Марта Хол Кели
Люляковите момичета (30)

30
Керълайн

1945 година

На следващата сутрин се събудих гладна, защото коремът ми беше пълен само със съжаление. Шокирана бях от това с каква лекота целият ми живот дерайлира. В главата ми се въртеше френската дума dépaysement — усещането за дезориентация, което човек изпитва, когато му се налага да преживее някаква колосална промяна. Майка беше извършила същинско геройство с почистването на прахта, но изведнъж сякаш жилището беше започнало да изглежда особено занемарено: прозорците плачеха за измиване, а кабелът на телефона беше непоправимо пресукан. Според майка лекът за моето състояние беше да ме тъпче насила с яйца, като че бях гъска, отглеждана за Foie gras^[1]. Сигурно бях погълнала поне половината от приготвените ми яйца, когато споделих как стоят нещата при мен.

— Чу ли какво си гукахме с Рина?

— Отчасти. Изглежда мило момиче.

— Сигурно. Но не смята да се отказва от Пол.

— Е, това си е затруднение.

— Не точно, та не е ли очевидно? Той още я обича.

Майка счупи още едно яйце в тенджерата с врящата вода.

— Че откъде знаеш? Ти дори не вдигаш телефона. Горкият Пол снощи цял час се подпира на звънеца.

— Пет минути, майко, не преувеличавай.

— Положението наистина е доста неприятно. При други обстоятелства двете с Рина сигурно щяхте да бъдете добри приятелки.

— Имам си достатъчно приятелки, майко, благодаря.

— Е, все пак не можеш просто да обърнеш гръб на всичко това, мила.

— Никога няма да имам свое дете.

— Това обаче не означава, че е редно да изоставиш тяхното. Преди да се усетиш, ще се чудиш…

— Дай кратката версия, майко. Смяташ, че трябва да открия това дете, така ли?

Тя изсипа още едно яйце в чинията ми.

— Е, така би направила всяка добра християнка.

— Боя се, че тази сутрин не съм настроена много християнски.

— Наплискай си лицето със студена вода, може би ще помогне.

Защо майка беше толкова убедена, че решението на всеки проблем е да си наплискаш лицето със студена вода? Беше минал само един ден с нея тук, в жилището ни, а на мен ми се струваше цяла вечност. Как ли щях да изкарам седмицата? Скоро и парижките й приятели ще започнат да се отбиват. Нима ще трябва да търпя и техните съчувствени погледи?

 

 

В края на краищата дойдох на себе си и се заех да намеря детето, ако не за друго, то поне за да мога да оставя всичко това зад гърба си. А и трябваше да се измъкна от жилището, защото майка организираше литературно четене в чест на Т. С. Елиът, под надслов „Годините в Париж“ и беше инструктирала гостите да дойдат официално облечени. Без съмнение, сред тях щеше да има и от майкините приятели мъже. За няколкото седмици, откакто бях в Париж, аз не бях успяла да задържа и един ухажор, затова пък майка беше привлякла цяло ято почитатели, повечето от които бяха застаряващи французи с барети и имигранти от Америка. Те седяха в нашата дневна, отпиваха от чая си, следяха представлението, в което майка играеше себе си, щастливи от това, че се въртят в нейната орбита.

Не е лесно да се намери безименно дете в следвоенна Франция и след не един и два безуспешни опита, вече на ръба на силите си, се озовах в сиропиталището „Сен Филип“ в Мюдон. Това беше едно от сиропиталищата, на които бях пращала помощи от Консулството, а сега беше разпределителен център за прокудените през войната деца, приети от всякакви защитени домове, пансиони и порутени château из цяла Франция, най-вече от южната част. Намираше се на югозапад от Париж във внушителната древна основна сграда на имение със своя собствена църква, построена в романски стил.

Имотът беше достоен съперник на Олимп: основната сграда беше издигната на върха на висок хълм, а и в този ден островърхите й кули бяха скрити сред облаците.

Бях си забравила чадъра и затова се затичах под топлия дъжд по покритите с мъх стъпала. Опитвах се да не мисля какво би станало, ако намеря детето. Тогава връзката ни официално щеше да приключи, независимо от всичко онова, което някога имахме с Пол. Явно той все пак беше влюбен в Рина, или поне дотолкова, че да пожелае да бъде баща на детето й.

Приемната на сиропиталището беше пълна с хора, чиито мисии бяха сходни с моята. Тези, които бяха проявили достатъчно разум да вземат чадъри, ги държаха до себе си, като мокри прилепи, защото на вратата нямаше поставка. Някъде звънеше телефон, на който никой не обръщаше внимание, а по ъглите бяха струпани кашони. Бебешките пелени бяха сгънати и подредени на купчини по бюрото, като огромни сладкиши от хилядолистно тесто, наоколо имаше безброй разпръснати безопасни игли.

Тълпата се раздели, за да направи път на мъж, който носеше ревящо бебе, увито в чаршафи. Той стигна до бюрото и протегна ръце, като че държеше жива бомба.

— Някаква бабичка току-що ми връчи това.

Служителката зад бюрото пое бебето. Беше суха жилава жена, приличаше на ястреб, облечена изцяло в черно, единственото украшение по нея беше възхитителна бяла якичка от фина дантела на дребни цветчета. Тя постави вързопчето на бюрото и започна да разповива пластовете чаршафи. Вдигна поглед, под очите й имаше синкави полумесеци.

— Та това е момче. Приемаме само момичета.

Мъжът вече си беше тръгнал.

— Гийом! — извика жената и пови пак бебето така бързо и чевръсто, че можеше да засрами всеки продавач на сандвичи, а един мъж дотърча, грабна детето и изчезна незнайно къде с него.

Към бюрото се приближи млада жена.

— Мадам…

Мадам вдигна пръст, без изобщо да отделя очи от книжата си, и отвърна:

— Изчакайте си реда. В момента децата обядват. Никой не може да влиза при тях преди три.

От протеклия таван падаха тежки капки, тупваха на подложката от попивателна хартия на бюрото, а зеленясалите петна по нея все повече се разрастваха.

— Извинете ме, мадам — пробвах и аз. — Опитвам се да намеря едно дете.

Тя прегледа списъка в папката си.

— Попълнете формуляр.

— Случаят е по-особен.

— За днес сте петият по-особен случай.

— Казвам се Керълайн Феридей. Работех с мадам Бертийон. Изпращах помощи за децата. От френското консулство в Ню Йорк.

Жената вдигна поглед, наклони глава на една страна и попита:

— Вие сте изпращали помощите, наистина ли? Децата са възхитени от облеклата. Превъзходна изработка.

— Всъщност аз изпратих и онези „Овалтин“ — казах и посочих празните кашони в ъгъла.

— Благодаря ви, Mademoiselle, но тях ги продадохме срещу нищожна сума. Съжалявам, но децата се оплакваха, че имали вкус на птиче гнездо. Пари ни трябват, госпожице Феридей, не млечни напитки.

Взех тенекиената кутия с увехнали лалета от бюрото, изхвърлих лалетата в кофата и наместих кутията на подгизналата подложка на бюрото, та да поеме теча от тавана.

— Мадам, знам, че сте много заета, но търся едно дете.

Мадам ме погледна в очите.

— Вашето дете ли?

— Не. Родителите му са били депортирани и едва сега си стъпват на краката.

— Съжалявам, но мога да предам дете само на родителите или на кръвен роднина. Изискваме поне две форми на идентификация.

— Опитвам се само да открия момиченцето, родителите ще дойдат да го вземат.

— Елате с мен — каза мадам.

Тя грабна папката си и цяла планина от вкарани една в друга тенекиени купи, а аз тръгнах след нея по каменните стъпала. Докато се изкачвахме, мадам откриваше нови течове и поставяше металните купи да поемат капките.

— Дали е възможно да се срещна с мадам Бертийон?

— Аз съм мадам Бертийон.

Не може да бъде!

— Пишехте ми такива чудесни писма.

— Някои хора се представят по-добре на хартия — каза мадам и уморено сви рамене. Дали изобщо беше мигвала предната нощ? — Как се казва детето?

— Не съм съвсем сигурна. Всичко е станало твърде бързо. Майката е била депортирана в деня на раждането на бебето.

— И кой ден е това?

— Първи април 1941 година. На Великден.

— Нима нацистите са депортирали навръх Великден? И как така тези добри хора не са били на църква?

— Бихте ли проверили в документацията?

— Виждате документацията ми, Mademoiselle. — Тя размаха папката си. В нея имаше дебел сноп листове, горе-долу колкото телефонен указател, опърпани, нашарени с кръстчета и олимпийски кръгове с цвят на бургундско. — Ние сме сборен пункт за деца от цяла Европа. Няма да ви е лесно да я издирите.

Влязохме в зала с висок таван, с наредени в нея легла, на всяко имаше възглавница и одеяло, сгънато в другия край.

— Как идентифицирате децата?

— Всяко има номер. Номерът е изписан на бележка, забодена на блузката на детето. Някои от децата пристигнаха с имена. Много обаче са безименни. — Мадам остави купичките на един стол. — По време на войната някои майки са написали имената на децата си на листче и са ги заболи на дрешките им, преди да ги оставят тук, но повечето бележки са изпаднали или дъждът е размазал написаното. Някои са зашили по някоя дрънкулка в дрешките на децата, за да ги идентифицират по-късно, но много от децата си сменят дрешките и имената с други. Все още ни оставят по няколко анонимни на ден.

— Сигурно има поне няколко деца, които помнят имената си.

— По-големите може би, но много от тях пристигат тук онемели от ужаса, който са преживели, а едно бебе няма как да помни името си, нали? Затова ние им даваме имена. Кръщаваме ги на месеца, в който са родени, стига да го знаят… пълно е с момичета, които се казват Ме или Жуан^[2]. Други кръщаваме на светеца, покровител на рождения им месец, а понякога и с имената на наши приятели и роднини… Случва се да ги кръстим дори на котките и кучетата си.

— Добре, бихте ли проверили поне дали е записано дете, което е дошло в този ден?

— Тази информация не е попълвана редовно. Децата идват от къде ли не: от защитени домове и пансиони, или ги водят фермери, които са ги намерили заспали в копите сено. Някои, които са доведени от единствените родители, които някога са познавали, за пръв път тук откриват, че не са тези, които са си мислели, че са.

— Сигурно постоянно идват родители, които търсят децата си.

— Има някои такива, но повечето деца тук никога няма да намерят дом. Родителите им отдавна ги няма. Или не ги искат.

— Няма как родител да не иска собственото си дете.

— Наистина ли, Mademoiselle? И откога станахте експерт в тази област? Над една четвърт от децата тук са със смесен произход. С баща германец и майка французойка. Швабски копелета им викат. Тези деца никой няма да ги вземе. Някои са от „инкубаторите за бебета“ на Хитлер — домовете за самотни майки, с расово чисто родословие, които анонимно са раждали незаконни деца на есесовци.

— Но такива домове е имало само в Германия…

— Нищо подобно, Mademoiselle. Тук, във Франция, имаше един с много активна дейност. Чували сме, че има и в Дания, и в Белгия, и в Холандия. Както и няколко в Норвегия. И сега тези деца са нещо като парии. А и кой знае колко от тези сладки руси ангелчета тук са били изтръгнати от ръцете на майките им, за да ги отглеждат като германчета? Само от Полша са били стотици хиляди. За техните родители няма никакви документи.

— Ако това ще ви спести усилието, мадам, аз сама ще проверя документацията.

Мадам Бертийон се закова на място и се обърна към мен.

— Гледай ти! Май не се отказвате, докато не получите каквото искате. — Тя взе купичките и ги пъхна в ръцете ми. Хладната метална кула се опря на гърдите ми. Оказа се толкова висока, че почти се опираше о брадичката ми. — Ако раздадете тези купи… но само по една на дете… те ще се опитат да ви измъкнат две… ако ги раздадете, аз ще прегледам списъците и ще ви повикам, ако открия данни, които съвпадат. И… правя ви тази услуга не защото идвате от Консулството, а защото от пет сутринта съм на крак.

— Благодаря, мадам. А къде да ги раздам?

— Там, оттатък, къде другаде? — каза тя и посочи една двойна врата.

— Какво да правя с тези, които останат? — попитах.

Бяха страшно много, невъзможно беше да раздам всичките.

— О, няма да останат — каза тя и заби поглед в списъка си.

Избутах вратите и се озовах в огромна зала, която някога сигурно се е ползвала за танци и приеми, със стени, облицовани с букова дървесина. Таванът се издигаше сигурно на трийсет метра нагоре, изрисуван като истинско лазурно лятно небе — много сполучлива зрителна измама, а и днес беше особено необходим заместител на истинските небеса.

Сигурно имаше поне петдесет дълги маси, около които седяха момичетата, разделени на групи по възраст: от едва проходили до девойки. Седяха мирно на пейките, свили ръце в скутовете си, до едно неподвижни и тихи като нарисувани. Зад тях шест жени в бели престилки стояха зад димящи казани със супа, готови да сипват, след като са раздадени купите.

Като приближих, всички погледи се впериха в мен и купите ми. За момент се заковах на място, зашеметена от вълнението, но се окопитих. Та тези деца умираха от глад!

Поставих купичка на масата пред първото дете.

— Merci, Madamme — каза то.

След това пред второто.

— Merci, Madamme.

Вглеждах се в лицата да открия черти на Пол или Рина, но скоро тази задача ми се стори непосилна. Та кой знае дали едно дете прилича на родителите си? Пък и дали изобщо момиченцето беше живо?

Скоро започнах по-сръчно да раздавам купичките и се приближих до девойките. В началото на един ред имаше момиче на не повече от тринайсет години с пеленаче в скута. Детето носеше ризка от кадифе в цвят перванш, а седефените копчета не бяха мръднали. Личеше ръката на майка. Тя много ще се зарадва.

— Добре се грижиш за нея — казах на момичето.

— Няма нужда от две купички, мадам, храним се от една.

Пеленачето в скута й ме гледаше как се движа по редицата, удивено като звездоброец, който гледа падаща звезда, а аз продължавах да слагам купичка пред всяко дете на реда.

Не след дълго Madamme се приближи с бързи крачки към мен по един от редовете.

— Късмет ви споходи, Mademoiselle. — Спря се, за да си поеме дъх, притиснала ръка към дантелената си якичка. — Имаме няколко деца, оставени в този ден и едно на точно тази възраст.

Последвах мадам до края на реда, а после се мушнахме в съседния и накрая стигнахме до масата с четиригодишни момиченца, които вече ядяха супата си. Чуваше се само стърженето на лъжиците им по дъното на тенекиените купи. Докато вървях след мадам, шумът в помещението се усилваше, а цветовете се изостряха. Дали това щеше да е детето на Пол? Ако го намеря, това за тях би било най-голямото щастие, а за мен — тъкмо обратно.

— Дете, родено на 1 април 1941 година, би трябвало да седи тук, при четиригодишните — каза мадам, провери табелката на едно момиченце и ми я представи с апломб. — Ето това е Бернадет.

Бернадет беше дребно детенце, приличаше на русоляво врабче, а кожата му беше почти прозрачна. То вдигна уплашените си очи към мен.

— Не зная — поколебах се аз. — Трудно е да се каже, но не мисля.

— Повече, боя се, не мога да направя. Ще следя за тази рождена дата. Накарайте родителите да дойдат, когато състоянието им се подобри.

Аз останах в просторната зала целия следобед, за да помогна със сервирането на обяда докрай. С мадам сипвахме в купичките на децата гъста дъхава лучена супа с парчета моркови и ряпа и давахме на всяко по едно малко парче хляб. Думите им бяха само Merci, Madamme, но те изразяваха неизмерима благодарност. Над нас прелетя самолет и някои от децата се скриха под масите — мислеха, че още са в опасност. Много от тях носеха на краката си дървени блокчета, привързани с въженца. Да не забравя да пратя обувки. И пари.

Стараех се да се вглеждам в личицето на всяко от децата на тази възраст и търсех познати черти. С мадам тъкмо приключвахме с прибирането на празните купички, които подреждахме по табли, когато една от девойките ми донесе своята. Като видях детето, което беше опряла на хълбока си, замръзнах на място.

— Мадам, бихте ли дошли? — помолих аз. Оставих таблата на масата. — Бихте ли проверили номера на това дете?

Мадам погледна номера на детето и отиде да вземе списъка си.

Не можех да откъсна очи от това дете. Косата му беше тъмна, а очите — с форма на бадеми, като на Пол, а и имаше същите коралови устни. Но всичко друго у момиченцето беше от Рина: медната кожа, извивката на носа, чак и ушите, които се подаваха от косичката.

— За това дете няма записана дата на оставяне — каза Мадам. — Много съжалявам.

— Това е детето, мадам, сигурна съм.

— Името й е Паскалин — каза девойката.

Мадам Бертийон въздъхна дълбоко и шумно.

— Какво има? — попитах аз, объркана.

— Не ми е лесно да го призная, но интуицията ви може би не ви лъже, госпожице Феридей — каза Madamme, а на лицето й почти се появи усмивка.

— Как така? — попитах аз.

Стаята сякаш се схлупваше над главите ни.

— Ами името на детето е Паскалин — каза Madamme, като че ли в стаята беше влязъл слон, а аз не го виждах.

— И какво от това, за бога?

— Всеки добър френски католик знае, че името Паскалин означава „родена на Великден“.