Рут Уеър
Жената в каюта 10 (22)

21

Докато се гримирах за вечерята, се чувствах така, сякаш си поставях бойна окраска — полагах слой след слой спокойната, професионална маска, която щеше да ми помогне да се справя с всичко.

Част от мен, доста голяма част, искаше да се сгуша под завивката си. Да водя светски разговори с група хора, сред които може би имаше убиец, или да ям храна, поднесена от някого, който беше убил една жена снощи — тази мисъл беше ужасяваща и абсолютно сюрреалистична.

Но друга, по-упорита част, отказваше да се предаде. Докато нанасях туша за мигли, взет назаем от Хлое, пред огледалото в банята, се улових, че се опитвах да различа в отражението си онова гневно, изпълнено с идеализъм момиче, което бе започнало да учи журналистика в университета преди петнайсетина години, и си спомних за мечтите си да стана разследващ репортер и да променя света. Вместо това бях се захванала с писане за пътувания във „Велосити“, за да си плащам сметките, и почти въпреки волята си бях започнала да се наслаждавам на това — дори започнах да се радвам на бонусите и да си мечтая за роля като на Роуън, да издавам свое списание. И в това нямаше нищо лошо — не се срамувах от това какъв автор бях станала. Както повечето хора, бях започнала работата, която бях успяла да намеря, и се опитвах да правя най-доброто, на което бях способна, на това място. Но как щях да гледам в очите това момиче в огледалото, ако нямах смелостта да изляза навън и да разследвам историята, която се изправяше пред мен?

Спомних си за всички жени, на които се бях възхищавала заради репортажите им от военни зони по целия свят, за хората, изобличили корумпирани режими, влезли в затвора, за да защитят източниците си, рискували живота си, за да се доберат до истината. Не можех да си представя Марта Гелхорн да се подчинява на нареждане да спре да рови или Кейт Ейди да се крие в хотелската си стая, защото се страхува от това, което би могла да открие.

ПРЕСТАНИ ДА РОВИШ. Надписът от огледалото беше гравиран в паметта ми. Сега, докато завършвах грима си с блясък за устни, дъхнах върху огледалото и написах в парата, замъглила отражението ми, една дума: НЕ.

Освен това, докато затварях вратата на банята след себе си и обувах вечерните си обувки, една по-малка, по-егоистична част от мен шепнеше, че ще бъда в най-голяма безопасност в компания. Никой не би могъл да ми навреди в стая, пълна със свидетели.

Тъкмо нагласявах роклята си, когато се почука на вратата.

— Кой е? — попитах.

— Карла е, госпожице Блеклок.

Отворих вратата. Отвън стоеше Карла, усмихвайки се с постоянния си израз на леко притеснена изненада.

— Добър вечер, госпожице Блеклок. Просто исках да ви напомня, че вечерята е след десет минути, а напитките се сервират в салона „Линдгрен“, когато и да пожелаете да се присъедините към нас.

— Благодаря — отвърнах, но после продължих импулсивно, когато тя се обърна, за да си тръгне. — Карла?

— Да? — Тя се обърна и веждите й се повдигнаха, така че кръглото й лице придоби почти разтревожен вид. — Мога ли да помогна с нещо друго?

— Аз… не знам. Просто… — Поех дълбоко дъх, докато мислех как да се изразя. — Когато дойдох и разговарях с вас по-рано днес в помещенията за персонала, ми се стори… Стори ми се, че сякаш се каните да споделите още нещо. Може би не сте искали да говорите пред госпожица Лидман. Затова искам само да ви кажа, че утре ще отида в Тронхайм, за да съобщя на полицията какво съм видяла, и ако има нещо — каквото и да е, — което искате да ми кажете, сега би бил най-подходящият момент. Ще се погрижа да остане анонимно.

Помислих отново за Марта Гелхорн и Кейт Ейди, за репортерката, която някога исках да бъда.

— Аз съм журналистка — казах възможно най-убедително. — Знаете. Ние защитаваме нашите източници — това е част от сделката.

Карла не отговори нищо, само сплете пръсти.

— Карла? — подканих я аз.

За миг ми се стори, че в сините й очи има сълзи, но премигна и се справи с тях.

— Аз не… — започна тя, а после промърмори нещо на своя език.

— Всичко е наред — уверих я. — Можеш да ми кажеш. Обещавам, че никой друг няма да научи. Изплаши ли те някой?

— Не е това — каза тя унило. — Тъжна съм, защото ми е жал за вас. Йохан казва, че си въобразявате, че сте… как беше думата? Параноидна. И че… търсите внимание, като си измисляте истории. Но аз не му вярвам. Вярвам, че сте добър човек и смятате, че това, което казвате, е вярно. Но, госпожице Блеклок, ние се нуждаем от работата си. Ако полицията каже, че на този кораб се е случило нещо лошо, никой няма да иска да пътува с нас, а може и да не е толкова лесно да се намери друга работа. Имам нужда от тези пари, имам малко момче, Ерик, у дома с майка ми, те се нуждаят от парите, които изпращам. И само защото някой може да е позволил на приятелка да използва празна каюта, това не означава, че е била убита, нали?

Тя се обърна.

— Чакай — посегнах към ръката й, опитвайки се да я спра. — Какво искаш да кажеш? Че там е имало момиче? Някой я е вкарал там, така ли?

— Не казвам нищо. — Издърпа ръката си от хватката ми. — Казвам, моля ви, госпожице Блеклок, не създавайте неприятности, ако нищо не се е случило.

После се втурна по коридора, набра кода на вратата за персонала и изчезна.

 

 

По пътя към салон „Линдгрен“ се улових, че връщам отново разговора в главата си, опитвайки се да разбера какво означава всичко това. Дали тя беше видяла някого в каютата, или имаше съмнения, че някой е бил там? Или просто се разкъсваше между съчувствието си към мен и страха от това какво би могло да се случи, ако това, което казвах, беше вярно?

Пред салона проверих скришом телефона си с напразната надежда, че сме наближили достатъчно, за да хванем сигнал, но все още нямаше нищо. Докато го връщах в чантата си, се приближи Камила Лидман.

— Мога ли да взема това, госпожице Блеклок? — посочи тя чантата ми.

Поклатих глава.

— Не, благодаря.

Телефонът ми бе настроен да бипне, когато се свърже към роуминг мрежа. Ако дойдеше сигнал, исках да бъде до мен, за да мога да действам веднага.

— Много добре. Да ви предложа ли чаша шампанско?

Тя посочи подноса на малка масичка до входа, а аз кимнах и си взех чаша. Знаех, че трябва да пазя главата си ясна за утре, но една чаша за кураж нямаше да навреди.

— Само да ви осведомя, госпожице Блеклок — каза тя, — че беседата за Северното сияние тази вечер беше отменена.

Погледнах я неразбиращо, осъзнала, че отново бях забравила да прегледам програмата.

— След вечеря трябваше да има презентация за Северното сияние — обясни тя, като видя изражението ми. — Беседа от лорд Балмър, придружена от снимки на господин Ледерер, но за съжаление, господин Балмър беше повикан да се справи с извънредна ситуация, а господин Ледерер е наранил ръката си, така че остава за утре, след като групата се завърне от Тронхайм.

Кимнах отново и се обърнах към останалите в стаята, за да видя кой друг липсва.

Балмър и Коул отсъстваха, както бе казала Камила. Хлое също не беше тук, а когато попитах Ларс, той каза, че са чувствала зле и лежала в стаята си. Ане присъстваше, макар да изглеждаше бледа, а когато вдигна чаша към устните си, наметката й се плъзна и разкри тъмнопурпурно натъртване върху ключицата. Тя забеляза, че я поглеждам и бързам да отклоня поглед, и се засмя неловко.

— Знам, изглежда ужасно, нали? Спънах се под душа, но сега ми излизат синини толкова лесно, че изглежда по-лошо, отколкото е. Това е страничен ефект на химиотерапията, за съжаление.

Когато заемахме местата си за вечеря, видях Бен да ми сочи стола до себе си, срещу Арчър, но се престорих, че не го виждам, и вместо това седнах на най-близкия стол, до Оуен Уайт. Той изнасяше на Тина дълга лекция за финансовите си интереси и за ролята си в инвестиционната компания, за която работеше. Докато слушах с половин ухо техния разговор и държах под око останалите на масата, осъзнах, че темата се е сменила и той шепне поверително:

— … съвсем честно, не — споделяше той с Тина. — Аз просто не съм сто процента убеден, че начинанието е устойчиво — това е такава специфична инвестиционна ниша. Но не мисля, че на Балмър ще му е трудно да извлече печалба от другаде. И разбира се, той има доста дълбоки джобове, или по-скоро Ане има, така че може да си позволи да изчака подходящият човек да се качи на борда. Жалко, че Солберг не успя да дойде, това е по-скоро в неговата област.

Тина кимна разбиращо, а след това разговорът се прехвърли върху други теми — ваканционните дестинации, които бяха посещавали и двамата, какво представляват неоновозелените кубчета желе, които току-що се бяха появили в чиниите пред нас, оградени от някакви купчинки, които ми приличаха на водорасли. Плъзнах поглед из помещението. Арчър казваше нещо на Бен и се смееше гръмогласно. Изглеждаше пиян, папийонката му вече се беше изкривила. На същата маса Ане разговаряше с Ларс. Нямаше и следа от сълзите, които бях видяла по-рано този следобед, но изражението й бе някак отсъстващо и в усмивката, с която кимна на нещо, казано от Ларс, се таеше напрежение.

— Изучавате нашата домакиня? — каза тих глас от другата страна на масата и когато се обърнах, видях Александър да отпива от чашата си. — Тя е истинска загадка, нали? Изглежда толкова крехка, но въпреки това казват, че тя е силата, която крепи трона на Ричард. Железен юмрук в копринена ръкавица, може да се каже. Предполагам, че да притежаваш толкова пари още от възрастта, в която повечето деца още се лигавят с кашичките си, оказва закаляващо влияние върху характера.

— Познавате ли я добре? — попитах.

Александър поклати глава.

— Никога не съм я срещал. Ричард прекарва половината от живота си в самолета, но тя почти никога не напуска Норвегия. Това ми е напълно чуждо — както знаете, аз живея заради пътуванията, не мога да си представя какво е да се затвориш в мъничка страна като Норвегия, когато те очакват ресторантите и столиците на света. Никога да не вкусиш прасенце сукалче в „Ел Були“ или да не изпробваш знаменитото съчетание на култури в „Гаган“ в Банкок! Но предполагам, че това е реакция на събитията от детството й — струва ми се, че е загубила родителите си в самолетна катастрофа на осем-девет години и е прехвърляна из пансионите в Европа от своите баби и дядовци. Предполагам, че в такъв случай е възможно да избереш друг начин на живот като възрастен.

Той взе вилицата си, но едва бяхме започнали да се храним, когато се чу някакъв шум от вратата. Вдигнах поглед и видях Коул да се приближава с несигурна стъпка към масата.

— Господин Ледерер! — Стюардесата се втурна да вземе допълнителен стол от подредените край стената. — Госпожице Блеклок, мога ли да ви помоля само да…

Отместих малко чинията и стола си, а тя сложи в челото на масата стола за Коул, който се отпусна тежко на него. Ръката му беше превързана и изглеждаше пийнал.

— Не, не искам шампанско — каза той на Хани, която си появи пред него с поднос. — Ще пия скоч.

Хани кимна и се отдалечи забързано, а Коул се облегна назад и прекара ръка по небръснатото си лице.

— Съжалявам за фотоапарата — казах предпазливо.

Той се намръщи и видях, че вече беше много пиян.

— Някакъв шибан кошмар — каза той. — И най-лошото е, че сам съм си виновен. Трябваше да направя резервни копия.

— Всички снимки ли пропаднаха? — попитах.

Коул сви рамене.

— Нямам представа, но вероятно да. Имам познат в Лондон, който може би ще успее да извлече част от данните, но всичко изглежда прецакано, когато сложа картата в компютъра си, дори не я разпознава.

— Наистина съжалявам — казах.

Сърцето ми биеше бързо. Не бях сигурна дали ще е разумно, но реших, че нямам какво повече да губя.

— Само снимки от пътуването ли бяха? Струва ми се, че видях един кадър отнякъде другаде…?

— О, да, разменях картите, имах няколко кадъра от снимките, които правих преди няколко седмици в „Магелан“.

Знаех за „Магелан“. Той беше елитен мъжки клуб на „Пикадили“, създаден като място за срещи на дипломати и хора, които клубът определяше като „джентълмени пътешественици“. Не се допускаше членство на жени, но бяха позволени гости от женски пол. Аз самата бях ходила веднъж или два пъти на делови срещи там вместо Роуън.

— Член ли сте? — попитах.

Той изсумтя.

— На такъв ли ти приличам? Не е в моя стил, дори и да ме приемат, което е съмнително. Твърде изискано е за моя вкус — там, където не позволяват да носиш дънки, не е за мен. Повече ми подхожда „Фронтлайн“. Член е Александър. Балмър също, мисля. Нали знаеш приказката, за да влезеш, трябва да си роден в дантели или да си тъпкан с пари, а за щастие аз не съм нито едно от двете.

Последната му забележка съвпадна с пауза в разговорите и думите му отекнаха болезнено високо и забележимо завалено в тишината. Видях няколко глави да се обръщат, а Ане погледна към стюардесата с кимане, което казваше: „Донеси му храна преди уискито“.

— Какво правехте там тогава? — попитах с тих глас, сякаш можех да го убедя чрез осмоза да успокои тона си.

— Снимки за „Харпърс“.

Чинията му пристигна и той започна да набожда храна наслуки, като тъпчеше в устата си, без да вкусва деликатните хапки, подобни на архитектурни произведения.

— Мисля, че имаше някакво откриване. Не мога да си спомня. Господи!

Погледна ръката си, с която стискаше неумело вилицата през превръзката.

— Ужасно боли. Няма начин да се мъкна утре из катедралата в Тронхайм, ще отида на лекар, да ме прегледа и да ми предпише някакво по-силно болкоуспокояващо.

 

 

След вечеря поднесоха кафето в салона и аз се озовах до Оуен Уайт. И двамата се взирахме в мъглата през големия прозорец. Той кимна учтиво, но, изглежда, не бързаше да завърже разговор. Опитах се да отгатна какво би направила Роуън. Да го очарова? Или да го зареже и да отиде да говори с някого, който беше по-непосредствено необходим на „Велосити“? С Арчър може би?

Погледнах през рамо към Арчър и видях, че беше много пиян и бе заклещил Хани в ъгъла на стаята с гръб към прозореца и едрото му туловище й пречеше да се измъкне. Хани държеше кана за кафе в едната си ръка и се усмихваше учтиво, но с нотка на предпазливост. Каза нещо и посочи към каната за кафе, очевидно като причина да я пусне, но той се засмя и обгърна с тежка ръка раменете й със свойски жест на притежание, който ме накара да потръпна.

Хани каза още нещо, което не улових, а след това се освободи ловко от прегръдката му. За миг на лицето на Арчър се изписа смесица от смайване и гняв, но след това, изглежда, се отърси от тях и отиде да говори с Бен.

Обърнах се отново към Оуен Уайт с въздишка, макар да не бях сигурна дали беше въздишка на облекчение заради Хани, или на примирение със собственото ми нежелание да общувам с неприятни хора дори заради кариерата си.

Оуен, напротив, изглеждаше успокояващо безобиден, макар да осъзнах, докато оглеждах скришом профила му, отразен в тъмния замъглен прозорец, че нямам никаква представа дали би бил полезен за „Велосити“ или не. Бен ми беше казал, че е инвеститор, но Уайт се бе държал толкова затворено на това пътуване, че нямах ясна представа, с какво всъщност се занимава. Може би щеше да бъде идеалният ангел инвеститор за групата, ако собственикът на „Велосити“ някога решеше да се прехвърли в по-печеливша област. Във всеки случай, нямах желание да се придвижвам към другия край на стаята.

— Е… — започнах неловко, — струва ми се, че не ни представиха както трябва. Казвам се Лора Блеклок. Журналистка съм и пиша за пътешествия.

— Оуен Уайт — каза той само, но в тона му не се усещаше враждебност.

Имах впечатлението, че просто е скъп на думи. Подаде ми ръка и аз я разтърсих неумело с лявата си ръка, в която държах петифура, но все пак ми се стори по-подходяща от дясната, която крепеше чаша горещо кафе.

— И какво ви води на „Аурора“, господин Уайт?

— Работя за една инвестиционна група — отговори той и отпи дълга глътка от кафето си. — Мисля, че Балмър се надяваше да препоръчам „Аурора“ като инвестиционна възможност.

— Но… както казахте на Тина, случаят не е такъв? — попитах предпазливо, като се чудех дали не беше невъзпитано да призная, че съм дочула чужд разговор.

Той кимна, без да изглежда обиден.

— Така е. Трябва да призная, че това не е моята област, но бях поласкан от поканата и твърде лаком, за да откажа безплатно пътуване. Както казах на Тина, жалко, че Солберг не можа да дойде.

— Той трябваше да бъде в каюта 10, нали? — попитах.

Оуен Уайт кимна. Изведнъж осъзнах, че нямам ясна представа кой всъщност бе липсващият Солберг и защо не бе дошъл.

— Вие… Вие познавате ли го? Солберг, имам предвид?

— Да, доста добре. Работим в една и съща област. Той е със седалище в Норвегия, докато нашата централа е в Лондон, но ние действаме в един малък свят. Човек се запознава с всичките си конкуренти. Предполагам, че същото е и в журналистиката за пътувания.

Той се усмихна и лапна една петифура, а аз му върнах усмивката, признавайки точността на забележката му.

— Тогава, ако това е по-скоро негова специалност, защо не дойде? — попитах.

Оуен Уайт не каза нищо и за миг ми се стори, че бях отишла твърде далеч и въпросът ми е прекалено директен, но после той преглътна и разбрах, че просто имаше проблеми със своята петифура.

— Имало обир — каза той с пълна уста с ядки и отново преглътна. — В дома му, струва ми се. Взели му паспорта, но мисля, че това е само една от причините, поради които не дойде. Жена му и децата му били вкъщи, доколкото разбрах, и били доста шокирани. А каквото и да си говорим за скандинавския бизнес… — Отново замълча и преглътна, героично този път. — Те знаят колко е важно да поставяш семейството на първо място. Скъпа, съветвам ви да не опитвате тази нуга, освен ако нямате много здрави зъби, мисля, че ми падна пломбата.

— Не и нуга! — чух зад гърба си, докато се опитвах да осмисля какво ми бяха казали току-що, и се обърнах към Александър, който се бе устремил към нас. — Оуен, моля те, кажи ми, че не си.

— Направих го. — Оуен отпи глътка кафе и я задържа в устата си, като се смръщи леко. — За съжаление.

— На тия неща трябва да има предупреждение, че са опасни за зъбите. Вие — посочи ме той. — Необходимо е журналистическо разследване. Разобличаващ репортаж на „Велосити“ за зловещите връзки на Ричард Балмър с естетичната дентална индустрия. Май след този и другия инцидент на бъдещите гости на круизния лайнер ще им бъде много трудно да сключат здравна застраховка, напи?

— Друг инцидент? — попитах остро, опитвайки се да си спомня какво бях казала на Александър.

Бях сигурна, че не съм споделяла цялата история с него. Дали Ларс не им бе предал разговора ни в горещата вана?!

— За какъв друг инцидент говорите?

— Как за какъв? — попита Александър и отвори широко очи. — За ръката на Коул, разбира се. За какво си помислихте?

 

 

След кафето групата започна да се разпада. Оуен изчезна тихо, без да се сбогува, а Ларс си тръгна шумно с шеги за Хлое. Балмър все още не се виждаше никакъв, нито пък Ане.

— Искаш ли да отидем на по питие в бара? — попита Тина, докато оставях празната си чаша на помощната масичка. — Александър ще ни посвири на пианото там.

— Аз… Не съм сигурна — казах.

Още обмислях онова, което Оуен Уайт ми беше казал докато пиехме кафе, за обира у Солберг. Какво означаваше това?

— Може би ще се прибера.

— Бен? — възкликна Тина.

Той ме погледна.

— Ло? Искаш ли да те придружа до каютата ти?

— Няма нужда, добре съм — казах аз и се обърнах да си вървя.

Бях почти на вратата, когато някой ме хвана за ръката и ме принуди да се извърна. Беше Бен.

— Хей — тихо попита той. — Какво става?

— Бен.

Погледнах зад гърба му към останалите гости, които се смееха и си бъбреха, докато стюардите разчистваха около тях.

— Нека да не правим сцени тук. Нищо не става.

— Тогава защо се държиш толкова странно през цялата вечеря? Видя, че ти запазвам стол, но ме пренебрегна умишлено.

— Нищо няма.

Усещах болезнен натиск в слепоочията, сякаш гневът, който бях потискала цяла нощ, щеше да избие.

— Не ти вярвам! Хайде, Ло, изплюй камъчето.

— Ти ме излъга.

Избухнах в яростен шепот, преди да преценя дали е разумно да го обвинявам. Бен изглеждаше смаян.

— Какво? Не, не съм!

— Наистина ли? — изсъсках. — Значи въобще не си напускал каютата, когато играхте покер?

— Не!

Беше негов ред да погледне през рамо към другите гости. Тина ни наблюдаваше, затова той й обърна гръб и понижи глас.

— Не, не съм… О, не, чакай, отидох да си взема портфейла. Но това не беше лъжа — всъщност не.

— Не било лъжа? Ти ми каза категорично, че никой не е напускал тази каюта. А после разбрах от Коул не само че си излизал, но и че някой друг може да е излизал, докато не си бил там.

— Но това е различно — измънка той. — Излизах, господи, не знам кога, но беше рано вечерта. Не беше по времето, за което говориш.

— Тогава защо да лъжеш?

— Не беше лъжа! Просто не мислех. Господи, Ло…

Но не го оставих да довърши. Издърпах китката си от хватката му, втурнах се навън през вратата и се озовах в коридора, като го оставих зяпнал зад мен.

Бях толкова заета да мисля за Бен, че когато свърнах зад ъгъла, неволно се блъснах в някого. Беше Ане. Бе се облегнала на стената, сякаш събираше сили за нещо, не бях сигурна дали да се върне при гостите, или да се прибере в каютата си. Изглеждаше изключително уморена, лицето й беше сиво, сенките около очите й бяха по-тъмни от всякога.

— О, съжалявам! — ахнах аз и като се досетих за натъртената й ключица, попитах: — Не ви нараних, нали?

Тя се усмихна, фината кожа около устата й се сви, но усмивката не достигна до очите й.

— Добре съм, само съм много уморена. Понякога… — Преглътна и гласът й секна за миг, нещо в съвършения й английски акцент се пропука. — Понякога всичко това ми идва в повече — разбирате ли какво имам предвид? Да играеш роля.

— Разбирам — казах съчувствено.

— Извинете ме, трябва да си лягам — каза тя, а аз кимнах и се обърнах, за да поема към кърмата, надолу по стълбите, които водеха към задните каюти.

Бях почти на вратата на стаята, когато чух гневен глас зад себе си.

— Ло! Ло, чакай, не можеш да хвърлиш подобни обвинения и да си тръгнеш.

По дяволите. Бен. Изпитах силно желание да се вмъкна в каютата си и да затръшна вратата, но се насилих да се изправя срещу него, опряла гръб в ламперията.

— Не съм хвърляла никакви обвинения. Само предадох каквото ми беше казано.

— Стига, достатъчно ясно намекна, че ме подозираш! Ние се познаваме повече от десет години! Разбираш ли как ме кара да се чувствам това — че можеш просто така да ме обвиниш в лъжа?

В гласа му личеше истинска болка, но отказвах да отстъпя. Любимата тактика на Бен в спречкванията ни, когато бяхме заедно, беше да отклонява разговора от всичко, което ме дразнеше, към факта, че наранявах чувствата му и действах ирационално. Всеки път се стигаше до извинения, че съм го разстроила. Собствените ми чувства оставаха напълно пренебрегнати и междувременно винаги изгубвахме от поглед проблема, предизвикал първоначалното разногласие. Този път нямаше да се хвана.

— Не те карам да чувстваш нищо — казах аз, опитвайки да запазя тона си неутрален. — Изтъквам факти.

— Факти? Не ставай смешна!

— Смешна? — скръстих ръцете. — Какво означава това?

— Искам да кажа — каза той разпалено, — че действаш напълно параноично. Привижда ти се Торбалан зад всеки ъгъл! Може би Нилсон… — Той замълча.

Забих пръсти в тънката си вечерна чанта, усещайки солидното тяло на телефона си под хлъзгавите пайети.

— Продължавай. Може би Нилсон… какво?

— Нищо.

— Може би Нилсон беше прав? Може би си въобразявам разни неща?

— Не съм казал това.

— Но го намекваше, нали?

— Просто те моля да направиш крачка назад и да се вгледаш в себе си, Ло. Погледни на нещата рационално, това искам да кажа.

Насилих се да овладея гнева си и се усмихнах.

— Аз съм рационална. Но ще бъда много щастлива да направя крачка назад.

С тези думи отворих вратата на каютата, влязох и я затръшнах в лицето му.

— Ло! — чу се отвън, последвано от блъскане по вратата, и отново: — Ло!

Не отговорих нищо, просто плъзнах резето и веригата. Никой нямаше да мине през тази врата без таран. И най-малко Бен Хауърд.

— Ло! — отново заудря той. — Виж, защо просто не поговорим? Всичко това наистина излиза извън контрол. Няма ли да поговорим поне за това какво смяташ да кажеш утре в полицията? — Замълча в очакване да му отговоря. — Слушаш ли ме въобще?

Игнорирах го и хвърлих чантата си на леглото, смъкнах вечерната рокля и влязох в банята, като затворих вратата и пуснах крановете, за да заглуша гласа му. Когато най-сетне влязох в топлата вода и затворих крановете, единственият звук, който чувах, беше лекото бръмчене на абсорбатора. Слава богу. Трябва да се бе отказал най-после.

 

 

Бях оставила телефона си в спалнята, затова не бях сигурна колко бе часът, когато се измъкнах от ваната, но пръстите ми бяха подгизнали и набръчкани и умирах за сън. Чувството бе приятно, съвсем различно от нервното, напрегнато изтощение от последните няколко дни. Измих си зъбите, изсуших косата си и пристегнах белия халат, като си мислех колко хубаво щях да се наспя тази нощ и колко логична, внимателно репетирана история щях да представя на полицията.

И после… Боже, направо отмалявах от облекчение, като си мислех за това. После щях да взема автобус, влак или каквото там проклето превозно средство предлагаше Тронхайм, за да стигна до най-близкото летище и до дома.

Когато отворих вратата към каютата, затаих дъх с опасение, че тропането и виковете на Бен може да започнат отново, но не се чуваше нито звук. Тръгнах предпазливо към външната врата, краката ми прегазиха беззвучно дебелия светъл мокет, вдигнах капачето на шпионката и погледнах в коридора. Там нямаше никого. Или поне не можех да забележа никого — въпреки че лещата беше рибешко око, виждах само част от коридора, така че ако Бен не лежеше на пода под вратата ми, значи си беше отишъл.

Въздъхнах и взех захвърлената вечерна чанта, за да проверя часа на телефона си и да настроя алармата за утре. Нямах намерение да чакам обаждане от Карла — исках да стана и да сляза от кораба възможно най-рано.

Но телефонът ми не беше в нея.

Обърнах чантата с отвора надолу и я изтръсках, но знаех, че е безсмислено — тя беше малка и лека и нямаше никакъв начин в нея да заседне нещо по-тежко от пощенска картичка. Нямаше го на леглото. Може ли да се е изплъзнал на пода?

Опитах се да мисля ясно.

Можеше да съм го оставила на масата на вечеря. Но аз не бях го вадила там, а и имах ясен спомен, че го напипах във вечерната си чантичка, докато се карахме с Бен. Освен това щях да забележа липсата му, когато хвърлих чантата на леглото.

Проверих в банята, да не би да съм го взела машинално, но и там го нямаше.

Започнах да търся по-усилено, захвърлих завивката на пода, избутах леглото настрани — и тогава видях.

На килима до вратата на верандата имаше стъпка, мокра стъпка.

Замръзнах.

Можеше ли да съм аз? Когато излязох от банята?

Но знаех, че е невъзможно. Бях подсушила краката си в банята и не бях пристъпвала до прозореца. Приближих се, докоснах студената и влажна форма с върховете на пръстите си и осъзнах, че беше отпечатък от обувка. Можеше да се види очертанието на тока.

Имаше само една възможност.

Изправих се, плъзнах вратата на верандата и излязох на балкона. Там се надвесих над парапета и огледах празната веранда отляво на моята. Матовата стъклена преграда между двете беше висока и гладка, но ако човек се осмелеше, ако нямаше страх от височина и не се притесняваше от възможността да се подхлъзне и да се озове във воден гроб, можеше просто да я преодолее.

Потреперих конвулсивно, халатът ми не ме защитаваше от студения вятър на Северно море, но трябваше да опитам още нещо, макар че щях да съжалявам много и да се чувствам доста глупаво, ако се окаже, че съм грешила.

Внимателно придърпах вратата на верандата, така че да се затвори и езичето да щракне на мястото си.

После се опитах да я дръпна обратно.

Тя се отвори — меко като коприна.

Влязох вътре и направих същото, а после огледах ключалката. Както си мислех, нямаше начин да се залости вратата на верандата, за да се предотврати влизането на някого отвън. Всъщност беше логично, като се замислиш. Единственият човек, който би трябвало да излиза на верандата, беше обитателят на стаята. Не можеше да се рискува някой случайно да се заключи там при лоши метеорологични условия, да не може да се върне вътре и да вдигне тревога, или дете да затвори там родителя си в момент на бунт, а след това да не може да отключи.

И наистина — от какво да се страхуваш? Верандата гледаше към морето — нямаше възможност някой да достигне до нея отвън.

Само че имаше. Ако човек беше много смел и много глупав.

Сега разбирах. Всички ключалки, резета и табелки „Не ме безпокой“ на света не струваха нищо, щом балконът предлагаше лесен маршрут на всеки, който имаше достъп до празна стая, и достатъчно силни плещи и ръце, за да се прехвърли.

Стаята ми не беше безопасна и никога не е била.

 

 

Вътре си облякох дънките и любимата си блуза с качулка, обух си ботите. После проверих бравата на вратата на каютата и се сгуших на дивана, притиснала възглавницата към гърдите си.

Вече нямаше да мога да заспя.

Всеки можеше да получи достъп до незаетия апартамент. А оттам, само с едно прекачване през стъклената преграда, до моята. Всеки човек от персонала можеше да отвори празната каюта със своята електронна карта. Що се отнася до гостите…

Представих си разположението на каютите. От дясната страна на моята беше Арчър, бивш морски пехотинец, толкова силен, че потръпнах, когато си спомних. А отляво… отляво беше празната каюта, а веднага след нея беше каютата на Бен Хауърд.

Бен. Който напълно съзнателно постави под съмнение историята ми както Нилсон.

Бен, който лъжеше за алибито си.

И беше научил за снимките във фотоапарата на Коул преди мен. Припомних си думите му, сякаш в просъница: Показваше ги на обяд. Имаше страхотни кадри…

Бен Хауърд. Единственият човек на борда, на когото мислех, че мога да се доверя.

Помислих си за телефона, за глупостта и смелостта да влезе, за да го открадне, докато съм в банята. Беше рискувал много, за да го вземе, и въпросът беше: Защо? Защо сега? Но си мислех, че знам отговора.

Отговорът беше Тронхайм. Докато на кораба интернетът не работеше, извършителят нямаше от какво да се тревожи. Не можех да направя телефонно обаждане, без да мина през Камила Лидман. Но след като започнахме да се приближаваме към сушата…

Притиснах възглавницата по-здраво към гърдите си и се замислих за Тронхайм, за Джуда и за полицията.

Всичко, което трябваше да направя, беше да издържа до зори.

 

 

КОЙГОНАПРАВИ:

ДИСКУСИОНЕН ФОРУМ ЗА КАБИНЕТНИ ДЕТЕКТИВИ

Моля, прочетете правилата на форума, преди да започнете нова тема и внимавайте да не публикувате нещо, което е потенциално вредно за случаи в развитие и/или клевета. Публикациите, които нарушават тези правила, ще бъдат премахвани.

 

Понеделник, 28 септември, 10:03: Изчезнала британка

 

lamsherlocked: Хей момчета, някой друг следи ли случая с Лора Блеклок? Изглежда, са намерили тяло.

TheNamesMarpleJaneMarple: Мисля, ще разберете, че това всъщност е Лора Блеклок. Да, аз го следя. Наистина трагичен и за съжаление, не толкова необичаен, четох някъде, че през последните няколко години от круизни кораби са изчезнали над 160 души и почти никой от тези случаи не е решен.

lamsherlocked: Да, мисля, че и аз съм го чувал. Видях в „Дейли фейл“, че нейният бивш е бил на борда на кораба. Има голямо сълзливо интервю, в което обяснява колко е разтревожен. Той смята, че тя е слязла по собствено желание. На мен ли ми се струва така, или тук има нещо гнило? Не казваха ли, че една трета от жените ги убиват техните бивши гаджета и партньори или нещо такова?

TheNamesMarpleJaneMarple: Една трета от жените ги убиват техните бивши, партньори или нещо такова? — Предполагам, имаш предвид, че при убийствата на жени, една трета от тях са убити от партньор или от бивш, не една трета от всички жени! Но да, този процент звучи правдоподобно. И, разбира се, има го и гаджето. Нещо в неговите твърдения не е наред, а изглежда, е бил извън страната по това време… Хмм… много удобно. Не е толкова трудно да вземеш самолет за Норвегия, нали?

Anonlnsider: Аз съм редовен участник във форума (но си смених името, защото не искам да се разкривам) и всъщност знам някои неща за този случай, тъй като съм семеен приятел. Не искам да казвам прекалено много от страх да не се идентифицирам или да не засегна неприкосновеността на личния живот на семейството, но мога да ви кажа, че Джуда е напълно съсипан от изчезването на Ло и бих бил много предпазлив да предполагам нещо различно, в противен случай вероятно ще откриете, че тази дискусия е премахната.

TheNamesMarpleJaneMarple: Вижте, Anon, бих намерила вашите твърдения за по-убедителни, ако свалите маската, и в никакъв случай нищо от казаното по-горе не беше клеветническо. Казах, че лично аз не намирам твърденията му за убедителни. Какво клеветническо има в това?

Anonlnsider: Вижте, MJM, нямам желание да обсъждам това с вас, но познавам семейството много добре. Бяхме съученици с Лора и мога да ви кажа, че много се заблуждавате. Ако трябва да знаете, Ло има сериозни проблеми — от години приема лекарства за депресия и винаги е била… добре, мисля, че нестабилна е доста точно определение. Предполагам, че това е посоката, в която ще разследва полицията.

lamsherlocked: За самоубийство ли намеквате?

Anonlnsider: Наистина не е моя работа да разисквам полицейско разследване — но да, това е моят прочит между редовете. Ако забелязвате, те внимават да не го описват в пресата като разследване на убийство.

JudahLewisOI: Един приятел ми каза за тази тема и аз се регистрирах, за да публикувам тук, но за разлика от Anon, това е истинското ми име. Anon, нямам представа кой си и честно казано, можеш да вървиш на майната си. Да, Ло взема лекарства (макар да са за тревожност, а не за депресия, и ако наистина й беше приятел, щеше да го знаеш), но същото се отнася буквално за стотици хиляди хора и идеята, че това автоматично ги прави или „нестабилни“, както се изразяваш, или склонни към самоубийство, е направо обидна. Да, бях извън страната. Бях в Русия, по работа. И да, намерили са тяло, но то не е идентифицирано като Ло, така че на този етап все още е разследване за изчезнало лице, затова не сте виждали никакви споменавания на разследване на убийство. Хора, може ли да помните, че говорим за истински човек, а не за любимия ви епизод от „Убийство по сценарий“? Не знам кои са администраторите на това глупаво шоу, но ще докладвам тази тема.

lamsherlocked: За разлика от Anon, това е истинското ми име. Не е забавно, но разбрахме само, че се представяш за оня приятел.

MrsRaisin (Admin): Здравейте, съжалявам да го кажа, но сме съгласни с г-н Люис, тази тема се отклони в доста неприятни спекулации, затова ще я изтрием. Естествено, не можем да ви забраним да обсъждате какво се случва в новините, така че можете свободно да го правите другаде, но моля, придържайте се към съобщените факти.

InspektorWallander: А какво ще кажете за онзи норвежки блог със сканирани разговори на полицейските честоти, който съобщава за положителна идентификация на тялото на Лора?

MrsRaisin (Admin): Затварям тази тема.