било на петстотин и седем години и било живо още по времето на Хенри Осми. Мекотело от времето на Тюдорите! Някои неща са просто толкова невероятни, че направо дъхът ти спира.

Отбихме, защото мама трябва да почисти фаровете. Тя облича полярната си екипировка, което отнема цяла вечност заради много пластове, и докато го прави, аз отново изпращам имейл на татко: „Моля те, кажи, че си ти! МОЛЯ ТЕ!!!“. Просто натиснах отговор, така че ще отиде в пощата на Акиак. Татко не е любопитен, така че може изобщо да не надникне в кутията на приятеля си. Не е получил другите ми имейли, защото трябва да влезе в интернет през своя акаунт, което е пипкава работа, понеже ще трябва цял час да си сваля дебелите ръкавици и да остане само по подплати и може да измръзне. Така че няма да го направи. Ако си изгуби пръстите, няма да е в състояние да разговаря с мен.

Сигурна съм, че снимката е за работата на татко, не за нашия блог. Но за всеки случай ще я запазя. Все още нищо няма да публикувам, не и докато татко е някъде там — та нали това е нашият съвместен блог!

Мама наистина се разстрои от снимката. Не трябваше да й казвам колко е странна. Но знам много страхотни неща за мускусните бикове.

— Мускусните бикове изглеждат жестоки с огромните си рога — обяснявам й. — Но в действителност съвсем не са страшни, те са кротки вегетарианци. Имат дълга козина, която прилича на брада…

— Ако обичаш, използвай думи, Руби.

Нали това правя? Изразявам думите си с жестове.

 

 

Ясмин изчака и Руби извърна глава настрани, както правеше винаги. Но Ясмин нямаше да спре да настоява. Решимостта й един ден дъщеря й да проговори и да бъде чута не беше отслабнала. Отказваше да се уплаши от някакъв си имейл. Щеше да открие Мат и той щеше да е добре, а Руби щеше да говори със собствения си глас и ако човекът, който бе изпратил снимката, ги наблюдаваше някъде там, от тъмното, тогава просто щеше да му се наложи да продължи да я наблюдава, докато тя осъществява това бъдеще.

Носеше арктическите дрехи, а сега сложи и работните ръкавици, които Мат им беше купил. Обикновените дебели ръкавици с един пръст нямаше да й позволят да стисне здраво чистачката на лед. Излезе от кабината, като побърза да затвори вратата, за да не избяга топлото навън.

Пое дълбоко дъх. Леденият въздух нахлу в дробовете й и те се свиха в спазъм. Ясмин ахна и нова порция студ навлезе в гърдите й. Обзе я чувството, че се дави.

Спусна предпазната плетена маска пред лицето си. За пореден път пое въздух и сега той се стопли между вълнената материя и кожата й, преди да достигне до дробовете й.

Започна да чисти задните фарове, като дишаше внимателно; въздухът, който издишваше, засядаше в маската й за лице и замръзваше върху кожата й.

Студът й се струваше като ловец, чиято топла плячка беше тя. Пустият зимен пейзаж зад нея червенееше от задните светлини на камиона.

Докато, приклекнала, се опитваше да изстърже леда и насъбралата се кал, тя се огледа за познатите сини фарове с надеждата да ги види. Но не откри никаква следа от тях в тъмнината.

Беше отхвърлила идеята, че шофьорът и подателят на снимката са едно и също лице, защото на практика беше невъзможно. Вместо това бе почнала да възприема шофьора със сините светлини като техен защитник, защото, докато той караше зад тях, мъжът, който наричаше себе си Акиак, нямаше да рискува да ги нападне.

Веждите и миглите й бяха замръзнали, но студът я държеше будна и изостряше мисълта й.

Ако въпросният непознат искаше да ги нарани, защо му беше първо да я плаши с имейл?

Разковничето беше в страха.

Той искаше да я накара да се върне.

Мислите й подскачаха в стакато^[2], бяха остри като куршум, сякаш при тези отрицателни температурни стойности менталните процеси, подобно на физическите, трябваше да бъдат изпълнявани възможно най-икономично.

Защо му беше на някой да я спира в опита й да стигне до Мат? Той нямаше врагове, нито тъмни тайни. Беше оператор, който снимаше документални филми за дивата природа, и най-лошото, което някога беше правил, бе да целуне жена, за която не бе женен.

Може би мъжът, изпратил заплашителния имейл, искаше да я спре да отиде не толкова при Мат, колкото в Анактуе, но беше почти невероятно тя да се натъкне на нещо, което полицията бе пропуснала.

Единственото, в което имаше някаква логика, бе, че Мат знаеше нещо, най-вероятно за Анактуе, и този човек не искаше тя да намери съпруга си, защото тогава тайната щеше да излезе на бял свят.

Чистачката падна на земята и тя я вдигна. Не беше закопчала лявата си ръкавица добре. Ледът проникна вътре и я опари, подобно на капнала върху кожата й киселина.

Какво може да е открил Мат?

Още от летището, когато не се беше появил да ги посрещне, тя попиваше всяка казана дума, вкопчваше се във всяко изречение, защото можеше да се окаже жизненоважно. Сега, докато почистваше червените задни фарове на тира, гравирани със сняг, лед и кал, мислите й препуснаха назад.

Всички компании за хидравличен фракинг знаят къде се намира Анактуе. И разполагат със скални проби и сондажни данни оттам.

Анактуе лежи върху стотици хиляди барела шистов нефт.

Преди два месеца се запознах с един инуит, който беше от Анактуе, но работеше на нефтените кладенци на „Соагил“ в Прудоу Бей. Каза, че щели да го уволнят, ако семейството му не подпише.

Повече няма да преследваме интереси в този район. От уважение към паметта на селяните.

Да бе. Все едно да повярваме, че туристите идват в Аляска заради слънчевото време.

Гласове от различни места и моменти се вплитаха един в друг в една обща тема.

Но беше съвсем сигурно, че полицаите щяха да разберат, ако зад пожара стоеше убийствен план за заграбване на земя. Нямаше как да пропуснат, ако беше умишлен.

Сега обаче тя беше навън в този кучешки студ, където почистването на фарове бе истинска борба, и осъзна колко трудно би било разследването на едно престъпление при тези метеорологични условия. Чистеше фаровете при температура минус двайсет и осем градуса и студът беше хищен и безпощаден. Арктическите й дрехи я предпазваха, но в Анактуе, което беше разположено на много мили оттук, щеше да бъде още по-студено.

И тази неописуема тъмнина. Сигурно бяха използвали изкуствени източници на светлина, насочваха ги, избираха къде да осветят и нямаха представа какво са пропуснали в тъмното. Какви условия само да се стигне до истината; когато човек не очаква нищо друго, освен катастрофална човешка грешка?

Замисли се за Акиак. Може би името не беше псевдоним. Може би въпросният непознат искаше да позволи на компанията да пусне сонди в земята. Човекът в кафенето беше казал, че на местните били предложени по сто хиляди долара.

Ниската температура беше вбила мръсотия в задните фарове и тя трябваше да обърне чистачката и да използва дръжката, за да изкърти наслояванията. Коленете я боляха от клечането, а в лявата си ръка изпитваше хапеща болка.

Можеше ли да убеди хората от полицията, че пожарът е бил с цел заграбване на земя; че според нея Мат е знаел нещо по въпроса; че някой се опитва да я сплаши?

Но всичко това бяха само предположения и случайни умозаключения, които не можеха да бъдат подплатени с нищо съществено. И отново се изправяше пред риска полицията просто да я спре по пътя й към Мат, както и пред невъзможността да ги убеди те да го потърсят вместо нея. Сега, когато беше навън в този убийствен студ, тя още повече се страхуваше за него. Дори да разполагаше със запаси за оцеляване, не се знаеше колко дълго би могъл да издържи.

Руби излезе при нея. Ясмин се притесни, но видя, че дъщеря й е добре облечена и че не е забравила да си сложи маската за лице, както и да стегне добре ръкавиците си.

Светлината от кабината беше достатъчна, за да се виждат, докато разговарят със знаци.

— Баща ти споменавал ли е нещо за нефтена компания, която иска да пусне сонди в Анактуе?

Руби кимна и Ясмин застана нащрек.

— Селяните не бяха съгласни — продължи момиченцето. — Корасон организирала всички.

На светлината на лампата от кабината Руби изобрази буква по буква името на Корасон.

Поръсиха снежинки, завъртяха се на кехлибарената светлина.

— Казал ти е за Корасон?

Руби кимна.

— Татко твърди, че е супер умна.

 

 

Не мога да повярвам, че двете с мама си бъбрим навън в смразяващата тъмнина. Все едно сме някакви дребнички човечета, които разговарят на дъното на дълбок фризер с една-единствена жълта светлина над главите ни и със затворен капак. Но аз знам защо е така. Защото тук човек си мисли за големите, важни неща. А според мен това е важно за мама, защото Корасон и нейният брат близнак Каюк са най-добрите приятели на татко в тази пустош. Най-добър приятел е онзи, който ти помага да не се чувстваш самотен.

Докато си приказваме на дъното на дълбокия фризер, искам да й кажа, че ми е мъчно, задето не е питала татко за приятелите му, защото, когато той си беше вкъщи, тя никога не поиска да узнае нещо за Анактуе, Корасон и Каюк, а аз знам, че на него щеше да му стане супер приятно, ако се беше заинтересувала.

Мама ми прави знак, че трябва да изключи фаровете, преди да ги почисти. Толкова са ярки, че ще я заслепят и после няма да е в състояние да вижда нищо. Казва ми да се върна обратно в кабината, но аз просто вдигам фенерчето, което е забола в снега, и насочвам светлината му така, че да може да вижда, докато се качва обратно, защото стъпалата са заледени.

Тя изключва фаровете и вече не виждаме шосето. Имам чувството, че малкият сноп светлина, който струи от кабината, където стоя, е всичко, което е останало на този свят.

Продължавам да насочвам фенерчето, за да може мама да слезе обратно долу. Тя поклаща глава, защото не съм направила онова, което ми е казала, а именно — да вляза в тира, но знам, че ми се усмихва, макар да е спуснала маската пред лицето си.

Придружавам я до предницата на камиона и държа фенерчето, докато тя наведена остъргва огромните фарове.

Ужасно е, когато маската е спусната пред лицето ми, защото дъхът ми, впримчен в нея, се превръща във влага и после — в лед. Татко каза, че ескимоските якета имат огромни пухени качулки, за да топлят ледения въздух, преди да стигне до носа и устата на човек, все едно пред лицето ти е издигната топла въздушна възглавница. И когато издишваш, дъхът ти не замръзва върху кожата. Макар че това не действало, когато си на снегомобил, защото студеният въздух те достига твърде бързо. Моята парка е обикновена, купена е от най-обикновен магазин за туристически принадлежности.

Надявам се, че татко е с Корасон и Каюк. Понякога на него му се ще да си има близнак, даже ме попита дали и с мен е така. Отвърнах отрицателно, защото, честно казано, смятам, че един екземпляр като мен е предостатъчен за всички, а той се засмя и отбеляза, че изобщо не съм права, но наистина не е възможно да има друга като мен.

Корасон и Каюк познават една старица, мисля, че им се пада прапралеля, която като млада се е борила срещу опитите на правителството да тества атомна бомба току до мястото, където селяните ходели да ловят риба. Представителят на правителството казал, че селяните трябва да бъдат благодарни, ако им се построи пристанище, и че специалистите по ядрени бомби били толкова добри, че можели да направят пристанището с формата на бяла мечка. Та прапралелята казала следното: Първо, селяните нямали нужда от пристанище, и второ, тя предпочитала истинска бяла мечка.

Двамата с татко смятаме, че старата дама е супер готина!

Мама не е продумвала от известно време, само почиства фаровете, после се обръща към мен и сега вече виждам лицето и ръцете й на светлината на фенерчето.

— Баща ти каза ли нещо друго? За нефтената компания?

Поема фенерчето, за да вижда добре ръцете ми.

— Каза, че нефтът се получава от растения и животни, умрели в древни морета — отвръщам. — Това отнема милиони и милиони години, и че ние сме апаши и хулигани, крадци на бъдеще.

Той беше разстроен и ядосан, когато обясняваше тези неща.

— Спускат сонди на две мили надолу в земята — две мили! — и после тръгват настрани и разпукват скалата на парченца с отрови, за да можем да изкараме насила газ и нефт, и знаеш ли какво правим с газта и нефта, за създаването на който дълбоко под земната кора са били нужни милиони години?

— Пускаме сушилня през слънчев ден с лек ветрец? — предположих, защото знаех, че ще е нещо от този род. Татко наистина не харесва сушилните.

— Именно. Или надуваме газта на колата по празен участък от пътя. Милиони години… — Той махна с ръка във въздуха. — Изчезнали за четирийсет секунди.

Мама държи фенерчето, за да виждам по обратния път към кабината.

 

 

Докато се качваше по стъпалата, Ясмин отново се огледа за сините светлини. Все още нямаше следа от тях. Шофьорът сигурно се беше върнал обратно.

Влезе при Руби в кабината. Дрехите им се бяха втвърдили от студа. Преоблякоха се, усещайки болезненото докосване на топлия въздух по кожата си. Ледът по дрехите им се топеше. Ясмин намери една хавлиена кърпа на слънца, която Руби използваше за плаж, и избърса ледената вода. Ръцете й все още бяха като вдървени, усещаше ги странно след стъргането на фаровете, а кожата на лявата й ръка изглеждаше като залята с вряла вода. Руби трябваше да й помогне да си свали якето. Маската за лице беше залепнала за кожата й заедно със слой лед и й се наложи почти да я изтръгне, от което лицето й почервеня болезнено.

Парното бълваше топъл въздух, светлината на единствената лампа беше ярка и кабината й се стори като светилище. Но с топлината се върна и умората. По някое време щеше да й се наложи да спре и да поспи малко, но този момент още не беше настъпил.

Включи радиостанцията, увери се, че няма превозни средства нито в нейната, нито в обратната посока, после излезе на пътя, водещ на север. Фаровете светеха по-надалеч и по-ярко, оформяха близо половинкилометров блестящ тунел от въртящи се във въздуха снежинки.