Марта Хол Кели
Люляковите момичета (32)

32
Каша

1945 година

Невъзможно беше да е той. Петрик. Колко ли пъти мозъкът ми ми е играл такива номера? Зъбът. Надигнах с палец горната му устна.

— Какви ги вършиш, Каша?

Каролина остави своето легенче на пода и дойде при мен. Господи, да. Отчупеният зъб. Съвсем малко от едната страна. Същият прекрасен зъб. Поседнах за известно време, за да може тялото ми да настигне мозъка. Да, той беше. Започнах да го целувам по лицето, навсякъде, колкото и да беше мръсно. Но през цялото време той остана в безсъзнание.

— Каша! — възкликна Каролина, очите й за малко да изхвръкнат от орбитите.

Помахах на другите сестри да дойдат — сигурно съм изглеждала като отшелник от самотен остров, изгубил дар слово. Сестрите дотичаха при мен, а Каролина им каза, че преживявам някакъв нервен срив, че целувам руски войник и плача.

— Той е, той е — само това успях да кажа.

— Кой, Каша? — попита Каролина. — Хайде, успокой се най-сетне.

— Петрик — казах аз.

— Твоят Петрик ли? Сигурна ли си?

Успях само да кимна утвърдително, а другите момичета започнаха да ме прегръщат и целуват.

Помогнаха ми да сменя мръсната му униформа и да довърша тоалета му. Той все още не беше дошъл в съзнание, а аз седях до него, държах ръката му и не можех да се нарадвам на късмета си. Помолих сестрите да отидат да доведат Зузана, а аз останах при него, страхувах се да не изчезне.

С помощта на преводач разбрахме от руснака, който лежеше до него, че се е бил рамо до рамо с Петрик. Когато руснаците освободили концентрационния лагер „Майданек“, от Червената армия принудили Петрик да се бие за тях. Войникът каза, че Петрик е бил в „Майданек“ още откакто го арестували и работил заедно с другите затворници, за да достроят лагера.

Зузана и татко ми помогнаха още същата вечер да преместя Петрик у дома в моята стая. Беше изгубил много от телесното си тегло, но Зузана го прегледа и каза, че е възможно да се възстанови напълно. Беше виждала много травми на главата. В повечето случаи, когато отокът спадал, пациентът възвръщал нормалните си мозъчни функции.

 

 

Минаха седмици, докато Петрик отвори очи, а после и още време, докато проговори, но аз бях благодарна за всяка малка стъпка. Носех винаги в себе си малка кутийка и винаги когато имах възможност, прибирах за него късчета салам или шунка. С течение на времето той заякна. Със Зузана отпразнувахме първите му думи: „Моля те, усили радиото!“. Подскачахме от радост и се смеехме, а Петрик гледаше от леглото и по устните му сякаш имаше сянка от усмивка. Беше като онази птичка, която бях видяла веднъж, безжизнена, след като се беше блъснала в прозореца на кухнята ни. Започна постепенно да идва на себе си. И най-неочаквано един ден той се изправи и проходи.

Не настоявахме да ни разказва с подробности за годините в „Майданек“, а и той не изгаряше от желание. Всички носехме тежък товар от миналото.

Когато се възстанови достатъчно, за да може да ходи, Петрик побърза да се хване на работа като пазач в стъкларската фабрика, която собственикът отново отвори. А когато тялото му започна малко по малко да възвръща теглото си, започна още една работа: като шофьор на линейка към болницата в Люблин. Петрик се възстановяваше физически, но сякаш някаква част от него я нямаше. Тази част, която преди би го подтикнала да ме целуне. Всичките си усилия влагаше в работата и избягваше всяка възможност между нас да има каквато и да е близост. Постоянно му измислях оправдания: ту че е много уморен, ту че е много тъжен, ту че е твърде щастлив.

 

 

Една сутрин ме събуди трясък на гръмотевици и отначало помислих, че отново съм в „Равенсбрюк“ и че в далечината отекват бомби. Добре ми подейства да видя капките по прозореца на стаята си, но се успокоих едва щом се сетих, че днес бях на смяна в линейката с Петрик. Като сестра на стаж, трябваше да седя отпред при шофьора. И тъй като той гледаше да не остава насаме с мен и ужасно се стараеше да не ме докосва, щеше да е толкова хубаво да съм цяла сутрин с него и между нас да няма нищо освен скоростния лост. А и заради дъжда щеше да му се наложи да седи вътре с мен през цялото време, при това на затворени прозорци: щеше да е само мой.

Наместих се там, на предната седалка на линейката, и се чувствах толкова хубава с бялата си сестринска униформа и касинката. Може би щеше да ме целуне. Дали да не го целуна аз? Това, разбира се, беше прекалено невъздържано, но какво ли знаех аз за тези неща? Та аз бях в затвор точно когато младостта ми трябваше да разцъфне, когато трябваше да науча ритуалите на любовта.

Дали Петрик изобщо все още ме харесваше? Белите чорапи, които всички носехме, не прикриваха много добре оперирания ми крак. От време на време хората се спираха, взираха се и зиналите им уста нямо питаха: „Какво, за бога, се е случило с теб?“. Дали смяташе, че изглеждам ужасяващо? А ако му кажа онова, което ми беше казала Луиза? Че ме обича. Но не бих го направила, такова беше предсмъртното й желание.

— Ама че движение! — каза възмутено Петрик и превключи на по-ниска предавка. — Тия хора откъде намират гориво? Ще трябва да минем по дългия път към болницата.

Откакто се бе върнал, Петрик бе станал нетърпелив и се ядосваше за най-малките неща: натовареното движение, неправилно произнесена дума, лек дъждец, всичко.

— Не бързаме за никъде — казах аз. — Просто трябва да занесем носилките.

Дъждът се беше усилил и чистачките едва смогваха. „Колкото да промие канавките“, би казала майка. Майка.

Завихме по Надината улица.

— Ще минем покрай нейната къща — казах.

— Зная, Каша, виждам.

— Така и не ми каза какво означава „Жегота“. Надписът на онзи плик, който трябваше да взема.

— Комитетът, „Конрад Жегота“, в помощ на евреите. Майката на Надя познаваше един от основателите.

— Къде ги скрихте?

— Предпочитам да не…

— Не можеш вечно да избягваш този разговор.

Той намали и се направи, че е много зает с шофирането, дори заби поглед през предното стъкло, за да следи пътя.

— В различни безопасни квартири — каза най-сетне. — Докато не стана опасно навсякъде. За известно време бяха и в мазето на пан Зет. Веднъж ни арестуваха…

Приближихме към къщата на Надя и движението замря, а оранжевата врата сякаш светеше в дъжда.

Аз я видях първа. Черна купчинка мокра козина до прага.

— Спри Петрик, това е Фелка.

— Пак ли? — тросна се Петрик.

Дръпна ръчната спирачка, пусна сигналната лампа на покрива на линейката и изскочи навън в дъжда. Аз също се опитах да се измъкна възможно по-бързо по това високо стъпало. И ето я Фелка, сгушена на изтривалката, прогизнала от дъжда и гледаше някак гузно.

Новите обитатели в жилището на Надя бяха семейство Риска — много мил учител и съпругата му — избягали от бомбардировките във Варшава. Госпожа Риска беше братовчедка на госпожа Бакоска и затова се бяха преместили в Люблин, примамени от предложението на новото правителство за безплатни жилища. Правителството се беше принудило да предлага такова настаняване, защото имаше много хора, които нямаха вяра на новия режим и се притесняваха, че Полша няма да е чак толкова свободна и независима, колкото твърдеше Сталин. Но въпреки всичко, мнозина предпочитаха да останат в Лондон или в други градове в чужбина и изчакваха да видят как ще се развият нещата.

Семейство Риска не се сърдеха, че Фелка се появява на прага им така често, и ни се обаждаха, когато я видеха там. Татко пробва какво ли не, за да я задържи у дома: заключваше я в къщата, връзваше я, но тя винаги намираше начин да се измъкне. Всички знаехме кого чака.

Докато се опитвахме да примамим Фелка да дойде с нас на сухо, зад линейката започна да се образува опашка от коли.

— Ела, моето момиче — каза Петрик с най-сладкия глас на света, но Фелка не помръдваше. — Ти вдигни предните крака, аз ще поема задницата.

Понесохме Фелка към улицата. Шофьорите зад линейката видяха, че сме спрели заради куче, а не за да окажем помощ на човек в нужда, и надуха клаксоните.

Успяхме да я вкараме в кабината на линейката и я поставихме между нас, а аз я увих в хавлиена кърпа. Щом Петрик потегли и започнахме да се отдалечаваме от къщата, Фелка потръпна и изтръска козината си така, че на всички посоки се разхвърчаха пръски, чак лицата ни намокри. Избърсах едно мокро петно от пазвата на бялата си униформа. Е, дотук с надеждата, че ще ме целуне.

— Надя може би все още е някъде там… — започнах аз.

— Подсуши я между ушите, много обича.

Потърках главата и посивялата муцуна на Фелка със сухата кърпа.

— Освободените от лагерите все още се завръщат.

— Не е „освободена“, Каша. Кажи истината. Тя беше убита от нацистите и няма да се върне. Както и останалите.

— За майка ти поне има заупокойна служба утре.

— Не е само за нея, Каша. За двеста души е и ще е същински цирк. Моля те, не отивай.

— Татко казва, че ще присъстват и агенти на НКВД.

— И какво ще ми направят? Ще ме убият ли? Ако е бързо, нямам нищо против.

— Издирват членовете на АК. Всички с по-висок ранг в Съпротивата…

— Аз се бих за Червената армия, Каша…

— Защото са те принудили…

— Е, това поне засега ми осигурява защита.

— Татко казва…

— Стига с това „татко казва“, Каша! Вече не можеш да мислиш сама, така ли?

Потърках коремчето на Фелка с кърпата, а тя се обърна по гръб и вирна крака.

— Може би не трябваше да разнасям пратките ти — казах аз.

— Ти какво, да не мислиш, че това не ме измъчва всеки ден? Не само сестра ми, която едва беше свалила шините от зъбите си, а и майка ти, която също ми беше скъпа… и двете са мъртви, Каша. Да не говорим на теб какво ти причиниха? А аз какво? Жив и здрав. Що за мъж съм? Понякога си мисля, че ако не беше част от живота ми — обърна се и ме погледна право в очите, — нямаше да искам да съм тук.

Заоглеждах лицето му. Наистина ли това каза? Той отново заби поглед в пътя, но аз го бях чула. Ако ти не беше част от живота ми…

Посегнах да хвана свободната му ръка, отпусната на седалката.

— Не говори така, Петрик. Това е смъртен грях, а и…

Той дръпна ръката си.

— Няма значение — прекъсна ме той, хвана отново кормилото с две ръце и продължи да шофира, залутан в мислите си. — Забрави, че го казах.

Приятно беше да видя пак частица от предишния Петрик. Но точно както слънцето в облачен ден, тя изчезна тъй бързо, както и се беше появила.

 

 

Не се съобразих с молбата на Петрик да не ходя на заупокойната служба в Замъка на Люблин. Устройваха я в памет на загиналите тук — затворниците, осъдени на принудителен труд, които нацистите бяха убили, преди да се изтеглят, а сред тях беше и майката на Петрик. Обичах госпожа Бакоска и имах нужда да споделя скръбта си с останалите. Целият град щеше да се събере там. А освен това познавах много от семействата, в които имаше майка, сестра или съпруг, загинали в този ден. Всеки познаваше някой, станал жертва на това масово убийство.

На другия ден отидох първо в параклиса на замъка — любимото място на майка навремето — и коленичих високо над тълпите, които се събираха долу. Параклисът беше станал едно от местата, където напоследък се усамотявах. Там се молех, говорех си с майка и се топлех. Повечето от красивите византийски фрески все още бяха покрити, но виждах части от тях по високите тавани и между готическите арки. Помолих се, както обикновено, за любимите си хора — татко, Зузана и Петрик — както и за душите на загиналите и изгубените — Надя, майка.

От прозореца на параклиса огледах хората, които непрестанно прииждаха и се пръсваха по тревистия склон под голямата стена на замъка. Имаше хора, дошли от цяла Полша, за да отдадат почит. Църковният хор пееше, а опечалените, млади и стари, събрани на групички, се промъкваха към предната част, там, където всички искаха да бъдат, откъдето службата се виждаше най-добре. Имаше всякакви хора: свещеници в черни мантии, ято монахини доминиканки с белите им колосани забрадки — бяха като огромни бели лебеди, семейства от цял Люблин, татко и Марта сигурно също бяха някъде там. Зузана щеше да слуша през отворените прозорци на болницата.

Слязох бавно по витите стълби на параклиса, защото болният ми крак и хлъзгавите каменни стъпала бяха опасна комбинация, и се озовах в каменния вътрешен двор, където навремето ни бяха събрали, за да ни закарат в „Равенсбрюк“. Наистина ли само преди пет години бях тук с майка, Луиза и Зузана?

Тръгнах надолу по тревистия склон, като се промушвах между хората. Въпреки че есента беше топла, точно този ден беше доста студен. Събралите се държаха в ръце букети, повечето от диви божури, алени макове и други полски цветя. Моят букет беше от есенни маргаритки, които намерих цъфнали в един празен двор. Бях увила стъблата в една мокра кърпа и студената вода жилеше кожата ми дори и през ръкавицата.

Опитах се да стопля с дъха си свободната си ръка, докато оглеждах лицата на хората и търсех Петрик. Какво ли не бих дала за две ръкавици! Със Зузана си бяхме разделили един чифт, който една умираща жена в болницата й беше подарила. Аз носех дясната ръкавица, а Зузана — лявата.

Трудно беше да си представи човек как над триста души са погребани там, в основата на хълма, под сенките на крепостта. Членовете на семействата стояха в подножието на стръмния парк на замъка, където хората от града набързо бяха струпали в този масов гроб убитите. Някой беше побил огромен кръст на най-високата точка на хълма, а под него стояха шестима свещеници.

Свещениците благословиха гробището и аз отново тръгнах сред тълпата да търся Петрик. Дали щеше да се ядоса, че съм дошла? Дали да не се откажа от него въобще? Та колко още мога да понеса да ме отблъсква?

Приближих се до няколко монахини, които се бяха отделили в единия край, стиснали свещи и молитвени картички, а някои носеха венци, нанизани на ръцете им. Точно зад тях зърнах Петрик. Стоеше сам, изпънат, с ръце дълбоко в джобовете на униформената рубашка от стъкларската фабрика, не откъсваше поглед от службата. Беше застанал точно до голямата купчина цветя, която опечалените бяха струпали — набъбващата розово-жълто-бяла могила. Запристъпвах надолу по хълма към него, а болката ме пробождаше на всяка крачка.

Шмугнах се сред монахините и за малко забавих крачка, за да се сгрея от топлината на телата им, докосвах леко черните одежди, дългите броеници, вързани на кръста. Излязох от другата страна и тръгнах към Петрик. И да ме беше видял, не го показа по никакъв начин. Като се приближих още малко, видях червените кръгове около очите му. Когато стигнах почти до него, спрях и застанах там. Свих на юмрук голата си ръка и духнах в нея, за да я стопля.

Петрик се обърна, погледна ме, миглите му бяха прогизнали от сълзите. Пристъпих към могилата от цветя и оставих своето букетче маргаритки на върха й, после се обърнах и застанах пак до него.

Дали да остана? Бях оставила цветята си, бях свършила това, за което дойдох, показах почитта си. Та нали той ме беше помолил все пак да не идвам.

Тъй като Петрик не даде никакъв сигнал да разбера дали ме иска там, или не, аз се обърнах и понечих да си тръгна. И тъкмо тогава усетих дланта му на ръката си. Гледах как пръстите му бавно се плъзгат към китката ми и не можех да повярвам. Той ме придърпа, за да застана до него.

„Горда“ е доста изтъркано клише, но точно така се почувствах тогава, докато слушах как хорът отправя химните си към небето. Толкова много се гордеех, че Петрик иска да споделя всичко това с него — и доброто, и лошото.

Той хвана замръзналата ми ръка, обви я с топлите си пръсти, поднесе я към устните си, целуна я и я пъхна в джоба си, в затопления вълнен плат.