Марта Хол Кели
Люляковите момичета (38)

38
Керълайн

1957-1958 година

Когато най-сетне напуснахме следвоенен Париж, пропътувахме с майка половината земно кълбо. Индия и Италия. После с пътнически кораб по Английското крайбрежие на север до Шотландия.

Веднага щом пристигнахме вече завинаги в Ню Йорк, аз се заех да помагам с организацията на тазгодишния бал „Април в Париж“. Балът беше комбинирана благотворителна инициатива, с която се подпомагаха множество кампании — и френски, и американски — а тази година и моя Комитет за „зайците“ от „Равенсбрюк“. Бяха минали повече от десет години, откакто Анис Постел-Вине ми беше представила каузата, и ние с майка я бяхме взели присърце и водехме редовна кореспонденция с жените в Полша. Уолис Симпсън, или както беше известна преди, херцогинята на Уиндзор, разведената американка, която се беше омъжила за бившия крал на Англия Едуард VIII, щеше да присъства на бала и аз възнамерявах да я помоля да подкрепи комитета.

Балната зала на „Уолдорф“ никога не е изглеждала по-добре. Кавалкадата от холивудски глитерати^[1] и представители на политическия елит във Вашингтон бяха заети в безкрайна поредица от официални поздрави, поклони и запознанства с по чаша уиски със сода в ръка. Но имаше една жена, която беше на път да обсеби вниманието и на мъже, и на жени: Мерлин Монро беше приковала всички погледи.

Ние с Бети бяхме работните пчелички в комитета, който беше преобразил балната зала в място, което според манхатънския елит е Страна на чудесата във френски вариант. Огромният дансинг беше в центъра на залата, обграден от дълги маси за вечеря. Ние бяхме окачили дългите ленти с цветовете на френското знаме и бяхме помогнали да замъкнат на сцената колосалната златна статуя на генерал Лафайет^[2], яхнал коня си, и той се издигаше сега там над морето от бели лилии. Комитетът по украсата разполагаше със сериозни суми, защото се състоеше от хора с достатъчно активи, от които биха могли да се лишат. Мъжете бяха в смокинги, а роклите на дамите бяха в червено, бяло или синьо. Мерлин Монро беше облечена в обшита с пайети рокля с цвят на нощно небе, която много добре излагаше на показ собствените й активи.

Аз самата се чувствах също като една от онези нимфи на екрана, защото бях с рокля на „Скиапарели“, синя като хортензия, с малък закачлив шлейф, който метеше пода, докато аз обикалях край масите, за да довърша и последното от задълженията си по декорацията. Смятах, че изглеждам доста добре за жена, преминала петдесетте.

Слагах по една червена роза без бодли в пластмасова ампула с вода до чинията на всяка от дамите на масата за вечеря и четях картичките в движение. Беше се получил същински именник на холивудските звезди от първа величина и големите клечки в политиката: Сенатор Джон Кенеди. Жаклин Кенеди. Господин Уинстън Гест. Сизи Гест^[3]. Господин Реймънд Болджър. Гуендолин Болджър.

Господин Пол Родиер.

Сякаш ме заляха със студена вода. Пол ли? Как е възможно да не съм знаела? Бяха минали вече десет години, откакто го видях за последно. До него — Лина Родиер. Нима се е оженил повторно? Прекрасно. А какво се е случило с Рина? Поставих роза до чинията на Лина и подминах, приключих набързо с раздаването, за да се отдалеча от Пол. През годините бях виждала името му тук-там в новините във връзка с новите му актьорски проекти, но никога не бях гледала филмите му. Какво ли изобщо бих могла да му кажа?

Актьорът Жан Маре и актрисата Франсоаз Арнул, облечени във френски военни униформи, откриха вечерта, като влязоха в балната зала с карета, теглена от два черни коня. Докато аз гледах, Бети — сияйна в синята си рокля от органза — ме намери и ми връчи чаша шампанско.

— Трябва да видиш пликовете с подаръци тази година, Керълайн. Всичко е Dior и най-сетне има добър хайвер…

Пликовете с подаръци бяха всъщност куфари, така натъпкани с луксозни стоки, че на гостите им се налагаше да викат портиерите, за да ги занесат до чакащите коли.

— Невероятно! Колко много кинозвезди! Ако не беше се отказала от актьорството, сега щеше да бъдеш в голямото кино.

— Да, рамо до рамо с Глория Суонсън…

— Е, като гледам, тази вечер си готова за близък план. Възхитителна си, честно. Ще ми се да можех да кажа същото за горката Уолис Симпсън. Тя изглежда направо като изкопаемо. Видях я, докато се пудреше, и тя ми направи комплимент за роклята. „Това «синьото на Уолис» ли е?“ Сериозно. Тя винаги трябва да е център на Вселената.

— Добре е, че дойде.

— Не е кой знае каква жертва, Керълайн. Тя живее няколко етажа по-горе, в „Уолдорф Тауърс“. Накарала е персонала да я наричат „Ваше кралско височество“, макар да няма официално позволение да се ползва от тази титла. И херцогът е тук. Изглежда леко замаян. Мисля, че Уолис го тъпче с хапчета.

— Поне са полезни за каузата, пресата ще гърми дълго.

— Нима? Опитай се да отлепиш репортерите от Мерилин и Артър.

— Смятам да помоля Уолис да подкрепи полякините.

— Успех, Керълайн. Страшно е стисната.

— Та тя и херцогът се занимават само с благотворителност.

— Стига наоколо да има фотоапарати. Като говорим за фотоапарати, смятах да те оставя сама да разбереш, но… Пол Родиер е тук.

Глътнах половината от шампанското наведнъж, а мехурчетата се разляха вътре в мен като полудели фойерверки.

— Откъде знаеш?

— Видях го. С новата му съпруга. Някаква малолетна актриса. Тенът му е хубав, като че е сред хайлайфа на Палм Бийч. Сигурно и двамата носят корсети. — Бети изчакваше да реагирам, дискретно отклонила поглед. — Не хуквай да бягаш сега.

— Всичко е наред — казах аз, докато стомахът ми правеше поредица от салта. — Всъщност видях картичките с имената им на една от масите. Нямам какво да му кажа.

— Е, ако все пак се заприказвате, стой далече от ножовете.

— Не ставай смешна — казах и пресуших остатъка от шампанското си.

Бяха минали години, откакто за последно видях този мъж, а и старата любов вече едва тлееше.

Бети тръгна да търси съпруга си, беше го забелязала как криволичи сред гостите с две чаши шампанско в ръце, а аз тръгнах да търся Уолис Симпсън. Независимо че за нея се чуваха противоречиви мнения, изглеждаше състрадателна жена. Надявах се тежкото положение на полякините да предизвика у нея съчувствие и тя да подкрепи каузата.

Промъкнах се през шпалира от гости и вече не една и две лачени обувки бяха стъпкали шлейфа на роклята ми. Уолис Симпсън се беше оттеглила в един от ъглите на балната зала заедно с Розмари Уорбъртън Гейнър, съпругата на видния пластичен хирург доктор Уилям Гейнър, главната организаторка на бала. Отблизо ясно личеше защо вече петнайсет пъти бяха включвали Уолис в списъка „Най-добре облечените знаменитости в света“. Стоеше гордо изправена в излята права бяла дантелена рокля на „Менбоше“, а тъмната й коса беше изпъната в стегнат кок. Съпругът й я чакаше наблизо, с половин ухо слушаше британския посланик, но не сваляше очи от Уолис, като застаряла хрътка, която чака в готовност да чуе свирката на господаря си.

Уолис и Розмари стояха една до друга, като газели на поточе, на един хвърлей от мястото, където седяха Мерилин Монро и съпругът й Артър Милър. Поразходих се малко край тях, за да може Розмари да ме забележи, и междувременно не отказах още една чаша шампанско за кураж. Не се случва всеки ден да поискаш дарение от херцогинята на Уиндзор.

Не след дълго прекрасната Розмари ме забеляза и протегна ръка към мен, сякаш се радваше, че ще може да се разнообрази.

— О, Керълайн, елате да се запознаете с херцогинята.

Розмари носеше дълга до пода бяла рокля с волан и паднали рамене. Придърпа ме към себе си.

— Ваша милост, позволете да ви представя моята приятелка Керълайн Феридей. Керълайн Феридей, нека ви представя Нейна милост, херцогинята на Уиндзор.

Уолис се поколеба за миг и след това протегна ръка в сатенена ръкавица. Аз стиснах ръката й и се зачудих кое е подходящото обръщение към разведена жена, омъжена за абдикирал монарх. Реших да последвам примера на Розмари и да използвам „Ваша милост“. Вече толкова много беше изписано за Уолис Симпсън, че имах усещането, че я познавам. Пресата следеше отблизо всеки детайл от живота й, дрехите от Франция, големите ръце, бенката на брадичката, пренебрежителното отношение, но най-вече бижутата й.

Розмари махна към залата.

— Керълайн беше много сериозно ангажирана с организацията на всичко това.

— За мен е удоволствие да се запозная с вас — каза Уолис.

Сърцето ми заби лудо. Как да повдигна въпроса за „зайците“? Защо бях толкова нервна? Веднъж, в Бостън, играх на сцена пред светилищници^[4] с фесове, които си подаваха бутилка джин на партера в театъра. Та онова беше много по-страшно от това тук.

— Невероятна е тази Мерилин Монро… — каза Уолис, без да се обръща към когото и да е. Погледна към многобройната орда, обградила Мерлин и съпруга й. Новинарски екип на Френската телевизия вземаше интервю и от двамата на тяхната маса, в светлината на прожектори. — Всички фотографи са запленени от нея.

— Заради роклята е — констатира Розмари.

— Нито един не поглежда към мен — каза Уолис.

Госпожа Гейнър се обърна към мен.

— Керълайн работи неуморно в полза на онеправданите, Ваша милост. Репутацията й заслужава внимание.

— О, така ли? — попита Уолис и видимо се оживи, когато пое чаша шампанско от келнера в смокинг, вероятно се надяваше да научи за някакъв скандал.

Сигурно е много приятно да слушаш злословия за другите, когато собствената ти репутация е опетнена.

— Добра репутация, разбира се — поправи се Розмари. — Оглавява американския филиал на една организация във Франция, която помага на жени в нужда. Наградена е както с Кръста на освобождението, така и с Почетния орден на Френския легион.

— Дори не се доближавай до тези хапки, скъпи… много са солени — подвикна Уолис към съпруга си, който стоеше наблизо, видимо запленен от подноса с хапки с мус от черен дроб в ръцете на един от келнерите.

— Да, Ваша милост, оглавявам „Приятелите на НАДИС в Америка“ — потвърдих аз. — Работим в подкрепа на жени, завърнали се от концентрационните лагери. Помагаме им да се върнат към нормалния си живот.

— Все още ли? — учуди се Уолис и вниманието й отново се насочи към нашия разговор. — Колко години вече минаха от войната? Техните правителства не осигуряват ли подкрепа?

— В някои държави, да, но все пак имат нужда от помощ. Опитваме се да издействаме репарации за група жени от „Равенсбрюк“, концентрационен лагер в Германия, близо до Фюрстенберг.

— Херцогът и аз всячески избягваме градове с „берг“ в названието.

Откакто преди войната двойката кралски особи беше посетила Берлин и домакин им беше Хитлер, пресата често припомняше този гаф, макар да бяха минали двайсет години.

— Тези жени са известни като „зайците от «Равенсбрюк»“, Ваша милост — обясних аз. — Жени от Полша, всъщност по онова време са били момичета, и лекарите там са ги използвали за медицински експерименти.

— Това е просто ужасно — намеси се Розмари.

— Полякини ли? — попита изненадана Уолис и сбърчи вежди невярващо. — Мислех, че работите с французойки. Всичко това е така объркващо.

Изведнъж до нас се намести манекенка на модни тоалети и застана, опряла една ръка на хълбока си, а другата, с многоредна диамантена гривна на китката, вдигна високо и отвлече вниманието на Уолис. Херцогът погледна към Уолис, вдигнал вежди, като че питаше за мнението й за гривната. Уолис му отвърна с незаинтересовано свиване на рамене.

— Помагаме на жени с всякакъв произход, които са оцелели в концентрационните лагери, но условията в Полша са особено тежки. Повечето са тежко болни, някои дори умират, но въпреки това не получават никакви помощи, тъй като Западна Германия не признава комунистическа Полша за държава.

Уолис заоглежда залата, вероятно търсеше изхода.

— Напоследък не съм в състояние да правя дарения за каквото и да е. Всичко, което получаваме, е с цената на много молби и притворство. Вече дори не сме в „Гражданския регистър“^[5], ако ме разбирате. Освен това светът вече се умори от толкова много смърт и разрушения. Такива истории вече са досадни, дори и за хората, преживели този кошмар. Кажете ми, има ли все още някой, който не е написал мемоари?

Уолис се извърна към херцога, приглади непослушния кралски бретон и се засуети с ордените и лентите по гърдите му. Взе сандвича от ръката му, постави го на сребърния поднос, от който го беше взел, и го прихвана под ръка.

— Нека да се отбием да видим как са кучетата. — И кимна на келнера със сребърния поднос да ги последва. — Мопсовете трябва да се хранят поне веднъж на всеки два часа — каза тя усмихната и се понесе към изхода.

— Извинете ме, Розмари — казах аз.

Явно Уолис Симпсън в края на краищата не проявяваше съчувствие към моята кауза.

— Успех с набирането на средства, скъпа — каза Розмари, когато се обърнах и понечих да се отдалеча. — Аз със сигурност ще направя дарение. И може би е добре да се отбиете при Норман Казънс от „Сатърди Ривю“. Все пак той и прекрасната му съпруга помогнаха на „Девиците от Хирошима“^[6].

— Непременно, Розмари. Благодаря ви.

Тръгнах по периферията на залата, за да намеря някой келнер с поднос с шампанско, защото още ми горчеше безцеремонният отказ на Уолис. Много съсредоточено играех играта „Ако бях Пол Родиер, къде щях да отида?“, за да успея да го избегна. Сигурно щеше да се закотви на място, възможно най-отдалечено от целия този панаир на модата. И такова, което е близо до храната.

Но без съмнение, край бара.

Заобиколих отдалече бара и минах край моделите на Dior, които закачливо се увъртаха и полюшваха бедра сред гостите. Един келнер си проправи път през тълпата, понесъл в ръка поднос с миниатюрни картофчета, топнати в заквасена сметана и гарнирани с хайвер. Всъщност защо всичко, което сервираха за храна, трябваше да се гледа с лупа? Запътих се към подноса, но се заковах на място. Някой беше настъпил шлейфа на роклята ми.

— Ако не възразявате… — смотолевих, докато се обръщах.

Пол.

А до него стоеше пленително същество. Без съмнение, Лина.

— Според Ницше хранителен режим, в който преобладават картофите, води до прием на алкохол — каза Пол и явно нямаше никакво намерение да отмести крака си от шлейфа ми.

Гласът му ме лиши напълно от дар слово. Не помогна и това, че любимата му беше прекалено красива, за да задържа по-дълго поглед върху нея, с тези нейни очи, обрамчени в гъсти мигли, и лице с така нежни и изящни черти, че да е нужна цигара, за да му придаде поне нотка жестокост. Беше висока, непостижимо млада и дългокрака.

— Явно ме преследваш — продължи Пол.

Момичето се отдалечи към групата модели, като отпиваше малки глътки от чашата си с шампанско, и видимо не се чувстваше застрашена, ако изобщо ме беше забелязала, разбира се.

— Вече можеш да вдигнеш крак от роклята ми — казах аз.

— Имаш навика да изчезваш — отвърна Пол.

— Само когато ме предизвикат.

И все пак не помръдна крака си.

Очаквах, че Пол се е възстановил, откакто го видях последния път, но не бях подготвена да го видя така очарователен — в идеална форма и с тен, странно наситен за април.

— Ще се наложи ли да сваля роклята?

Пол се усмихна.

— Това тържество най-сетне започва да става интересно.

— Сериозно, Пол. Роклята е „Скиапарели“.

Най-сетне освободи шлейфа ми.

— Да знаеш, че съм завардил изходите.

— Не си прави труда.

— Ще желаете ли шампанско? — попита един келнер, който минаваше край нас със сребърен поднос с бълбукащи тънкостенни чаши.

— Не, благодаря — казах аз с огромно усилие на волята. — Трябва да тръгвам.

— Снощи смятах да ви се обадя. Надявах се поне майка ти да ми проговори…

— Минаха толкова години. Вече няма значение.

— Но се увлякох с една бутилка коняк. Знаеш как е.

— Всъщност не знам.

— Надявах се да си тук. В свои води.

Свих рамене.

— Каузата е благородна.

Мина още един келнер и отново предложи:

— Шампанско?

Пол взе две чаши и каза:

— Надявах се да можем да поговорим за това.

— Няма нужда, Пол. Минаха почти десет години.

— Чела ли си изобщо поне едно от писмата ми?

— Наистина трябва да тръгвам…

— Не ти ли е, макар и малко, любопитно, как аз виждам нещата?

Взех едната чаша с трепереща ръка.

— Всъщност, не.

— Не ми ли го дължиш? Изостави ме съвсем самотен.

— Щом предпочиташ да си спомняш, че така са стояли нещата… — отвърнах аз.

Наблюдавах новата съпруга на Пол, която се беше загледала в аления тоалет на една от манекенките. Някога изобщо опитвала ли е Foie gras? Как успяваше да опази идеалната си фигура в страна, в която по-сериозните физически упражнения предизвикваха недоволни гримаси?

Приближи се фотограф.

— Господин Родиер, може ли една снимка?

— Защо не? — отвърна Пол.

Придърпа ме към себе си с повече сила от необходимото и уви ръка около кръста ми. Все още носеше Sumare. Дали новата му жена го харесва? Та как би могла да устои.

— Усмихни се, Керълайн. Уж че ме харесваш.

Светкавицата за миг заслепи и двама ни.

— Благодаря ви, господин Родиер — каза фотографът и се отдалечи.

— Последния път когато бяхме в тази зала, сцената беше моя — каза Пол.

Аз само кимнах и се престорих, че още не мога да виждам добре от светкавицата, защото се страхувах, че проговоря ли, няколко сълзи ще бликнат неудържимо. Едва след малко продумах:

— Явно вече имаш няколко слънчеви бани.

— Кан. Ужасно беше. Мразя всичко това.

— Не се съмнявам. Е, къде е Рина?

— Кой знае. Забелязана е последно на гръцкия остров Хидра с младеж на половината на нейните години.

— Това е чудесно за нея — казах съвсем искрено.

Рина заслужаваше да се порадва на слънцето.

— Да, ти ме срита в канавката, но животът все пак продължава. Може би, когато става въпрос за жени, невинаги вземам правилните решения.

— А може да пробваш да ги откажеш, да речем, по време на постите.

Пол се усмихна.

— Радвам се да те видя отново, Керълайн. Гладна ли си? Ще заведа Лина да се срещне с едни хора от киното. И знам едно чудесно местенце край Хъдсън…

— Виж, Пол, изглежда, никога всъщност не съм те познавала. Нека оставим нещата, както са сега. Бихме могли да запазим хубавите спомени. — Извърнах глава. — Трябва вече да тръгвам.

Пол ме хвана за китката.

— Нищо никога не е било така хубаво, както времето, което прекарахме заедно в Ню Йорк. След теб вече не мога да обичам, повярвай ми.

— Да, точно така изглежда — казах и погледнах към неговата Лина, която тъкмо беше грабнала сандвич с омар от един поднос.

— Какво те прихваща? Минах през ада. Не само ти страдаш…

— Mon Cher — подкани го Лина. — Изнемогвам от глад.

Тя го повика с небрежен жест да я последва, сякаш наистина за нея бях невидима.

— Скъпа, ела — настоя той.

Лина се запровира сред гостите към нас. Вечерта и бездруго беше твърде дълга. Наистина ли се налагаше сега да се запознавам и със съпругата му?

— О, Пол, моля те. Наистина предпочитам да не…

Той придърпа към себе си своята Лина и я прегърна през кръста.

— Лина, нека те запозная с…

— Керълайн Феридей! Как можах да не ви позная! — Момичето хвана ръката ми и ме дръпна леко към себе си. — Разбира се, виждала съм ви на снимки. С Хелън Хейнс. Какво е чувството да си на една сцена с нея?

— Благодаря, но наистина трябва да тръгвам.

— Тя постоянно бяга, Лина. Трябва да се вкопчиш в нея.

Лина посегна с другата си ръка и ме хвана за лакътя.

— Моля ви, всичко бих дала за един обяд с вас. Защо не в Париж? Следващия път, когато дойдете там, става ли?

— По-скоро не бих…

— Татко, моля те, намери начин да я убедиш.

За миг по ръцете ми преминаха хладни тръпки.

Татко ли?

— Госпожица Керълайн Феридей, Лина Родиер — каза Пол с онази усмивка, която все още беше крайно опасна от близко разстояние.

— Сценичното ми име е Паскалин, но моля ви, наричайте ме Лина.

Как така не бях забелязала?

— Аз също играх Балтазар, госпожице Феридей, това беше първата ми роля, точно както и за вас. Татко ми е разказвал толкова много.

— Наричай ме Керълайн, мила — казах аз и се вгледах в нея. Лина беше съвършената комбинация от родителите си, висока и несъмнено със сценичното присъствие на баща си. — Сигурна съм, че си била прекрасен Балтазар, Лина.

Момичето ме прегърна и ме притисна силно към себе си. Същото онова прелестно дете, което бях открила в сиропиталището „Сен Филип“. Паскалин — родена на Великден…

Паскалин ме пусна.

— Обещайте, че ще дойдете в Париж, Керълайн. Предстои ми да изиграя първата си главна роля. За мен би означавало наистина много, ако присъствате.

Кимнах — само това съумях да сторя, за да сдържа сълзите. Мило момиче беше, наследило чара на баща си.

— Разбира се, мила — казах аз.

— Е, трябва да тръгваме — каза Пол.

— Татко ще ме запознава с хора от киното — похвали се Лина.

— Au revoir, Керълайн — каза Пол. Целуна ме по двете бузи. Усетих познатото драскане на брадата му, което толкова обичах. — Какво ще кажеш този път ти да ми пишеш? Идва момент, когато дори и аз се отказвам.

— Не си се променил — казах аз.

Той се усмихна.

— Предполагам, че някъде, в някое от кътчетата на сърцето си, винаги сме на двайсет.

Пол се изгуби сред тълпата, а аз усетих пак онази празнота в момента, когато се откъсна от мен, но този път сякаш беше малко по-лесно. Наистина ли това се беше случило току-що? Наистина ли дъщерята на Пол ме беше поканила в Париж?

Измъкнах се с едно такси, а пиколото напъха в багажника плика ми с подаръци. Вече бях набелязала всяко от нещата вътре за благотворителност. Докато таксито се отдалечаваше, зърнах Пол сред група хора и изведнъж ме обля retrouvallies — още една от онези думи, които нямаше как да се преведат на английски, нещо като „щастието, че след дълга раздяла виждаш човек, когото обичаш“. Обвих тялото си с ръце там, на задната седалка на таксито, и този път не страдах, че се прибирам сама у дома.

Дали ще ми пише? Може би. А може дори да му отговоря, ако имам време.

 

 

На следващия ден реших да последвам съвета на Розмари и се обадих на Норман Казънс — прочутия редактор на „Сатърди Ривю“ — с надеждата да си поговоря с него в кабинета му. Евентуално да го помоля да спомене полякините в списанието. Той ми предложи да намина същия следобед.

Седнах в чакалнята и заразлиствах вестника. По навик отгърнах на рубриката „Общество“ и какво да видя: цяла страница със снимки от бала „Април в Париж“. Точно под снимка на Мерилин Монро и посланика на Великобритания, впил поглед в деколтето й, се мъдреше снимката ни с Пол. Само дето не паднах от стола си. Нищо че смокингът му беше по европейска кройка и малко прекалено втален на кръста, а шлейфът на моята рокля — зацапан от настъпване, ние всъщност бяхме доста прилична двойка. Под снимката пишеше: „Мис Феридей и Пол Родиер: Ще има ли завръщане на Бродуей?“.

Още не бях се окопитила от видяното във вестника, когато служителката на рецепцията ме поведе по един коридор с окачени на стените уголемени фотоси на кориците на списанието в алуминиеви рамки, отвори вратата на съвещателната зала и ме покани да вляза. Норман беше свикал там цялата редакционна колегия — бяха насядали около дългата маса и пред всеки от тях имаше жълта папка с документи.

— Радвам се да ви видя, Керълайн — каза Норман и се изправи да ме поздрави. Нямаше как да се устои на старомодния му чар и сърдечната му усмивка. Дори най-семплата папийонка може да изглежда плачевно, ако я носи неправилният човек, но многоцветната карирана пеперуда на врата на Норман беше идеално допълнение към достолепната му осанка. — Разполагаш напълно с вниманието на всички ни за цели пет минути.

Норман се изтегли в далечния край на залата и се облегна на стената. За миг се притесних от присъствието на този толкова виден редактор, известен по цял свят. Стомахът ми се сви от напрежение и устата ми пресъхна. В този момент си спомних Хелън Хейнс и нейния съвет, който винаги ми е помагал на сцената: „Не бъди скучна, използвай цялото си тяло“. Успях да се окопитя и да започна речта си силно и уверено:

— Господин Казънс, тъй като вие и съпругата ви успяхте да наберете значителна сума за „Девиците от Хирошима“… — Огледах се из залата. Служителите на Норман, изглежда, имаха много по-важни занимания от това да ме слушат. Някои си играеха с часовниците и химикалките си, други пишеха нещо в папките. Та как може да се внуши каквото и да било на такава разсеяна публика? — Предположих, че бихте се заинтересували от тази група жени, които са в сходна ситуация.

— Те са полякини, нали? — попита Норман, докато премяташе из ръцете си диктофон.

— Господин Казънс, опасявам се, че не бих могла да продължа, ако не разполагам с вниманието на аудиторията. Все пак трябва да оползотворя напълно малкото време, което имаме, нали?

Норман Казънс и екипът му се приведоха напред и всички погледи се насочиха към мен. Сега вече имах публика.

— Да, жените са от Полша, католички, политически затворнички, арестувани за участието си в Полското съпротивително движение. Били са в концентрационния лагер „Равенсбрюк“, единствения от големите лагери на Хитлер, който е бил само за жени, и са били използвани за медицински експерименти. Имаше съдебен процес в Нюрнберг специално за лекарите, но светът забрави за жертвите, а и оцелелите не получават каквато и да е помощ или подкрепа.

Норман извърна поглед към кафявите камъни и водните кули на Готъм^[7], които тук, на десетия етаж, преобладаваха в гледката.

— Не съм сигурен, че нашите читатели са готови за следваща благотворителна кампания толкова скоро, госпожице Феридей.

— Проектът „Хирошима“ все още не е излязъл от счетоводните книги — обади се един мъж с телосложение на тел за отпушване на канали, а четвъртитите му очила сигурно бяха за човек с два пъти по-голяма глава.

Познавах го по физиономия, Уолтър Стронг-Уитман, посещаваше нашата църква, макар никога да не сме се запознавали официално.

— Но тези жени са били подложени на операции в серия сложни експерименти — казах аз.

Подадох им да разгледат снопче снимки и следях промяната в израженията на лицата им, като получаваха всяка следваща снимка: отвращението се превръщаше в ужас.

Норман пристъпи към масата.

— Господи, Керълайн, та това тук почти не прилича на човешки крайници. На тази снимка от крака липсват цели мускули и дори части от костта. Как изобщо ходят.

— Немного добре, както можете да си представите. Подскачали са из лагера. Това е отчасти и причината да ги нарекат „зайците“. Както и това, че нацистите са ги използвали като лабораторни животни.

— Как изобщо са се прибрали в Полша? — попита Норман.

— Кой както може. Шведският Червен кръст е спасил някои. Други са били изпратени с влак към Полша, когато руснаците освободили лагера.

— Има ли нещо, от което спешно се нуждаят? — побърза да се осведоми Норман.

Приближих се до него.

— Те имат сериозни проблеми в Полша, зад Желязната завеса: нямат почти никакъв достъп до модерна медицинска грижа, а германското правителство не осигурява никаква помощ.

— Желязната завеса, значи — каза господин Стронг-Уитман през смях. — Нямаме работа да се забъркваме в това.

— Западна Германия е изплатила компенсации на някои депортирани, но на „зайците“ не, защото не признава комунистическа Полша за държава. Някои са починали от най-елементарни заболявания, които тук могат да се лекуват.

— Не знам, Керълайн — каза Норман, — руснаците напоследък отказват всякакво сътрудничество.

— Трябва ли тези момичета да страдат, защото потисниците им не им позволяват да напуснат страната?

— Мърфи влезе в Източна Германия заради репортажа за „Юнайтед Еърлайнс“ — обади се един млад служител.

— Може да излезе като пътепис — каза една жена в красиво пепитено сако.

— Клиентът ни от „Пан Американ“ може да помогне — вметна друга.

— Идеята е ужасна, Норман — настояваше Стронг-Уитман. — Не можем да просим от читателите за всяка дреболия: за това милостиня, за онова милостиня… Нашите читатели пет пари не дават за Полша.

— Защо да не проверим? — попитах аз.

— Това е литературно списание, госпожице Феридей — не се даваше Стронг-Уитман. — Не можем да отразяваме всяка кауза, по която примират ръководителките на женските клубове в Ню Йорк.

Ръководителки на женски кубове, така ли? Поех дълбоко въздух.

— Можете да запазите високите си стандарти и пак да помогнете на онеправданите. Норман доказа това с „Девиците“.

— Можем да пуснем статия в рубриката „Стил“ и да предоставим адрес за дарения — предложи Норман. — Но няма да е нещо особено. Може би една страница.

— Благотворителният мускул на тази страна е атрофирал — упорстваше Стронг-Уитман. — Колко години минаха от края на войната? Дванайсет ли станаха? Никой няма да дари.

— Какъв адрес да отпечатаме? — попита една млада жена със стенографска папка.

— Имението „Хей“, на Мейн стрийт, Бетлехем, Кънектикът — отвърнах аз.

Наистина ли щяха да го направят? Всички мускулчета по тялото ми се отпуснаха.

— Сигурна ли сте, че искате да получавате пощата на домашния си адрес, госпожице Феридей? — попита жената.

— Как е пощата в Бетлехем? — намеси се Норман. — Могат ли да поемат малко допълнителни пратки?

Представих си нашия началник на пощите — Ърл Джонсън — бял като мляко, с лятната си коркова шапка и къс зеленикав униформен панталон, който често изпадаше в ужас от фамилно име, изписано с правописна грешка.

— Разбира се, организацията е първокласна — отвърнах без колебание. — Нали винаги по Коледа ги зариват с писма, защото всеки иска картичките, които изпраща, да носят клеймо от Бетлехем. Пощенската ни служба може да се справи с това.

— Бетлехем да бъде — съгласи се Норман. — Поздравления, Керълайн! Да видим дали можем да доведем вашите „зайци“ в Америка.

 

 

В крайна сметка Норман написа прекрасна статия за „зайците“, дълга четири страници. Започваше така:

Подхождам към написването на този текст с ясното съзнание за трудната си задача — да убедя читателя, че описаното тук е не просто кадър от недрата на въображаем ад, а съществуваща част от нашия свят…

Нататък ставаше все по-добре, като при това прецизно и в детайли обрисуваше неволите и безнадеждното положение на момичетата.

След като този брой на „Сатърди Ривю“ излезе от печат, в пощата току се появяваше по някое писмо. В едно от тях подателят питаше дали „зайците“ имат нужда от театрален агент, а в друго се интересуваха дали момичетата биха изнесли рецитал на сбирка на младежки клуб. Трябваше да погледна истината в очите: Америка страдаше от преумора от благотворителност.

През следващата седмица, в една прелестна топла есенна утрин, толкова мъглива, че всичко изглеждаше като през марля, приключих с храненето на конете в обора и отидох в Пощенската служба на Бетлехем да взема пощата. Прасето ни, което майка беше нарекла Лейди Чатърли, ме следваше по петите, защото явно не искаше да ме изпуска от поглед.

Подминах приятелките на майка ми от градинарския клуб „Личфийлд“, които се бяха събрали я градината и прокарваха кокосовите сладки на Серж с плодов пунш и на всяка малка глътка, кристалните им чаши пръскаха разноцветни отблясъци. Сали Блос, верният лейтенант на майка, която все още не беше събула градинарските си галоши и беше вързала кърпата си за глава на врата като бебешки лигавник, се беше изправила пред групичката и изнасяше лекция по темата за този ден: „Осите — приятели на градината“. Фината и тъмнокоса Нели Бърд Уилсън стоеше до нея, самата тя кльощава като оса, вдигнала високо едно изсъхнало гнездо на оси, което би трябвало да е празно. Календарът със светски ангажименти на майка беше значително по-пълен от моя: постоянно имаше сбирки на градинарския клуб, благотворителни тържества с клуба от „Нътмег Скуеър“ и танцови забави с местния клуб по танци, а освен това водеше тренировките на своя бейзболен отбор.

Още щом стигнах до пощата, която беше само на няколко крачки на отсрещната страна на улицата, американският флаг ме прикани с приветливо помахване да вляза вътре, а Лейди Чатърли остана отвън, залепила нос на мрежата против комари. Малката ни пощенска станция в Бетлехем беше всъщност нещо като заешка бърлога с няколко малки помещения, сгушена под навеса на магазина „Джонсън Брадърс“. „Джонсън Брадърс“ беше сърцето на града и мястото, където всички си уреждаха срещи, там беше и единствената бензинова колонка, както и щандът за сладолед.

Заварих Ърл Джонсън на мястото му в помещението за входяща поща — стаичка, не много по-голяма от килерче. Седеше на високото си столче, а зад гърба му беше бялата стена с отделенията за писма, със затъкнатите в тях пликове. При избора на дрехи Ърл се придържаше към неутралната част на спектъра и създаваше впечатлението, че ако постои достатъчно дълго неподвижно, ще се слее напълно с пратките си. По челото му блещукаха капчици пот като мъниста, без съмнение, в резултат на сутрешното десетминутно разпределяне на писмата.

Ърл се наведе към гишето и побутна към мен листовка за предстоящия панаир на Бетлехем.

— Доста е горещо — каза той и явно не можеше да ме погледне в очите.

Толкова ли съм свирепа?

— Наистина.

— Надявам се, не сте дошли при бръснаря долу. Днес не работи.

Взех листовката.

— Само това ли е за мен?

Той стана от столчето си и се измъкна от помещението, като пристъпваше настрани.

— Има нещо, за което ще ви помоля да ми помогнете, госпожице Феридей.

Животът в провинцията има своите прелести, но точно в този момент внезапно изпитах копнеж по Пощенската служба на Трийсет и четвърта улица в Манхатън, онова масивно здание с колони, същински бастион на ефективната работа.

— Налага ли се наистина, Ърл?

Ърл ми махна да го последвам по един вътрешен коридор и аз тръгнах след него. Пред една затворена врата той спря и се засуети.

— Е — казах аз, — отворете я.

— Не мога — отвърна той и сви рамене.

Наложи се да си повея с листовката.

— За бога, защо просто не вземете ключа?

— Не е заключена.

Хванах топката на бравата, завъртях я и след това бутнах вратата с хълбок, но тя само леко се открехна навътре към затъмненото помещение.

— Нещо пречи отвътре, Ърл. Какво правите тук по цял ден? Едва ли е нужно много усилие, за да се поддържа някакъв приличен ред.

— Клайд! — провикна се Ърл с пълно гърло.

Племенникът му дотича веднага.

— Какво има, Ърл? — попита Клайд, който беше невероятно слаб и в профил беше не повече от два листа хартия.

— Клайд, направи услуга на госпожица Феридей и се вмъкни вътре.

— Да, сър — отвърна с готовност Клайд, доволен, че най-после му поставят задача, за която размерът му е предимство.

Клайд се вмъкна през пролуката на вратата като буболечка, която се провира през тесен процеп. Приближих устни до пролуката на вратата:

— Клайд, отвори.

— Не мога, госпожице Феридей, тук е пълно с няк’ви дивотии и препречват вратата.

— „Ня’кви дивотии“ ли? — Това момче къде се е учило да говори? — Ърл, наистина трябва да поразчистите тук.

Ърл потърка с върха на обувката си някакъв чвор на дъсчения под.

— Просто разчисти пред вратата, Клайд — казах аз. — И вдигни капаците на прозорците. Тогава ще можем да помогнем.

Отвътре се чу шум от местене, ръмжене от Клайд и щракване от капаците на прозорчето.

— Още малко, госпожице Феридей — обади се Клайд отвътре.

Клайд отвори вратата и на физиономията му цъфна усмивка, като че беше рекламно лице на стоматологична клиника, зъбите му бяха бели и прави, като клавиши на пиано.

Стаята беше претъпкана с брезентови торби, всяка от които можеше да побере самия Клайд, подпечатани със синия щемпел на Американските пощи. Торбите бяха покрили пода и полицата, която се простираше по цялата обиколка на стаята. Някои се бяха развързали и изригнали купища писма и пакети. Аз се вмъкнах вътре сред лавината от писма.

— Всичките са адресирани до някакви „зайци“, госпожице Феридей — каза Клайд. — Вижте, тук има едно от Хаваи.

— Господи! Ърл — казах аз леко замаяна. — Нима всичко това е за нас?

— Има още десет в пикапа. Хвърляха ги тук през прозорчето.

— Е, какво стана с прословутото „Ни дъжд, ни сняг, ни нощната тъма, ни зноят в летен ден не могат да попречат дълга на разносвачи да изпълнят срочно тез’ момчета“, Ърл?

— Моля, госпожице?

— Защо не ми казахте?

Стиснах сноп писма с всякакви адреси за връщане: от Бостън, Лас Вегас, Мексико…

— През зимата съм подготвен, имам още петнайсет работници, но през лятото съм само аз. В приземния етаж има още. Толкова са много, че бръснарят не може да мине насам.

Господин Гарднър поведе майкиния градинарски клуб с дивизия от ръчни колички и с тях отнесохме пощата в „Хей“. Клайд ни придружи, яхнал един огромен чувал, като пони, а Лейди Чатърли с мъка припкаше да ни догони. Отваряхме всяко писмо, разделяхме ги на купчини на масата в трапезарията и обявявахме съдържанието на всяко от тях.

— Списание „Севънтийн“ ще разработи модна линия за момичетата! — възкликна Сали Блос. — А доктор Джейкъб Файн от болница „Бейт Израел“ дарява медицински грижи…

Нели Бърд Уилсън размаха лист на „Рой Роджърс“^[8]:

— И Кевин Клаусън от Батън Руж дава своята лепта!

— Колко мило — казах, докато правех описа на всички дарения.

Майка не успяваше да отваря пликовете достатъчно бързо.

— Керълайн, виж, Националната еврейска болница в Денвър!

— Държавният университет на Уейн — обяви господин Гарднър. — Доктор Джером Краус, зъболекар.

Сали вдигна високо лист, на който се виждаше висок син замък с островърхи кули:

— Дисниленд в Анахайм дарява дневни карти. Момичетата ще са почетни гости на господин Дисни.

— Фондация „Данфорт“ праща чек, Керълайн, доста тлъст — обади се майка.

Нели си вееше с един плик, докато четеше писмото:

— Компанията „Кънвърс Ръбър“ ще изготви линия от обувки за дамите.

— Дрехи и чанти от „Лейн Брайънт“ — добави Серж.

Нареждахме на отделна купчинка радиолози и остеопати, готови да направят дарение под формата на медицински грижи, и друга за зъболекари, които предлагат безплатно почистване на зъби. В трета купчинка слагахме болниците, които предлагат легла. Безброй семейства от Бар Харбър до Сан Диего отваряха вратите на домовете си, готови да подслонят момичетата. До свечеряване бяхме натрупали чекове и пари на обща стойност над шест хиляди долара — повече от достатъчно пари, за да платим пътуването на момичетата до Съединените щати.

В следващия брой на „Сатърди Ривю“ Норман нарече Америка „наелектризираща“ със своята щедрост, а аз бях онемяла от щастие.

Нашите „зайци“ все пак щяха да дойдат в Америка.