Марта Хол Кели
Люляковите момичета (47)

47
Каша

1959 година

Рецепционистката ме поведе към кабинета на лекарката.

— Изчакайте тук.

Кабинетът беше обзаведен добре, с персийски килим, бледозелени стени и френски прозорци, които гледаха към притихнала градина. Миришеше на кожа и стара дървесина, а мебелите изглеждаха скъпи. Тапициран диван. Бляскава масичка с крака като лъвски лапи. Високо кожено кресло зад бюрото. На отсрещната страна на бюрото беше сложен обикновен черен стол с мрежеста седалка, видимо предвиден за посетителя. Това може ли наистина да е мястото, където Херта прекарва дните си? Ако е така, напредъкът от предходния й кабинет беше доста сериозен. Определено не ядеше боб от консервата.

— Вие сте последният пациент — каза рецепционистката. — За докторката денят беше дълъг. Сутринта имаше две операции.

— Някои неща никога не се променят — измърморих аз.

— Моля?

Отидох до стола.

— А, нищо.

Ръцете ми трепереха, когато се опрях на облегалките на стола и се отпуснах в него. В стените имаше вградени лавици за книги, а на един от рафтовете имаше красив часовник от розов порцелан.

— Ще тръгвам — каза рецепционистката. — Заповядайте разписката. Лекарката ще дойде всеки момент.

— Благодаря — отвърнах аз.

Погледнах бележката, в горната част имаше печат с красив шрифт: „Доктор Херта Оберхойзер“. Ето го моето доказателство!

Замалко да хвана ръката на рецепционистката и да й се примоля да остане с мен в кабинета, но просто я проследих с поглед до вратата. Какво толкова би могло да се случи? Момичето затвори внимателно вратата след себе си. Ако това наистина е кабинетът на Херта, колко ли щеше да е хубаво да я разоблича и да я наругая, а после, на излизане, да тресна вратата.

Станах и отидох до библиотеката, дебелият килим заглушаваше стъпките ми. Прокарах пръст по гладките кожени гърбове на някаква поредица и извадих една дебела книга — „Атлас по обща хирургия“. Специалността на Херта. Пъхнах го обратно на мястото му и пристъпих към маслените платна в златисти рамки на стената: крави сред поле. На бюрото имаше подложка, телефон, кутия с кърпички за лице и сребърна кана за вода на порцеланова подложка. Каната беше изпотена. Поне не бях само аз.

Заразглеждах дипломите в рамка на стената. „АКАДЕМИЯ ЗА ПРИЛОЖНА МЕДИЦИНА, ДЮСЕЛДОРФ. ДЕРМАТОЛОГИЯ“. Имаше още една — за инфекциозни болести. Нима няма диплома за хирург? Сипах си чаша вода.

Вратата се отвори, аз се обърнах и видях жената, излязла от сребристия мерцедес, да се вмъква в стаята. Замръзнах на място, устата ми изведнъж сякаш се напълни с пясък, оставих чашата си на бюрото. Херта беше.

Закрачи към бюрото с папка в ръка, облечена в бялата си лекарска престилка, с черен стетоскоп, преметнат през врата. Слава богу, не посегна да се здрависа, защото дланите ми бяха потни.

Седнах, а тялото ми се тресеше като желе, докато тя преглеждаше формуляра ми. Изражението на лицето й издаваше нещо средно между досада и раздразнение.

— С какво мога да ви помогна, госпожо Бакоска? Нов пациент сте, нали?

— Да, нов пациент съм — казах аз и притиснах ръце в скута си да не треперят толкова. — Търсим си семеен лекар.

Седна в коженото кресло и се приближи към бюрото.

— Полякиня ли сте? — попита тя и свали капачето на писалката си.

Презрение ли долавях?

— Да — отвърнах с пресилена усмивка. — Съпругът ми има бакалия.

Защо така треперех? Какво ли беше най-лошото, което можеше да се случи? Комендант Зюрен беше в кутия от чамово дърво в някое германско гробище. А дали беше наистина? Но както се появяваха нацисти в този град, като нищо да видя Зюрен да плува по гръб в езерото.

— Значи живеете в Пльон? — намръщи се, вдигна чашата ми от бюрото и сложи под нея ленена подложка.

— Да — отвърнах.

— На улица „Школска“ ли?

— Точно така.

— Странно, в Пльон няма улица „Школска“.

— „Школска“ ли съм написала? Отскоро сме в града.

Някакво малко птиче пърхаше пред прозореца.

— Как мога да ви помогна днес, госпожо Бакоска?

Как може да не ме разпознава, след като нейното лице беше така дълбоко запечатано в паметта ми?

— Можете ли да ми кажете нещо повече за образованието и кариерата си, преди да започнете работа тук?

— Завършила съм дерматология и отскоро започнах да се занимавам със семейна медицина, след като дълги години работих в санаториума „Хоенлихен“ и в една голяма университетска болница в Берлин.

Щом сърцето ми спря да тупти толкова силно, започнах да се усещам по-уверена в ролята си. Тя наистина не ме беше разпознала.

— О, това сигурно е било интересно — казах аз. — А преди това?

— Бях лекар в един лагер за превъзпитание на жени, във Фюрстенберг.

Тя се отпусна назад в стола си и допря пръстите на ръцете си. Вече не се съмнявах, тя беше, но Херта беше променена. Беше станала по-префинена, косата й беше по-дълга и носеше по-скъпи дрехи. Затворът не беше я пречупил, напротив, беше я направил някак по-изискана. От тази мисъл цялото ми тяло се стегна. Как така престъпничката тънеше в такъв разкош, а жертвата се тътреше насам-натам в ръждясала консервена кутия.

— О, Фюрстенберг е прекрасен — казах аз. — И езерото, и всичко. Хубаво градче.

— Значи сте били там, така ли?

Сега беше моментът. Имах избор. Можех да си тръгна, защото вече я бях идентифицирала, или да остана и да направя това, което наистина исках да направя.

— Да, бях затворничка там.

Часовникът отбеляза половиния час.

— Това беше доста отдавна — каза Херта. Поизправи се в стола и протегна ръка, уж да намести някакви предмети по бюрото си, без да е необходимо. — Ако нямате други въпроси, трябва да се погрижа за другите пациенти и вече закъснявам с графика.

Ето я старата Херта. Е, значи само дотолкова стига любезността й.

— Нямате други записани часове след мен — възразих аз.

Херта се усмихна. За пръв път.

— Защо да ровим в старите пепелища? Дошли сте тук, за да търсите възмездие, нали?

Всички речи, които бях репетирала, се изпариха.

— Все пак не ме разпознахте, значи?

Усмивката й помръкна.

— Оперирахте ме. Вие убивахте млади момичета. Бебета. Как сте могли да го правите?

— Вършех си работата. Години наред прекарах в затвора заради едно научно изследване.

— Пет години. Били сте осъдена на двайсет, значи това е извинението ви, така ли? Научно изследване!

— Изследване, което можеше да спаси германски войници. И ако искате да знаете, германското правителство години наред се възползваше от правото си да използва екзекутирани престъпници за изследователски цели.

— Само дето ние не бяхме мъртви, Херта.

Херта ме загледа по-отблизо.

— Излежах си присъдата, а сега, ако ме извините…

— И майка ми беше в „Равенсбрюк“.

Херта затвори някакво чекмедже на бюрото си, но с малко повече сила, отколкото трябваше.

— Не може да се очаква от мен да помня всяка Häfiling.

— Халина Кузмерик.

— Не ми звучи познато — отвърна Херта без каквото и да е колебание.

— Уредихте да я преместят в първа барака.

— В „Равенсбрюк“ имаше десетки хиляди Häfilinge.

— Не смейте да използвате повече думата Häfiling.

— Нямам никакви спомени за въпросния човек — каза Херта и за миг извърна поглед към мен.

Какво, нима се страхува от мен?

— Халина Кузмерик — повторих аз. — Беше медицинска сестра. Работеше с вас в лечебницата.

— Имаше три смени от затворнички, които работеха като сестри. Как може да очаквате, че ще помня която и да е от тях?

— Беше руса, говореше немски много добре. Художничка беше.

Херта се усмихна.

— Много бих искала да ви помогна, но паметта ми изневерява. Съжалявам, но не мога да помня всяка сестра, която скицира портрети.

Облаците навън се разсеяха и през прозореца се процеди слънчева светлина и огря бюрото на Херта. Всичко изведнъж се забави.

— Не съм споменавала, че е скицирала портрети.

— Налага се да ви помоля да напуснете кабинета ми, наистина съм много заета. Моята…

Изправих се.

— Какво се случи с майка ми?

— Ако сте разумна, ще се приберете в Полша.

Приближих се към бюрото.

— Те може и да са ви освободили предварително, но има хора, които мислят, че заслужавате допълнително наказание. Много хора. Влиятелни хора.

— Платих си вече.

Херта сложи капачето на писалката си и я метна на бюрото. Слънчевите лъчи попаднаха на пръстена й и от него по бюрото се разля многоцветно петно от светлина.

— Този пръстен е много красив — казах аз.

— На баба ми е — отвърна Херта.

— Вие сте извратена. Това е патология.

Херта погледна през прозореца.

— Нямам представа за какво говорите.

— Демонстрирате поведение, което или е свързано с някакво разстройство, или…

— Този пръстен е собственост на семейството ми…

— Излишно е, Херта.

Херта извади от чекмеджето на бюрото си малко, красиво подвързано в кожа тефтерче.

— Пари ли искате? Явно всички поляци ходите с протегната ръка.

— Ако не ми кажете какво точно се е случило с майка ми, ще отида при хората, които ме изпратиха, ще им съобщя, че сте тук, че карате мерцедес-бенц, че работите в клиника и че лекувате бебета. След това ще се свържа с вестниците и ще им разкажа всичко. Как убивахте хора. Деца, майки и старици. А сега сте тук, като че нищо не се е случвало.

— Не съм…

— Разбира се, ще трябва да се откажете от прекрасните картини, както и от подшитите с кожа книги.

— Добре!

— И от изящния часовник…

— Просто престанете! Нека помисля. — Херта заби поглед в ръцете си. — Тя беше много добра работничка, ако си спомням правилно. Да, тя организира много добре работата в лечебницата.

— И какво?

С тази скорост щях да стигна до граничния пункт с поне няколко часа закъснение.

Херта наклони глава на една страна.

— Как мога да съм сигурна, че така или иначе, няма да разкажете на вестниците.

— Продължавайте — настоях аз.

— Добре… тя крадеше. Всякакви неща. Превръзки. Сулфонамидни медикаменти. Не можех да повярвам. Оказа се, че аптекарката от града Паула Шулц, която носеше медикаменти за аптечния склад на войниците от СС, е вкарвала препарати и за нея. Кардиостимуланти. Бои за обувки за косите им, та стариците…

— Знам за какво се използваше. Продължавайте.

— И тези нейни провинения бяха достатъчни, но не знаех за списъка.

Херта ме погледна крадешком.

Приведох се към нея.

— Какъв списък?

— Оперативният план за опитите със сулфонамидите. Сестра Маршал разбрала, че майка ви го е взела, за да… да речем… да го редактира.

— Да го редактира ли? По какъв начин? — попитах я, но много добре знаех.

— За да ви извади от там, вас и сестра ви. И още една затворничка.

— И затова са я убили! — казах и очите ми се напълниха със сълзи.

— Първо я пратили в карцера. А после сестра Маршал докладвала на Зюрен и за активния въглен. За това как крадяла от него, за да приготвя лекарства за die Häfilinge с дизентерия. А аз дори не му споменах, че крадеше от аптечния шкаф, но за Зюрен и въгленът беше достатъчен.

— Достатъчен да я убие ли? — попитах аз.

Имах чувството, че някаква тръба ме беше засмукала и ме теглеше надолу.

— Та това беше кражба от Райха!

— И вие не ги спряхте.

— Не знаех какво се случва.

— Стената ли?

Напипах чантата си и се опитах да си извадя кърпичката. Нямах сили да продължа.

Херта се възползва от положението.

— Вече наистина трябва да тръгвам — каза тя и понечи да се изправи.

— Сядай! — казах аз. — Кой я застреля?

— Не мисля, че…

— Кой я застреля, Херта? — повиших тон аз.

— Ото Пол — отвърна тя и заговори по-бързо. — Бинц го събудила от дълбок сън.

Тя наистина се страхуваше от мен. Дори само мисълта за това ми даде увереност.

— Как се случи?

— Не искате…

— Как се случи? Не ме карай да питам пак.

Херта въздъхна, челюстите й се вдървиха.

— Наистина ли искате да знаете? Добре. На път към стената Халина постоянно повтаряла на Ото, че познава някакъв офицер от СС. Някаква голяма клечка. Ленарт някой си. „Просто се свържете с него. Той ще се застъпи за мен.“ Аз дори бях пращала на този Ленарт едно нейно писмо, държа да ви кажа. При това при сериозен риск за мен.

Значи затова Брит е видяла Ленарт в лагера. Ленарт Смелия все пак е дошъл да спаси майка. Само дето е закъснял.

— Продължавай — казах аз.

— „Наистина ли трябва…?“, питал Ото, но Бинц била непреклонна. Той обичаше тези жени. А после Халина помолила за услуга…

— Каква услуга?

— „Позволете ми само да видя децата си още веднъж“, казала тя. Зюрен разрешил… Голям жест от негова страна, предвид нейното предателство. Нямах представа, че сме оперирали вас и сестра ви. Бинц я завела до стаята, в която сте спели. След това тръгнала, без да се съпротивлява. Когато Зюрен ги посрещнал при стената, продължили с процедурата. „Просто го направи“, казала Бинц на Ото, но пистолетът му засякъл. Той плачел. И тя плачела. Отвратителна история.

— И какво? — настоях аз.

— Толкова е гнусно — каза Херта.

Дали наистина исках да зная?

— Разкажи ми.

— И накрая го направил.

Херта замълча. Толкова тихо беше в кабинета й, чуваше се само далечна глъчка на деца, които си играеха в парка.

— Как? — попитах.

Само приключи с това и после вече ще си в колата на път за дома.

Херта се размърда в стола си и кожата изпъшка.

— Когато не е очаквала.

Най-сетне историята, която толкова исках да чуя. Седнах, бях изпразнена като издухано яйце, но някак странно жива. Колкото и да ми беше трудно, изведнъж усетих, че искам всичко докрай, до последната троха, защото всяка малка подробност сякаш проникваше в мен и ме връщаше към живота.

— Извикала ли е? Тя се ужасяваше от пистолети.

— Била е обърната с гръб. Не го е очаквала. — Херта избърса една сълза.

— Ти как се чувстваше?

— Аз ли? — попита Херта. — Не зная.

— Сигурно си почувствала нещо, когато си научила.

— Тъгувах много. — Тя дръпна една салфетка от кутията. — Сега доволна ли си? Тя беше добра работничка. На практика чиста германка. Зюрен ме наказа, загдето бях станала толкова близка с нея.

— А ти беше ли?

Херта сви рамене.

— Държахме се някак мило една с друга.

Знаех, че лекарката е харесвала майка, но дали наистина майка ми се е сприятелила с тази престъпничка? Майка сигурно просто се е преструвала, че се държи мило, за да може да организира това с медикаментите.

— Ако знаеше, че сме дъщери на Халина, щеше ли да ни махнеш от списъка?

Херта сплете пръсти и се загледа в палците си. Заслушахме се в далечното жужене на косачка.

След малко аз се изправих.

— Разбирам. Благодаря, че ми разказа какво е станало.

Защо, по дяволите, й благодарях? Всичко беше толкова сюрреалистично. Защо не я наругах? Защо просто не й казах да върви по дяволите?

Запътих се към вратата, но се обърнах и се върнах при нея.

— Дай ми пръстена — казах аз.

Тя притисна ръце към гърдите си.

— Сваляй го. Веднага — заповядах й аз. — И го сложи на бюрото.

Дори само при мисълта да се докосна до нея, коленете ми се подкосиха.

За един дълъг миг Херта остана неподвижна, а после се опита да издърпа пръстена.

— Пръстите ми са подути — каза тя.

— Дай да видя.

Поех си дълбоко дъх и хванах ръката й. Изплюх се на пръста й и завъртях пръстена, размърдах го нагоре и надолу. Той мина през кокалчето и остави в основата на пръста й тясна бяла ивица.

— Ето — каза Херта, като много се стараеше да не ме погледне в очите. — Доволна ли си? А сега си върви.

Тя се изправи, отиде до прозореца и се загледа в градината. След миг заговори:

— Сега очаквам да изпълниш своята част от уговорката. Нали няма да разкажеш на вестниците? Имам ли думата ти?

Потърках пръстена на майка в полата си, избърсах от него всяка следа от Херта и го надянах на безимения пръст на лявата си ръка. Усещах тежестта и хладината му. Пасваше ми съвсем точно.

Майка.

Пак се насочих към вратата.

— Повече нито ще ме чуеш, нито ще ме видиш — отвърнах аз.

Херта се извъртя с гръб към прозореца.

— Госпожо Бакоска…

Спрях.

Херта стоеше там, едната й ръка беше стисната в юмрук и притискаше гърдите.

— Просто…

— Какво има?

— Просто исках да кажа, че, хм…

Часовникът тиктакаше.

— Ако можех, щях да я върна.

Вперих поглед в нея и за един дълъг миг просто я гледах.

— И аз — казах аз.

Излязох от кабинета й, изпълнена с някаква непозната лекота, оставих вратата открехната, вече не копнеех за трясъка, от който всичко да затрепери.

 

 

Лесно намерих телеграфната станция на Щокзее и веднага пратих две телеграми.

Първата беше до Петрик и Халина: Добре съм. Скоро ще се прибера.

Другата беше до Керълайн в Кънектикът: Тя е със сигурност. Херта Оберхойзер. Няма съмнения.

Скъсах писмото до вестниците на парченца. Керълайн щеше да се погрижи за Херта много скоро. Това вече не беше важно за мен.

Стигнах до граничния пункт на Любек-Шлутуп и успях да прекося границата почти безпроблемно. Макар че не бях мигнала, когато тръгнах към дома, към Люблин, се чувствах бодра и жива. Колата ми без ауспухното гърне беше сякаш по-мощна и изръмжаваше при всяко натискане на газта, а аз се носех между полегатите хълмове към дома. Лунната светлина ми сочеше пътя сред безкрайната тъмна пустош, сред бели и сини къщички, сред сребристите резки на брезите, засияли в тъмните гори.

Преживявах отново и отново разговора си с Херта, радвах се при мисълта, че майка ми се е сбогувала. Докосвах челото си и се усмихвах. Целувката от онзи сън е била истинска.

Спуснах прозореца и позволих на дъха на есента да се вмъкне вътре в тъмната кола, а миризмата на прясно окосено сено ме върна отново на Еленова поляна, при мислите за Петрик и топлото му тяло до мен, към Петрик, гушнал бебето Халина на масата на закуска, как чете вестника с вързопчето в ръцете. Как нито за миг не я пускаше. Колко лесно е да се оплетеш в собствените си мрежи.

Когато стигнах в покрайнините на Люблин, слънцето още не беше изгряло, беше точно онзи миг между угасването на уличните лампи и първото зарево, мигът, в който всичко изглежда възможно.

Спуснах се по инерция по градските улици, за да не разбуждам града, задминах тихите млекарки с кравите и звънците им, които отекваха в тъмнината.

Минах през площада под замъка на Люблин, там, където беше гетото, което по време на войната затворниците сравниха със земята и сега имаше само един месингов плакет. Покрай старата ни тясна розова къща, където до гроба на Фелка в задния двор люляците на Керълайн вече бяха пуснали корени и щяха да израснат и да станат най-красивите, най-силните в града. Минах по улицата, по която майка ме водеше на училище. Усмихвах се на спомена за нея: той вече не беше като пробождане с острие в сърцето. Минах покрай новата болница и се замислих за Зузана, която сега беше при Керълайн, надявах се да е добре. Може би ние с Халина ще отидем някой ден в Ню Йорк. Музеите сигурно много ще й харесат.

Щом влязох в нашето жилище, изхлузих обувките си и тихичко тръгнах към стаята на Халина. Постоях в тъмнината да погледам как ребрата й се надигат и се спускат. Пръстенът на майка хвърляше цветни отблясъци по леглото, в което спокойно спеше дъщеря ми, с коси, разпилени като течно злато. Дори не помръдна, когато пъхнах под възглавницата й навитото на руло червено калъфче с четките, подпъхнах хубаво юргана и я целунах по главата.

След това отидох до леглото на Петрик, който лежеше там в почти тъмната стая, закрил очите си с ръка. Разкопчах роклята си и я оставих да падне на пода, промъкнах се под чаршафите, докато не почувствах допира на гладкото му тяло и не вдишах сладкия му дъх на пот, руски цигари и дом. Той ме притисна към себе си и за пръв път от толкова много време усетих как пудриерата щракна.