Марта Хол Кели
Люляковите момичета (46)

46
Керълайн

1959 година

Двайсет и пети октомври 1959 година се оказа чудесен ден за сватба. Майка беше в стихията си, въпреки че точно тогава Съединените щати бяха пуснали в Космоса маймунките Ейбъл и Бейкър в полет до Юпитер и тя беше потънала до уши в кореспонденция, свързана с кампания за прекратяването на тази жестокост към животните.

Това беше годината на нещата, които се случваха за пръв път. За пръв път съветският премиер Никита Хрушчов дойде на дипломатическо посещение в Съединените щати. За пръв път се игра мюзикълът „Циганка“ на Бродуей. За пръв път в „Хей“ имаше сватба.

На Серж и Зузана хубавото време за сватбата им беше гарантирано, защото бяхме вдигнали доста скъпа шатра в долния двор под градината. В Бетлехем беше циганско лято — ту мъгливо, ту горещо, а от време на време и доста ветровито.

Сватбата не беше точно елитна, както вероятно сте свикнали да си представяте, напротив, ако се съди по числеността на процесията от църквата към „Хей“. Нашата шумна, безредна група се носеше по извитите улички от католическата църква, покрай градския парк до „Хей“, сподиряна от звъна на камбаните от всички църкви в града. Целият град се беше стекъл за големия ден на Серж и Зузана, освен Ърл Джонсън, който счете за свой дълг да не мърда от столчето си в Пощенската служба.

Майка, непривично скромна в роклята си от сива тафта, водеше шествието, а до нея крачеше господин Мерил от магазина. Тя вървеше заднешком, защото дирижираше оркестъра на приятелите си руснаци, които я следваха и свиреха една възторжена версия на „Исусе, радост моя“^[1] от Бах на балалайки, жизнерадостно украсени с цветя и панделки.

След тях вървяха булката и младоженецът. Серж беше зашеметяващ, облечен в един от татковите габардинени костюми, който бяхме прекроили за него, а на лицето му се ширеше такава доволна усмивка, каквато може да се види само по лицата на мъжете, застанали до огромна риба меч на кея в Кий Уест. Че кой мъж не би бил горд да се ожени за прекрасната Зузана. В нея имаше нещо и от Одри Хепбърн, и от Грейс Кели, а по нрав — невинна и кротка като агнец. Тя и волевата й сестра Каша бяха като огън и вода. Каша изненадваше с прямота и твърдост, докато Зузана беше доста по-деликатна.

Майка беше ушила на Зузана дантелена рокля в цвят екрю. Стоеше й много добре, даже и със закичените банкноти по нея — така правели в Полша — които шумоляха, развявани от вятъра, като ресни по роклята на кабаретна актриса. Зузана носеше прекрасен букет, който господин Гарднър й беше направил от бледорозови уханни рози „Сувенир де ла Малмазон“. И младоженецът носеше разцъфнало цвете: малкия Жулиен, който тогава беше на десет месеца, с прасковени бузки и гъста коса, както казваше майка, „права и черна, като че е китайче“. Прекрасното момченце официално беше вече тяхно от две седмици и крачетата му още не бяха докоснали земята — всички възрастни се надпреварваха кой да го гушне.

А след групичка от разни братовчеди и познати вървяхме ние двете с Бети. Бляскава, както винаги, в костюм на „Шанел“, с яка от норки, чиито главички отскачаха на всяка крачка. Аз бях в тясна лилава рокля от сурова коприна, която майка беше скалъпила набързо, а Зузана твърдеше, че била достойна за майката на булката, и тези думи ме разплакаха още преди службата. Последна в шествието беше Лейди Чатърли, прасето, с венец от маргаритки на врата, което — както немалка част от гостите ни — се вълнуваше най-вече от очакваната хубава торта.

Нашето шествие стигна до засипаната с чакъл пътека пред къщата. От задната й страна, оттатък оборите, се простираше ливадата чак до другата улица — „Мангър Лейн“. Ливадата вече беше окосена и бяха останали да стърчат само остри стръкчета и туфи сено, а кленовете и брястовете в краищата й, вече накичени с червените си премени, се поклащаха в такт с танца на вятъра. Попаднал на ливадата, погледът неволно се отправяше към далечния й край, към моята стара детска къщичка оттатък овощната градина.

Тя — малката бяла дъсчена постройка — се настани в мислите ми: умалено отражение на къщата, която обитавахме — с масивен комин, фронтон и няколко пейки пред входа, на които може да седне само дете. Черната врата лъщеше на слънцето, а копринените пердета, които Зузана беше ушила — в нежното жълто на цъфнала реса, плющяха измъкнати навън от вятъра. Не се изненадах, когато разбрах, че Зузана я беше превърнала в нещо като свой пашкул и ходеше там всеки път когато животът се превръщаше в твърде тежко бреме. Та нали някога това за мен беше мястото, където се усамотявах и четях дни наред, след като почина татко.

Когато шествието зави покрай градината в задния двор, ние с Бети отидохме в кухнята да изнесем петифурите, които помощникът на Серж беше приготвил.

Серж беше отворил свой ресторант в съседното градче Удбъри, където не един и двама заможни нюйоркчани от Манхатън се оттегляха през уикендите. Заведението, което беше кръстил „Серж!“, беше малко скромно ресторантче, пред което в събота вечер се извиваше дълга опашка. Това изобщо не беше изненада, тъй като всеки знае какви са нюйоркчаните, когато ги лишиш от добра френска храна за повече от двайсет и четири часа: втурват се като побеснели прасета на лов за трюфели. А може да се окаже, че опашката се виеше заради полските десерти на Зузана.

— Обожавам полските традиции! А ти, Керълайн? Да забождат банкноти по роклята, гениално!

Бети взе една петифура от кутията и я пусна в устата си цяла.

Сложих си една от новите престилки на Серж с емблемата на ресторанта — голям черен „S“.

— Престани да закичваш булката със стодоларови банкноти, Бети. Вулгарно е.

— Тази традиция е толкова практична.

— Е, поне разсейва Зузана. Не й позволява дълго да страда от това, че никой от семейството й не може да дойде.

— Тези двамата имат нужда от меден месец, Керълайн. Сигурно е изтощаващо да се грижиш за дете, на което му никнат зъби.

— Липсва й сестра й.

— Каша ли? Доведи я, за бога, трябва й просто един самолетен билет.

— Не е толкова лесно, Бети. Полша е комунистическа страна. Измъчих се ужасно само да й уредя транзитни документи, за да отиде до Германия…

— За да се срещне с онази лекарка ли? Керълайн, сериозно…

— Изпратих й всичко, което би могло да й потрябва, но от нея ни вест, ни кост.

Вече бяха минали седмици, откакто изпратих колета в Полша, експресна пратка, с доста повече пари, отколкото биха й били нужни, за да стигне до Щокзее, а тя дори не се беше обадила. А и аз не бях единствената, която искаше да разбере дали лекарката в Щокзее наистина е Херта Оберхойзер. Цяла гвардия британски лекари бяха готови да ми помогнат да притисна правителството на Германия да отнеме лиценза на Херта за лекарска практика. Анис и дружината й също бяха готови да се хвърлят в битката. Херта беше само една от многото в нашия списък от нацисти, които трябваше да понесат отговорността за военните си престъпления.

— Ти си ненадмината в способността си да убеждаваш, скъпа. Мен няма да ме видиш да се тътря към някакво забутано германско градче, за да идентифицирам някаква побъркана нацистка лекарка.

Как успяваше да лиши от смисъл всяка ситуация и да я представи като пълен абсурд? Но дали не бях прекалила, като настоях Каша да идентифицира Херта. Ще се справи, тя е толкова силна и способна жена. И аз бях такава на нейната възраст.

— Е, не се притеснявай толкова за това, Керълайн. Имам подарък за теб.

— О, Бети, не е нужно.

Бети сложи една торба с емблемата на „Скиапарели“ на кухненската маса.

— Прекрасна е, Бети.

— О, не, торбата е на майка ми и тя държи да й я върна: с годините е станала много стисната. Но вътре е подаръкът.

Бръкнах в торбата и напипах бархетното калъфче, нямаше как да сбъркам допира на метал, смекчен от плат; на мига разбрах какво е това.

— О, Бети!

Хванах се за масата, за да не изгубя равновесие. Извадих едната от ролките, развих я и видях ред вилички за скариди.

— Всичките са — каза Бети. — От години ги откупувам от господин Снайдър. Знаеш, че се обажда първо на мен, когато попадне на нещо хубаво. И щом се сдобиеше със среброто на Улси…

Извадих всичките двайсет ролки и ги подредих на масата в кафява бархетна пирамида. Беше купила дори и сребърните вилички за петифури.

Бети ме прегърна и аз отпуснах буза на една хладна, гладка норка.

— Не, не, не ме заливай със сълзи, Керълайн. Това трябва да е ден на радост.

Бях истинска щастливка да имам такава щедра приятелка. Майка може и да се прави, че не я интересува, но щеше наистина да се зарадва, че среброто на Улси отново е у дома.

С Бети поставихме сватбената торта на масичка за карти в градината и сервирахме петифурите с отдавна изгубените ми сребърни вилички. Щастливите младоженци стояха сред гостите си и сред цъфналите бели топки на есенните хортензии, които сякаш също бяха гости и протягаха вратове, за да виждат как тече тържеството. Майка, въпреки че държеше Жулиен, успя да разреже тортата, докато двамата младоженци си подаваха общата чаша и отпиваха водка от нея, а Бети и оркестрантите викаха: „Gorku! Gorku!“ — „Горчиво! Горчиво!“ — подканваха ги по-бързо да приключат ритуала с водката.

Като се връщах в къщата за още лимонада, чух отекващия звън на велосипеден звънец, обърнах се и какво да видя: Ърл Джонсън завиваше край къщата, а гумите на колелото му свистяха по ливадата и оставяха тъмни змиевидни дири, като импресионистична рисунка върху зелената трева. Беше яхнал своя „Швин Хорнет“ с хромиран фар и бяла сламена кошничка с жълти пластмасови маргаритки.

Ърл свали шапка и прояви достатъчно разум да ме погледне смутено.

— Извинявайте, че минах през тревата, госпожице Феридей.

— Не се притеснявайте за това, Ърл — отвърнах. Е, какво, като съм го молила до припадък да не минава с колелото по тревата? — Това е просто трева. Защо не опиташ да оставиш колелото и да дойдеш пеша дотук следващия път.

Зузана ни забеляза и тръгна към нас, опряла бебето на хълбока си. Пътьом откъсна едно стръкче късен есенен люляк и погали Жулиен по брадичката с цвета, а той радостно опъна крачетата си като възторжено жабче. Колко уверено крачеше Зузана сега, когато вече беше напълно здрава.

Ърл стъпи на земята, без да слиза от колелото.

— Има писмо за вас. От… — Той присви очи да разчете адреса на подателя.

Дръпнах писмото от ръцете му.

— Благодаря ти, Ърл.

Достатъчен ми беше един поглед, за да видя, че писмото е от Пол, и го пъхнах в джоба на престилката си. Прокарах пръсти по джоба и усетих, че е доста дебело. Добър знак. Дали беше просто съвпадение, че „Пан Американ“ вече бяха пуснали директен полет от Ню Йорк до Париж?

Ърл измъкна още едно писмо от кошничката на колелото си.

— И една телеграма, чак от Западна Германия.

Подаде ми плика и зачака, опрял ръце на дръжките на кормилото.

— Благодаря, Ърл. Сама ще се оправя.

Ърл се обърна с едно „Приятен ден!“ и тръгна, като буташе колелото към предната част на къщата, но се натъкна на майка, която го поведе към тортата.

Зузана дойде при мен и ме погледна обнадеждена. Скъсах плика на телеграмата в единия край и извадих листчето.

— От Каша е, от Западна Германия.

Лъхна ме мирис на цинков оксид и бебешка пудра и усетих върху ръката си дланта на Зузана — студена, но мека и грижовна. Ръка на майка.

— Да я прочета ли на глас? — попитах.

Зузана кимна.

— Тук пише: „На път за Щокзее съм. Само аз“.

— Само това ли? — попита Зузана. — Би трябвало да има още.

— Съжалявам, мила, но това е всичко. Има и подпис: „Каша“.

Зузана дръпна ръката си и се опита да се окопити.

— Значи е тръгнала. Да види дали е Херта. Сама.

— Опасявам се, че е така, скъпа. Знаеш колко важно е това. Тя е смело момиче. Ще се справи.

Зузана прегърна по-силно Жулиен.

— Не ги знаеш какви са.

Тя се обърна и тръгна към детската къщичка, а бебето, облегнато на рамото й, гледаше, сложило малкото си юмруче на брадичката, как фигурата ми се смалява. Оркестърът свиреше „Млада любов“ на Сони Джеймс, а аз проследих Зузана, която се отдалечаваше през ливадата.

Когато стигна до къщичката, тя пристъпи вътре, внимателно затвори вратата и ме остави в лапите на неприятното усещане, че този път съм прекрачила границата.