Марта Хол Кели
Люляковите момичета (9)

9
Херта

1940 година

Фриц закъсня, а трябваше да ме посрещне на гарата във Фюрстенберг: чудесно начало на първия ми работен ден като лекар в „Равенсбрюк“. Дали щеше да ме познае? Малко се съмнявах. Когато бяхме в университета, на ръката му вечно висеше по някоя хубава студентка от сестринското училище.

Гарата беше малка, в баварски стил. Имах достатъчно време да я разгледам и да се възхищавам от архитектурата й, защото вече пет минути стоях на перона и чаках. Дали ще ми дават важни задачи? Дали ще създам сериозни познанства? Като за есен беше доста топло и вълнената рокля дразнеше кожата ми. Нямах търпение да облека нещо по-леко и хладната, изгладена медицинска престилка.

Фриц пристигна най-сетне с кюбелваген, тип 82. Зелен, със смъкнат гюрук, приличаше на вана за четирима, значи, това беше возилото на персонала на „Равенсбрюк“. Фриц наби спирачките и сложи ръка на облегалката на съседната седалка.

— Закъсняваш — казах. — Трябва да се явя пред коменданта в десет и петнайсет.

Той дойде при мен на перона и взе куфара ми.

— Дори и с едно ръкостискане ли няма да ме удостоиш, Херта? Цяла година не съм те виждал.

Значи ме помнеше.

Докато се возех в колата, го огледах крадешком. Все още притежаваше онази привлекателност, която всички студентки в университета бяхме забелязали. Беше висок, с винаги безупречно оформена прическа, а очите му бяха сини като на прусак. Рафинирани черти, в които личеше аристократичният му ген. Но изглеждаше уморен, с особено изразени тъмни кръгове под очите. Колко ли пък можеше да е напрегната работата в женски превъзпитателен лагер?

Вятърът приятно продуха късата ми коса, докато се движехме по улица „Фриц-Ройтер“ в малкото градче Фюрстенберг, обрамчена с китни малки къщи със сламени покриви. Много стара Германия. Пейзажът беше като сцена от кутия за коледни сладки.

— Понякога Химлер отсяда тук, във Фюрстенберг, когато е в града, а това се случва доста често. Той продаде на Райха земята, на която е построен лагерът. Взе за нея цяло състояние. Виждаш ли лагера, ей там, оттатък езерото Швет. Чисто нов е. Плачеш ли, Херта?

— От вятъра е, удря ме право в очите — отвърнах, но не му липсваше проницателност.

Трудно можех да остана безразлична, докато минавахме през Фюрстенберг. Като дете бях ходила с родителите си на риболов в едно градче, което много приличаше на това. Това е сърцето на Германия, така красива и девствена, та нали затова се борим.

— Колко е часът, Фриц — попитах и се опитах да подсуша очите си. Само това ми липсваше, комендантът да ме помисли за ревла. — Не мога да си позволя да закъснея.

Фриц натисна газта и повиши тон, да надвика двигателя.

— Кьогел не е лош. Преди е имал магазин за сувенири в Мюнхен.

Докато хвърчахме по пътя край езерото към лагера, зад нас се носеше облак прах. Щом минахме завоя, се обърнах назад, за да видя красивия силует на Фюрстенберг с високата островърха кула на църквата.

— Тук ще имаш възможност за избор сред колегите — каза Фриц. — Доктор Розентал обича блондинки.

— Аз не съм блондинка — отвърнах, но се радвах, че мисли така.

Докато се возех с Фриц, настроението ми значително се подобри, вече с нетърпение очаквах да се впусна в това ново приключение.

— Щом казваш… и все пак тук приличните, чисти германки са рядкост. На всички вече им е дошло до гуша от славянки.

— Един мъж ако няма сифилис, не ми го хвали.

— Е, правим каквото можем, за да решим демографския проблем — каза усмихнат Фриц.

— Така ли ухажваш момичетата?

Той извърна глава към мен, огледа ме, но погледът му се задържа малко по-дълго, отколкото приличието позволяваше, пролича си, че има доста освободени разбирания. Какъв късмет! Та аз бях една от малкото жени лекарки по времето на Хитлер. Това ме поставяше в съвсем друга категория. Фриц Фишер едва ли би флиртувал така с обикновена Hausfrau от Дюселдорф. Може отново да си пусна дълга коса. Сигурно ще е особено впечатлен, когато се утвърдя като добър лекар тук.

Профучахме покрай група мършави жени, облечени в раирани роби, мускулите им бяха в последния стадий на атрофията, мъчеха се да движат огромен валяк, натискаха водача му с цялата си тежест като болни волове. Надзирателка в сива вълнена униформа едва удържаше разярена елзаска овчарка. Фриц помаха за поздрав на надзирателката, а тя се намръщи в отговор.

— Тук всички ме обичат — каза Фриц.

— Личи си — отвърнах.

Спряхме сред облак прахоляк в края на пътя до тухлената административна сграда, първата постройка на лагера, която посрещаше новодошлите. Слязох от колата, изтупах прахта от роклята си и се огледах наоколо. Първото ми впечатление беше, че мястото е подредено и устроено с вкус. Тучна зелена ливада, червени цветя покрай основите на сградата. Отляво, на висок насип, от който се виждаше целият лагер, се издигаха четирите жилищни постройки за персонала в патриотичния немски стил Heimatschutz, с колони от камък и тераси, облицовани с дървесина. Тази комбинация от нордическата и германската архитектура беше истинска радост за окото. Мястото беше безупречно по отношение на качеството, дори няма да е пресилено да го нарека „първокласно“.

— Там на хълма е къщата на коменданта, от нея се вижда целият лагер — каза Фриц.

Ако зад административната сграда не се виждаше високата каменна стена с бодлива тел, бих помислила, че съм в санаториум, а не в лагер за превъзпитаване на затворници. Бях решила непременно да харесам комендант Кьогел. Хората с висши длъжности винаги усещаха, когато някой от подчинените им не ги харесва, а това можеше да е фатално за кариерата. Зад портите на лагера, точно до пътеката, имаше огромна клетка с маймуни, папагали, разни екзотични птици — единственото нещо, което не се вписваше в обкръжението. Да, наистина, животните помагаха за намаляване на стреса, но за какво беше цялата тази менажерия.

— Иконома ли чакаш, Херта? — Фриц ме викаше от вратата.

Една секретарка ме поведе нагоре по покритите с паркет подове към кабинета на Кьогел. Той седеше зад бюрото си под голямо правоъгълно огледало, което отразяваше растение с човешки бой в саксия в ъгъла. Трудно беше да не се поддам на страхопочитанието, което кабинетът му внушаваше. Беше застлан от край до край с килим, завесите изглеждаха скъпи, а от тавана висеше полилей. Той имаше дори лична порцеланова мивка. Изведнъж ми се прииска да си бях лъснала обувките.

Кьогел се изправи, поздравихме се с германското приветствие.

— Закъснявате, доктор Оберхойзер.

Черният дървен часовник на стената удари и половина. От сводестите вратички изскочиха танцуващи кукли в баварски национални носии и затанцуваха под звуците на „Веселият скиталец“^[1], отбелязваха постижението на моята мудност.

— Доктор Фишер…

— Винаги ли обвинявате другите за грешките си?

— Съжалявам, че закъснях, Herr комендант.

Той скръсти ръце на гърдите си.

— Как пътувахте?

Беше доста закръглен, нещо, което обикновено не харесвам, но се насилих да се усмихна.

Гледката от прозореца на Кьогел, на втория етаж, обхващаше целия лагер заедно с двора, където жените затворнички се бяха строили за проверка по пет в редица. Път, покрит с черна сгурия, разсичаше двора на две, а перпендикулярно на пътя се издигаха бараките на затворничките, подредени като по конец, докъдето стигаше погледът. И, о, липови фиданки, които в германския фолклор възпяваха като дърво на влюбените, бяха засадени на равни разстояния една от друга покрай пътя… каква прекрасна гледка!

— Пътувах комфортно, Herr комендант — опитвах се да се отърва от рейнландския си акцент. — Благодаря за билета за първа класа.

— Нима удобствата са важни за вас? — попита Кьогел.

Комендантът беше суров човек, с дебели, къси крака и явно в доста неприятно настроение. Вероятно една от причините да е толкова кисел бяха кафявата униформена риза и вратовръзката, така стегнати на врата му, че мастната тъкан беше изскочила над яката като месест шал. От триенето се бяха образували многобройни брадавици, които висяха безжизнено над ръба на яката. На гърдите му се мъдреше цял ред медали. Е, поне беше патриот.

— Всъщност, не, Herr комендант, аз просто…

— Опасявам се, че е станала грешка — каза и махна с ръка. — Всъщност не можем да ви вземем тук.

— Но аз получих писмо от Берлин.

— Бихте били единствената жена лекар тук. Това може да представлява проблем.

— Не мислех, че…

— Това тук е трудов лагер, докторе. Няма изискани салони за красота, нито почивки за кафе. А как ще се чувстват мъжете, когато се храните в столовата за персонала? Една жена сред толкова много мъже е проклятие.

Усещах, че с всяка негова дума заплатата ми отлита все по-надалече и по-надалече. Дали Фриц щеше да ме откара до гарата, за да хвана следващия влак за Берлин? Пак щеше да се наложи мама да работи цял ден.

— Свикнала съм да живея скромно, Herr комендант. — Отпуснах свитите си на юмруци ръце и видях, че ноктите ми са били впити в дланите и сега там се мъдреха червени усмивчици и сякаш ми се хилеха. Заслужих си го. Кога ли щях да се науча да не се перча толкова. — Уверявам ви, мога да се справя във всякакви условия на живот. Сам фюрерът казва, че скромният начин на живот е най-подходящ.

Кьогел загледа късата ми коса. Дали пък не беше омекнал?

— Да ми пращат дерматолог! Та това изобщо не ни е нужно тук!

— И специалист по инфекциозни болести, Herr комендант.

Замисли се над тези думи, опрял една ръка на корема си.

— Разбирам. — Обърна се, погледна през прозореца, за да инспектира лагера. — Естеството на работата ни тук, докторе, изисква дискретност.

Нещо прикова вниманието ми: докато той говореше, отнякъде се чуваше свистене. Надзирателка шибаше една от затворничките, строени в двора, с конски камшик.

— Изискваме абсолютна конфиденциалност. Бихте ли подписали декларация? Забранено е да споделяте с когото и да било, дори с майка ви и приятелките ви.

Е, за това — лесна работа. Аз приятелки нямах.

— Всяко нарушение на правилата за сигурност би вкарало и вас, и семейството ви в затвора, а вие може да бъдете осъдена и на смърт.

— Обикновено не споделям с никого, Herr комендант.

— Тази работа не е, как да кажа, за претенциозни хора. Медицинското ни оборудване е, да речем, прилично, но е в ужасно състояние.

Кьогел не обръщаше внимание на представлението, което се разиграваше под прозореца на кабинета му. Когато затворничката падна и покри главата си с ръце, надзирателката започна още по-настървено да я бие с камшика, а друга надзирателка с усилие удържаше на каишката елзаската овчарка, която се хвърляше, оголила зъби, към падналата жена.

— Е, поне в Берлин ще са доволни — каза Кьогел.

— Каква ще бъде моята роля в превъзпитаването, Herr комендант?

Надзирателката в двора беше започнала да рита в корема падналата жена с тежкия си ботуш, а тя крещеше така, че човек трудно можеше да съсредоточи вниманието си върху нещо друго. Доста жестоки бяха методите за превъзпитаване.

— Вие ще сте в елитната група. Ще работите с едни от най-добрите лекари в Германия за медицинските нужди на персонала на лагера и техните семейства, както и за нуждите на жените, настанени тук, за да работят в името на фюрера. Освен това и по няколкото проекта на доктор Гебхарт.

На двора надзирателката нави камшика си, а две от затворничките отнесоха окървавеното тяло на жената, докато другите стояха вцепенени.

— След като изтече тримесечният ви пробен период, нямате право при никакви обстоятелства да подавате оставка.

— Разбирам, Herr комендант.

Кьогел се върна при бюрото си.

— Ще ви настаним в една квартира с Доротея Бинц, началничката на женското звено на охраната. Фризьорският ни салон не е много луксозен, но е добър. Надолу по стълбите. В него работят няколко религиозни жени. От „Свидетелите на Йехова“. Посветили са се на мисията да превърнат живота ми в ад, но с ножиците ги бива.

— Ще го имам предвид, Herr комендант — отвърнах и протегнах ръка за сбогуване.

Излязох от кабинета на Кьогел доволна, че склони, но не бях сигурна дали искам да остана в „Равенсбрюк“. Обзе ме някакво смътно, напрегнато усещане. Ами ако просто се кача на следващия влак и си отида у дома? Какво пък, и на три места мога да работя, ако трябва.

 

 

Стаята ми в новопостроената вила за надзирателки на високия хълм, точно до портата, направо ме смая. Беше по-голяма от цялото ни жилище у дома, имаше баня с душ и вана, която делях с другата обитателка, леглото беше удобно, с бял пухен юрган, плюс това имаше и тоалетка. Спазвах правилата и не носех грим, но тази тоалетка щеше да свърши чудесна работа като бюро. И най-хубавото — вилата се отопляваше с централно парно. Каква елегантна и чиста собствена квартира, при това с балкон само за мен! Мама сигурно щеше да поклати недоверчиво глава, ако ме видеше на такова място.

Отидох в общата столова на лагера за обяд, влязох през входа за персонала, без проблеми стигнах до трапезарията. Беше доста шумно, защото сградата беше малка и пълна с лекари от СС и пазачи, включително и много от петдесетината лекари от СС, назначени в „Равенсбрюк“, все мъже, които видимо се радваха на свинските пържоли, картофите с масло и разнообразните телешки деликатеси. Надявах се да се запозная с всички тези велики медици, както Кьогел беше казал. Макар изобщо да не бързах, не можех да не призная, че това съотношение мъже-жени в лекарския състав беше доста обещаващо: четирийсет и девет към едно.

Пристъпих към масата, където седеше Фриц и явно беше център на внимание; докато вървях, усещах как мъжете по масите притихваха, за да ме огледат, докато минавам покрай тях. Бях свикнала сред мъже в университета, но все пак нямаше да е зле да имам поне една колежка жена. Заварих Фриц и тримата му сътрапезници отпуснати на столовете, видимо преситени, да пушат като след полово сношение.

— А, Херта — каза Фриц. — Гладна ли си?

Посочи ми една чиния с мазни свински пържоли и аз едва успях да превъзмогна надигналото се в стомаха ми гадене.

— Вегетарианка съм — отвърнах.

Мъжът до него се опита да не се разсмее.

Фриц се изправи.

— О, прощавай, къде ли се бяха скрили добрите ми обноски. Нека те представя. Отсреща е доктор Мартин Хелингер, най-уважаваният сред зъболекарите в СС.

Доктор Хелингер имаше дебели рунтави вежди и очила с телени рамки, беше закръглен, с ендоморфно телосложение и явно толкова спаднала кръвна захар, че едва ме фиксира с поглед. Той решаваше кръстословицата във вестника и попълваше отговорите с молив.

— А това е доктор Адолф Винкелман, дошъл е на посещение от „Аушвиц“.

Доктор Винкелман се беше разлял в стола си като желе в калъп. Беше добре охранен, а кожата му бе нашарена от едри пори, като проядена дървесина.

— А това е известният Ролф Розентал — допълни Фриц, като посочи проснатия в стола вляво от него тъмнокос субект, който удивително наподобяваше невестулка. — Бивш хирург, вундеркинд в гинекологията.

Розентал се приведе напред, всмукна от цигарата си и ме заоглежда като търговец на добитък, който обмисля дали да купи някоя крава.

Разнесе се внезапен трясък на врата и всички мъже се обърнаха към входа. В помещението беше влязла русата надзирателка, която бях видяла от прозореца на Кьогел. Беше по-висока, отколкото изглеждаше от високо. Най-сетне жена сред колегите.

Тя тръгна спокойно към нашата маса, стъпките й отекваха тежко по дъсчения под, камшикът беше затъкнат в ботуша й, шапката носеше в ръка, бретонът й — вдигнат на букла над челото, както беше модерно тогава. Макар да беше млада жена, сигурно около деветнайсет, кожата й вече беше нашарена от петна и лунички от излагане на слънце. От земеделска работа вероятно.

Фриц провеси едната си ръка през облегалката на стола.

— И това ако не е очарователната Fräulein Бинц! Гордостта на школата по разкрасяване в „Равенсбрюк“.

Фриц не се изправи да я поздрави, а останалите само се размърдаха в столовете си, сякаш ги беше лъхнал смразяващ вятър.

— Здравей, Фриц — каза Бинц.

— Не знаеш ли, че без позволение не можеш да влизаш в столовата на офицерския състав? — попита Фриц.

Запали цигара със златната си запалка, ръцете му бяха бели, меки, като че бяха топени в мляко, почти искрящи, като ръцете на знаменит пианист. Ръце, които никога не бяха хващали лопата.

— Кьогел иска да направим сбирка, ти и твоите медици, а аз да доведа моите момичета.

— О, не, пак ли пикник — обади се Розентал.

— Той предложи танцова забава… — отвърна Бинц.

Танци ли? Много обичах да танцувам и тази идея ми хареса.

Розентал изгрухтя нещо.

— Само ако Кьогел отпусне една каса от френското кларе — каза Фриц. — И ако ти доведеш няколко от красивите полякини. Тези религиозни момичета почти никога не продумват.

— И доведи само онези Aufseherinen^[2], които са под сто кила — додаде Розентал.

— Ти ще дойдеш ли, Фриц? — Бинц запали цигара.

Фриц махна с ръка към мен.

— Бинц, запознай се с новата си съквартирантка. Доктор Херта Оберхойзер, нека ти представя Доротея Бинц, ръководителката на наказателното звено. Освен това тук обучава и всички Aufseherinen, които служат на Райха.

— Лекарка ли си наистина? Жена? — изненада се Бинц. Дръпна от цигарата си и ме огледа от глава до пети. — Това е новост. Радвам се да се запознаем, докторке. Успех с тези тук.

Говореше ми фамилиарно, използваше „Du“, а не учтивата форма „Sie“, това ми се стори много неуважително, но никой друг не обърна внимание.

— Благодаря ви, Fräulein Бинц — казах и тръгнах с нея към входа на столовата.

— Никога не благодари на Aufseherin, доктор Оберхойзер — каза Фриц. — Създаваш лош прецедент.

Бинц остави вратата да се блъсне зад нея и закрачи навън към плаца. Изтласка цигарата си с палеца и показалеца и фасът падна на павираната пътека, а не беше я изпушила и наполовина. Явно Бинц не беше приятелката, която се надявах да намеря.

След обяда се разходих с Фриц и доктор Хелингер до разпределителния сектор, където пренасочваха новопристигналите. Направи ми впечатление, че всяка Häftling^[3] в униформа имаше цветен триъгълник на ръкава, точно под номера. Реших се да попитам:

— Какво означават тези цветни нашивки, Фриц?

— Тези със зелените триъгълници са осъдени престъпници, най-вече от Берлин, грубиянки, макар някои да са тук за неспазване на маловажни правила. Много от тези с длъжност „блокова“^[4] са с такива. Лилавите са религиозните — свидетелки на Йехова. От тях се иска само да подпишат документ, с който признават, че Хитлер е над всичко, но те отказват — умопобъркани явно. С червените триъгълници са политическите затворнички — предимно полякини. С черните са социопатите: проститутки, алкохолички, пацифистки. Буквата, изписана в триъгълника, е за националността. Еврейките са с два триъгълника, които образуват звезда. Това беше идея на Химлер.

На път за разпределителния сектор минахме покрай редица голи жени, които чакаха нещо, строени отвън. Всички изглеждаха някакви славянки, на различна възраст, с различна структура на тялото. Някои видимо бяха бременни. Когато видяха мъжете лекари, само някои от тях изпищяха, но всички се опитваха да се прикрият.

— На тези жени им трябват дрехи, Фриц — казах аз.

Влязохме в помещението и застанахме в един ъгъл на тихо да поговорим.

— Ето как ги подбираме — започна Фриц. — Първо Хелингер проверява за златни и сребърни пломби и мостове и записва. След това отделяме тези, които не са годни за работа. Избираме затворничките, които отговарят на изискванията по тези два показателя. Затворничките, които не са годни за работа, а устите им са пълни с метал, ги записваме в този списък. На тях казваме каквото ни хрумне, само не и истината.

— А каква е истината? — попитах.

— Транзитен превоз за небесата: или в газовата камера, или с хексобарбитал. В краен случай с бензин. След това Хелингер обира дължимото на Райха. Днес сме на хексобарбитал.

Увих ръце около кръста си.

— Мислех, че затворничките са тук, за да работят.

— Възрастните жени не могат да бутат валяци, Херта.

— Много малко са тези от тях, които са чак толкова възрастни, но те пък може да работят като плетачки. А и бременните не бива да стоят дълго прави.

— Германският закон е такъв: в лагерите не може да се раждат деца. Освен това за част от тях са необходими специални мерки. В противен случай това място ще стане прекалено пренаселено, а и не знам ти какво мислиш, но аз не умирам от желание да пламне някоя епидемия от тиф. Да не говорим, че някои от тях са еврейки.

Значи, името „за превъзпитаване“ е било само за заблуда. Как не се досетих? Отново ми прилоша.

— Трябва да се прибера в стаята си и да си оправя багажа.

— В моргата в университета се справяше доста добре.

— Те не дишаха, Фриц. Предпочитам да не се забърквам в това.

— Какво значи „предпочитам“? С това отношение няма да останеш дълго тук.

— Просто всичко това не ми е по вкуса. Твърде… лично е.

Мисълта за смъртоносни инжекции ми беше ужасно противна. В ръката ли трябваше да ги бием? Смъртоносните инжекции са същинско варварство, а и неминуемо оказват вредно влияние върху психиката на тези, които ги правят.

Докоснах ръката на Фриц.

— Но цианидът действа бързо и тихо. Ако е смесен с портокалов сок…

— Да не мислиш, че на мен ми харесва? — изсъска Фриц и ме придърпа към себе си. — Тук правим каквото трябва. Другият вариант за тях е Vernichtung durch Arbeit.

Унищожение чрез непосилен труд. И преднамерено гладуване.

— Такива са нарежданията. Лично от Химлер. Всички получават само толкова калории, колкото да издържат на тежък физически труд в продължение на три месеца. Бавно унищожение.

— Не мога…

Той сви рамене.

— Те, така или иначе, ще умрат. Просто не мисли за това.

Фриц се приближи към редицата голи жени и плесна с ръце, а те се сгушиха една в друга, като коне в стобор.

— Добър ден, дами. Тези от вас, които са над петдесет години, имат температура над четирийсет градуса или са бременни, да минат от тази страна, ще се погрижим да си починете след ваксинацията срещу тиф. Мога да отведа най-много шейсет и пет, така че, побързайте.

Жените се заприказваха помежду си, някои превеждаха инструкциите на Фриц на други езици и скоро се появиха първите доброволки.

— Това е майка ми — каза една млада жена и побутна напред по-възрастна. — Толкова лошо кашляше, че няма да може да работи.

— Разбира се — отвърна Фриц.

Една видимо бременна жена, тъмнокожа, с кафяви очи и мигли, тежки и гъсти като на дойна крава, пристъпи напред и се усмихна на Фриц, опряла ръце на издутия си корем. Само след няколко минути Фриц беше събрал шейсет и пет кандидатки и нареди на една надзирателка да ги отведе в das Revier^[5]. Поне тръгнаха спокойни.

— Откога има ваксина срещу тиф? — попитах тихичко, за да не ме чуе някоя от затворничките, които разбираха немски.

— Естествено, че няма. Болните Häftlinge живеят средно четиринайсет дни, така че ние просто ускоряваме процеса. Много по-хуманно е от други методи.

Фриц ме поведе към новото ми работно място, das Revier, клиниката за затворнички, в една от ниските бараки, която по нищо не се отличаваше от останалите. От чакалнята отпред се влизаше в обширно помещение с много кушетки и двуетажни легла, беше препълнено с болни, някои лежаха направо на голия под, някои бяха в много тежко състояние. Една Häftling имаше толкова много въшки, че цялата й късо подстригана глава беше побеляла, от чесане на места по кожата й зееха рани. Работата тук не беше на ниво.

Посрещна ни млада затворничка сестра, казваше се Герда Квернхайм. Герда беше от Дюселдорф, хубавица, с кестенява коса, беше учила в акушерското училище там и беше чудесна сестра, но дори и тя не можеше да се оправи с работата в лечебницата.

Фриц ни поведе през залата покрай охладител, който много приличаше на хладилника в магазина на Хайнц.

— Какво е това? — попитах и допрях ръка до вратата, хладна и влажна от конденза.

Пред очите ми изникна образът на Onkel Хайнц, но го прогоних.

— Хладилник — отвърна Фриц. — На Гебхарт е.

Фриц ме заведе в една задна стая, боядисана в успокояващо бледозелено, и вътре имаше само два високи стола и кушетка. Лъч светлина хвърляше отблясък върху сребристия контейнер на една от трите спринцовки, поставени на масата, а те със сигурност не бяха стерилни. Една сива гумена престилка, окачена на кука на стената, се залюля от течението, което предизвикахме с влизането си. Стъклата на прозорците в тази част на постройката бяха боядисани с бяла боя и изглеждаха като очи, замрежени от плътно перде. Това място предизвикваше клаустрофобия, като че сградата беше зарината от сняг.

— Тези прозорци защо са боядисани? — попитах аз.

— Гебхарт е побъркан на тема секретност — отвърна Фриц.

— Честно ти казвам, Фриц, уморена съм от пътуването с влака днес.

— Ако трябва, пий половинка петидин^[6] — каза Фриц и сбърчи вежди. — Да не би да предпочиташ късната смяна, на стената за разстрел?

— Стена за разстрел ли? — попитах. — Това може би е по-добре.

— Много по-чисто е поне. Първият път е най-трудно, повярвай ми, все едно влизаш в студено езеро.

Двете Aufseherinnen доведоха първата затворничка от подбора^[7] на Фриц — удивително пъргава възрастна жена, която носеше само налъми и наметнато на раменете й одеяло. Опита се да говори с Фриц на полски през решетка от разкривени зъби.

Фриц се усмихна.

— Да, да, влезте, тъкмо приготвяме ваксината.

Той си сложи гумената престилка и я завърза.

— Убивай ги с нежност. Направи процеса по-поносим за всички.

Надзирателките поведоха жената към единия стол. Хвърлях през рамо по един поглед към Герда, която пълнеше двайсеткубикова спринцовка, засмукваше от жълто-розовия хексобарбитал, накрая приготви доза, достатъчна да убие вол.

— Боядисахме тази стая в бледозелено, за да успокоява пациентите — каза Фриц.

Двете Aufseherinen махнаха одеялото, покриха лицето на жената с кърпа и изпънаха ръката й така, сякаш я подготвяха за венозна инжекция.

— Не бях много добра с инжекциите в университета — казах аз.

Едната надзирателка натисна с коляно гърба на жената, за да я накара да изпъчи гърди напред. Фриц набута тежката спринцовка в ръката ми.

— Виж какво, мисли за тях като за болни кучета, които трябва да бъдат приспани — каза Фриц. — Свърши си работата добре и те няма да страдат.

Жената сигурно беше видяла спринцовката, защото започна да се съпротивлява и да се дърпа от надзирателките, а ръката, която бяха изпънали, се разлюля из въздуха. Само това ми трябваше, Фриц да каже на Кьогел, че с една спринцовка не мога да се справя.

Отстъпих крачка назад, на върха на иглата се процеди капка млечнобяла течност.

— Ще опитам утре.

— Вземи — каза Фриц, застана зад гърба ми, обгърна ме с ръце. — Ще го направим заедно.

Хвана ръката със спринцовката и постави пръстите на другата ми ръка на гърдите на жената над гръдния кош. Надзирателките извиха ръцете й зад гърба и ги държаха сключени една в друга, като че е в усмирителна риза, а Фриц плъзна ръката ми по торса до петото междуребрие.

— Затвори очи — каза той. — Усещаш ли го? Точно под лявата гърда.

Притиснах с пръсти дълбоко в меката сбръчкана кожа.

— Да — отвърнах.

— Добре, почти сме готови.

Фриц постави палеца си върху моя на буталото, насочи ръката ми към мястото и ми помогна да вкарам иглата в междуребрието. Усетих лекото хрущене, когато иглата проби тъканта между ребрата.

— Не ме изоставяй сега — каза Фриц, меките му устни галеха ухото ми. — Дишай.

Фриц притисна палците ни към гладкото бутало с точно премерена сила, без да трепне, и вля цялото съдържание на спринцовката в сърцето на жената. Тя се опита да се дръпне назад, но надзирателките я държаха здраво.

— Не мърдай — каза Фриц, опрял уста до ухото ми. — Само четиринайсет секунди. Брой на обратно.

— Четиринайсет, тринайсет, дванайсет…

Отворих очи и видях как кърпата падна от лицето на жената, долната й устна се беше разкривила в грозна гримаса.

— Единайсет, десет, девет…

Жената се бореше, а аз дишах дълбоко, за да преодолея гаденето.

— Осем, седем, шест…

Жената се изпъна като при сърдечен удар, а после се отпусна безжизнена.

Фриц ме освободи.

— Тази беше от бързите — каза. — Сигурно си изтощена.

Едната от надзирателките изтегли старицата в единия край на стаята. Герда излезе, за да въведе следващата.

— Герда е приятелката на Розентал — каза Фриц, докато попълваше някакъв формуляр. — Направи й аборт и сега държи ембриона в един буркан в хладилното на Гебхарт. Тя си избира някои Häftlinge, глези ги, къпе ги в гореща вана с цветя, реши косите им, разправя им сладки приказки, а после ги води тук.

Излязох до вратата, за да си поема въздух.

— Как правиш това, Фриц? Толкова е…

— Е, това не е блестяща кариера, но ако ти напуснеш, още утре ще дойде друг на твое място. Имаме квота за всеки месец. Няма начин да се преустанови. Такива са нарежданията от Берлин.

— Разбира се, че има начин да се преустанови, можем да откажем да го правим.

Фриц напълни отново спринцовката.

— Желая ти успех с Кьогел по този въпрос.

— Добре, поне аз не мога да правя това.

Как стана така, че се озовах на такова място?

Дойде Хелингер с кожения калъф, в който държеше инструментите си, и се зае да вади метала от устата на жената. Накрая удари печат звезда на бузата й — знак, че работата по нея е приключена.

— Ще се справиш, Херта — каза Фриц. — Само трябва да свикнеш.

— Напускам. Не съм учила толкова време, за да правя това…

— И аз така казвах — обади се Хелингер през смях.

Напъха памучното вързопче със златото в джоба си.

— Аз също — каза Фриц. — А после трите месеца минаха като миг. След това, както знаеш, не можеш да си тръгнеш, така че решавай бързо.

Нямаше какво да решавам. Утре по изгрев вече нямаше да съм тук.