Мери Лин Брахт
Бяла хризантема (1)

Скоро ще съмне и дрезгавата предутринна светлина хвърля причудливи сенки по пътеката. Хана се старае да не си представя как коварни същества я сграбчват за глезените. Върви подир майка си надолу към морето. Нощницата й се развява на лекия ветрец. Зад тях се долавят тихи стъпки — без да поглежда назад, знае, че баща й ги следва с малката й сестричка, която още спи в обятията му. На брега вече ги очакват няколко жени. Хана разпознава лицата им в светлината на изгрева, но шаманката й е непозната. Святата жена е облечена в традиционната носия ханбок в червено и турскосиньо и щом слизат на пясъка, започва да танцува.

Скупчените фигури отстъпват встрани от вихрените движения на шаманката и образуват малка група, омагьосани от грацията й. Тя припява поздрав към Дракона, бога на морето, приветства го с добре дошъл на техния остров, подканя го да поеме през бамбуковите порти към спокойните брегове на Чеджу. Слънцето блести на хоризонта, точица от пъстроцветно злато, и Хана примигва, очарована от новия ден. Церемонията е забранена от окупационното японско правителство, но майка й настоява да проведат традиционния ритуал гут преди първото й гмуркане като пълноправна хеньо. Шаманката моли за безопасен и богат улов. Докато повтаря думите отново и отново, Хана и майка й се покланят — докосват с чело мокрия пясък, за да почетат предстоящата поява на Дракона, бога на морето. Когато Хана се изправя, малката й сестра прошепва със сънен глас: „И аз искам да се гмуркам“, и копнежът в гласа на момиченцето разтапя сърцето й. „Скоро и ти ще стоиш тук, сестричке, а аз ще бъда до теб и ще те приветствам“, прошепва в отговор, сигурна в бъдещето, което се простира пред тях.

По челото й се стича солена морска вода и тя я избърсва с опакото на ръката. Вече съм хеньо, мисли си, докато гледа как шаманката върти в кръг белите панделки. Посяга към ръката на сестра си. Двете стоят една до друга, слушат вълните, които се разбиват в брега. Прибоят е единственият звук, докато малката група приема мълчаливо Хана в своя орден. Щом слънцето изгрее докрай над океанските вълни, тя ще се гмурне с останалите хеньо в по-дълбоките води и ще заеме мястото си сред морските жени. Но първо всички трябва да се приберат по домовете си, за да не ги видят любопитни очи.

* * *

Хана, върни се у дома. Гласът на сестра й прозвучава ясно в главата й и я връща рязко в настоящето, в стаята и при войника, който все още спи на пода до нея. Церемонията се стопява в мрака. Хана стиска плътно очи в отчаян опит да я задържи.

Вече почти два месеца е в плен, но тук времето се влачи едва-едва. Не иска да се връща към онова, което е изтърпяла, което я карат да прави, което й нареждат да бъде. У дома тя е някоя друга, нещо друго.

Оттогава сякаш е изминала цяла вечност. Сега се чувства по-близо до гроба, отколкото до спомените от вкъщи. Лицето на майка й се показва над водата, за да я посрещне. Солената вода е върху устните й. Откъслечни спомени от едно по-щастливо място.

Церемонията беше символ на силата, която притежават морските жени, която притежава Хана. Легналият до нея войник се размърдва. Той няма да я сломи, обещава си тя. Цяла нощ не мигва и си представя как ще избяга.