Рут Уеър
Жената в каюта 10 (16)

15

Нямаше причина, поне на хартия, която да обяснява защо са ми нужни хапчета, за да се справям с живота. Имах страхотно детство, любящи родители, всичко необходимо. Не бях пребивана, насилвана или тормозена. Получавах само любов и подкрепа. Но това някак си не беше достатъчно.

Приятелката ми Ерин казва, че всички ние имаме демони вътре в нас, гласове, които шепнат, че не сме добри, че ако не постигнем това повишение или се провалим на този изпит, ще разкрием на света каква точно безполезна торба кожа и сухожилия сме всъщност. Може би е вярно. Може би моите просто имат по-силни гласове.

Но не мисля, че е толкова просто. Депресията, в която изпаднах след университета, не беше заради изпити или самооценка, беше нещо странно, по-химическо, нещо, което терапията с разговори нямаше да излекува.

Когнитивна поведенческа терапия, консултации, психотерапия — нищо от това не помогна така, както хапчетата. Лиси казва, че намира идеята за химическо балансиране на настроението за плашеща, че ако вземаш нещо, то може да промени това, което наистина си. Но аз не виждам нещата по този начин. За мен това е като да си сложиш грим — не да се дегизираш, а като начин да заприличаш повече на себе си каквато си наистина, по-малко сурова. Най-добрият аз, който можеш да бъдеш.

Бен ме беше видял „без грим“. И ме бе напуснал. Бях гневна дълго време, но накрая осъзнах, че не обвинявам него. Годината, в която станах на двадесет и пет, беше ужасна. Ако самата аз можех да се напусна, щях да го направя.

Но това не извиняваше направеното от него сега.

 

 

— Отвори!

Потропването на клавишите на лаптопа спря и чух звук от отдръпването на стол. После вратата на каютата се отвори предпазливо.

— Да? — Лицето на Бен изпълни отвора и на него се изписа изненада, когато ме видя. — Ло, какво правиш тук?

— Как мислиш?

Имаше благоприличието да изглежда малко засрамен.

— А, това ли…

— Да, това. — Изблъсках го и влязох в стаята му. — Говорил си с Нилсон — казах остро.

— Виж… — Вдигна ръка примирително, но нямаше как да ме умилостиви.

— Не ми пробутвай тия „виж“. Как можа, Бен? Колко време ти отне да изпееш всичко — обира, лекарствата, факта, че едва не загубих работата си… Каза ли му всичко това? Каза ли му за дните, когато не можех да се облека, не можех да напусна дома си?

— Не! Разбира се, че не. Боже, как можеш да си го помислиш?

— Тогава само за хапчетата? А фактът, че ме обраха и няколко други пикантни детайла, за да се създаде представата, че определено не може да ми се вярва?

— Не! Не беше така! — Той пристъпи към вратата на верандата, после се обърна към мен и прокара ръце през косата си, за да я приглади. — Просто ми се изплъзна, мамка му. Не знам как. Той е добър в работата си.

— Ти си журналист! Какво, по дяволите, се случи с „без коментар“?

— Без коментар — изстена той.

— Нямаш представа какво направи.

Ръцете ми бяха стиснати в юмруци, ноктите ми се забиваха в дланите и се насилих да ги разтворя, като триех болезнените си ръце в дънките.

— Какво искаш да кажеш? Виж, задръж, имам нужда от кафе. Ти искаш ли?

Понечих да му кажа да се разкара. Но истината беше, че исках кафе. Кимнах леко.

— С мляко, без захар, нали?

— Точно така.

— Някои неща не са се променили — каза той, докато пълнеше машината за еспресо с минерална вода и поставяше капсулата.

Изгледах го.

— Ужасно много неща се промениха и ти го знаеш. Как можа да му наприказваш всичко това?

— Аз… не знам.

Отново прокара пръсти през непокорната си коса, вкопчи се в корените, сякаш можеше някак да изтръгне извинение от главата си, ако дърпаше достатъчно силно.

— Пресрещна ме след закуска, спря ме в коридора и започна да ми обяснява, че е загрижен за теб — нещо за шумове през нощта, — мъчеше ме махмурлук, въобще не можех да разбера за какво става дума. Най-напред помислих, че има предвид обира. После започна да говори, че си в лабилно състояние… Господи, Ло, съжалявам, не е като да съм отишъл да му потропам на вратата, изгарящ от желание да приказвам. За какво говореше той?

— Няма значение!

Взех кафето, което ми подаде. Беше твърде горещо, за да го пия, и го задържах в скута си.

— О, има. Явно си напълно разбита. Стана ли нещо снощи?

Около 95 процента от мен искаха да кажат на Бен Хауърд, че е изгубил правото си на доверие, като е разказал за личния ми живот на Нилсон и е разбил образа ми на надежден свидетел в неговите очи. За съжаление, останалите 5 на сто, изглежда, бяха особено силни.

— Аз… — Въпреки болката в гърлото, преглътнах желанието да кажа на някого какво се беше случило.

Може би, ако разкажех на Бен, щеше да предложи нещо, за което не бях се сетила? В края на краищата беше репортер. И макар да не ми се искаше да го призная, доста уважаван.

Поех си дълбоко дъх и след това споделих историята, която бях разказала на Нилсон предната вечер, този път на един дъх, изгаряща от желание да го убедя.

— Факт е, че тя беше там, Бен — завърших аз. — Трябва да ми повярваш!

— Ей, ей — каза Бен и примигна. — Разбира се, че ти вярвам.

— Така ли?

Бях толкова изненадана, че едва не изтървах чашата с кафе и тя изтрака на стъкления плот.

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Не ми е известен случай, в който да си си въобразила нещо.

— Нилсон не вярва.

— Мисля, че разбирам защо Нилсон не иска да ти повярва — каза Бен. — Всички знаем, че престъпленията на круизните кораби са в тъмната зона.

Кимнах. И аз като него бях чувала — както и всеки журналист, пишещ за пътешествия — множеството слухове за круизните кораби. Не че собствениците бяха по-престъпни отколкото във всяка друга област на туристическата индустрия, просто престъпленията, извършени в морето, попадаха в някаква сива област.

„Аурора“ не беше като някои съдове, за които бях писала, приличащи повече на плаващи градове, отколкото на кораби, но имаше същия противоречив правен статут в международни води. Дори и в случаите на документирани изчезвания, нещата се замитаха под килима. Без ясна полицейска юрисдикция кой да поеме контрола, разследването твърде често биваше оставено на службите за сигурност на борда, които бяха наети от круизния кораб и не можеха да си позволят да ровят дълбоко, дори и да искат.

Потрих ръце, внезапно ми бе станало студено, въпреки задуха и горещината в каютата. Бях отишла при Бен с цел да го наругая, за да ми олекне. Последното нещо, което очаквах, беше той да ме подкрепи в притесненията ми.

— Онова, което ме тревожи най-много… — казах бавно, после замълчах.

— Какво? — подкани ме Бен.

— Тя… ми услужи със спирала. Точно така я срещнах — не знаех, че каютата трябва да е празна, и потропах на вратата, за да попитам дали може да ми заеме.

— Добре… — Бен отпи пак от кафето.

Лицето му над ръба на чашата беше озадачено, той явно не разбираше накъде бия.

— И какво?

— И… изчезна.

— Кое? Спиралата? Какво искаш да кажеш?

— Няма я. Някой я е взел от каютата ми, докато бях с Нилсон. Можех да пренебрегна всичко друго — но ако не се е случило нищо, защо ще вземат спиралата? Беше единственото конкретно нещо, с което можех да докажа, че в тази каюта е имало някого, а сега е изчезнал.

Бен стана, пристъпи към верандата и дръпна тънките завеси, макар това да изглеждаше странен, ненужен жест. За миг ми се стори, че не иска да се изправи пред мен и обмисля какво да каже.

После се обърна и приседна на ръба на леглото с делово изражение.

— Кой друг знаеше за това?

— За спиралата?

Беше добър въпрос, а аз, както осъзнах с леко огорчение, не бях се досетила да си го задам.

— Хм… Предполагам… никой, освен Нилсон.

Не беше успокояваща мисъл. Гледахме се един друг дълго време, а очите на Бен отразяваха неудобните въпроси, които внезапно започнаха да ми хрумват.

— Но той беше с мен — казах най-сетне. — Когато са я взели.

— През цялото време?

— Ами… горе-долу… Не, чакай, имаше пролука. Закусвах. И говорих с Тина.

— Значи би могъл да я вземе.

— Да — казах бавно. — Би могъл.

Дали той беше влизал в моята каюта? Така ли беше разбрал за лекарството ми и за препоръката да не се смесва с алкохол?

— Виж — каза най-сетне Бен, — мисля, че трябва да се видиш с Ричард Балмър.

— С лорд Балмър?

— Да. Както казах, снощи играх покер с него и ми се видя почтен човек. И няма смисъл да се занимаваш с Нилсон. Балмър е най-високо. Баща ми винаги казваше: „Ако имаш оплакване, отивай направо на върха“.

— Това едва ли е проблем с услугите за клиентите, Бен.

— Няма значение. Но този човек, Нилсон — нещата не изглеждат добре за него, нали? А ако има някой на този кораб, който може да потърси сметка на Нилсон, това е Балмър.

— Но ще го направи ли? Да го държи отговорен, искам да кажа? Той има не по-малко мотиви от Нилсон да замажи нещата. Повече всъщност. Както казваш, това би могло да му навреди страшно много, Бен. Ако се разчуе, бъдещето на „Аурора“ става неясно. Кой, по дяволите, ще иска да плати десетки хиляди лири за луксозна екскурзия с кораб, на който е загинало момиче?

— Обзалагам се, че има такава пазарна ниша — каза Бен с леко изкривена усмивка.

Аз потръпнах.

— Виж, няма да навреди, ако просто се видиш с него — настоя той. — Поне знаем къде е бил през цялата минала нощ, което не можем да кажем за Нилсон.

— Сигурен ли си, че никой от хората, с които беше, не е напускал каютата?

— Абсолютно сигурен съм. Бяхме в апартамента на Йенсен — там има само една врата и цяла нощ седях с лице към нея. Хората ставаха, ходеха до тоалетната, но всички използваха банята в каютата. Хлое седя и чете известно време, а после се прибра в спалнята, съседната стая, от която няма друг изход, освен през основното помещение на апартамента. Никой не си тръгна преди четири. Можеш да изключиш четиримата мъже плюс Хлое.

Смръщих се и започнах да отмятам пътниците на пръстите си.

— Значи ти, Балмър… Арчър… Ларс и Хлое. Остават Коул, Тина, Александър, Оуен Уайт и лейди Балмър. Плюс персонала.

— Лейди Балмър? — Бен повдигна вежда. — Мисля, че е прекалено.

— Защо? — попитах отбранително. — Може би не е толкова зле, колкото изглежда.

— Да, точно така, симулирала с четири години рецидивиращ рак, подложила се е на изтощителна химиотерапия и лъчетерапия, само за да си осигури алиби за убийството на странно момиче.

— Няма нужда да си саркастичен. Само се питах.

— Мисля, че пътниците са фалшива следа — каза Бен. — Не можеш да игнорираш факта, че ти и Нилсон сте единствените, които сте знаели за тази спирала. Ако не я е взел, сигурно е казал на човека, който го е направил.

— Ами… — изрекох аз и замълчах.

Неловко усещане, доста сходно с вина, пропълзя по врата ми.

— Какво?

— Аз… опитвам се да се сетя. Когато Нилсон ме заведе при персонала. Не мога да си спомня… Може да съм я споменала.

— Господи, Ло — каза Бен и се втренчи в мен. — Спомена ли я, или не? Важно е.

— Знам — казах жално.

Корабът се издигна и пропадна през висока вълна, а усещането за гадене ме заля отново, полусмлените палачинки се надигнаха неприятно в стомаха ми. Опитах се да си припомня разговорите под палубата, но ми беше трудно. Тогава имах такъв махмурлук, бях толкова потисната от клаустрофобичната изкуствена светлина на тези тесни каюти без прозорци. Затворих очи, като усещах как диванът мърда и се клати под мен и се опитах да си представя персонала в столовата, приятните, чисти лица на момичетата, обърнати към мен. Какво, по дяволите, бях казала?

— Не мога да си спомня — казах най-сетне. — Наистина не мога. Но е много вероятно да съм я споменала. Не мисля, че съм го направила, но не мога да твърдя с абсолютна сигурност, че не съм го направила.

— Жалко. Е, това значително усложнява нещата.

Кимнах сдържано.

— Виж — най-сетне каза Бен, — може би някой от другите пътници е видял нещо. Някой да влиза или да излиза от празната каюта или онзи, който е откраднал спиралата, да влиза в твоята. Кои са в каютите на кърмата?

— Хмм — преброих ги на пръсти. — Ами, аз съм в девет, ти си в осем. Александър е в… Мисля, че може би е в шест?

— Тина е в пет — каза замислено Бен. — Видях я да влиза снощи. Което означава, че Арчър трябва да е в седем. Окей. Искаш ли да тръгнем от врата на врата?

— Добре — казах аз.

По някаква причина, може би заради прилива на гняв, заради усещането, че някой ми вярва, или просто беше следствие от това, че имах план, аз се почувствах по-добре. Но после видях часовника на лаптопа на Бен.

— По дяволите, не мога, не сега. Трябва да ида на онова проклето дамско спа-нещо си.

— Кога свършва? — попита Бен.

— Нямам представа. Но едва ли ще продължи след часа за обяд. А какво е предвидено за мъжете през това време?

Бен се изправи и прелисти брошурата на бюрото.

— Обиколка на мостика. Мило и сексистко — за мъжете технологията, жените получават ароматерапия. О, не, чакай, утре сутринта ще има спа за мъже. Може би е просто заради ограниченото пространство. — Той извади бележник и химикалка от тоалетката. — Трябва да отида и аз, но да видим какво ще успеем да изровим тази сутрин, след което ще се срещнем тук след обяд и ще обиколим останалите пътници. След това можем да споделим наученото с Балмър. Възможно е да нареди отклонение от курса — за да се качат от местната полиция на борда.

Кимнах. Нилсон не ме беше взел на сериозно, но ако можехме да узнаем нещо, което да потвърди моята история — дори и само някой друг, който беше чул плясъка, — за Балмър би било много по-трудно да я пренебрегне.

— Все си мисля за нея — изрекох, когато стигнахме до вратата.

Бен спря с ръка на дръжката.

— За кого говориш?

— За момичето — момичето в „Палмгрен“. Какво ли е почувствала, когато някой е дошъл за нея — дали е била жива, когато е падала. Продължавам да си мисля какво ли е, шокът от студената вода, гледката на кораба, който се отдалечава…

Дали е извикала, преди вълните да се затворят над нея? Дали се е опитала да извика, когато солената вода е нахлула в белите й дробове, когато гръдният й кош се е стегнал под смазващата тежест, докато студът я е обхващал, кислородът е напускал кръвта й, а тя е потъвала все по-дълбоко…

И тялото й, носещо се в студената безмълвна чернота на океанските дълбини, бяло като кост, рибите, които гризат очите й, косата й, носеща се по течението като струя тъмен дим… Всичко, за което също мислех, макар и да не го казах.

— Недей — каза Бен. — Не позволявай на въображението си да те води, Ло.

— Знам какво е — отвърнах, когато той отвори вратата.

— Не разбираш ли? Знам какво е изпитала, когато някой е дошъл за нея посред нощ. Ето защо трябва да открия кой й е причинил това.

И защото, ако не го откриех, можеше да дойдат за мен.