Марта Хол Кели
Люляковите момичета (5)

5
Каша

1939 година

Есесовецът замахна и заби лопатата в Псина, а майка пищеше.

От Псина се изтръгна само един зловещ крясък и тя падна безжизнена, вече се чуваше само дращенето на крачетата й по твърдата пръст — все още не спираха да се движат, като че можеше да избяга. Няколко карамелени пера, изхвърчали във въздуха, се люшкаха бавно надолу.

— Така правехме навремето у дома — каза есесовецът.

Хвърли лопатата, хвана пречупения врат на Псина и я метна към кльощавия войник. Аз се опитвах да не гледам крачетата й, които още драпаха из въздуха.

— Ще си затворя очите за това — каза офицерът на майка. Избърса ръцете си с кърпата. — Но помнете: укриването на храна от Райха е сериозно нарушение. Радвайте се, че се разминавате само с предупреждение.

— Разбира се — каза майка, с една ръка притиснала гърлото си.

— Псина — изстенах аз.

В очите ми напираха горещи сълзи.

— Чуваш ли? — попита кльощавият, който държеше Псина с главата надолу и се опитваше да се пази от ноктите й. — „Псина“ на полски е „кученце“. Наричат кокошката „куче“. Тъпи поляци.

Мъжете отнесоха Псина и тръгнаха обратно през къщата, като оставяха кални следи по пода.

Цялата треперех.

— Майко, ти им позволи да я убият.

— Да не би да предпочиташ да умреш заради една кокошка? — отвърна майка, но и нейните очи се бяха напълнили със сълзи.

Прибягахме до кухнята да видим как онези мъже си заминават с камиона. Слава на Бога, че сестра ми не беше тук и не видя всичко това.

Зузана се прибра на следващия ден. Цялата нощ беше прекарала в болницата. Арестували нейния научен ръководител и директор на болницата доктор Скала, известен с постиженията си по корекцията на заешка уста^[1], а на нея наредили да напусне отделението и заявили, че поляците са негодни да заемат висши длъжности. Никога не я бях виждала толкова потресена, бясна, разярена за това, че са я принудили да изостави пациентите си, повечето от които деца. Едва по-късно разбрахме, че още от 1936 година нацистите са започнали да изготвят списъци на поляци, за които подозирали, че са с противогермански убеждения, и дори бележели обществени сгради, болници включително, с огромни черни кръстове, които пилотите на техните бомбардировачи да могат да виждат от въздуха. Нищо чудно, че без каквито и да е трудности прибираха онези, които си искаха.

Татко също се върна след три дни разпити в щаба на Гестапо. Не го били, но го карали да отваря Пощенската станция отрано и да стои до късно. Ние се радвахме, че е жив, но той ни разказа колко мъчително му е било да гледа как нацистите разпечатват писмата и пратките на обикновени полски граждани и просто си вземат каквото решат. След края на работното време посипвали пода с дървесни стърготини, за да са сигурни, че нито той, нито подчинените му влизат нощем в станцията, когато няма техни пазачи.

Не след дълго ни се струваше, че и последният нацист в Германия е пристигнал тук. Съседите ни германци излизаха по улиците да посрещат пристигащите с поздрави и цветя, а ние се спотайвахме вътре. Руските войски все още оставаха на изток от нас. Бяха стигнали в настъплението си само до река Буг.

След всичко това бяхме заприличали на мухи, залепнали на мед — уж бяхме живи, но не живеехме. Имахме причини да се радваме, че нацистите отново назначиха Зузана, макар и в персонала на линейките. Останалите й колеги — и мъжете, и жените — привикаха в болницата, а след това ги отведоха. Издадоха й документ с нейна снимка и всичко необходимо, подпечатан с поне дузина черни нацистки орли. Този документ й даваше право да се движи свободно навън по всяко време, дори и след вечерния час. Бяхме благодарни за всяка сутрин, когато се будехме в собствените си легла. Толкова много от приятелите ни поляци изчезваха нощем, без каквито и да е обяснения.

Един ден седях в леглото си, увита в юрган, и се опитвах да се стопля, когато реших да направя един от онези тестове в някакъв стар брой на списание „Фотоплей“ — любимото ми занимание, когато си бях у дома. Един от учениците в нелегалния курс^[2] по икономика на Петрик му беше платил с американски списания и аз запаметявах всяка дума в тях. В теста се казваше, че когато си влюбен, усещаш нежно щракване, както когато се затваря пудриера, а аз усещах такова щракване всеки път когато видех Петрик. Интересите ни съвпадаха напълно (а според теста това много рядко се случвало).

Същия ден Петрик се отби у нас. Толкова се радвах да го видя. Изобщо нямаше значение за какво говорим. Просто всячески се опитвах да го задържа колкото може по-дълго у дома.

— Колко можеш да останеш?

Изрязвах една снимка от списанието: Каръл Ломбард сред цъфнали коледни звезди някъде в Лос Анджелис. Никак не е лесно да запазиш спокойствие, когато пудриерата щракне.

Петрик влезе и седна до мен на леглото. Пружините проскърцаха под тежестта му.

— Немного. Дойдох да те помоля за една услуга. Става въпрос за Надя. — Изглеждаше уморен и не се беше бръснал от няколко дни. — Наложи се да замине за известно време.

Изведнъж изстинах.

— Какво се е случило?

— Не мога да ти кажа.

— Но…

— И ти изобщо не си в безопасност. Но довери ми се, има хора, които работят по въпроса, и скоро положението ще се промени.

Вече се досещах, че той работи за Съпротивата. Макар че не приказваше много, вероятно е бил сред първите, които са се включили в нея след нападението на нацистите. Вече бях забелязвала тайните му среднощни срещи и целодневните му отсъствия без каквото и да е обяснение. За разлика от повечето момчета от съпротивителното движение, той не носеше онези огромни черни ботуши, които да го превърнат в още по-лесна плячка за германците, но явно беше нагазил надълбоко.

Надявах се СС да не са толкова наблюдателни. Повечето бойкотирахме, доколкото беше възможно, нарежданията на германците и саботирахме каквото можехме, но Националната армия, Armia Krajotva, или АК, беше сериозно нещо. Макар в началото още да не се наричаше официално АК, тя представляваше полското задгранично правителство в Лондон. Нашето правителство в емиграция отправяше предупреждения чрез Би Би Си и полското радио „Свит“, както и чрез седемнайсетте вестника, излизащи в Люблин.

— Ако искаш да помогнеш, можеш да ми направиш голяма услуга, Каша.

— Каквото кажеш.

— Когато Надя и майка й заминаха, се наложи да оставят Фелка. Нацистите правят ужасни неща с котките и кучетата на евреите. Можеш ли да я вземеш?

— Къде е Надя? Мога ли да я видя?

Вече не ме интересуваше дали тя и Петрик са влюбени. Исках само и двамата да са в безопасност.

— Мога да ти кажа само, че нацистите за малко не ги арестуваха. Успяха да избягат навреме.

— За това, че са евреи ли? Та тя е католичка.

— Да, но дядо й е евреин и това я поставя в опасна ситуация. Надя трябва за известно време да се укрива. Тя е добре. Но в момента Фелка не е. — Той хвана ръката ми. — Ще помогнеш ли? Ще я донесеш ли тук?

— Разбира се.

— Освен това майката на Надя е оставила нещо в нощното си шкафче и то трябва да се прибере на сигурно място. Жълт плик, втъкнат между страниците на телефонния им указател.

— Не знам, Петрик, майката на Надя винаги заключва всичко.

— Задната врата е отключена. Трябва да вземеш телефонния указател заедно с плика вътре. Чувствам се ужасно, че те забърквам, защото си ми много скъпа, но няма кого друг да пратя.

Това в очите му да не би да са сълзи?

— Разбира се, знаеш, че ще помогна.

Много съм му скъпа ли? Взе ръката ми, обърна я и целуна дланта ми. Имах чувството, че всеки момент ще се разтопя и ще изтека през пролуките между дъските чак до мазето. За миг забравих за всички ужасни неща, които се случваха около мен.

— Занеси телефонния указател с плика на улица „Липова“ номер дванайсет точно след като часовникът удари десет. Позвъни на звънеца. Ще те питат: „Кой е?“. Ти кажи: „Ивона“.

— Това кодовото ми име ли е?

„Ивона“ означаваше „тис“. Искаше ми се кодовото ми име да е малко по-приятно, като например „Гражина“, „красива“, а не някакво дърво.

— Да, това е кодовото ти име. Виола ще натисне копчето отвътре и ще можеш да влезеш. Само й дай телефонния указател и й кажи, че е за Конрад Жегота^[3]. После си тръгни, както си дошла, и мини напряко през Людови парк, преди да тръгнеш към къщи.

По-късно, когато си припомнях отново и отново сцената, не бях съвсем сигурна дали беше казал „много си ми скъпа“. А може би все пак тестът в списание „Фотоплей“ беше верен.

 

 

На другата сутрин тръгнах към дома на Надя — много хубаво жилище на втория етаж на двуетажна къща, на пет минути пеш от нашата. Исках да изпълня първата мисия от Петрик добре. Спрях по пътя при каменната стена до тяхната къща, където си оставяхме тайни бележки и любимите ни книги. Измъкнах специалния ни квадратен камък с изгладени ръбове от хилядите пъти, когато сме го вадили и вкарвали обратно. Последната книга, която й бях оставила — „Сатаната от седми клас“ на Корнел Макушински, любимата ни, толкова пъти си я бяхме разменяли — все още стоеше там. Дали щеше да може да дойде да си я вземе? Оставих книгата и пъхнах камъка на мястото му. Продължих, без изобщо да почувствам каквато и да е нервност, е, поне докато стигнах до сградата. В момента, когато видях оранжевата врата, коленете ми се разтрепериха. Вдишай дълбоко! Издишай издълбоко!

Заобиколих къщата и отидох до малкия заграден заден двор, погледнах през процепите между дъските и видях Фелка, сгушена на топка на задните стъпала. Ребрата й ясно се брояха, дори през гъстата козина. Дворът на Надя беше по-малък дори от нашия, празен, само един болнав розов храст и една ръждясала детска количка се мъдреха в единия край.

Поизмъчих се, докато прескоча оградата, а след това пристъпих бавно към Фелка. Дали чакаше Надя? Погалих я по гърба, щом усети докосването ми, тя се опита да размаха опашка, но нямаше сили да помръдне. Беше топла, но дишаше плитко на пресекулки. Горката, умираше от глад.

Прескочих Фелка, бутнах задната врата. Тя се отвори и се промъкнах до кухнята им.

Ако се съди по вида на еврейския ябълков сладкиш на масата, беше минала поне седмица от заминаването на Надя и майка й. Млякото в чашите им се беше пресякло, а мухите бяха нападнали сливите. Минах през кухнята до стаята на Надя. Леглото й беше оправено, както винаги.

Промъквах се от стая в стая до спалнята на майка й. Там почти нямаше следи от заминаване — нито прибързано, нито планирано. Железният креват, боядисан в бяло, покрит с пухен юрган, заемаше почти цялата площ на стаята, а в единия му край имаше сгънато плетено одеяло. На пухения юрган все още се виждаше вдлъбнатина от куфара, а на нощното шкафче беше оставена „Отнесени от вихъра“ на полски. На стената имаше два гоблена със селски пейзажи, малко разпятие и един календар. Картината на календара изобразяваше красива жена, застанала пред локомотив с букет жълти цветя в ръка, отгоре имаше надпис: „ГЕРМАНИЯ ТЕ ЧАКА“, виждаше се и името на туристическата агенция на пани Ватроба: „ВАТРОБА — ТУРИСТИЧЕСКА АГЕНЦИЯ. ПОЗВОЛЕТЕ НИ ДА ВИ ЗАВЕДЕМ“.

Отворих чекмеджето на нощното шкафче, видях указателя и го разлистих, за да намеря дебелия плик. Беше запечатан, на него с разкрачен почерк пишеше „Жегота“, а през хартията се забелязваха шарките на банкноти. Взех указателя, грабнах одеялото от леглото и се върнах по същия път през кухнята, на минаване задигнах един лъскав яйчен хляб, заплетен на плитка. Беше твърд като камък, но всяка троха беше ценна. Излязох обратно на двора и с мъка напъхах Фелка в детската количка. Почти не гъкна, милата. Сложих указателя до нея, покрих всичко с одеялото и забутах количката към улица „Липова“, минавах по малките улички, за да не срещам нацистките патрули. Когато наближих, ускорих ход и количката заподскача по паважа.

— Я, какво имаме тук?

Есесовец с кафява риза изскочи от една тясна пресечка и здравата ме стресна. Зад гърба му видях една съученичка от гимназията, но тя бързо се скри в сенките. За малко да падна по очи върху количката, така ми бяха омекнали краката.

— Прибирам се у дома — отвърнах на немски.

Слава богу, знаех немски, а всички разговори на полски бяха забранени.

— Аха, германка, значи?

Той надигна одеялото с палката си.

— Не, полякиня съм.

Войникът изобщо не ми обърна внимание и се зае да провери по-обстойно количката.

— Какво е това? Умряло куче ли возиш?

Почти не го чувах, сърцето ми биеше ужасно силно в ушите ми.

— Не, само е болна. Надявам се да не е заразно.

Войникът пусна одеялото.

— Продължавай! Прибирай това болно куче у дома си.

Той се шмугна отново в уличката.

Докато стигна до щабквартирата на улица „Липова“, вече бях плувнала в пот. Улицата беше оживена. Скрих указателя под мишница, оставих покритата с одеялото Фелка в количката и се качих по стълбите, а краката ми трепереха като желето в специалното рибно ястие на майка. Най-сетне съвсем официално бях шпионка. Само на шестнайсет, а вече враг на нацистите. Каква сила се криеше в тази дума! Поизпъчих се и натиснах копчето на звънеца. Какво беше кодовото име на човека, който трябваше да приеме пратката?

Виола.

— Кой е? — чу се глас отвътре.

— Ивона — отвърнах.

Хвърлих един поглед назад по улицата: коли и каруци, теглени от коне, отиваха нанякъде, хора крачеха по тротоара. Побързай, Виола! Всеки миг някой есесовец можеше да ме спипа с телефонния указател пред очите на целия град.

Чу се бръмчене, аз влязох и затворих вратата след себе си.

Познах момичето с кодово име Виола — Янина Грабовска от бившия ми девически херцерски отряд. Беше разперила пръстите на ръцете си, а ноктите й бяха прясно лакирани с яркочервен лак.

— Извинявай, че не отворих вратата веднага.

Извадих указателя.

— Виола, това е за Конрад Жегота.

Янина беше добро момиче, с боядисана в яркочервено коса и телосложение на селска мома, но във всеки случай едва ли бих избрала точно нея, когато рискувам живота си. Не беше спечелила нито една сериозна херцерска нашивка — нито за първа помощ, нито за ориентиране, имаше отличие за изкуство, но всички знаеха, че го е получила за гримиране.

Янина стисна книгата между дланите си.

— Благодаря, Ивона.

Щабквартирата се помещаваше в преправено жилище с високи прозорци към улицата, покрити само с прозрачни бели пердета. Нямаше много мебели, само едно метално бюро, две кресла и прашна маса с разпръснати по нея стари полски модни списания. Някой беше оставил на масата аквариум с една златна рибка. Рибката застина на място, само перките й се мятаха, и ме загледа със зинала уста — едно голямо изненадано „О“. Дори и тя знаеше, че това не е никаква щабквартира.

Янина пусна указателя отвисоко и той се стовари върху бюрото. На лицето й се прокрадна усмивка, докато накрая се разсмя с глас.

— Нали не очакваш физиономията ми да е като от камък, Каша, така де, Ивона. Толкова е смешно.

Името, което й беше дал Петрик, беше Виола, като цветето виолетка. Изобщо не й подхождаше, защото тя беше доста едра, а китките й бяха дебели като крака на маса.

— Говори тихо, не се знае кой е наоколо и ни наблюдава.

Лампите на тавана бяха твърде ярки. Дали бяхме осветени като с прожектор, та всеки нацист да може да ни види?

— Единствените нацисти, които са се навъртали наоколо, бяха онези, които следваха Ана Садовска, когато пренасяше гранати, скрити в сутиена й. По целия път флиртували с нея, някои момичета получават интересни задачи. — Янина пристъпи към мен. — Ще останеш ли за една игра на карти?

Как така карти?

— В тази книга има пари. Не е ли по-добре да я скриеш? Да не искаш да ни разстрелят?

— Хайде де, остани, ще ти оправя косата.

— Трябва да се прибера вкъщи, преди да се мръкне.

Янина застана с ръце на кръста.

— А френски кок?

Янина работеше почасово в най-добрия фризьорски салон в Люблин.

— Петрик ми каза да тръгна веднага.

— Вие гаджета ли сте?

— Трябва да тръгвам…

— Всички казват, че много те харесва…

Забързах към вратата.

— Не давай ухо на слухове.

Янина взе едно от списанията и седна на бюрото.

— Значи не те интересуват никакви слухове, така ли? — Аз се обърнах. — Дори и слухове за… да речем… Надя Ватроба?

Пристъпих към бюрото.

— Какво знаеш?

Янина вирна брадичка.

— А, значи вече се съгласяваш да останеш?

— Тя е най-добрата ми приятелка.

— Нима?

Янина прелистваше страниците.

— Ще престанеш ли? Кучето й е отвън до стълбите, много е болно…

Тя затвори с плясък списанието.

— Фелка ли? Не може да бъде.

Всички познаваха Надината Фелка.

— Да, Фелка, затова ми кажи, веднага.

— Е, знам съвсем малко…

— Янина, ако не ми кажеш…

— Добре, добре… знам само, че Петрик… добре де, предполагам, че Петрик е отвел нея и майка й в някакво безопасно жилище.

— Някъде наблизо ли?

— В Люблин, да. Но не знам нищо повече.

— Наистина ли нищо повече не знаеш?

— Само чух, че някъде точно под носовете на нацистите.

Зави ми се свят, благодарих на Янина и излязох навън, слязох по стъпалата и се втурнах към къщи през парка, както ми беше казал Петрик. Надя наистина беше в безопасност! Мускулите по цялото ми тяло се отпуснаха, докато бутах количката колкото можех по-бързо, за да я заведа у дома и да я нахраня. Надя беше с майка си и все още в Люблин. Много неща можех да направя за нея, например да се грижа за Фелка и да продължа да работя за Съпротивата.

В края на краищата моята първа мисия беше минала успешно, нищо че Янина не я приемаше на сериозно. Дали вече бях част от Съпротивата? Та аз бях пренесла пари! На другия ден щях да се закълна и да направя службата си официална. По средата на пътя към дома небесата се разтвориха и изсипаха порой, който измокри до кости и Фелка, и мен.

„Веднъж ти провървя — казваха прогизналите ми обувки на всяка крачка. — Но не мисли, че все ще ти върви.“