Марта Хол Кели
Люляковите момичета (29)

29
Керълайн

1945 година

Влязох в къщата след сестрата, фелдшерът беше в кухнята в дъното на коридора. Още от входната врата видях разпилените по пода картофи и лъскавото петно от зехтин на плочките. Как можах да оставя Пол сам? Нали доктор Бедро ме беше предупредил?

Като наближихме кухнята, видях, че Пол седи на стол до масата и една сестра мери пулса му. Топла вълна обля ръцете ми.

— О, Пол! Добре си! Слава богу!

Пол вдигна поглед към мен. Плакал ли беше?

— Опитахме се да ти се обадим, Керълайн. Няма да повярваш! Това е почти като сън.

Поклатих глава.

— Не разбирам.

— Позвъниха на вратата — каза той, — всичко това е толкова… сюрреалистично.

— Кой позвъни на вратата, Пол?

— Рина.

— Рина е позвънила на вратата, но как така? Странни неща говориш…

— Току-що я отведоха горе.

— Тя се е върнала, така ли?

Гласът ми звучеше някак далечен и чужд.

Пол затърка едно петънце на покривката.

— Била е в американска болница.

Щастлив ли изглеждаше? Не, всъщност, не. Всичко това беше толкова объркващо.

— Не можа да говори много. Май я е прибрало някакво германско семейство.

Опрях се на касата на вратата, за да не се строполя на пода.

— Прекрасно. — Само това успях да измисля. — Сега май е по-добре да тръгвам.

Обърнах се и излязох.

— Керълайн, чакай — опита да ме спре Пол. — Къде отиваш?

— Всичко става много сложно, Пол.

— Зная, Керълайн. Много съжалявам. Рина е била в болница няколко седмици. Била е много зле, не е можела да говори.

Много съжалявам. Как мразя този израз. Колко ли пъти го бях чула, когато татко почина? Je suis désolé. Много красиво звучи на френски, но това допълнително влошаваше положението.

— Е, трябва да се прибера у дома.

Нуждаех се от време да помисля, а не исках да се сривам пред него. В края на краищата жената беше жива, не беше загинала трагично в концентрационен лагер. Сигурно и тогава, докато говорехме, е лежала горе, в леглото на Пол.

Погледът на Пол се зарея към разпилените картофи на пода.

— Да, ще говорим утре.

— Исках да кажа, у дома в Кънектикът.

— Не можеш да си тръгнеш сега — запротестира Пол. — Това е тежък шок за всички ни.

— Сега не мога да мисля разумно. Ще си вървя.

Защо не протягаше ръце към мен? Защо не ме молеше да остана?

— Ще говорим утре, тогава ще решим — каза Пол, все още като прикован към стола.

Някак успях да стигна до колата, а после и до жилището на майка и там вече се отдадох на доброволно отшелничество. През повечето време лежах в леглото си, облечена в долнище на пижама и ризата на Пол, която бях донесла от неговата къща. Телефонът в кухнята звъня настоятелно няколко пъти, докато накрая станах, вдигнах слушалката и го оставих отворен. Si vous souhaitez faire un appel, s’il vous plâit raccrochez et réessayer^[1], повтаряше автоматичен запис в слушалката, а после се чуха няколко кратки пиукания и това беше.

По няколко пъти на ден се звънеше на вратата, но аз не отварях.

Денем се самобичувах (оставях чая си да изстине и слагах твърде много мляко, та да е колкото може по-блудкав), после се потапях в предположения какво можеше да се случи. Да, това можеше да бъде вечна любов. Можеше да има сватба. Бебе. Та наистина ли бях прахосала половината от среброто на майка, за да върна към живота съпруга на друга жена? Бети се оказа права. Бях си пропиляла времето.

Една сутрин майка отвори вратата на жилището и застана в рамката на вратата на моята спалня, а от чадъра й се стичаше вода по пода.

Майка. Ами да, съвсем бях забравила, че ще идва.

— Навън е същински потоп — съобщи тя.

Чудесно, помислих си, тъкмо и другите са принудени да си стоят вкъщи и им е неприятно, както на мен.

— За бога, Керълайн, какво се е случило? Болна ли си? Защо не вдигаш телефона?

Може и да не съм французойка, но нямам ли право понякога да си лежа в леглото и да се вкисвам в соса на собственото си отчаяние?

— Съпругата на Пол се върна — съобщих аз.

— Моля? От отвъдното ли? Та как е възможно? Къде е била през всичкото това време?

— Не зная. В някаква болница.

— Това не е за вярване. Но както и да е, ти трябва да се вземеш в ръце.

— Не мога — отвърнах и дръпнах завивката, за да покрия раменете си.

— Сега ще си вземеш вана, а аз ще ти направя чай. Една вана прави чудеса.

С майка не може да се спори. А и за ваната беше права. Появих се след това в чиста пижама и седнах до металната градинска маса в кухнята.

— Знаех си, че това няма да го бъде — казах. — Не ми е писано да съм щастлива.

Майка сложи пред мен чаша с пакетче чай „Ърл Грей“ на „Мариаж Фрер“ и чайник с гореща вода.

— „Но скръбта е знание…“^[2]

— Моля те, майко, спести ми Байрон поне сега. Цялата тази работа си беше абсурдна фантасмагория. Как можах толкова да се отплесна? Трябваше да се усетя. Толкова много усилия положих, за да се получи.

— Е, какво като има съпруга, това не значи, че не можеш да бъдеш с него — каза майка.

Само от няколко часа беше във Франция, а моралният й компас вече се беше размагнитил.

— Сигурно. Но защо трябва винаги да е толкова трудно, майко? Постоянно се появяват спънки.

Някой позвъни на вратата.

Протегнах ръка да хвана китката на майка.

— Не отваряй.

Въпреки това тя тръгна към вратата и аз вече съжалих, че й предложих да дойде във Франция.

— Който и да е, няма ме — викнах след нея.

Майка отвори. Чух някаква жена да се представя като Рина.

О, господи, Рина! Само не тя.

Майка се върна в кухнята, а Рина я следваше по петите. Майка отиде в другата стая и ни остави сами. Рина стоеше до вратата в памучната си рокля, която висеше на нея като мокро пране, от бието се виждаха острите ръбове на ключицата й, а под нея — вдлъбнатина колкото паница за супа.

— Извинявайте, че прекъсвам чая ви, Керълайн — каза като уморена ученичка, на лицето й бяха останали само очи и хлътнали бузи. — Опитах се да се обадя.

Тя погледна към телефона и слушалката, все още опряна на вилката.

— А… — казах аз.

Рина се размърда в обувките си.

— И Пол съжалява. И той се опита да ви се обади…

— Заповядайте, седнете — казах аз.

Рина прокара пръст зад ухото си, като да затъкне кичур коса, явно стар навик, от времето, когато там е имало коса, която да закрепва зад ухото.

— Няма да ви отнема много време. Исках само да ви кажа колко съжалявам.

— Съжалявате?!

Сипах си вода върху муселиновото пакетче. Мирисът на бергамот предизвика у мен болезнен копнеж по онези плодови фунийки на Серж.

— За това как се обърнаха нещата — каза тя.

— Няма за какво да се извинявате, Рина.

— Може би ще поседна. Няма да ви бавя.

— Разбира се — отвърнах. — Ще пиете ли чай?

— Не, благодаря. Все още не мога да поемам много. Казах на Пол, че трябва да дойде да ви види. Да обясни…

Опитах се да отпия от чая си, но не виждах чашата, главата ми пулсираше така, че погледът ми се беше замъглил.

— Опасявам се, че Пол не се радва да ме види — продължи тя.

Някъде навън на улицата се чуваха детска глъчка и смях, гласовете им ехтяха сред стените на сградите, докато те се плискаха в дъжда.

— Сигурно ви се иска да бях умряла все пак — каза Рина. — Повярвайте ми, и аз много пъти съм си го пожелавала. Ако можех, бих пратила някаква вест. Но беше чист късмет, че изобщо оживях.

— Разбирам.

— Не, не мисля, че разбирате. Та как бихте могли? Съвсем случайно се отклониха от обичайната процедура. Бяха ни взели обувките, така че ние знаехме.

— Рина, не е нужно да…

— Бяха ни качили на влака от „Майданек“ към някакъв помощен лагер, ние така си мислехме. Влакът намали скоростта си някъде из Полша и ни накараха да слезем.

Рина замълча и се загледа през прозореца.

— Болна бях. Мисля, че беше тиф. Така че едва се движех, когато ни подкараха през гората. Навсякъде край нас имаше разпилени банкноти. Сигурно хората преди нас са ги хвърляли. Вероятно за да не им ги вземат германците. Някой прошепна, че сигурно отиваме някъде да работим, но аз знаех. Стигнахме до някакъв навес и ни казаха да се съблечем.

— Моля ви, Рина, не е нужно да ми казвате…

— Извинявайте. Тежко ли е да слушате всичко това?

Поклатих глава: „Не“.

— Стана толкова бързо. Подредиха ни на ръба на огромен трап…

Рина загуби мисълта си и погледът й се зарея нанякъде. След малко продължи:

— Момичето до мен, щом видя какво има в трапа, изпищя. Майка й я прегърна и тях двете първи ги разстреляха. От изстрелите те паднаха върху мен и ние трите се плъзнахме в калта по стената на трапа…

Рина отново замълча, аз почти не мигвах, от страх да не я прекъсна.

— Лежах неподвижно, докато върху нас падаха още тела. Скоро изстрелите спряха, а аз знаех, че пада нощ, защото светлината, която проникваше през пролуките между труповете върху мен се превърна в сумрак. Изпълзях от ямата, когато стана съвсем тъмно, и затърсих из навеса някакви дрехи. — Рина се загледа в тавана. — Да можехте да видите звездите през онази нощ, разсипани по небето, струпани на огромни купчини. Сякаш наблюдаваха, гледаха всичко това и тъгуваха, че няма как да помогнат. Тръгнах през гората и стигнах до една къща, на някакъв селянин и жена му. Те ме прибраха. Германско семейство. Синът им бил убит на Източния фронт, в битка с руснаците. Отначало жената се страхуваше, че ще й открадна часовника. Хубав часовник беше, подарък от сина й, а и часовниците по това време бяха ценно разменно средство. Но се оказаха много мили хора. Сложиха ме в леглото на сина си и се грижеха за мен, като че бях тяхно дете. Хранеха ме с топъл хляб и сладко от ягоди. Отблагодарих се за гостоприемството им, като ги заразих с болестта си.

Подадох на Рина салфетка, а тя я допря до едното си око, после до другото.

— Старецът умря първи. Когато дойдоха руснаците, аз предупредих, че всички сме болни от тиф, но те метнаха някакъв парцал на лицето ми и все пак ме изнасилиха. После изнасилиха и жената на фермера и й взеха часовника. Тя умря по-късно същата нощ. Не помня много от случилото се след това, само откъслечни проблясъци, свестих се едва тук, в болницата. Затова, разбирате, бих дошла и по-рано, но беше…

— Ужасно съжалявам за това, което ви се е случило, Рина, но защо ми разказвате всички тези неща?

— Знам какво означава Пол за вас…

— Нима ви е казал?

— Още щом се върна от Ню Йорк. Тогава не ме интересуваше много, но сега нещата са различни.

Разбира се, че нещата бяха различни. И то дотолкова, че никой от нас не можеше да ги върне назад.

— Много ми се иска да ви зарадвам, Керълайн, но не мога да се откажа от Пол. Някога може би, но не сега.

Рина се държеше за ъгъла на масата. Трябваше да си почине.

— Мисля, че е най-добре да се приберете у дома при него, Рина.

— Да, но трябва да ви кажа нещо.

Какво, нима имаше още?

— Не мисля, че…

— Все още не съм казала на Пол.

Тя се надигна с цялото си тяло, за да си поеме въздух.

— Рина, наистина няма…

— Първо отведоха Пол. Аз бях много болна, изобщо нямах апетит. Мислех, че е грип, но после открих… открих, че съм… че очаквам дете.

Земята спря за миг, увисна във въздуха. Очаква дете ли? Този прекрасен френски израз.

— Че сте бременна ли?

Рина улови погледа ми и едва забележимо кимна.

— То беше ли…? — започнах, преди да успея да се овладея.

— Негово ли? — Рина дълго гледа ръцете си. — Как да кажа… войната причинява на хората странни неща. В нашия случай тя ни сближи. Детето трябва да е знаело какво предстои. Тя се появи в деня, в който Гестапо дойдоха за мен. Сутринта на Великден.

Тя ли? Нима Пол имаше дъщеря? Притиснах изстиналите си пръсти към устните си.

— Бяха ни предупредили, че ще има акция. Баща ми взе детето, каза, че знае някакъв манастир и щял да го занесе там. Отнесе я в кутия за обувки. Толкова беше малка.

— Къде?

— Не зная, дойдоха за мен още същата вечер. Баща ми така и не се върна.

— Ужасно съжалявам за загубата ви, Рина, но аз…

— Манастирът бил изоставен по време на войната, затова сега пиша писма до сиропиталищата, а Пол ми беше казал…

— Не съм в позиция да помогна, ако това имате предвид.

Станах и занесох чашата за чай в мивката.

— Разбирам нежеланието ви, Керълайн. Ако бях на ваше място, и аз нямаше да искам да се замесвам. Но ако размислите…

— Скоро заминавам за Ню Йорк — казах.

Бях се опряла с една ръка на хладната порцеланова мивка.

Рина се изправи.

— Разбира се. Благодаря ви за отделеното време, Керълайн.

Изпратих Рина до вратата, а след това я гледах през прозореца, докато сви по съседната пресечка, заслонила глава с дамската си чанта, за да не я мокри дъждът.

Мисълта да използвам контактите си в сиропиталищата, за да издиря детето на Пол и Рина, ме върна в леглото. Въпреки че преди говореше друго, явно в живота на Пол в края на краищата имаше място за дете. Защо да си правя труда да търся дъщеря му? През цялото това време Пол всъщност не се съобразяваше особено с моите чувства. Веднъж се бях забъркала в подобно нещо, но си бях научила урока. Имаше достатъчно частни детективи, които си изкарваха хляба с това да издирват изгубените любими хора. Много от тях щяха да се справят по-добре от мен.

Когато вечерният сумрак се настани и в нашето жилище, вече бях решила: Пол и Рина остават сами в това.