Марта Хол Кели
Люляковите момичета (33)

33
Каша

1946 година

Полковете прииждаха от всички посоки. Не е имало такова организирано нашествие от Хитлеровия „Блицкриг“ насам. Пристигаха в рокли на цветя и скромни обувки, помъкнали тенджери, тави и чинии, някои все още димящи, току-що измъкнати от фурните. „Генерал“ Марта командваше офанзивата и накрая се натрупаха толкова пирози, борш и ловджийска яхния, че да се изхранят гостите на шест сватби.

Мислите, че Пощенската станция не е подходящо място за сватба ли? Е, може и така да е, но на нас ни свърши много добра работа. Имаше голяма, просторна зала с висок таван, а и там с един куршум можеш да убиеш два тлъсти заека: да си вземеш пощата и да потанцуваш с булката. Не че булката можеше много да танцува, но гостите въпреки това забождаха банкноти по роклята ми. Носех бледорозова рокля. Не я бях избрала аз — Марта ме изненада с това творение на собствената й шевна машина. Исках да е бяла, но не можех да откажа този подарък, защото се опитвах да се държа вежливо заради татко. Но така или иначе, аз исках просто всичко това да приключи, за да мога да остана насаме с Петрик.

Онази сутрин беше много трудна по две причини. Едната беше, че семейство Риска ни се обадиха, за да ни кажат, че Фелка е умряла предния ден. Намерили я за последен път на изтривалката пред прага им. Погребахме Фелка в задния ни двор. Зузана и татко дойдоха и гледаха как Петрик забива лопатата в пръстта, а аз увих Фелка в одеялото на Надя, в което я бях донесла у дома преди толкова много години. Всички плакахме, когато се сбогувахме с нашето старо момиче, но татко плака най-много от всички ни.

Не можех да спра да мисля колко вярна приятелка на Надя беше Фелка, как — за разлика от мен — я беше чакала до самия си край, а аз… аз продължих живота си, уреждах сватбата си почти без да се замислям, че Надя няма да присъства. Ама и аз съм една приятелка!

Другата причина сватбеният ни ден да е особено труден, беше благословията от майката на булката. Тя беше толкова важна за полските сватби, че когато майката е починала, всички сватбари отиват до гробищата, при гроба на майката, преди да влязат в църквата. Ние, разбира се, не можехме да идем при езерото до „Равенсбрюк“, където най-вероятно беше попаднал прахът на майка. Марта беше приготвила дълга благословия, но аз предпочетох Зузана да ме благослови и от това лицето на Марта пламна. Макар вече да се бях примирила, че трябва да се спогаждам с Марта, понякога това никак не беше лесно. Зузана за мен беше на първо място и това щеше винаги да е така.

Църковната служба беше кратка. Свободни избори все още не бяха проведени и сталинистите не бяха официално на власт, но независимо от това московската Полска работническа партия вече беше укрепила позициите си. А те не гледаха с добро око на нищо, което отклонява работниците от дълга към колективните нужди на народа, в това число и църковните сватби. Считаха ги за излишна суета и затова повечето хора се притесняваха някой да не ги види на такава сватба. И заради тези притеснения само три от моите приятелки медицински сестри посмяха да дойдат на службата, въпреки че това можеше да им струва работата. Няколкото останали приятели на Петрик от Съпротивителното движение все още се укриваха в гората. Всички ние много внимавахме, защото арестуваха дори и ако просто сложиш цветя на гроба на бивш член на АК.

Но на сватбата в Пощенската станция никой не се притесняваше да празнува, защото там се чувстваха в безопасност. Веднага щом пристигнах, гостите ме наобиколиха и започнаха да забождат банкноти по роклята ми — любимият ми обичай. А откъде Марта и приятелките й бяха взели такива вкусни неща — филета, колбаси, салати?

Имаше дори сенкач^[1] и „Ангелски крила“! Храната сигурно беше взета от na lewo. Черния пазар.

— Ела, време е за oczepini — каза Марта.

Oczepini беше ритуалът, при който се сваля воалът на булката и се заменя с шапка с цветя, за да се покаже, че вече официално е омъжена. Първо момите наобикалят булката и свалят воала й, а после омъжените й закрепват шапката.

Марта плесна с ръце над главата си и девойките се събраха около мен.

— Зузана, махни воала.

— Тя знае какво да прави, Марта — сопнах се аз.

Оркестърът свиреше, а младите момичета танцуваха в кръг около мен, хванати за ръце, докато сестра ми издърпваше фибите, които крепяха воала на майката на Петрик. Оперираният ми крак вече се обаждаше, защото твърде дълго бях стояла права, но как да ида да седна при бабите на сгъваемите столчета край стената? Та аз от дете мечтаех за този момент.

Зузана ми подаде воала и отиде при момичетата в кръга. Аз закрих очите си с една ръка, а с другата метнах воала, но бях изчислила много точно как да го хвърля, че да падне точно в ръцете на Зузана. С Божията воля, тя да е следващата!

— А сега жените, хайде, съберете се! — подкани гостите Марта.

Тя държеше в ръце бялата шапка. Но къде беше Петрик? Изпускаше най-хубавото.

— Кой ще ми сложи шапката? — попитах аз.

— Аз — отвърна Марта.

— Но, Марта, това трябва да го направи омъжена жена.

Жените ме наобиколиха и се хванаха за ръце. Марта пристъпи към мен.

— Каша, това е просто един стар народен обичай.

Жените започнаха да танцуват около мен и Марта. От миризмата на борш и виолетки ми прилоша. Пресегнах се към кръга, хванах нечия ръка и я дръпнах, оказа се жената на кожаря.

— Госпожа Вижнецка ще ми сложи шапката.

Марта улови ръката ми.

— Каша, моля те, позволи ми аз да я сложа.

За един кратък миг погледнах кафявите й очи, премрежени от сълзи, и това ми беше достатъчно. В края на краищата тя винаги се е държала добре с мен. Тя изхранваше и Петрик, и мен, и Зузана, докато оздравеем. Позволих на Марта да ми сложи шапката и лицето й разцъфна в усмивка. Никога не сте виждали толкова щастлив човек.

Разкъсах кръга и излязох, а банкнотите по роклята ми шумоляха при всяка стъпка. Къде ли беше Петрик? През целия ден той беше страшно тих. Обиколих навсякъде да го търся, но се наложи да спра пак, за да може един от татковите приятели да закачи още една банкнота на роклята ми.

Намерих Петрик в кабинета на татко, седеше сам, на кожения стол зад голямото бюро, отпуснал ръце в скута си. Всички лампи бяха угасени и светлината от уличната лампа падаше точно върху стъклото на една от снимките на бюрото на татко. Беше любимата му, нищо че аз бях примигнала и очите ми бяха почти затворени на нея. Онази, на която той ни беше прегърнал двете със Зузана, а майка снимаше.

— Хайде, ела при гостите. — Махнах просото от косата на Петрик, останало там, откакто на излизане от църквата сватбарите ни поръсиха. Просото беше същото, което татко беше заровил в двора преди толкова много години. Опасно беше да привличаме вниманието на минувачите към церемонията, но аз се радвах, че още имаше хора, които не можеха да се разделят с тази традиция. Коленичих до Петрик. — И хапка не си сложил в уста. Ловджийската яхния почти свърши, а и току-що донесоха още от твоето любимо филе. Освен това скоро ще затанцуват kujawiak^[2].

— След малко, Каша.

Петрик не беше от най-приказливите, но чак толкова потиснат не го бях виждала.

— Всички питат къде е младоженецът.

Той седеше все така притихнал, скрил лицето си в сенките; доста време мина, преди да продума:

— Какъв страхливец съм аз, Каша. Предишните ми съратници от нелегалната организация се укриват в гората, ядат трева, а аз тук пирувам.

Музиката в съседната зала закънтя, та чак прозорците затрептяха.

— Не си виновен ти, татко иска да те предпази, ти си му зет. И ние не живеем безгрижно все пак…

— Просто разсъждавам. Чудя се какво ли би направил баща ми, ако беше тук. Той не беше страхливец.

Макар Петрик рядко да говореше за това, отново бяха тръгнали слуховете за случилото се в Катинската гора и макар руснаците да обвиняваха нацистите, всички знаехме, че тъкмо съветските военни от НКВД бяха убили там хиляди представители на полската интелигенция. Капитан Бакоски най-вероятно е бил сред екзекутираните.

— Какви ги говориш?

Положих глава в скута му и усетих нещо твърдо и хладно в ръката му. Когато той измъкна ръката си, един лъч светлина проблесна върху сребриста повърхност.

— Пистолетът на татко! — изненадах се аз. — Ти да не би…

— По-спокоен съм, като го държа.

Измъкнах оръжието от ръката му.

— По-добре се връщай при гостите — каза Петрик. — Булката не бива просто така да изчезва.

Дори само от допира до гладкото тежко желязо цялото ми тяло изстина.

— И теб искат да видят — настоях аз. Отворих чекмеджето в бюрото на татко и прибрах пистолета. — Ех, Петрик… — промълвих, коленичила до него.

Постояхме там още малко в тъмното и слушахме как гостите пеят Sto Lat — сто години щастие за младоженците.