Марта Хол Кели
Люляковите момичета (24)

24
Керълайн

1944-1945 година

На 25 август Роже ми позвъни по телефона в „Хей“ и каза, че войските на Свободна Франция и американските войски са вече в предградията на Париж.

Отново бяхме в играта.

Беше събота, така че движението към града не беше много натоварено и аз карах по „Таконик Стейт Паркуей“, натиснала педала на газта до дъно, и изпреварвах със свистене другите коли по магистралата, докато накрая не видях в огледалото за обратно виждане мигащите сини светлини. Но щом обясних на полицая с детско личице защо толкова бързам, той включи синята лампа и ме ескортира до Консулството.

В кабинета на Роже поглъщахме жадно всички източници на сведения, до които можехме да се доберем: четяхме телеграми и каблограми и същевременно слушахме радио. Когато нашите войски стигнаха до Триумфалната арка, ние полудяхме от радост и веднага се свързахме по телефона с Бордо и Лондон. Американските войски, придружавани от генерал Дьо Гол и частите на Свободна Франция, навлезли в Париж от юг, по „Шанз-Елизе“, в джипове и пеша. Цели тълпи парижани се стичали по улиците и скандирали: Vive la France! Граждани, доскоро скрити в домовете си, пощурели от радостта на освобождението, заливали като мощен поток улиците на Париж, въпреки че немски снайперисти и танкове все още гърмели оттук-оттам. Не след дълго германците вдигнали белите знамена от бункерите си и се предали, а собствениците на ресторантите извадили от избите последните запаси от шампанско и цял Париж полудял от щастие.

По-късно същия ден гледахме от прозореца на кабинета на Роже как Лили Понс, звездата на операта „Метрополитън“, пее „Марсилезата“ пред трийсетте хиляди нюйоркчани, изпълнили площада на „Рокфелер Плаза“, за да отпразнуват победата.

Всички мислехме, че е въпрос на време Хитлер да капитулира и Берлин да падне. Съюзниците щяха да освободят всички концентрационни лагери. Изпращах телеграми и писма до всички възможни центрове за репатриране из цяла Франция да търся някакви сведения за Пол. Как ли щеше да се върне в Париж?

 

 

Въпреки че Франция вече беше свободна, войната се проточи още дълго. Дойде април, следващата година. Аз бях седнала на масата в трапезарията в „Хей“, още по пижама, и пишех съобщение за сираците в Свободна Франция, което трябваше да излезе по вестниците:

ДНЕС Франция има спешна нужда от следните продукти от първа необходимост: ориз, подсладено какао, пълномаслено мляко на прах, сушени плодове. Чай и кафе за по-големите деца също биха били от полза…

Колко ли време мина, откакто получих онова първо писмо от Пол? Нито едно от запитванията ми не даде резултат. Последната снежна буря за годината тъкмо беше ударила Бетлехем, но дори и на зимата й беше омръзнала зимата, та по твърдия хрускав сняг в двора вече се сипеха само нежни снежни парцали и го покриваха като меко одеяло. Татко би казал, че този сняг е ужасен и напълно негоден за снежни топки.

Серж донесе снопчето писма, което беше прибрал от Пощенската станция, метна го на полукръглата масичка до входната врата и излезе да изрине снега по пътеката.

По свечеряване си направих чай в кухнята. После на връщане към трапезарията прегледах пощата — обичайните пликове: брошура за ежегодния Бетлехемски пролетен парад на коне, който се провеждаше във „Феридей Фийлд“, точно зад нашата къща, в полза на местната библиотека; месечната сметка за мляко от фермата „Елмуд“; покана за концерта на Камбанния оркестър на Земеделското дружество…

Но един от пликовете ме закова на място. Беше светлокафяв, точно като другите, които ми беше пращал, а и адресът беше написан с почерка на Пол, наистина не толкова отривист и решителен, но нямаше как да греша, неговият беше. Адрес на подателя: Хотел „Лютеция“, булевард „Распай“ 45.

Разкъсах плика отстрани с разтреперани ръце и прочетох писмото.

Грабнах ботушите си от кухнята, нахлузих палтото на майка върху пижамата си и прибягах през предния двор до бакалията „Мерил Брадърс“, при всяка крачка крехката коричка на снега скърцаше под краката ми. Взех стъпалата с един скок, нахълтах в магазина и видях майка, застанала до една лавица с продукти, в ръка с прозрачно шише с отвара от хамамелис, да си гука с господин Мерил. Като ме видяха, те се сепнаха и се отдръпнаха един от друг.

На лицето на господин Мерил цъфна усмивка, а на колана му висеше стегната връзка с безброй ключове като настръхнал таралеж.

— Керълайн, как е животът?

— Не сега, господин Мерил — казах аз, стисках дръжката на вратата и се опитвах да си поема въздух.

Въпреки че господин Мерил не беше от най-приказливите, ако дори и малко го насърчиш, старият красавец се впускаше в безкрайни разсъждения за качествата и недостатъците на кафявата амбалажна хартия.

Майка се извърна към мен.

— Господи, мила, какво се е случило?

Все още не можех да си поема дъх, затова размахах писмото на Пол.

Майка закрачи към мен.

— Затвори вратата, Керълайн. За бога, какво ти става?

— От Пол е. Той е във…

— Къде е, скъпа?

— В хотел „Лютеция“.

— Защо просто не каза, Керълайн? — попита майка. Пъхна шишето в ръцете на господин Мерил. — Още утре тръгваме.

Ами, разбира се! Та пътните ни чанти чакаха стегнати вече от няколко месеца.