Марта Хол Кели
Люляковите момичета (3)

3
Херта

1939 година

В полунощ двамата с татко тръгнахме от приземно ни жилище и изминахме пеш няколкото преки, които ни деляха от онзи по-добър квартал на Дюселдорф с белите каменни градски къщи, със слугите, които премитаха улиците и поддържа мушкатата в сандъчетата по прозорците. Беше почти краят на септември, но въздухът все още беше топъл, „фюрерово време“, така му викаха, защото позволяваше на Хитлер успешно да провежда кампаниите си. В Полша поне със сигурност беше помогнало.

Изкачих стълбите до двукрилата врата с боядисан в бяло филигран от ковано желязо пред матираните стъкла. Натиснах бутончето на сребристия звънец. Дали Кац изобщо си беше вкъщи? Някъде зад матираното стъкло се мержелееше светлинка, но газовите фенери от двете страни на вратата не бяха запалени. Татко чакаше, стаен в тъмнината на улицата, обгърнал корема си с ръце.

Аз бях на двайсет и пет в онзи година, когато симптомите на татко се изостриха дотолкова, че му се наложи да търси Кац, своя любим стар лечител на болни, евреин. Не ни беше позволено да наричаме евреите „лекари“. Названието „лечител на болни“ беше за предпочитане. Освен това беше забранено арийци да посещават твърде често доктори, които не са арийци, но татко много-много не спазваше правилата.

Звънецът отекна някъде из глъбините на къщата. Преди не бях и стъпвала в къща на евреи, а и не горях от желание, но татко настоя да го придружа. Желанието ми беше само да прекарам колкото е възможно по-малко време там.

Зад матираното стъкло се появи по-ярка светлина и към мен се приближи тъмна фигура. Дясното крило се открехна и в светлата ивица се показа един мой бивш състудент от медицинския факултет — един от многото младежи евреи, които вече не бяха желани в университета. Беше напълно облечен, само още запасваше ризата в панталона си.

— Какво искате толкова късно през нощта? — попита той.

Кац заслиза по стълбите зад него, стъпваше съвсем безшумно по дебелия килим, а пешовете на тъмносиния му халат се разпериха зад него. Поколеба се, приведе се като старица, очите му се ококориха. Гестапо ли очакваше?

Татко успя да изкачи стъпалата и застана до мен.

— Прощавайте, Herr Doktor — каза той, подпрян с една ръка на касата на вратата. — Извинявам се, че ви притеснявам толкова късно, но болките са нетърпими.

Щом разпозна татко, Кац се усмихна и ни въведе в къщата. На разминаване бившият ми състудент ме изгледа с присвити очи.

Кац ни заведе в облицования си в дърво кабинет, три пъти по-голям от цялото ни жилище, с лавици за книги по стените и вита стълба, която се издигаше до второ ниво, оформено като тераса с парапет, над нея — още лавици. Кац натисна едно копче на стената и огромният полилей с хиляди кристални висулки, оживя.

Кац сложи баща ми да седне на едно кресло, което изглеждаше по-скоро като трон на кралска особа. Погладих с връхчетата на пръстите си облегалката на креслото — гладка и хладна червена дамаска с втъкани златни нишки.

— Изобщо не ме притеснявате, четях — каза Кац. — Чантата ми, моля, и чаша вода за Herr Оберхойзер — нареди той през рамо на бившия студент.

Младежът стисна устни и излезе от стаята.

— Болките откога са така силни — попита Кац.

Не познавам много евреи, но съм чела много сведения за тях в учебниците и в „Дер Щюрмер“^[1]. Алчни и манипулативни. Владеят пазара на труда за медици и прависти. Но Кац сякаш наистина се радваше да види татко, въпреки че се бяхме натрапили в толкова късен час. Този човек обичаше работата си.

— След вечерята — каза татко и отново притисна корема си.

Почти бях завършила медицинското си образование и можех да се погрижа за татко, но той настояваше Кац да го прегледа.

Докато той се занимаваше с татко, аз изучавах помещението. Камината от черно-бял мрамор, рояла. Книгите по полиците изглеждаха почистени от прахта и излъскани, несъмнено всяка от тях струваше повече, отколкото аз изкарвах на година с рязане на пържоли в месарницата на Onkel Хайнц, където работех на половин ден. Сто на сто имаше някое томче на Фройд, четено и препрочитано, докато се разпадне. На различни места из стаята имаше няколко лампи, които обливаха всичко в светлина и които никой не гасеше, дори и когато не се ползват. Само ако можеше мама да зърне отнякъде това прахосничество.

Кац попипа врата на татко от двете страни и обърна ръката му, за да му измери пулса, и тогава лампите осветиха една едра буква „К“ — монограм от сребристи нишки на ръкава на домашния му халат.

— Причината може би е работата във фабриката на „Хорсшафт“. На ваше място бих напуснал веднага.

Татко потръпна, кожата му прежълтя.

— От тази работа зависи оцеляването ни.

— Е, поне да ви преместят в проветриво помещение.

Бившият студент по медицина се върна с кристална чаша с вода и я остави на масата до нас. Толкова ли не можеше да превъзмогне себе си и да му я подаде? Какво знае той! Татко е на негова страна. Ако не беше толкова болен, сигурно щеше да укрие цял трамвай такива като него във вътрешната ни спалня.

Кац разтръска едно шишенце, та в шепата на татко да падне хапче, а после се усмихна и каза:

— Безплатно е.

Това ли беше номерът — да те примамят, а после да вземат по-скъпо? В нашите учебници се описваха различните стратегии, които евреите използваха, за да ощетят трудолюбивите германци. Бяха на път да превземат света на медицината. Моите преподаватели казваха, че са свидливи и пазят в тайна резултатите от научните си изследвания, а ги оповестяват само сред своите.

Докато татко пиеше лекарството, аз огледах книгите в библиотеката: „Клинична хирургия“, „Етапи на ембрионалното развитие на хората и гръбначните“. Безкрайни рафтове с томове, подвързани в зелена кожа, сред които имаше заглавия като „Атлас на очните болести“ и „Атлас на сифилиса и венерическите болести“.

— Обичате ли да четете? — попита Кац.

— Херта скоро ще завърши Медицинската академия — обясни татко, — по съкратената програма. Интересува се от хирургия.

В няколкото курса по хирургия, които ми беше позволено да запиша, се справях блестящо, но като жена при националсоциализма нямаше да ми позволят да специализирам хирургия.

— Ах, хирургът — усмихна се Кац, — кралят на лекарите, или поне така си мислят хирурзите — измъкна една от зелените книги на лавицата. — Това е „Атлас по обща хирургия“. Чела ли си го?

Нищо не казвах, а той побутваше книгата към мен. Явно някои евреи не се скъпят.

— Като изучиш всичко в него, ще ми го върнеш, а аз ще ти дам друг.

Изобщо не докоснах атласа. Какво ще кажат хората? Аз… да вземам книга от евреин!

— Много сте щедър, Herr Doktor — вметна татко.

— Настоявам — каза Кац, все още протегнал ръка с книгата.

Тежка изглеждаше, с мека кожена подвързия, щампована със златни букви. Дали бих могла да взема такова нещо назаем? Е, да, имах си учебници. Грозни, употребявани, с бележки, писани от други студенти в полетата, и трохи, затъкнати при шевовете. А тази книга беше като произведение на изкуството. Сигурно би ми било приятно да ме видят как я нося, как я мятам небрежно на чина си. Мама вероятно ще се вбеси, загдето татко ми е позволил да я взема, но дори и само заради това си струваше.

Взех книгата от Кац и се обърнах.

— Тя не намира думи — каза татко. — Но чете бързо. Скоро ще я върне.

 

 

Книгата наистина беше полезна, в известен смисъл по-подробна от учебниците, по които учехме в университета. За по-малко от седмица изчетох всичко от „Възпаление и зарастване на тъканите“ до „Рак на лимфната система“. От текстовете и цветните илюстрации научих и повече за състоянието на татко. Епителиома. Саркома. Лечение с радий.

Когато свърших и последната глава от книгата на Кац, „Ампутация и протезиране“, и упражних двата нови хирургически възела, показани там, отидох до къщата на евреина да я върна, с надеждата да получа друга.

Когато стигнах, входната врата беше широко отворена, а войниците от СС изнасяха на тротоара кашони с книги, черната лекарска чанта на Кац и бяла ракитена детска количка — колелата й се въртяха във въздуха. Някой вътре дрънкаше на пианото на Кац мелодия от германска народна песен.

Притиснах книгата до гърдите си и тръгнах обратно към къщи. Кац нямаше да се върне да си я иска. Всички знаехме за тези арести. В повечето случаи ги правеха нощем. Тъжно беше да гледаш как изземат нечии вещи по такъв начин, но евреите бяха предупредени. Знаеха какви са изискванията на фюрера. Това беше неприятно, но не и ново, а и беше добро за Германия.

След не повече от седмица тайничко щях да видя как едно семейство с петима синове и клетка за птици се нанася в същата къща.

 

 

Майка ми се радваше, че работи в месарницата на брат си Хайнц, оттатък моста в „Оберкасел“, един от по-богатите квартали, а намери и на мен работа там. Магазинът беше малък, но Хайнц беше запълнил всеки сантиметър с месо. В предната част на магазина, над витрината, окачваше шунки и ребра, като че бяха чорапи на въже за пране, а в нея слагаше цели прасета с разпорени, широко отворени търбуси. Лъщящите им вътрешности остъргваше и прибираше.

Първия път ми призля от тази гледка, но нали учех медицина, а и се интересувах от хирургия, та след време започнах да намирам красота на съвсем необичайни места. Ребрата в разтворен гръден кош, изящни и светли като слонова кост. Отрязаната глава на теле, отпусната, като че е заспало, а миглите му чернеят на фона на мократа козина.

— Нищо от животното не изхвърлям — често казваше Хайнц. — Всичко използвам, освен квиченето.

По цял ден вареше всякакви свински части и органи, докато стъклата се замъглят и помещението се изпълни с онази особена миризма на нещо сладникаво, но и разложено, каквато само месарниците имат.

Тъй като все повече евреи напускаха града, ние останахме един от малкото добри магазини за месо и търговията се разрастваше с часове. Един следобед Хайнц реши да зарадва клиентите си с една новина, която сподели само с тези, които опашката почти беше притиснала към основния щанд.

— Дами, непременно отидете на площада. Разпродават всичко от складовете. Чух, че Frau Брант е намерила палто от самур с копринена подплата. Побързайте.

Никой не каза на глас, че продават вещи, конфискувани от евреите, но всички знаехме.

— Ужасно е, че отнемат така собствеността на хората — каза Tante Илза, съпругата на Хайнц, която правеше всичко възможно да не се задържа много в магазина. Но когато все пак идваше, винаги ми носеше бурканче от своя ягодов мармалад, за който веднъж я бях похвалила. Илза се беше загърнала плътно в палтото си, нищо че навън беше доста топло, и се задържа само две минути. — Грях е да се ровиш във вещите на хората, като че са мъртви.

Tante Илза плащаше голяма част от разходите за моето следване. Приличаше на добронамерена богомолка — висока, слаба, нежна, главата й бе някак твърде малка за тялото, а и беше наследила сериозно състояние от майка си и го харчеше с размах, независимо колко мърмореше Onkel Хайнц.

Хайнц се усмихна, малките му свински очички потънаха между гънките на тлъстото му лице и каза:

— О, не се тревожи, Илза, те може би вече наистина са мъртви.

Клиентите сведоха очи, но аз знаех, че всъщност е прав. Ако Илза не внимаваше, и нейните скъпоценни вещи щяха скоро да се окажат на площада, редом с тези на евреите. Златното кръстче на шията нямаше да я предпази. Дали Илза знаеше какво прави Хайнц в хладилното помещение? Сигурно усещаше инстинктивно, както телетата усещат кога е денят на заколението и още от сутринта стават неспокойни.

— Ти отрони сълза, когато затвори магазинът на евреина Кристел, Илза. Собствената ми жена дружи с евреите и купува от конкуренцията. Това се казва лоялност, nicht^[2]?

— При него има от онези по-дребните кокошки, които много обичам.

— Имаше, Илза, имаше. Такива неща изобщо не са в интерес на бизнеса ми. Скоро ще видим името ти в Pranger-Liste.

Стиснах зъби, за да не се обадя, но аз вече бях видяла името на Tante Илза в Pranger-Liste — списъка на позора, с имената на германките, които пазаруват в еврейски магазини, разлепяха го из града и зачеркваха имената с дебела черна ивица по диагонал на листа.

— Жената на Кристел няма да я видиш тук, нали? — продължи Хайнц. — Слава на Бога. А вече няма да видиш и Frau Цатес. Иска зелка, но плаща само за половинка. Кой купува половин зелка? Ако я разрежа, кой ще купи другата половина? Никой.

— А защо да купува цяла, като й трябва само половинка? — попита Илза.

— Mein Gott!^[3] Нарочно го прави. Толкова ли не разбираш?

— Махни си палеца от кантара, Хайнц. Иначе скоро никакви клиенти няма да имаш.

Ние с мама оставихме Илза и Хайнц да се заяждат и се отправихме към площада, където беше разпродажбата. Мама рядко имаше време за пазаруване, защото всяка сутрин ставаше в пет и трийсет, за да кърпи чужди дрехи, преди да тръгне да чисти къщи или да помага в магазина. Благодарение на икономическото чудо на фюрера тя вече работеше по-малко часове следобед, но в края на деня пак беше уморена. Докато пресичахме улицата, тя хвана ръката ми и усетих колко беше загрубяла кожата й. Сърце не ми даваше да погледна поразените й от дерматита ръце, кожата, която беше зачервена и се лющеше от чистенето на тоалетни и чинии. Всичкият ланолинов крем на света не можеше да ги излекува.

На площада се бяха събрали хора и гледаха как войниците от Вермахта разделят вещите — домакинските принадлежности хвърляха на големи купчини, а по-фините стоки излагаха по маси. Усетих, че пулсът ми се усилва, когато приближих до купищата вещи, разпределени според употребата и пола. Обувки и чанти. Щайги с евтини бижута. Палта и рокли. Не всички бяха стилни, но ако се поразрови малко човек, можеше да намери стоки на най-добрите марки почти за без пари. Това повиши настроението на мама и тя започна да избира вещи за нас и да ги трупа на купчинка.

— Я виж, „Шанел“ — показах й червена шапка.

— Без шапки — отвърна тя. — Да не искаш да хванеш въшки? А и защо ти е да покриваш косата си, тя е най-ценният ти актив.

Този комплимент ме зарадва и аз захвърлих шапката обратно на купчината. Въпреки че косата ми, дълга до рамото, не беше сламеноруса, повечето хора биха казали, че на подходяща светлина е меденозлатиста, което беше добре, защото всяко германско момиче искаше да има руса коса, а употребата на перхидрол не се препоръчваше.

Подминахме могила, издигната от платна и картини в рамки. Най-отгоре лежеше картина с двама мъже, които се прегръщаха. Платното беше нанизано на копието на някаква скулптура отдолу.

— Господи, еврейското им изкуство — каза възмутено мама. — Не могат ли просто да закачат календар на стената като всички нас?

На връщане от аптеката татко ни видя и дойде при нас. В този ден браздите по лицето му изглеждаха още по-дълбоки. Тежка нощ на дивана.

Взех един албум от масата до мен и разлистих страниците — черно-бели снимки на някой, който е прекарал ваканцията си край морето.

— Това е възмутително — каза татко. — И вие двете твърдите, че сте християнки.

Не одобряваше, разбира се. Защо ли изобщо се спря да говори с нас? Метнах албума на нашата купчинка.

— Антон, може ли малко по-спокойно? — каза мама.

Изпод куп платна в рамки измъкнах една картина, част от композиция от две платна изобразяващи пасящи крави. Добра изработка, дори шедьовър вероятно. Традиционно германско изкуство. Точно такова, каквото Министерството на пропагандата смяташе за подходящо, каквото всяка културна жена би трябвало да притежава.

— Какво ще кажеш, Mutti?

Мама посочи с пръст кравите и се засмя:

— Охо, това си ти, Kleine Kub!

Това беше нежното обръщение на майка ми към мен — Kleine Kub. Кравичка. Като дете имала кафява крава и аз съм й напомняла за нея. Отдавна се бях примирила, че не съм толкова изтънчена и руса като майка си, но от това прозвище още ми горчеше.

— Не наричай Херта така — каза татко. — Никое момиче не заслужава да го наричат „крава“.

Подкрепата на татко ме зарадва, макар че той беше един нарушител, слушаше чужди радиостанции и четеше всеки чужд вестник, до който успяваше да се добере. Взех двете картини и ги поставих на нашата купчинка.

— Къде ли са собствениците на всички тези неща? — попитах, макар че в общи линии се досещах.

— В KZ^[4], предполагам — отвърна мама. — Сами са си виновни. Можеха да се свият малко. Да заминат за Англия. Не работят, това е проблемът.

— Евреите си имат професии — намеси се татко.

— Да бе, как не, само че какви професии имат? Адвокати, нали? Та това всъщност не е работа. Те притежават фабриките, но работят ли? Не. По-скоро бих работила на десет места, отколкото за тях.

Мама извади от една купчина домашен халат и го вдигна високо.

— Това ще ти стане ли, Антон?

Дори и да не бяхме видели сребристото „К“ на ръкава, и двамата с татко знаехме кой е бил предишният собственик.

— Не, благодаря — каза той, а мама остави халата и отмина, но продължи да рови из купчините.

— Сигурен ли си, татко? — Взех халата и го побутнах към него. — Хубав е.

Татко отстъпи крачка назад.

— Какво се е случило с теб, Херта? Къде е моето момиченце, което първо се втурваше да помага на хората в нужда. Кац беше човек, от когото можеше да научиш много.

— Все същата съм си.

Ясно беше, че не ме подкрепя, че дори не ме харесва особено, но трябваше ли да го обявява на всеослушание.

— Кац беше способен да проявява съчувствие. Лекар, лишен от любов, е просто един механик.

— Разбира се, че проявявам съчувствие. Знаеш ли какво е да си способен да промениш човешки живот само с тези две ръце?

— Ти никога няма да станеш хирург, докато Хитлер определя правилата. Не разбираш ли? Как може да сте толкова твърдоглави и ти, и цялото ви поколение?

Колкото и да ми беше неприятно, трябваше да призная, че е прав за това с хирургията. Бях една от малкото жени в университета и беше цяло щастие, че ми позволиха да специализирам дерматология, а за хирургия и дума не можеше да става, пък и бях взела изпит само по обща хирургия.

— Всички трябва да се жертваме, но Германия се променя благодарение на моето поколение. При тази бедност, която ни остави вашето…

— Хитлер е пагубен за всички нас, той просто взема каквото си поиска…

— Тихо, татко — казах. За него беше много опасно да говори такива неща пред хората. Дори си позволяваше да разказва анекдоти за лидерите на Партията. — Хитлер е нашата надежда. За нула време ще разчисти всички боклуци. Прав е да взема каквото му трябва. Германия не може да процъфтява, ако не разполага с територия, на която да се развива. Никой няма просто така да ни даде земите, които сме загубили.

Много родители се бяха научили да внимават и да не влизат в конфронтация с децата си от страх да не ги издадат, но не и моят баща.

— Той убива Германия, за да задоволи собствената си суета.

— Тази война ще свърши до няколко седмици. Ще видиш — казах.

Той махна отчаяно с ръка и се обърна да си върви.

— Прибери се направо вкъщи и си почини преди следобедното кафе, татко.

Запъти се към къщи и на косъм се размина с един трамвай. Трябваше да поспи. Ракът вилнееше из тялото му. Дали Кац щеше да успее да му осигури още няколко години живот? Тези мисли бяха загуба на време. Върнах се при купчините и се заех да търся учебници по медицина.

Мама се приближи с бързи стъпки към мен.

— Намерих сапун с аромат на рози и… един тостер.

— Не се ли тревожиш за татко, Mutti? Някой ще го докладва. Предчувствам го.

Въпреки че и двамата ми родители бяха чистокръвни германци и неопетненото им родословие можеше да се проследи до 1750 година, баща ми не можеше да прикрива, че изобщо не споделя идеите на Партията. Той все още поставяше традиционния трикольор на прозореца до новия червен партиен флаг на мама, а тя все го местеше на страничния прозорец. Никой не го забелязваше сред морето от знамена със свастики, развени от всяка къща, но беше въпрос на време някой да го издаде.

— Ja, feind birt mitt, Herta^[5] — каза мама и ме придърпа към себе си. — Не се тревожи за това, Kleine Kub, съсредоточи се върху работата си.

— Позволяват ми само дерматология…

Мама стисна ръката ми.

— Престани. Скоро ще работиш с най-добрите и най-умните. Ще можеш да постигнеш всичко, което искаш.

— Някой трябва да държи татко изкъсо.

Мама се извърна настрана.

— Какво ли ще кажат хората, ако имаме такива неща в дома си? — държеше тостера и клатеше глава.

Платихме за избраните вещи: тостера, албума, картините и една яка от норка — която дори още имаше глава със стъклени очи. За такъв луксозен аксесоар мама беше готова дори да хване въшки. Войниците хвърлиха в чувала и една медицинска диплома в рамка, която мама каза, че ще използва за сертификата си за чиста арийска кръв, както и едни платнени спортни обувки за мен. Всичко това само за десет марки. Рядко имахме хляб за тостера, а и мама не можеше да си позволи да ходи по места, където да носи яка от норка, но си струваше — дори само заради усмивката на лицето й.

 

 

А аз се радвах, че имам гуменки за бригадата идната седмица: бях назначена като надзирател на девойките в младежкия лагер „Разцъфтяла младост“, разположен сред борова гора на половин ден път с влак на север от Дюселдорф. Лагерът беше под ръководството на секция „Вяра и красота“ към Съюза на германските девойки, БДМ^[6] — подразделението на Младежкото движение на Националсоциалистическата германска работническа партия. В секцията „Вяра и красота“ членуваха по-големи момичета, за да се научат да бъдат добри домакини и майки. Целта на тази бригада беше да въведе по-малките в организацията и моето задължение като ръководител на звено беше да се грижа за момичетата в моето спално помещение, което никак не беше лесна работа.

Ръководителите на звена получаваха задачи за деня и мен изпратиха в бараката за изкуство и занаяти, а това беше абсолютно нелепо разпределение, защото аз считах рисуването на аматьорски акварели и тъкането на ширити за абсолютна загуба на време. А това, в което действително бях добра, далеч не беше в областта на изкуствата. С моето медицинско образование трябваше да ме сложат да ръководя работата в лазарета, но е дълг на всеки да служи там, където е необходим. Добре че поне сградата на помещението за изкуства беше с гледка към езерото, което отразяваше жълтите и червените багри на дърветата край него.

Един следобед там при мен дойде Пипи, другото момиче, назначено в помещението по изкуства и занаяти. Познавах Пипи, откакто заедно влязохме в БДМ, и независимо че беше няколко години по-млада от мен, бяхме добри приятелки, за малко дори щяхме да станем „най-добри приятелки“, а явно беше важно всяко момиче да си има най-добра приятелка. С Пипи бяхме постигнали всичко в БДМ заедно: едновременно ни награждаваха с всички емблеми и нашивки. Редувахме се да носим флага по време на събранията. По време на бригадата се хранехме заедно и дори заедно разчиствахме работните маси в помещението за изкуства и занаяти.

— Да побързаме — казах аз. — Ще вали.

Пипи събираше ножиците от масите и ги пускаше в металните кутии за инструменти, поставени в различните части на помещението. Но ужасно се бавеше.

Посочи ми с кимване нещо, което виждаше през прозореца.

— Виж кой ни чака.

В края на гората две момчета — едното русо, другото тъмнокосо — стояха край една гребна лодка, извлачена на брега и оставила дълбока диря. Разпознах ги — звеневи от съседния лагер за момчета, облечени в униформите на лагера: кафяви ризи и къси панталони. Бяха от гребците. При това бяха хубави момчета. В германските младежки лагери не се допускаха участници с ниски нива на расовата чистота, така че всички бяха привлекателни, гарантирано чисти арийци. Не се налагаше да измерваме главите и носовете си с дебеломери и кранимери. Всички бяхме представили свидетелства за чиста генетична история.

Момчетата се суетяха около ключовете за греблата и от време на време поглеждаха към занаятчийската барака.

— Нали знаеш какво искат тези момчета, Пипи?

Пипи огледа лицето си в огледалото над мивката. До него имаше окачен плакат с надпис: „Помни! Ти си германец! Пази кръвта си чиста!“.

— Е, и какво? Просто искам да опитам. Забавно е.

— Забавно ли? Не можем и една щафета да завършим, без някоя двойка да се скрие в гората.

Е, какво вълнуващо има в едно щафетно бягане, ако никой не спечели.

В „Разцъфтяла младост“ насърчаваха персонала да си затваря очите, ако се случи двама арийци да се съберат в двойка. Ако в резултат на това имаше бременност, изпращаха майката в луксозен санаториум и всички приветстваха раждането на здраво дете, независимо дали майката е омъжена. Това, дето всичко се въртеше около децата, беше разбираемо, няма съмнение, в крайна сметка за бъдещето на Германия трябваше да населим територията на страната. Но тъй като моето внимание беше изцяло съсредоточено върху желанието ми да стана лекар, не можех да си позволя бременност. Измъкнах ножицата от една метална кутия и я скрих в джоба на шортите си.

Пипи ококори очи.

— Ти правила ли си го? — попита тя небрежно.

— Болезнено е, пък и… каквото и да говорят, ако забременееш, те изключват от БДМ и те изпращат във Верингероде, на края на света.

Пипи извади няколко пощенски картички от джоба на панталона си. Изгледи от луксозната сграда на дома за майки с деца Lebensborn^[7]. На едната се виждаше медицинска сестра, застанала до бебешка люлка с драпирани дантели на тераса, оградена с дървета, под флага на СС.

— Казват, че било като на почивка — каза Пипи, — получаваш най-доброто. Месо. Истинско масло…

— Може и така да е, но бащата няма никаква роля. Щом детето се роди, го вземат и го дават за отглеждане от непознати.

— Херта, способна си всичко да полееш със студена вода. — Пипи размаха картичките пред лицето си като ветрило.

Момчетата довършиха каквото правеха там с подпорите на греблата и застанаха с ръце в джобовете. Опитах се да се позабавя и да изчакам да си тръгнат, но все пак беше време да се прибираме.

С Пипи тръгнахме една до друга към нашето спално помещение. Обърнахме се и видяхме, че момчетата вървят след нас и все повече ускоряват крачка, Пипи прехапа устна, за да скрие усмивката си.

— По-бързо — казах аз и задърпах Пипи за ръката.

Момчетата набраха скорост и ние с Пипи побягнахме към гората. Аз зарязах пътеката и се втурнах през гората, сред ниски храсти и бодливи шипки, докато Пипи, която иначе беше ненадмината в спринта, сериозно изостана. Докато бягах, върхът на ножицата се забиваше в крака ми. Защо ли това ме караше да се чувствам така странно жива?

Заобиколих едно изоставено спално помещение, докато стигна далечния му край, до брега на един бързей, и приклекнах на обраслия с мъх бряг. Докато си възстановя дишането, оставих ножицата до мен и огледах раната на бедрото си. Беше повърхностна, но кървеше изненадващо обилно. Дори и през шума на водата чух, когато момчетата настигнаха Пипи.

— Колко бързо бягате — каза тя през смях.

Тримата се изкачиха тромаво по стълбите и влязоха в спалното, а аз се опитах да потуша ревността, която се надигаше в мен. Какво ли е да целунеш такова красиво момче? Дали трябваше да доложа на началника си, ако Пипи поддадеше. Чух гласа на Пипи:

— О, колко добре се целуваш!

Дочувах скърцането на пружини, смеха на Пипи, който ставаше все по-неудържим, а после и стоновете на едното момче. А другият къде беше? Гледаше ли?

Пипи оказа срамно незначителна съпротива, до мен достигаше вече тежкото им шумно дишане. Как можа?

— Не може да си останеш с дрехите — каза едното момче.

— Тук е много мръсно — отвърна Пипи.

Стараех се да не мърдам, защото всяко движение щеше да издаде местоположението ми. На Пипи отначало явно й харесваше, но по-късно се разколеба.

— Недей, моля те — каза. — Трябва да се прибирам…

— Не е честно, стигнахме чак дотук…

— Боли ме — извика тя. — Херта!

Приятелите си помагат, но аз я бях предупредила. Защо не ме послуша? Проявяваше слабост, нямаше никаква дисциплина.

— Помощ! — извика Пипи. — Помогнете ми…

Би било опасно за мен, ако се отзова на молбата й, но не можех да я изоставя в такава ситуация. Грабнах хладната тежка ножица и се запромъквах по изгнилите стъпала на бараката. Вече беше почти тъмно.

Мрежестата врата беше свалена и захвърлена настрана, така че и отвън се виждаше всичко. Беше пълно с ръждясали железни кревати, обърнати настрани, а Пипи лежеше на единственото хоризонтално легло. Разпадаше се, а дюшекът му беше лекьосан и разкъсан. Едно от момчетата лежеше върху нея, оголените му задни части бяха толкова бледи, че синееха в сумрака, бяха гладки и мускулести, стягаха се при напъните, които караха Пипи да вика. Второто момче, тъмнокосото, стоеше до главата й и притискаше раменете й с ръце. Влязох и тръгнах към тях, като внимавах да прескачам дупките по пода, където дъските липсваха.

— Престани — казах.

Лицето на тъмнокосото момче се озари, като ме видя, сигурно се надяваше, че и той ще има възможност. Размахах сребристата ножица, която в полумрака изглеждаше тъмносивкава.

— Тя не се шегува — каза тъмнокосото момче и пусна раменете на Пипи.

Русият се хвърляше още по-ожесточено, страхуваше се, че Пипи ще успее да се измъкне.

Приближих още малко.

— Махни се от нея — казах.

— Да вървим — подкани го тъмнокосото момче.

Русият се отдръпна от Пипи, бързо взе шортите си от пода и двамата се изнизаха от помещението, колкото може по-далече от ножицата ми. А Пипи само лежеше на дюшека и плачеше. Развързах кърпата от врата си и я поставих на леглото.

— С това може да се почистиш.

Обърнах се и излязох да проверя дали момчетата са си отишли. Бяха получили каквото искаха и нямаше да се върнат, а аз тръгнах към потока. Хванах в едната ръка ножицата, а с другата опънах дългата си коса на опашка и я отрязах. Почувствах облекчение, всички мускули в тялото ми се отпуснаха, продължих да режа, опипвах косата си, та да не се изплъзне някой кичур, накрая косата ми беше останала на дължина около четири-пет сантиметра навсякъде. Хвърлих отрязаната си коса в бързея и я проследих надолу по течението, носеше се по повърхността, промъкваше се покрай камъните и накрая потъна в тъмнината.

Помогнах на Пипи да стигне до нашето спално помещение. През много сълзи ми благодари и призна, че е трябвало да ме послуша. Обеща да ми пише, когато се прибере у дома в Кьолн.

Родителите й дойдоха на следващия ден да я приберат и не бяха особено щастливи, ако можеше да се съди по грубото им държание. Гледах я как се отдалечава, а тя махаше през задното стъкло на колата — единствената ми приятелка си замина.

През останалите дни от престоя си държах ножицата подръка, но в крайна сметка остриганата ми саморъчно коса постигна целта — момчетата ме оставиха на мира. Когато лагерът приключи, половината момичета от моето спално се върнаха по домовете си, изпълнени с надежда да са забременели, а аз напуснах лагера доволна, че нито една от яйцеклетките ми не е оплодена.