Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (10)

Хана

Манджурия, лятото на 1943 година

Хана довършва закуската си от воднист ориз и късчета сушена сепия в кухнята, когато забелязва, че другите момичета я наблюдават безмълвно. Това са лицата, които снощи са я посрещнали на стената в подножието на стълбището. Преди да каже нещо, зад нея се появява Кейко.

— Време е да те подстрижем — заявява тя. — За да изглеждаш като всички нас.

Кейко размахва чифт градинарски ножици и на Хана й дожалява за красивата дълга коса. Кейко вдига ножиците и Хана се приготвя за първото клъцване, но в този момент пазачът ги прекъсва.

— Няма време за това. Просто я вържи отзад — обръща се войникът към Кейко.

Тя прави каквото й е казано, после той им нарежда да се качат по стаите и да се приготвят. Никое от момичетата не поглежда към Хана, докато плакнат чиниите си и минават покрай нея на път към стълбището. Тя ги следва, без да бърза, и се чуди за какво трябва да се приготви.

— Чакай малко! — казва войникът на Хана и вади фотоапарат от една чанта. — Не мърдай — нарежда й, докато наглася обектива. — Не се усмихвай — продължава с командите и набързо я щраква два пъти.

Преди тя да осъзнае, че я е снимал, й заповядва да се върне в стаята си и я бута грубо към стълбите. Докато ги изкачва, Хана отново оглежда лицата, които се взират в нея от рамкираните фотографии. Една от рамките липсва. Забелязва това в последния момент, както и номера под празното пространство — 2.

Кейко спира пред вратата на стаята си и сякаш иска да й каже нещо, но навежда глава и влиза вътре.

Хана докосва табелката до вратата си. Снимката й ще виси с останалите. Тя е лицето зад вратата в стая номер 2. Полазват я тръпки.

После сяда на рогозката и се ослушва за звуци зад тънката дървена врата. До ушите й достигат мъжки гласове, отначало са тихи. Идват от преддверието и скоро се усилват, сякаш на площадката се е събрала цяла тълпа. Тя се бори с желанието да излезе и да разбере какво става; струва й се по-безопасно да не мърда, за да не разберат, че е тук. Но всичко е напразно. Вратата рязко се отваря и Хана ги вижда: войници, наредени на опашка за новата Сакура. По-късно научава, че новината за пристигането на ново момиче се разпространява в лагера като горски пожар и всички войници бързат да дойдат час по-скоро, за да я пробват първи.

Първият войник влиза в стаята й. Едър на ръст, ръцете му вече свалят панталона. Хана не се отдръпва от реалността, както направи на ферибота, когато я изнасили Моримото. Отваря уста и се разпищява. Войникът замръзва, но за миг, после се усмихва.

— Всичко е наред, всичко е наред, ще свърша бързо, обещавам. Винаги свършвам бързо.

Панталонът му се свлича до глезените и той коленичи на рогозката. Хана е притиснала гръб до най-далечния ъгъл на миниатюрната стая, но това не е достатъчно далеч. Той я оглежда, пенисът му полека-лека се втвърдява.

— Красива си — казва и я хваща за глезена.

Хана изритва ръката му, но това не го спира. Улавя я за крака и я повлича по пода към рогозката. Преди да е изпищяла пак, се озовава върху нея. Тежестта на тялото му я смазва, но тя се извива под него, удря го по гърба с юмруци, забива нокти в кожата му, накрая го ухапва по рамото.

Войникът се надига, мимолетна отсрочка, сетне я удря в стомаха и тя остава без въздух. Не я изчаква да се съвземе. Докато Хана се задушава, той пъха ръце между краката й и прониква в нея. Тя не може да си поеме дъх. Войникът обаче не спира, тласъците продължават отново и отново. Хана се мъчи да овладее тялото, дробовете, крайниците си, но нищо не реагира. Сякаш умира.

Той внезапно замира, мускулите му се напрягат, после бавно се отмества от нея. Хана се претъркулва настрани, диша с усилие.

— Казах ти, че съм бърз — заявява той и вдига панталона си.

Още не си е тръгнал, когато в стаята влиза нов войник. Поглежда към Хана и се провиква през вратата:

— Ей, не си използвал кондом!

— Тя не поиска — долита в отговор.

Новият поклаща глава и хваща Хана за краката. Панталонът му вече е смъкнат до глезените.

— Моля ви, спрете! — прошепва тя, най-после диша нормално. — Помогнете ми да избягам от това място! Отвлякоха ме, само на шестнайсет съм, помогнете ми да намеря родителите си…

Все едно говори на глух. Той вече е проникнал в нея и започва да я обладава, сякаш молбите й за помощ го насърчават да действа по-бързо, по-грубо, по-дълго. Вторият войник използва докрай отпуснатите му трийсет минути. Когато влиза третият, Хана вече кърви. Тя докосва червената струйка, която се стича по вътрешната страна на бедрото й, вдига изцапаните си с кръв пръсти и му казва:

— Виж какво направиха.

Той смъква панталона си и не я поглежда в лицето. Избутва ръката й, обръща я по корем и прониква в нея. Хана пищи, но войникът не спира. Никой от тях не го прави. И тя млъква. Лежи неподвижно, докато насилват тялото й един подир друг.

Когато опашката от войници най-после свършва, вече е нощ. Хана лежи почти в безсъзнание върху окървавената рогозка, потънала в невъобразим мрак. Думите на Моримото ехтят в съня й. Правя ти услуга… Така поне ще знаеш какво да очакваш.

* * *

Слънцето изгрява бавно над дървения стобор, ограждащ лагера. Кейко стои зад Хана, реже дългата й коса с големи ножици. Над главите им, върху провисналите въжета на простора, пръснати из целия двор, са накацали жълти птички. Сух ветрец роши миниатюрните им жълти перца, докато чуруликат веселите си песни. Вятърът издухва косата на Хана в лицето й и тя коленичи на земята, заслушана в птиците. Чуди се как е възможно такива красиви звуци да съществуват на място, пълно с толкова ужас и болка.

— Готова съм, малка Сакура — казва Кейко и бръсва със сух парцал кичурите коса от голите рамене на Хана. — Сега си като всички нас.

Подава й ръчно огледалце, което се побира в шепата й, и Хана не устоява, поглежда отражението си. Косата й едва покрива ушите, но не това привлича вниманието й. Около дясното й око е плъзнала морава синина, а върху лявата й буза има червено петно с формата на сърце. Долната й устна е цепната и подута, а вратът е протрит от ръцете, които са я душили, за да се подчини. Значи, така виждат болката останалите. Извръща се от отражението си. То вече не е нейно; сега е смазаният образ на момиче, наречено Сакура.

Хана заравя пръсти в черната пръст под коленете си. Ноктите й са кървави и изпочупени, но тя продължава да ги забива в земята като в несвяст. Всички мускули я болят; най-интимните й части пулсират от насилието над нея, упражнявано отново и отново, толкова пъти. Едва успя да слезе по стълбите, когато Кейко я събуди. Сега седи на земята и се пита дали всичко това ще се повтори.

— Не се съпротивлявай — съветва я Кейко. — Няма да е толкова зле, ако не се дърпаш. Не мирясват, докато не получат каквото искат. Съпротивата само ще ти носи повече болка. Чуваш ли ме, Сакура?

Кейко поставя ръка върху рамото на Хана. Хана избутва ръката й. Спира да дълбае земята. Припомня си как се учеше да се гмурка, как веднъж изчака твърде дълго, преди да изплува на повърхността; пое си неволно дъх и напълни дробовете си с вода. Ако майка й не беше наблизо, щеше да се удави. Смазващата болка в дробовете и страхът от удавяне й помогнаха да си научи урока. Това не се повтори. Дори щом останеше без дъх дълбоко под водата, се издигаше бавно и запазваше спокойствие, въпреки че дробовете й крещяха за въздух. Научи се да издържа, защото болката, когато едва не се удави, беше по-лоша. Болката е учител. Въпросът е дали може да се примири и да престане да се бори.

— Откога страдаш тук? — пита Хана.

— Твърде дълго — отвръща Кейко.

Горчивината в тона на японката кара Хана да я погледне. Би била красива, ако не е толкова мършава. Косата й е мастиленочерна, с посребрени кичури на слепоочията. По-висока е от останалите момичета и за разлика от тях, е облечена не с обикновена бежова памучна рокля, а с пъстро копринено кимоно. Хана докосва подгъва му. Толкова е гладък, действа й успокояващо.

— Преди бях гейша — пояснява Кейко. — В Япония припечелвах добре, като забавлявах богати господа. Това кимоно е подарък от любимия ми клиент.

Тя прокарва ръце от двете страни на кимоното си. Хана я оприличава на бял жерав, застанал до водата, леко повдигнал царствената си глава, глух за всичко наоколо, дърветата, птиците в небето, въздуха.

— А тебе къде те намериха, малка Сакура? — пита Кейко, впила очи в нея.

Хана не може да приеме новото си японско име. Всички момичета носят имената на цветя, окачени до вратите им, всички, освен Кейко.

— Наистина ли се казваш Кейко?

— Разбира се, но ти сменяш темата.

— Защо си запазила името си, а ние загубихме нашите?

— Не искаш ли да ми кажеш откъде си, малка Сакура?

Кейко повдига изрисуваната си с молив вежда, но Хана си замълчава. По-възрастната жена взема метла и събира на купчинка току-що отрязаните кичури. След дълга пауза най-сетне отговаря.

— Ти се нуждаеше от японско име, затова получи такова. Аз не се нуждаех от ново име.

Докато гледа как Кейко смита последните кичури коса, Хана я заподозира в лъжа. Дървените табелки до вратите им са гравирани отдавна и пироните, с които са заковани на стената, вече са ръждясали. Момичетата получават стаи, а заедно с тях и имена. Ако Кейко е била тук, когато са поставяли табелките, би трябвало и пироните на нейната да са ръждясали. „Кейко“ не може да е истинското й име. Вероятно винаги държат в тази стая японско момиче и намират ново, когато старото се изнесе или умре.

— Ти как се озова тук? — пита я Хана. — Отвлякоха ли те?

Кейко настръхва.

— Остарях — отговаря просто. — Остаряла гейша е по-лошо от стара жена. Трагедията на професията. Дойдох тук, защото реших, че е добра възможност. Казах си, че ще изпълня патриотичния си дълг към Япония и ще изплатя натрупаните дългове, след като клиентите ми спряха да ме посещават.

Тя поглежда към другия край на двора и спира очи на тъжно абаносово дърво с оголели клони, борещо се да оцелее в бедната почва. През тялото й преминава тръпка, а погледът й внезапно пронизва Хана.

— Никога не вярвай на мъж, на когото дължиш пари.

Хана си помисля, че едва ли някога ще повярва на мъж. Свежда очи към земята и се заглежда в ноктите си, дълбаещи бразди в пръстта. Установява, че вече не я интересуват нито Кейко, нито табелките до вратите и имената. Мисли единствено за онова, което ще й донесе денят. Може би ще е по-добре да умре сега, отколкото да понася да я изнасилват отново и отново, ден след ден, докато издъхне като раждащата жена.

— Хайде, Сакура. Да идем да закусим — подканя я Кейко и я изважда от мрачните й мисли. Прави й знак да влезе вътре.

През задната врата Хана вижда, че останалите момичета се хранят мълчаливо, насядали около малка маса в кухнята. Някои от тях поглеждат към нея иззад въоръжения пазач, който се е облегнал на рамката на вратата. Лицата им се изпълват със съжаление, когато виждат лицето на Хана. Тя се извръща, неспособна да срещне погледите им.

Досега нито тя, нито семейството й са били обект на съжаление. Селото й на острова е пълно със силни, горди хора; дори децата държат главите си изправени. Японската окупация заплашваше да ги умори от глад заради несправедливия данък върху дневния им улов, те обаче успяваха да го увеличават след всяко ново данъчно постановление и винаги имаха какво да ядат. Това означаваше да стоят по-дълго във водата, дори да рискуват живота си, когато морето беше бурно, но опасностите ги караха да се гордеят още повече с тежкия труд и извоювания успех. Бяха колонизирани само на думи.

Островът й е пълен със силни рибари и хеньо и тя е една от тях — поне беше. Нито за миг не й е хрумвало, че предишният живот ще й бъде отнет, че ще я превърнат в… това.

Вътре останалите момичета я обсъждат, нехаят, че може да ги чуе. Корейки са, но говорят на задължителния японски. Всички са по-големи от нея; някои изглеждат на двайсет и няколко, но има две, които май са по-близо до годините й. Кейко е най-възрастната и сега, като я вижда на дневна светлина, Хана си мисли, че е на четирийсет. Остава на двора, затова Кейко й донася храна в метална купичка: оризова каша с късчета сушено месо. Хана е много гладна, но не докосва храната.

— Много е силна. Това й е проблемът — казва едно от момичетата на останалите на масата, достатъчно високо, за да я чуе Хана. Името на табелката й е Рико. — Чух я как се бореше като лъвица.

— Само си вреди — съгласяват се хорово другите.

— По-добре да си слаба и да не се дърпаш — казва момичето, наречено Хината.

— По-добре е, отколкото да им се опъваш. Те обичат да ни бият — отбелязва Рико.

— Да, те са чудовища, не мъже — допълва Хината и всички се съгласяват, докато преглъщат ориза.

— Сигурно е селянка… с тези широки рамене — казва Цубаки. Останалите отново се съгласяват с нея.

— И краката й, толкова са мускулести. Знаеш ли откъде е? — обръща се Хината към Кейко.

Очите на Хана и Кейко се срещат. Тази странна жена поглежда към Хана с тъжно изражение. Очите й са нежни, ала гласът й е строг.

— Оставете я на мира. Скоро ще свикне, като всички нас. Иначе няма да оцелее.

Те кимат, някои от тях се съгласяват с извинителен тон. Хана не долавя враждебност, никое от момичетата не й желае злото. Любопитството им изглежда искрено, но тя не може да се освободи от чувството, че са я предали. Знаеха какво ще й се случи вчера след закуска, но никоя от тях не я предупреди. И никоя не се опита да й помогне.

Мъчи се да си припомни момичетата, които бяха пътували с нея във влака. Дали и тях ги беше сполетяла същата съдба? Хана пристигна последна до местоназначението си, затова разбра последна къде са я докарали. Идва й да се изсмее на невежеството си в ония последни часове от пътуването на север, но от гърлото й не излиза звук. Смехът се е превърнал в чужд език. После си припомня Санг-Су. Заровиха дребното й телце сред пустошта, толкова далеч от дома. Това е повече, отколкото може да понесе, и Хана се разпищява.

Звуците, които излизат от устата й, са нечовешки, но не може да спре. Писъците стряскат малките жълти птички и те отлитат като порив на вятъра, изчезват по посока към слънцето. Войникът, облегнат на рамката на вратата, нарежда на момичетата да я накарат да млъкне. Кейко и Хината се втурват навън и прегръщат Хана.

— Тихо! — умолява я Кейко и обхваща лицето й с длани. — Спри да викаш, момиче!

Скупчват се около нея, прегръщат я, галят я по косата, ала тя се бори да я пуснат. Скоро гърлото я заболява, но Хана продължава да пищи. Накрая Кейко й удря шамар.

Шамарът е последван от тежка тишина, после се разнасят приглушени ридания — момичетата в кухнята са се разплакали. Войникът нарежда на всички да се качат в стаите си. Кейко повежда новата Сакура към бордея, нагоре по стълбите, и я оставя в стаята, където бе умряла старата Хана.