Марта Хол Кели
Люляковите момичета (27)

27
Керълайн

Април 1945 година

Майка, която се оказа на легло с тежък грип, ме изпрати сама в Париж. Ужасно се притесняваше, разбира се, защото, въпреки че Съюзниците бяха съдействали за освобождаването на Франция, войната далеч не беше свършила. Колко ли още освирепели подводници се спотайваха на дъното на Атлантическия океан. Това, разбира се, не можеше да ме спре точно сега, когато след пет дълги години отново щях да видя Пол. Бях занесла още малко сребро в магазина на господин Снайдър, за да уредя пътуването. Щипците за петифури. Ножове за масло. Няколко вилици за основно ястие.

Пристигнах в пристанище Ла Рошел, северно от Бордо, на 12 април 1945 година. Когато слязохме от кораба, първият помощник-капитан съобщи, че президентът Рузвелт е починал в дома си в Уорм Спринтс, и от групата пътници, все още събрани на дока, се надигна общ горестен стон. Президентът си беше отишъл, преди да види как германците се предават във Франция. Той така и не разбра, че Хитлер сам е отнел живота си.

Роже беше уредил кола с шофьор, която да ме отведе в Париж, и аз гледах опустошената Франция от задната седалка. Едно е да четеш за войната по вестниците и да маркираш военните действия с карфици, съвсем друго е да видиш Франция, потънала в разруха. Бяха минали повече от седем месеца, откакто съюзническите войски помогнаха да бъде освободен Париж, но пораженията изглеждаха съвсем скорошни. Много квартали бяха напълно опустошени, къщите сринати, от многоетажните сгради имаше свлечени цели стени, разкрили все още обзаведени жилища. Неведнъж се наложи да свърваме встрани, защото пътищата още не бяха ремонтирани и пред нас или зейваха черни кратери, или експлозиите бяха изринали чакъла от пътя и в ямите можеше да потъне и танк. На юг от Париж по Сена нямаше и един мост, по който да може да се мине. Но въпреки разрухата, беше дошла пролетта и градът — като прелестен феникс — се надигаше изпод руините. Под свода на Триумфалната арка, непокътната, се диплеха пет флага.

Когато пристигнах в Париж, взех назаем старото пежо на иконома ни, задвижвано от импровизиран двигател на дърва, прикрепен на задницата. Военновременният дефицит на бензин беше накарал мнозина да се сдобият с такива самоделни газгенератори — горивна камера и контейнер за газ, закрепени на задниците на автобусите, такситата и личните автомобили. Странна гледка представляваха тези превозни средства по улиците на Париж. Шофьорите спираха на бензиностанциите да заредят дърва, не бензин. Да караш такова нещо из града, си беше истинско предизвикателство, защото улиците бяха задръстени от велосипеди — сега те владееха пътя. Затова и метрото беше по-предпочитано от всякога. В него можеше да видиш дори и най-богатите графове.

Още вечерта стигнах до кръстовището на булевард „Распай“ и „Рю дьо Севр“ и едва сдържах сълзите си при вида на хотел „Лютеция“, цял-целеничък. Освободена от нацистките си окупатори, величествената сграда в стил Belle Epoque се издигаше храбро, с развято знаме на върха си, а светещите букви на името й се виждаха отдалече.

Промъкнах се през входа на хотела сред скупчени там майки, съпрузи и приятелки на депортирани, които размахваха снимки и викаха имената на изчезналите си близки с надеждата да научат нещо за тях. Във фоайето на хотела, със стъпкани бележки и люлякови клонки по черните и белите мраморни плочи на пода, беше пълно с журналисти, хора от Червения кръст, държавни служители и всички се бутаха, за да се доберат до рецепцията. Една крехка, прегърбена женица, цялата в черно, хвана ръката ми, докато се промъквах сред тълпата.

— Виждали ли сте този човек? — попита тя и навря в лицето ми снимка на беловлас мъж.

— Съжалявам, не съм го виждала — отвърнах аз.

По-нататък, по масите в ресторанта седяха на групички оцелели от лагерите, още по раирани униформи, и под светлината на кристалните полилеи келнерките им сервираха най-доброто от всичко. Телешко, шампанско, сирене и пресен хляб от провизиите, изоставени от нацистите. Имаше и депортирани, които седяха и гледаха храната, но не можеха дори да я вкусят. Тези, които поглъщаха повече от няколко залъка, трябваше да бързат към тоалетните.

Тези, които търсеха свои близки, си проправяха с лакти път към голямата зала, където по стените бяха залепени съобщения и снимки на изчезнали любими хора, но много от тях бяха задраскани с черен „X“ — знак, че тези депортирани никога няма да се върнат. И там аз намерих бележката:

Пол Родиер, стая 515

Втурнах се към асансьора, но той беше така претъпкан с пасажери, че вратата не можеше да се затвори, и затова хукнах по стълбите. По пътя си виждах как из вътрешните коридори се движат мъже с увиснали по телата им лагерни униформи, а от главите им бяха останали само черепи с опната по тях кожа. Как ли ще изглежда Пол? Приготвих се да го заваря в същото или по-лошо състояние. Не ме интересуваше как изглежда, стига да мога да съм всеки ден с него. Щях да дам и последния си грош, за да го излекувам.

Минавах покрай хотелски стаи, превърнати в болнични отделения, в които бяха сложили допълнителни легла и държаха вратите отворени. 511… 513… в коридора имаше двама жандармеристи, които си бъбреха с една хубавичка медицинска сестра. Любовта се връщаше, тъй като войната беше свършила.

Открих най-сетне просторния апартамент на петия етаж, с високи прозорци, отворени към града отвън и в далечината се виждаше Айфеловата кула, а до една от стените вътре имаше голямо френско легло от камъшит, в стил „Луи Бувие“. Към прочутия Monsieur Родиер се отнасяха като към кралска особа.

От вратата видях Пол, в много меко кресло, да играе карти с още трима мъже, докато завесите на прозорците потрепваха от лекия бриз.

Пол беше облечен в едноцветна обикновена риза с копчета, а зад него седеше сестра, опряла едната си ръка на облегалката на стола, а с другата мереше пулса му. Толкова странно ми се стори да го гледам там, в този прекрасен апартамент с тежките завеси и килимите от фина вълна. Приближих се до него и погледнах картите през рамото му.

— Не бих си заложила фермата на тази ръка — казах аз.

Пол се обърна към мен и се усмихна. Отдъхнах си, като видях, че изглежда добре. Да, беше ужасно измършавял, а и с обръсната почти до кожа глава, но поне беше жив, изкъпан, в бяла памучна риза. Нямах търпение да го отведа у дома, в неговото собствено легло. Бих похарчила и последното си пени за доктори, ако трябва.

— Да не би да ми носиш пари за залагане? — попита Пол. — Ами руски цигари? Хайде, ела тук и ме целуни.

Заобиколих стола и с ужас видях краката на Пол, подаваха се изпод ризата му, дълги и тънки, с възлести стави, като краката на скакалец.

— Няма да се счупя, не бой се. И каквото и да ти каже докторът, не му вярвай. Ако може да се съди по късмета ми на покер, добре съм.

— Не знам откъде да започна — заговорих, коленичила до стола му, защото се боях да го докосна.

Дали е болезнено да си толкова слаб?

Към нас се приближи млад лекар с оранжева коса на масури върху темето му, като тичинките на минзухар.

— Роднина ли сте? — попита той.

— Приятелка ми е — отвърна Пол. — Госпожица Феридей, от Ню Йорк.

Докторът ме измери с погледа на зачервените си очи. Колко ли дни бяха минали, откакто не е спал?

— Бихте ли дошли с мен, моля? — помоли докторът.

Усетих някакъв упрек в гласа му, като че по някаква причина не ме одобряваше.

— Аз съм доктор Филип Бедро — представи се той, щом излязохме в коридора. — Лекувам Пол от няколко седмици. Възстановяването му от тифа беше много успешно, отчасти благодарение на хлорамфеникола — ново лекарство. Но след това състоянието му необяснимо се влоши. Пневмония.

— Пневмония ли? — Дъхът ми заседна в гърлото. Като татко. Pneumonie. Много по-красиво звучеше на френски, но не беше по-малко смъртоносно. Майка все още я наричаше „белодробна треска“.

— Оправи се, но в никакъв случай не може да се твърди, че е прескочил трапа. В града ли сте отседнали?

— В апартамента на майка ми, наблизо е. Пол знае ли за смъртта на съпругата си?

— Да. За него това беше голям шок, но все още отказва да говори по въпроса. Сега обаче той има нужда от сън. В определен момент ще се наложи и агресивна физиотерапия заради атрофията на мускулите.

— Ще се възстанови ли напълно? — попитах аз.

— Прекалено рано е да се каже, Mademoiselle. Имаме си работа със съсипано тяло. Изгубил е почти половината от общото си телесно тегло.

— Умствено сякаш е добре — обадих се аз. — Щом играе покер…

— Той е актьор. Разбира се, че умее да се преструва, но трябва да бъдем много внимателни. Сърцето и дробовете му са претърпели тежка травма.

— Е, как мислите? До две седмици ще се подобри ли състоянието му? Може би три…

— Състоянието му е такова, че може да не се събуди утре. Трябва да го оставите да се възстанови.

— Не разбирам, докторе…

— Миналата седмица щяхме да изписваме един млад мъж с добри жизнени показатели, а почина от сърдечна недостатъчност на сутринта, когато трябваше да си тръгне. Няма как да знаем кога можем да смятаме тези пациенти за излекувани.

— Просто искам възможно по-скоро да…

— Не бива да се напряга по никакъв начин. Никакво готвене, никакви дълги разходки и разбира се, никакъв… разбирате ме…

— Никакъв какво, докторе?

— Никакви занимания извън предписанията…

— Моля?

— Пълна почивка на легло.

В което Пол да е сам, искаше да каже докторът.

След като лекарят си тръгна, аз седнах до Пол на леглото и гледах как гръдният му кош се надига и спуска под одеялото.

— Не си тръгвай — каза Пол.

Погалих бузата му с опакото на ръката си.

— Никога.

 

 

Ходех при Пол всеки ден и нощувах в жилището на майка. С облекчение установих, че по къщата нямаше почти никакви поражения благодарение на мадам Соланж, съпругата на иконома. А жилището, за моя изненада, беше съвсем непокътнато, дори една пукнатина нямаше по високите прозорци, нито по паркета от габър, въпреки че всичко беше покрито от дебел слой фин бял прах, а бурканчетата със сребърните капачки на махагоновата ми тоалетка тънеха под три пръста прахоляк. Настолният часовник в кабинета на татко беше спрял на 9:25, а в стаята на майка имаше теч. Едно парче от кадифените тапети се беше смъкнало и висеше от стената като шарено клепнало свинско ухо.

През онези първи две седмици Пол спеше почти през цялото време, но скоро започна да настоява да се прибере у дома си в Руан, в къщата, където бяха живели с Рина. Доктор Бедро се съгласи неохотно и вметна още няколко иносказателни забрани да се люби, които караха Пол да се усмихва. Доктор Бедро настояваше Пол всеки ден да бъде посещаван от лекар, тъй като къщата на Рина беше на няколко километра извън Париж и достъпът до болнични грижи беше труден. Аз се съгласих, готова бях да платя колкото е необходимо, стига той да е щастлив, затова заедно с три якички сестри вкарахме Пол на предната седалка на пежото.

По пътя за Руан пресните следи от военни действия се виждаха навсякъде, а от много сгради бяха останали само фасадите. Грандиозната Руанска катедрала, позната на всички от картините на Моне, бе една от малкото непокътнати сгради. Пол ми показа пътя към една странична улица. Там беше къщата им, която ми заприлича на бункер, а това съвсем не бях го очаквала.

Поведох Пол по алеята към главния вход и заоглеждах къщата. Наистина приличаше на склад за боеприпаси — студена и надменна. Архитектурата беше в стил „Баухаус“ — поредната отвратителна германска мода, въведена във Франция.

Дали съседите ще излязат да го поздравят? Дали ще решат, че съм натрапница? Все пак Рина е израснала в тази къща и двамата с Пол са живели тук заедно. Дали имаха семейни приятели и съседи, на които тя да липсва?

С Пол влязохме през главния вход и запристъпвахме през гостната; къщата беше тъмна, но стените бяха боядисани в светлите цветове, типични за Прованс. Обмислях да попитам Пол дали няма да е по-добре да живеем в жилището на майка, което сутрин беше прелестно озарено от слънчевите лъчи, боядисано в пастелни тонове и пълно с antiquaries, които с нея бяхме намерили в парижките антикварни магазини. Моят комод „Луи XVI“. Металната градинска маса от fin de siécle^[1] в кухнята. Майка беше попрекалила със слабостта си към туила^[2], но поне беше обзаведено с вкус. Трябваше само да се почисти прахта.

Придържах Пол, докато се изкачи по стълбището, после минахме покрай малка спретната стаичка със стени, тапицирани с жълт плат, и продължихме към голямата спалня, където са спели с Рина някога. Леглото беше прекалено късо за мъж като Пол, покрито с груба, бяла памучна кувертюра и с квадратни възглавници на сини и бели райета.

Поставих един стол до леглото му и до късно през нощта го гледах, докато спи, а после се преместих на диванчето под прозореца да дремна. Още преди зазоряване Пол каза:

— Рина, ти ли си?

— Не, Пол, аз съм, Керълайн.

— Керълайн, наистина ли? Много ми е студено.

Взех одеялото от диванчето и го завих.

— Мислех, че съм в болницата — каза Пол.

— Не, скъпи, у дома си — отвърнах, ала той заспа още преди да довърша изречението.

Чувствах се странно, когато готвех в кухнята на Рина, с все още лъснатите до блясък медни тенджери, с чекмеджетата, пълни с платнени салфетки, сгънати и изрядно подредени на купчинки. Нямаше много храна за готвене, защото из цяла Франция беше трудно да се сдобиеш с месо и зеленчуци. Отначало импровизирах. С купоните можех да намеря картофи и хляб, а може би и няколко анемични моркова, но повечето французи преживяваха с редки супи и препечени филийки. След това прерових килера в жилището на майка и се натъкнах на истинско съкровище — петмез, овесени ядки и пакетчета чай, а накрая установих, че на черния пазар всичко може да се намери — срещу солидни суми.

Всеки ден сервирах на Пол едно старо семейно лекарство, с което баба Улси беше съживявала войниците от Гетисбърг: едно яйце, разбито с газирана вода в чаша за вино. В менюто имаше и още няколко от церовете на Улси, като телешки бульон, млечен пунш и ориз с петмез. Казвах на Пол, че това са любимите рецепти на рода ми по майчина линия в Нова Англия. Благодарение на тях организмът му се подсилваше с всеки изминал ден.

— Ще се почувстваш ли по-добре, ако поговорим за лагера? — осмелих се да попитам една вечер.

— Не мога да говоря за това, Керълайн. Знам, че намеренията ти са добри…

— Трябва поне да се опиташ, Пол. Може би, ако започнеш с нощта, когато си напуснал тази къща… малко по малко.

Той дълго не продума.

— Дойдоха да ме вземат без предупреждение, смятали, че може да съм полезен за каузата им. Рина беше на легло с тежък грип. Отведоха ме в щаба и много мило ми съобщиха, че искали да ме снимат в някакъв филм, пропаганден, разбира се, но аз отказах. Задържаха ме известно време в Париж, а после ме изпратиха в „Дранси“. Предполагам, след това са дошли да отведат Рина и баща й. Беше още в самото начало, когато едва започваха да прибират евреите.

— Откъде са знаели, че Рина е тук?

— Те знаеха всичко. Може и от документите за визата да са разбрали, не зная. В „Дранси“ беше ужасно, Керълайн, те изтръгваха децата от майките им.

Пол наведе глава, брадичката му се опря на гърдите и той притисна устата си с ръка.

— Съжалявам, Пол, това сигурно е твърде тежко усилие за теб.

— Не, не, права си, трябва да говоря за това. Не би повярвала какво беше в лагера, в „Нацвайлер“.

— В Елзас ли? Роже смяташе, че може да са те пратили там.

— Във Вогезите. Много умряха само от студа и от голямата надморска височина. А аз бях такъв страхливец, молех се да умра. Ние построихме част от лагера, нови бараки и… — Опита се да отпие от чая, но остави чашата обратно в чинийката. — Май е по-добре да продължим по-късно.

— Разбира се — съгласих се веднага. — Не се ли чувстваш по-добре, като говорим?

— Сигурно.

В онази нощ, като го сложих да си легне, вече се радвах, че има напредък.

 

 

На 8 май следобед бях нагазила до глезените в поточето зад къщата на Пол и берях мокреш, любувах се на цветовете на кестените и на току-що напъпилите глицинии. Пурпурният напръстник, цветето, което толкова се мъчех да завъдя в Кънектикът, тук изскачаше отвсякъде, почти като плевел. Чувах, че Пол си свирука в къщата, и си позволих да се усмихна. Мъжете си свирукат само когато са щастливи. Или поне при татко беше така.

Съвсем ненадейно свирукането спря и Пол извика:

— Керълайн!

Хукнах през тревата по посока на гласа му. Дали е паднал? С разтуптяно сърце влетях в кухнята, а след мен оставаха мокри следи.

— Говори Дьо Гол — каза Пол.

Пол стоеше до радиоприемника, изпънат като струна. Успях да си поема дъх с облекчение, точно навреме да чуя как генерал Дьо Гол обявява края на войната.

Завинаги да славим нашите въоръжени сили и техните предводители. Вечна почит към нашия народ, който устоя и не се огъна под ужасните изпитания. Почит към съюзниците, които сляха кръвта си с нашата кръв, бедите си с нашите беди, надеждите си с нашите надежди и сега заедно с нас триумфират. Ah, vice la France!

Ние с Пол излязохме в градината пред къщата и чухме камбаните на катедралата.

— Не мога да повярвам — казах аз.

Въпреки че първият документ за германската капитулация беше подписан в Реймс още предишния ден, едва когато чухме генерал Дьо Гол и съседите, които надуваха клаксоните на колите и развяваха френския трикольор от прозорците си, осъзнахме какво се случваше.

Войната в Европа беше свършила.

Аз наметнах един от шаловете на майка и заведох Пол с колата до жилището ни в Париж. Отворихме широко прозорците, защото очаквахме да чуем шумни тържества по улиците, но Париж беше странно притихнал, като се има предвид епохалното съобщение за края на войната. Но тази тишина не се задържа дълго: на свечеряване по улиците и парковете започнаха да се стичат млади хора от всички посоки.

— Хайде да отидем на Плас дьо ла Конкорд — каза Пол.

— Защо не останем тук, да слушаме по радиото? Тези тълпи може да ти се отразят зле.

— Керълайн, аз не съм инвалид, позволи ми да се порадвам на това.

Беше прекрасен топъл ден, затова отидохме пеш до хотел „Крийон“ на Плас дьо ла Конкорд. Красивата старинна сграда се извисяваше над площада, а между колоните й се вееха знамена. Стори ми се толкова сюрреалистично: да празнуваме освобождаването на Франция на същия площад, където е бил гилотиниран Луи XVI.

Щом сенките по площада се издължиха, множеството набъбна и служители на Американската военна полиция в бели каски се появиха сред празнуващите, за да осигурят свободния достъп до Американското посолство. Проправихме си път през тълпата, а край нас се вдигаше веселата глъчка на свирки и песни, над главите ни се развяваха бели кърпички, хората се блъскаха и притискаха, за да направят място на американските военни джипове. Млади мъже и жени, французи, качени на степенките, отваряха бутилки шампанско и хвърляха цветя към събралите се хора.

Слънцето започна да залязва и за пръв път, откакто бе започнала войната, пуснаха светлините на площада. От тълпата се надигна екзалтиран вик, когато и фонтанът на Конкорд заработи и рибите в ръцете на бронзовите водни нимфи лиснаха струи искряща вода към нощното небе. Хората танцуваха във фонтана, както си бяха с дрехите и мокри до кости, опиянени от радостта, че са си върнали Париж.

Пол изпусна кърпичката си и едно младо момиче спря, за да му я подаде.

— Заповядайте — каза момичето. — За момент си помислих, че сте Пол Родиер.

— Той е — отвърнах аз.

Момичето продължи по пътя си с танцова стъпка.

— Много смешно — каза тя през рамо.

— Не съзнава какво казва — опитах да успокоя Пол, но той знаеше истината.

От предишния Пол Родиер беше останала само съсухрена черупка.

След този случай вятърът в платната на Пол сякаш замря, затова след залез се отправихме към дома. Докато пътувахме към Руан, над Сена просветваха фойерверки.

Прибрахме се и облякохме домашните дрехи — аз нахлузих мекия памучен панталон на Пол и една твърде голяма негова риза, а той — любимата си бархетна пижама в цвят слонова кост. Изглеждаше някак отнесен и по-уморен от друг път. Беше се отпуснал на кухненската маса, а аз приготвях вечерята.

— Тъжно ти е, че Рина не е тук ли? — попитах аз.

— Не повдигай въпроса, няма смисъл. Ти и без това не преставаш да се мъчиш да я заместиш.

— Не е вярно.

— Готвиш по нейните рецепти, обличаш се като нея… моля те, недей.

— Защо го казваш, защото днес си сложих шал ли?

— Просто се отпусни и остави нещата да се развиват както в Ню Йорк.

— Никога не съм била по-щастлива — казах аз.

Вярно беше. Имахме известни различия, но откакто спрях да изготвям графици за лекарствата му и рехабилитационните му упражнения, връзката между нас ставаше все по-силна с всеки изминал ден. Освен това, благодарение на лековете на Улси, Пол най-сетне беше започнал да наддава.

— Защо тогава не се преместиш тук? Искам да кажа… завинаги.

— Ами знам ли, бих искала да разбера ти как усещаш нещата.

— Луд съм по теб.

— Как така?

Пол се замисли за момент.

— Ти си много трудолюбива. Аз уважавам това качество у теб.

— Това ли е?

— И ми харесва как говориш френски с този твой американски акцент. Много е сексапилен.

— Е, това със сигурност не е…

— И никога не ми омръзва да съм с теб.

Изправи се и дойде при мен до мивката.

— А и харесвам всички твои несъвършенства. Дори несиметричната ти усмивка.

Докоснах устните си. Несиметрична ли?

— А и не носиш огромна чанта, в която постоянно да ровичкаш. — Пол хвана ръката ми. — Харесва ми и че носиш моите дрехи. — Разкопча едно копче на гърдите ми. — И бялата ти кожа, толкова мека и гладка навсякъде. Много мислех за това, докато бях там.

Обгърна кръста ми с ръце.

— Но най-много харесвам…

— Е?

— … как се целуваш. Понякога се страхувам, че няма да мога да се възстановя, след като съм те целунал. Все едно че се пренасям на съвсем различно място.

Пол дръпна яката на ризата на една страна и целуна шията ми.

— Странно, през цялото време избягваш да използваш една-единствена дума.

Пол се отдръпна.

— Защо вие, американците, толкова държите всичко да се изговаря? Та вие казвате „Обичам те“ и на боклукчията.

— Доколкото знам, това словосъчетание се е родило тук.

— Ако това ти трябва, за да решиш, обичам те. Не мога да си представя живота без теб. А сега си донеси багажа, дрехите, книгите, всичко. Направи тази къща наш дом.

— Искаш да кажеш да не се връщам в Ню Йорк ли?

Не можех дори да си го представя — толкова хубаво беше да остана с Пол завинаги.

— Да. Нека този дом бъде твой. Винаги можем да ходим до Ню Йорк. А и майка ти може да се премести тук. Нали си имате жилище.

— Консулството ще ми липсва, но Роже си има Пия.

— Така си е.

— О, разбира се, че ще остана — казах аз.

— Добре тогава — усмихна се Пол.

Да видя пак тази негова усмивка, беше като мехлем за душата ми. Дали беше късно да си родим дете? Та аз бях над четирийсет. Е, винаги можем да си осиновим. В куфара ми имаше цяла папка с данни за сладки френски дечица, които имат нужда от дом. Щяхме да си имаме истинско семейство. Майка щеше да е много щастлива най-сетне да ми направи сватба. Роже беше ускорил визата й и тя наистина щеше да дойде в Париж. Можех да й съобщя и лично.

— Защо да не започнем още тази вечер?

— Ще отида да си взема багажа.

Истина ли беше всичко това? Дали имах копринени чорапи в жилището на майка?

— И не вземай никакви гримове. Така си идеална.

— Дори и червило?

— Побързай, аз ще доприготвя вечерята.

— Недей, Пол, моля те — възразих аз. — Доктор Бедро нали каза…

Пол стана и отиде до плота. Извади няколко тъмни пресни картофа от купата, на цвят бяха по-скоро като виолетки. Дали пък толкова ще го затрудни да приготви едно ястие?

— Нито дума повече, иначе ще се откажа — каза той.

Грабнах чантичката си.

— Според Ницше хранителен режим, в който преобладават картофите, води до прием на алкохол.

— Чудесно. Донеси тогава една бутилка от виното на майка ти. Ще празнуваме.

Пътят до Париж беше почти два часа, та имах време да си съставя наум списък какъв багаж да взема. Три четвърти панталони. Копринени чорапи. Новото ми бельо. А и май щеше да се наложи да си извадя френска шофьорска книжка.

Влязох в квартирата, пуснах щорите, стегнах куфара и изхвърчах обратно. Тъкмо заключвах вратата и телефонът в кухнята звънна. За пръв път в живота си реших да не вдигам. Ако е майка, ще ми трябва известно време, преди да й разкажа цялата история.

По пътя обратно към Руан спрях на любимия ни пазар и намерих една жалка на вид багета, малка, но пък беше добър знак. Спрях още веднъж, за да заредя с дърва, и тръгнах към Руан, радиото гърмеше през отворените прозорци, Лео Маржан пееше „Тази нощ съм сама“.

Сама съм тази нощ, само с моите мечти…

В повечето вестници обвиняваха кабаретната певица, че е забавлявала нацистите с малко повече ентусиазъм от необходимото по време на окупацията, но никоя друга песен не отразяваше така добре войната. Пеех с нея.

Сама съм тази нощ без твоята любов…

Невероятно усещане беше това, че за пръв път не аз бях тази, която е сама. Тъжните песни не са чак толкова тъжни, когато има кой да те обича. Завих по улицата на Пол и продължих да пея с пълно гърло. Кой ли пък се интересува какво мислят съседите?

Като приближих къщата, видях бяла линейка, паркирана на тротоара. Двигателят й работеше.

Времето спря. Дали не са сбъркали къщата? Още от колата видях медицинска сестра пред входната врата, с тъмносиня пелерина върху бялата униформа.

Господи! Пол!

Изскочих от колата почти в движение.

Тръгнах по пътеката.

— Пол добре ли е? — попитах, задъхана.

— Бързо, идвайте — каза сестрата.

Влязох с нея в къщата.