Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Керълайн Феридей (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lilac Girls, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,6 (× 11гласа)

Информация

Сканиране
art54(2021)
Разпознаване, корекция и форматиране
Еми(2021)

Издание:

Автор: Марта Хол Кели

Заглавие: Люляковите момичета

Преводач: Галина Величкова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 13.09.2018

Отговорен редактор: Вера Янчелова

Художник: Фиделия Косева

Коректор: Соня Илиева

ISBN: 978-619-01-0317-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13745

История

  1. —Добавяне

36
Керълайн

1946-1947 година

След като открих детето и се погрижих родителите й да я вземат, останах в Париж и всячески се стараех да избягвам Пол. Сега той беше баща и не исках да имам нищо общо с развалянето на семейството му. Пък и не беше трудно да го избягвам, защото те живееха в дома на Рина в Руан.

Може би си мислите, че на света няма по-подходящо място от Града на любовта за спасяване на наранени души, но точно през тази година, след като войната свърши, пейките в парковете гъмжаха от влюбени, които се целуват пред всички, а някои започваха още от заранта и нито за миг не ме оставяха да се отдалеча от спомена за моята изгубена любов. Дори от дома идваха мрачни новини: Роже ми писа, че нашият пиколо от асансьора, Къди, бил убит при военна операция в Тихия океан.

Все едно бях пристрастена към Пол и след като насила го откъснаха от мен, абстиненцията ми беше ужасно мъчителна. Страдах от безсъние, нямах никакъв апетит. Защо не можех да продължа живота си и да се отдам на някоя по-висша цел? Значи, ще си остана неомъжена и сама до края на живота си. Е, по света има и много по-големи нещастия.

Не помагаше и това, че писмата на Пол задръстваха пощенската ни кутия. Майка ги мяташе в една плетена кошничка в коридора и всеки път изпускаше по една отработена с много усилия театрална въздишка. Често ги преглеждах и се възхищавах на красивия му почерк, някои вдигах, за да ги разгледам срещу светлината. Но защо да ги чета? Това щеше само да удължи агонията.

Имах чувството, че Париж ме е измамил. И на двамата ни бяха нанесли тежки удари, но градът вече беше започнал да се възстановява, да разчиства отломките и да се изправя наново. Ако можеше да се съди по модната индустрия, Париж се беше върнал към живота: в големите модни къщи отново имаше бляскави ревюта, на фона на порутените сгради се правеха фотосесии за списанията, а пък аз все още се разридавах, като видя осакатен гълъб или някой старец, който се опитва да продаде три червиви ябълки, подредени на кухненска кърпа.

 

 

Месеците минаваха. Събудих се една ноемврийска сутрин и се зарекох да се заровя в работа и нито веднъж да не помисля за Пол през този ден. В кошничката нямаше нови писма, а и за щастие, в Париж все още имаше какво да се върши, защото работата по възстановяването кипеше с пълна сила. Най-добрият начин да се откъснеш от собствените си проблеми е да се опиташ да облекчиш нещастието на другите. Нали самият Лорд Байрон беше казал „Заетият за сълзи време няма“[1]?

Бензинът все още беше дефицитен, така че парижаните ходеха навсякъде с велосипедите си. Трудно се намираха и стоки като чинии, кибрит и кожа за обувки, за прилична храна да не говорим. Работниците продължаваха да отглеждат боб и картофи в парка пред Дома на инвалидите с коне и рала, но яйца рядко се намираха, а пред фурните и месарниците се извиваха абсурдно дълги опашки веднага щом се подочуеше слух, че има някакви мизерни остатъци.

Чрез свой приятел майка беше успяла да натрупа запаси от стари войнишки дажби тип „К“ за закуска[2] от магазина в Американската военна база и с тях допълвахме менюто си. Във всяка от правоъгълните картонени кутии имаше миниатюрна американска закуска: консерва бекон с яйца, пакетче солени бисквити, пакетче дъвки „Риглис“, пакетче „Нескафе“ и пакет цигари „Честърфийлд“. Цяло чудо беше, че нашите момчета са оцелели в боевете въпреки тази закуска, но тогава всяка храна беше ценна.

Майка работеше като доброволец в НАДИС — Националната асоциация на депортираните и интернираните от Съпротивата — новообразувана организация, която подпомагаше жените, завърнали се от нацистките концентрационни лагери, да си стъпят на краката. Често се случваше тези „късметлийки“, да са загубили всичко. Съпрузите и децата си. Домовете си. А на всичко отгоре, френското правителство се занимаваше предимно с мъжете, които се връщаха, основно с военните, но и с всички мъже, оцелели от войната. Оцелелите жени оставаха на втори план.

И аз работех тук-там на доброволни начала. И понеже имаше толкова много деца в Париж, които се нуждаеха от горни дрехи за зимата, ние с майка уговорихме собствениците на универсалния магазин Le Bon Marche да ни позволят да открием щанд за дарения точно пред входа. Изнесоха закачалки за палта и маси за сгъване в заграденото пространство отпред, а ние с майка подреждахме палтата по размер. За достъп до нашия щанд всеки трябваше най-напред да даде едно детско палто. Родителите можеха да изберат палто или яке с по-голям размер, а дрехите, които даряваха, почиствахме и отново окачвахме по закачалките. От Le Bon Marche дори рекламираха нашата инициатива: прибавиха малка, тъмна снимка на майка и мен в долната част на рекламното си каре във вестника.

За откриването на щанда избрахме един чудесен слънчев ноемврийски ден, когато цял Париж беше наизлязъл, за да види какво предлагат модните магазини за настъпващия сезон. През пролетта на същата година, Кристиан Диор вече беше дебютирал със своята „Нова визия“[3] с набраните талии и дългите поли и всички вече чакаха с нетърпение новата му колекция. В такъв ден, с мириса на печени кестени из въздуха и с човека оркестър в парка, който изпълняваше жизнерадостна версия на „Отминаващата лодка“, беше трудно да не се поддадеш на общия оптимизъм.

Хората скоро изпълниха малкото ни заградено пространство и дори се редяха на опашка. Майка ме беше оставила да се оправям сама, защото вече си беше извоювала ранг на фелдмаршал в света на благотворителните организации в следвоенна Франция и отиде да нагледа една кухня за бедни в другия край на града. Аз много се вълнувах, защото отчаяно се нуждаех от своя нова мисия. Освен това бях се специализирала в подбора на най-подходящото палто за всяко дете. Тайната се криеше в цвета. Това беше в Париж все пак. Бледо дете да носи жълто палто беше едва ли не по-ужасно от това да ходи без палто.

До малко преди обед будката за размяна на палта беше препълнена с хора и аз се сетих, че още дори не бях отворила картонената си кутия с дажбата за закуска. Преди дори да успея да се пресегна да я взема, към мен се приближи възрастна дама.

— Извинете ме, Mademoiselle, бихте ли ми помогнали, ако обичате?

Беше доста мършава, но с осанката на графиня: облечена добре, с вълнена пола, вълнена жилетка и с чисти бели ръкавици. Носеше бледорозов шал на „Ерме Сомюр“, закрепен с брошка с камъни с форма на яребица, коремчето на яребицата беше перла от Южните морета. Дори и при тези неприятни обстоятелства, а може би заради тях, жените на Париж все така използваха неочакваните детайли като спасителната сламка и се уповаваха на една от неоспоримите истини за модата, че прекалената простота е белег за липса на увереност. В едната си ръка жената държеше бял хартиен пакет, а на китката й висеше бастун от палмово дърво. С другата си ръка държеше каишката на абаносовочерен расов пудел. Прелестно животно беше и — също като собственичката си — слабо, но добре поддържано.

— Донесох едно палто — каза жената.

Поех пакета, отлепих прозрачната лепенка и извадих палтото, а от него се разнесе нежна миризма на мускус, рози и лавандула. В този ден бях видяла много красиви дрехи: някои с ръчно бродирани цветя, с нашивки, с емайлирани копчета или с прекрасни маншети от заешка кожа, но това палто беше от съвсем друга категория. Нима беше от кашмир? На цвят беше синьо, като дроздово яйце, а и беше по-тежко, отколкото изглеждаше, но пък меко, а под бялата подплата от сатен имаше още един слой мека материя.

— Благодаря ви за дарението, Madamme. Заповядайте, изберете си друго. Имаме много хубави палта, е, може би не толкова фини, колкото това…

— Подплатата му е от гъши пух. Шито е за внучката ми. Изобщо не е носено.

— Заповядайте при закачалките. Кой размер носи внучката ви сега?

Жената погали вратлето на кучето. Като я огледах по-отблизо, забелязах, че жилетката й беше закопчана накриво и стоеше нескопосно килната на една страна. От брошката пък липсваше един диамант. Дали беше продаден, или изгубен?

— О, няма я. Отведоха я заедно с майка й и брат й. Минаха вече няколко години оттогава. Дъщеря ми и една от нашите прислужнички печатаха листовки в килера.

Аха, ясно: Съпротивата.

— Съжалявам…

Погледът ми се премрежи от напиращите сълзи. Та как бих могла да успокоя другите, ако не съм способна да овладея собствените си емоции?

— Все си мислех, че ще се върне у дома, но после отведоха и мен. Представяте ли си? За какво им беше една стара жена? Икономката ми се грижеше за кучето в Сент Етиен, докато аз… докато ме нямаше. Сега той е моето семейство. — Заклати глава, защото нямаше сили да продължи, но след малко се окопити. — Някой сигурно ще може да износи палтото.

Прибрах изящната дреха в опаковката.

— Благодаря ви, Madamme. Ще се погрижа да попадне в добри ръце. Вътре предлагат горещо кафе.

Положи облечената си в ръкавица ръка върху моята — памучната тъкан беше топла и гладка — и един дълъг миг не я отмести, а после каза:

— Благодаря ви, мила.

Извадих от джоба си листовка.

— Това е НАДИС, благотворителна организация, за която работи майка ми. Подпомагат жени, завърнали се от… от лагерите. Ръководят я жени, които също са били депортирани, помещават се в апартамента на една от тях, близо до Люксембургската градина.

— Благодаря ви, Mademoiselle — каза тя, взе картичката и се обърна да си върви.

— Почакайте, Madamme. — Измъкнах кутията си със закуската изпод масата. — Имам една допълнителна. Бихте ли искали да я вземете?

Тя огледа кутията.

— О, не, благодаря ви, мила, дайте я на някой по…

— Моля ви, вземете я.

— Е, имам една съседка…

Усмихнах се.

— Чудесно. Дайте я на съседката. Ще се радвам да се оползотвори добре.

Жената затъкна кутията под мишница и си излезе от нашето малко магазинче за дарения, а тълпата я побутваше от всички страни.

Много такива истории имаше през онзи следобед и към края на деня вече имах желание малко да си почина, но прииждаха все повече и повече хора. На всичко отгоре чувствително захладня и фактът, че аз самата нямах връхна дреха, ставаше все по-осезаем. Майка погрешка беше сложила и нашите палта в пакетите с дарения, които вече бяха откарани нанякъде, и в крайна сметка и аз можех да се наредя сред нуждаещите се. Вятърът се усили и започна да отвява палтата от хлъзгавите дървени закачалки.

Наведох се да прибера едно палто и застинах. Нямаше как да не забележа Пол сред тълпата. Той беше доста по-висок от повечето хора и решително си проправяше път към мен. Първата ми мисъл беше аз самата да се шмугна сред тълпата и да избегна срещата с него, но кой щеше да обслужва щанда? Той сигурно вече е свикнал с новия си живот. Забравил ме е.

Не можех да не обърна внимание — докато идваше към мен — че изглеждаше доста добре в патладжаненото си сако. Явно се храни, е, все още е доста слаб, но все пак е започнал да наддава.

Пол стигна до мен, а хората побутваха и двама ни. Той протегна ръка да ми подаде палтенце от туид с цвят на зряло жито, с клюмнала панделка от трикольор на ревера. Поех го, като много внимавах да не се докосвам до Пол. Един лек допир и отново щях да потъна в онази бездна, болката щеше да се върне, а може би щеше да е още по-силна.

— Не ме ли помниш? — попита той.

Бяха минали почти две години, откакто с него се видяхме за последно край кухненската маса в дома му.

— Благодаря за дарението, Monsieur. Моля, изберете си друго палто.

Палтенцето, разбира се, беше на Паскалин. Тъничко и леко. Вълна и памук ли беше това? Ръкавите два пъти бяха отпускани и на мястото на старите шевове над маншетите бяха останали следи като очертани с молив, а на сгъвката на лактите имаше две прекрасни кръпки, пришити със ситни равни шевове. Рина.

— Съжалявам, че се налага да говориш с мен, Керълайн. Явно нямаш никакво желание.

— Имаме много хубави палта…

— Извинявай, би ли ме погледнала, ако обичаш?

Пол прокара пръстите на свободната си ръка по устните. Нима беше нервен? За пръв път го виждах такъв. Кадифето на лакътя му беше протъркано. Е, Рина дотолкова ли не се интересуваше от него, че да не оправи сакото му?

Пол се протегна да хване ръката ми.

— Животът ми без теб е непоносим, Керълайн.

Отстъпих встрани. Това дали беше актьорска игра? Все пак това е професията му, в това го бива.

— Можете да си изберете което искате палто…

Защо не можех да спра да бъбря за палта?

Пол пристъпи по-близо.

— Ужасно страдам, Керълайн.

Ако това беше представление, той се справяше дяволски добре. Явно наскоро изобщо не беше спал. Вече се бях предала, но се обърнах да задържа една от закачалките да не я преобърне вятърът.

Пол сграбчи китката ми и ме обърна към себе си.

— Ти изобщо чете ли писмата ми?

Аз се отскубнах от хватката му.

— Имах работа… За жилището ни да не говорим… Майка изварява тъканите на кухненската печка…

— Просто ги прочети, моля те, тогава ще разбереш…

— Да можеше да я видиш само… Покачена на една табуретка… Бърка в казана с гребло от лодка…

Отдръпнах се и се заех да намествам палтата. Той тръгна след мен.

— Това ли е краят? Значи повече никога няма да бъдем заедно, така ли?

Той се поизправи за момент. Скръбта му отиваше. Небръсната, рошава, прелестна скръб.

Взех едно малко розово палто и закопчах копчетата.

Пол отстъпи крачка назад.

— Като прочетох, че ще си тук, не можех да не те видя. Целия път от Руан изминах на автостоп.

— По-добре скоро да тръгнеш обратно. Изглежда, че ще вали…

— Друг ли има? Чух, че са те видели с някакъв…

— Какво?

— Да се държите за ръце. В „Кафе Жорж“. Всички те познават, Керълайн. Носят се слухове. Дължиш ми поне обяснение.

Бях излязла на обяд с един от обожателите на майка ми, някакъв брадат граф от Амиен, поне двайсет години по-възрастен от мен. Беше разстроен, че майка почти нямала време за него, и през половината от времето, докато обядвахме, държеше ръката ми, молеше ме да се намеся, не ме остави да си изям прекрасната лучена крем супа.

— Как може да си толкова безчувствена, Керълайн?

Безчувствена ли?

— Та аз дори още не мога да работя, а ти си се развихрила тук с твоите добри дела, като че ли аз не означавам нищо за теб.

Добрите ми дела, значи. Усетих как ирландската ми жилка пламва и по гръбнака ми, въпреки студа, плъзва като по фитил едно пламъче. Обърнах се и го погледнах в очите.

— А ти не беше ли безчувствен, като реши все пак да имаш дете?

— Ти знаеше, че съм женен…

— Несъвместими бяхте, нали, Пол? Нали каза, че децата само обърквали всичко, не помниш ли? „В живота на един актьор няма място за подобни усложнения…“, нали така?

— Случват се такива неща. Възрастните хора се справят с тях, стига да не са богати и разглезени.

— Разглезени ли? Ти сериозно ли говориш? Нима е глезотия да се откажа от собственото си щастие заради щастието на дете, което дори не познавам? Можеш ли изобщо да си представиш какво е да се будя всяка сутрин и да знам, че ти и твоето малко семейство сте заедно, а аз съм сама? Не ми говори колко аз съм безчувствена.

До момента, в който той разкопча сакото си и ме обгърна с мекото кадифе, не съзнавах, че треперя.

— Бъди разумна, Керълайн. Кога някой от нас ще намери отново това, което имаме с теб.

— Така е — прошепнах, опряла устни в памучната му риза. — Може да се окаже, че ти си единственият останал мъж в цял Париж.

Той се разсмя и ме притегли още по-близо до себе си.

— Липсваш ми, Керълайн. — Божественото му ухание обгръщаше и двама ни, свити като в пашкул в онова сако, а пръстите му бяха сключени на кръста ми. Колко ми беше липсвал този аромат на мускус, бор и кожа. Той погали с устни бузата ми. — Хайде, ела да хапнем нещо. Дори и сред този адски шум от оркестъра чувам как стърже стомахът ти. Един мой приятел държи малко ресторантче в Латинския квартал, много ще ти хареса. Освен това е направил ябълков пай. С прясно заквасена сметана.

Колко приятно би било да се вмъкнем с Пол в сепарето на някое бистро, а меките кожени седалки да ни накланят един към друг така, че бедрата ни да се докосват, както преди нас са седели толкова много влюбени двойки. Порциите сигурно щяха да са мизерни, но поне щеше да има топъл хляб и вино. И щяхме да си говорим за всичко. Къде сметаната е най-хубава — в Югоизточна или в Югозападна Франция? В коя пиеса трябва да играе? Колко много ме обича… Но после какво? Той ще си отиде у дома при семейството си и ще ме остави да страдам, даже повече от преди.

— Ще дойда в Ню Йорк — каза Пол, меките му устни докосваха ухото ми. — Всичко ще бъде както преди.

Усещах гърдите му, притиснати към моите, деляха ни само коприната на роклята ми и памучната му фланелка.

— Не можеш просто да заминеш от тук, Пол.

Дори и да нямаше семейство, никога нямаше да бъде както преди. Светът вече беше съвсем различен.

Пол се отдръпна, избута ме на ръка разстояние и ме дари с най-опасната си усмивка.

— Аз трябва да се върна в Ню Йорк. Бродуей се връща към живота.

Отдръпнах се и вятър изду полите на роклята ми, а аз потръпнах. Нима смяташе да ме използва, за да избяга от новите си отговорности. Мен ли искаше, или спасение от семейния живот?

— Хайде, Керълайн, можем да направим нещо заедно. Бих размислил за Шекспир. Да го обсъдим на вечеря.

Усетих на ръката си студена едра капка дъжд. Трябваше да преместя палтата под навеса на магазина.

— Трябва да се върнеш при семейството си, Пол.

Пол отстъпи назад.

— Вбесяваща си.

— А ти си баща!

— Но аз те обичам…

— Обичай дъщеря си. Ако не, значи напразно съм се отказала от теб. Ако трябва, играй роля, и скоро ще разбереш, че всъщност си искрен. — Докоснах ръкава му. — Не е толкова трудно. Просто бъди до нея. Когато се буди нощем. Когато се спъне в училище.

— Рина не ме иска там…

— Но дъщеря ти те иска. Иска да я научиш да управлява лодка, иска да показваш на света колко си горд с нея, когато се разхождате в парка. Нямаш представа колко всемогъща е любовта ти, Пол. Без теб тя ще хлътне по първото момче, което й каже, че я обича, и той ще разтроши сърцето й на парчета, които никога няма да може да събере.

— Защо да погубваме всичко, което имаме? Този твой пилигримски морал е абсурден.

— Пуритански.

— Не мисля, че ще мога.

— Можеш. Странното при тъгата е, че колкото повече трупаш, толкова по-лесно се понася.

Подадох му бял пакет.

— Това е идеално за нея. Големичко е, но тя ще порасне.

— Обичам те, Керълайн, освен това съм инат, да знаеш.

— Обичай нея, Пол. Ако не заради себе си, то нека е заради мен.

— Някоя сутрин ще се събудиш и ще осъзнаеш, че си направила ужасна грешка.

Едва се сдържах да не се усмихна. Както всяка сутрин ли?

Пол дълго стоя и ме гледа, а после съблече сакото си и го наметна на раменете ми. Под него носеше само стара бяла фланелка, протрита на места. Сигурно беше отпреди войната, защото някак висеше на него, но видът му, в тази фланелка, колкото и да беше слаб, накара не една жена край будката да го загледа.

— Това сако на теб винаги ти е стояло по-добре — каза Пол.

Усещах по кожата си приятния допир на сатенената подплата — не беше изстинала още от неговата топлина.

Пол ме целуна по двете бузи и взе белия пакет. Пригладих кадифеното капаче на един от джобовете, меко като котешко ухо.

Вдигнах поглед точно навреме, за да погледам красивия гръб на Пол, който се отдалечаваше сред тълпата, а после се обърнах и прибрах закачалките под навеса.

 

 

В месеците след това Пол ми изпрати още няколко писма, а аз се опитвах да се разсейвам с доброволческа работа. Поне си имах майка, макар че тя нямаше да е винаги до мен. Животът ни се оказа сведен до рутината, добре позната на хората в старческите домове: чай с приятелите на майка, като разговорите се въртяха основно около възпаленията на сакроилиачните стави; от време на време някоя поръчка на Роже в посолството и концерти на църковни хорове.

Бледи бяха тези дни, неразличими, всеки точно като следващия и затова посещението на една приятелка на майка ми една сутрин съвсем ме извади от релси.

Майка ми беше споменала, че ще намине някаква нейна позната, Анис Постел-Вине, арестувана заради работата си за Съпротивата по време на войната и задържана в концентрационния лагер „Равенсбрюк“. Анис и нейните приятелки бяха основателките на НАДИС. И макар че, когато попитах за подробности, майка отговаряше с нетипична за нея уклончивост, аз се съгласих да помогна, като очаквах Анис да дойде с молба да осигурим леко поизносени дрехи или консерви.

Този беше един от дните, в които майка правеше крайно несполучливи опити да се облича с пончо, и когато се появи Анис, майка се беше накиприла с нещо като кафтан на червени карета, измъкнат бог знае откъде. Парижани се взираха удивени в нея, наметната с това пончо, сякаш си го представяха там, където му е мястото — постлано на маса в някое бистро, под чиния вкусно сирене.

На вратата се позвъни и майка покани Анис да влезе. Следваха я двама мъже, които носеха брезентова носилка. На нея лежеше жена, увита в бяло одеяло.

— Мили боже! — възкликнах аз.

Анис, привлекателна, сериозна жена, се закова на обюсонския килим в дневната ни и прокара пръсти през късо подстриганата си коса.

— Добро утро, Madamme Феридей. Къде да я занесат момчетата?

Отстъпих крачка назад.

— Тя да не би да остава? Тук ли? Не знаехме нищо за това.

Майка отиде до носилката.

— Анис помоли да помогнем на тази нейна приятелка от Полша — уведоми ме майка. — Анис, тя в безсъзнание ли е?

Анис положи ръка на покрития с одеяло крак.

— Не, но е силно упоена. Току-що пристигна със самолета от Варшава.

— Тя се нуждае от болнично лечение, Madamme Вине — намесих се аз.

— Името й е Янина Грабовска. Познавам я от лагера „Равенсбрюк“. Нацистките лекари я оперираха. — Анис попипа челото на жената. — Това трябва да остане между нас. Изведена е от Полша… как да кажа… без знанието на властите.

И какво сега, ще се грижим за болна бежанка от Полша ли?

— Във Варшава не е ли получила помощ?

— Голяма част от Варшава е в руини, госпожице Феридей. Системата им на здравеопазване е ужасно неуредена. Не достигат антибиотици.

Анис надигна одеялото да ни покаже крака на жената. Под бинтовете се беше разразила жестока инфекция.

— Веднага я отнесете в стаята ми — каза майка. — Ще нарежа чисти превръзки. — Най-сетне майка щеше да възроди традицията на Улси да обгрижват ранените по бойните полета на Гражданската война. — Ще повикаме личния ни лекар да я прегледа.

Сложих ръка на носилката и се опитах да ги спра:

— Чакайте, слушах процеса по Би Би Си. Германия би трябвало да осигури репарации…

— Няма такива, госпожице Феридей. Германия обяви, че не разпознава комунистическа Полша като независима държава. Смятат я за част от Съветския съюз.

— Та това е абсурдно.

— Янина е очарователна жена, която веднъж ми даде лекарството, което можеше да спаси самата нея, и благодарение на нея стоя тук сега. Днес, от сутринта, тя е понесла повече страдания, отколкото вие бихте могли да преживеете през целия си живот, и е напълно възможно, както си говорим, тя да умира.

Махнах на мъжете да я отнесат.

— Радваме се, че е тук — отвърнах.

— Хубаво. Благодаря ви, Mademoiselle.

Отидох до прозореца.

— Сложете я на леглото ми. Първата врата вляво.

Мъжете понесоха носилката по коридора към моята спалня, а майка тръгна след тях. Докато минаваха покрай мен, забелязах, че през одеялото се беше просмукала кръв от крака на Янина. В какво се забърквахме?

— Ще се радваме да ви помогнем с каквото можем, Madamme Вине — казах аз.

Анис тръгна към вратата.

— Майка ви беше сигурна, че ще се съгласите да помогнете. — Тя се обърна и почти се усмихна. — Това е добре. Защото там, откъдето идва Янина, има още шейсет и две като нея.

Бележки

[1] Свободен превод на стих от „Двамата Фоскари“ на Лорд Джордж Байрон.

[2] Един от видовете дажби за войници по време на битка, наречена така в чест на създателя си, университетския преподавател по психология Ансел Кийс, както и за да се отличава от традиционните „А“, „В“ и „С“.

[3] Le New Look е дебютната колекция на Кристиан Диор, представена през февруари 1947 година. Първоначално двете линии са носели названията Carole и Huit, но модната критика ги определя като New Look.