Марта Хол Кели
Люляковите момичета (19)

19
Каша

1942-1943 година

Когато Гебхарт разчупи гипса и погледнах крака си, видях, че той вече изобщо не прилича на човешки крайник. Беше отекъл и подут като пън, покрит с тъмносини и зеленикавокафяви петна. Черни шевове по дължината на целия разрез, от глезена до коляното, опъваха плътта, сякаш само така можеха да я задържат.

Не помня да съм крещяла, но по-късно, когато ме върнаха в отделението, момичетата ми разказаха как мислели, че пак ме оперират, този път без упойка, а някои дори твърдяха, че ме чули чак на двора по време на проверка. Доктор Гебхарт нави кърпа на руло и я напъха в устата ми, докато някаква сестра ми би нещо, което ме приспа.

Когато се събудих, отново ме бяха върнали в отделението; кракът ми беше стегнат в бинтове и марли, а разрезът болеше така, сякаш в него се забиваха хиляди ножове. Зузана се измъкна от леглото си, за да огледа раната. Разкъса бинта в единия край и погледна отдолу.

— Зле ли е? — попитах.

— Ами не е добре, Каша. Като гледам, може да са изрязали част от костта, а може би и мускулна тъкан.

Но как така? Как може просто да изрежеш мускула на човек?

— Защо е всичко това?

— Вероятно е някакъв експеримент — каза Зузана. — На теб поне са ти дали хапчета. Много от другите не са получили нищо.

— Ужасно ми е горещо.

— Дръж се, Каша. Майка скоро ще ни помогне.

 

 

Оперираха ме още три пъти и страданията всеки път започваха наново. Треската ставаше по-жестока всеки път и все по-трудно се възстановявах, а лекарите като че ли проверяваха докъде могат да стигнат, преди да умра. Когато настъпи моментът за последната операция, вече не се надявах, че някога ще мога отново да танцувам, но се молех поне да мога да ходя. По цял ден лежах по гръб, не знаех на кой свят се намирам, ту изпадах в безсъзнание, ту се свестявах, постоянно сънувах майка и Петрик, и Надя, мислех си, че съм си у дома.

Колкото повече лежах там, изцяло под техен контрол, толкова повече назряваше гневът ми. И макар да беше трудно да проследя колко време е минало, знаех, че е някъде късно през зимата на 1942-ра, и се опитвах да не спирам да се надявам, че отново ще видя майка.

Докато лежахме там, Регина ни караше да упражняваме неправилните глаголи на английски и ни разказваше весели истории за нейния Фреди, който все се опитвал да изпълзи от кошарата си. Янина пък ни учеше на френски, защото, докато работела в салона за красота в Люблин, запомнила много изрази. Научи ни да казваме неща като: „Този сешоар е твърде нагрят“, „Ce séchoir est trop chaud“ и „Бих искала студено къдрене, за утре, трайни къдрици, средна големина, и моля, сложете допълнителни ролки по краищата!“. След обучението на Янина вече разполагах с относително богат запас от думи на френски, най-вече свързани с това как да потърся помощ при проблеми с пърхота.

— Не мога повече просто така да лежа — казах аз.

— Ами да — обади се Янина. — Да излезем да покараме колелета.

— Сериозно говоря. Имам план.

— О, не — обади се Зузана.

— Мисля, че трябва да пишем тайни писма до семействата си у дома.

Регина се изправи на лакти.

— Като в „Сатаната от седми клас“ ли? Обожавах тази книга.

Та има ли човек, който да не е чел приключенската история на момчето детектив на Корнел Макушински?

— Да, точно така — казах аз. — Така правехме и в херцерския отряд.

Зузана вдигна глава от ръкоделието си — топче от хляб: напоследък мачкаше малки хапки на топчета и си правеше молитвена броеница, защо ли не ядеше всичкия този хляб? Молитвите отдавна бяха спрели да действат. Дори моята любима света Агнес ме беше изоставила.

— Да, това ще е чудесен повод да убият всички ни, Каша — каза тя.

— Момчето в книгата използваше лимонов сок — продължи Регина. — Кодираше писмата така, че първите букви от всяко изречение образуваха тайно послание.

Изправих се в леглото доколкото можах.

— Собствената ни урина може да свърши същата работа. Тя е с висока киселинност. Можем да кодираме посланието „Писмо, писано с урина“…

— Гениално! — каза Регина.

— Истинска лудост упорстваше Зузана. — Избий си го от главата, Каша.

 

 

Изписаха Зузана преди мен и тя ужасно ми липсваше. Постоянно чувахме откъм другата стая, че приемат нови момичета.

Докато една сутрин Янина си позволи да се обади, когато дъртата сестра Маршал беше в стаята и записваше данните ни с кърпа на носа, за да не вдишва вонята. Коментарът на Янина беше съвсем безобиден. Нещо като „колко сме изтощени от престоя тук“. Сестра Маршал веднага излезе от стаята, както винаги със скокливи стъпки, като че ходеше по тръни, и само след миг се върна, но този път доктор Оберхойзер беше с нея.

— Ами щом не искате да стоите тук, махайте се — нареди лекарката. — Веднага. Ставайте от леглата и се връщайте в бараката!

Отначало си мислех, че се шегува: нито една от нас не се беше възстановила съвсем. Но скоро осъзнахме, че говори съвсем сериозно, защото сестра Маршал започна да ни ръга и дърпа от леглата.

— Обаче не са ни изписали обувки — опитах да се възпротивя.

— Вън. — Доктор Оберхойзер протегна ръка и посочи вратата. — Щом не можете да ходите, ще подскачате.

Опитах се да се изправя, но паднах. Вече не бях гипсирана, но не можех да стъпвам на този крак, без да си причинявам адска болка.

— Ставай и се махай, бързо — настоя доктор Оберхойзер.

Останах там на пода, вцепенена. Доктор Оберхойзер обви силните си пръсти около ръката ми и ме задърпа. Влачи ме така по пода на цялата лечебница, както хората вадят килимите в деня за чистене.

Доктор Оберхойзер изхвърли след мен навън един дървен бастун и ме остави сама на студа, а острият, ситен чакъл на Алеята на красотата дращеше кожата ми, като че беше натрошено стъкло. Огледах се с надеждата, че майка е някъде наоколо, и се опитах да се изправя до седнало положение.

Странно беше отново да съм навън, като че бях на луната. Беше студено, облачно, сиво навсякъде, в небето не се виждаха никакви птици. Във въздуха се носеха люспи от пепел, като черни снежинки в мръсно преспапие, а и въздухът беше наситен с някаква нова противна миризма. Бяха накарали група жени да чистят прозорците на бараките, защото сивата пепел беше полепнала по тях като сняг. В далечината, точно зад карцера, оттатък стените на лагера, от новите комини към небето се издигаха два алени езика. Ръмженето на огъня се чуваше от почти всяко място в лагера, това беше огромна пещ, не просто пещ, а зееща адова паст, бълваща пъклен огън.

Как се зарадвах, като видях Зузана да тича към мен, а тя изглеждаше толкова разтревожена. Опрях се на нея и тя ми помогна да стана и да пристъпя. Зузана, която беше в новия ни дом вече от няколко седмици, ме поведе към бараката. Нямах търпение отново да видя майка.

От месеци не бях правила повече от една крачка и дори с бастуна ми беше ужасно трудно да ходя, особено както бях боса по бодливия чакъл. Спрях.

— Не мога, Зузана. Остави ме. Моля те.

— Хайде, върви — каза Зузана, която почти ме носеше. — Малко по малко.

Трийсет и първа барака беше новият ни дом, тук бяха събрани жени от всякакви националности: имаше полякини, сред тях бяха всички „зайци“, както бяха започнали да ни наричат, французойки, които бяха арестувани, защото участвали в Съпротивата, сестри от Червената армия, които пък бяха политически затворнички. Тази барака беше дори по-пренаселена от предишната.

Откакто ме бяха преместили в лечебницата, беше настъпила още една промяна. На някои затворнички, включително полякини, им беше позволено да получават колети с храна от роднините си. Супата беше станала още по-измита, така че ясно се виждаше кои получават колети от къщи и кои не. Късметлиите се движеха из лагера относително здрави. Но другите, на които нямаше кой да изпраща храна, приличаха на скелети, неспособни да помръднат, лежаха на наровете си и вече дори не можеха да се борят с въшките по себе си.

Задрямах, но се събудих, когато момичетата започнаха да влизат за обяд. Зузана коленичи до мен и хвана ръката ми. Нейната приятелка — Анис, остроумна, красива жена, която създаваше впечатлението, че може да разреши всеки проблем, застана до нея.

— Липсваше ни — каза Анис. — Имаме нова блокова. Марженка. Не си поплюва.

— И вие ми липсвахте — отвърнах. — Каква е тази миризма навън?

Зузана стисна ръката ми по-силно.

— Построили са крематориум. Пещи.

— За какво?

Зузана се поколеба.

— За да горят… — каза, но нямаше сили да довърши.

Аз, естествено, се досетих. Да изгарят онези от нас, които имаха нещастието да умрат тук.

— Ужасно съжалявам, че трябва да ти го кажа, сестро, но вече всички чуха за Луиза — каза Зузана. — Реших, че е най-добре да го чуеш от мен. Една от норвежките казва, че я е видяла в помещението, което ползват за морга…

— Не, станала е някаква грешка.

Горката малка Лу, та тя никога не беше правила нищо лошо на никого. Петрик никога няма да ми прости.

— Няма грешка. Каза, че сърцето й се късало, като гледала такова невинно създание да лежи там. Също и Алфреда.

И Луиза, и Алфреда, нима и двете са мъртви? Не можех да го проумея. Защо им трябваше да убиват такива мили момичета?

— Не мисли за това, не бива — каза Зузана. — Сега трябва да мислиш само за оздравяването си. Ето, дори няма да се налага да работиш тази седмица. Сестра Маршал ти издаде разрешително да останеш на легло.

— Същински ангел…

— Целият лагер е настръхнал заради онова, което са ви причинили там — обади се Анис. — Оперирали са повече от петдесет момичета от Полша, а се говори, че планирали още. Вашите скаутски отряди… херцерките са се организирали… над сто са вече.

— Избрали сме си и име — каза Зузана. — „Стени“. Едно от момичетата намерило до стената значка на девическия херцерски отряд, донесе я и сега Новите херцерки се кълнем пред нея.

— А и са ви събрали толкова много хубави неща — допълни Анис. — Страшно много хляб. А французойките написаха пиеса за вас. Заглавието е „Зайците“.

— Майка ми гледа ли я?

Анис и Зузана само се спогледаха.

Анис стисна ръката ми.

— О, Каша…

— Какво? — Защо всички изглеждаха така уплашени? — Кажете ми. Зузана, моля те.

— Никой не е виждал майка, откакто ни вкараха в операционната — каза Зузана.

Очите й бяха потънали в сълзи, но как можеше да стои така спокойна?

Опитах се да се изправя на лакти, но нещо ме прободе в крака и се отпуснах отново.

— Може да са я пратили в някой от помощните лагери. Може да е в карцера.

— Не, Каша — поде Анис. — Никога не е била там. Мислим, че се е случило в първия ден, когато са ви оперирали.

Но как е възможно? Станала е някаква ужасна грешка.

— Няма я, Каша — каза Зузана.

— Не може да бъде! И как така никой нищо не е видял? Много я биваше да се крие, не помниш ли? Ами онзи път, когато се беше скрила под леглото ми?

— Каша…

— И цяла сутрин я търсихме, а тя беше заспала там отдолу…

— Едва ли, Каша…

— Сигурно е при свидетелките на Йехова — казах. — Зюрен сигурно я е взел във фризьорския салон.

— Не, Каша.

— На теб просто не ти е толкова важно, че да потърсиш по-сериозно — казах на Зузана.

Зузана сложи броеницата, която си беше направила, в ръката ми и затвори дланта ми.

— Разбира се, че ми е важно.

Запратих броеницата на земята.

— Ти никога не си я обичала толкова, колкото аз. — Едно черно петно като от мастило се появи на челото ми и започна да се разлива в очите и носа ми и да ме тегли надолу. — Нищо чудно, че си се отказала.

Зузана си взе броеницата.

— Ще забравя, че изрече тези думи, Каша. Говорят треската ти и шокът.

— Не ги забравяй. Точно така мисля. Връщам се в лечебницата и ще я намеря. Ако ще да ме убият, не ме интересува!

Опитах се да се измъкна от леглото, но Зузана натисна раменете ми. Съпротивлявах й се, беснеех срещу нея, докато накрая останах съвсем без сили. После се унесох, заспивах и се будех, но всяко пробуждане ме потапяше в по-дълбоко отчаяние.

 

 

Трябваха ми няколко дни, за да проумея, че майка наистина няма да се върне.

Отначало се надявах, че нашата полска мрежа просто не е успяла да я намери и тя се спотайва на някое безопасно място или са я преместили в друг лагер. Когато помолих момичетата от бараката да ми помогнат да я намеря, те бяха много мили, но след няколко дни стана ясно, че всички смятат, че е мъртва.

Нямаше да има погребение. Нито кръст от брезови дъски. Нито жалейка, окачена на вратата ни.

Преди да се науча да си помагам с бастуна, трябваше да разчитам на Анис и Зузана, за да стигна до тоалетната и обратно. На Янина също й трябваше придружител. Помощничките ни бяха сърцати, разбира се, но все пак много мразех да усещам, че съм бреме. Представях си собствената си смърт. Колко прекрасна и бърза би била смъртта ми, ако се хвърля на телената ограда, по която тече ток… но разбира се, никой не би ме завел дотам.

До този момент, каквото и да се случваше — и арестът, и пристигането ни в лагера, дори и по време на операциите, все си намирах за какви хубави неща да мисля и все се осланях на прословутия полски оптимизъм, но щом се оказа, че майка няма да се върне, вече не можех да се измъкна от мрака. Чувствах се като онази риба, за която бях чела като малка — африканското дънно попче. Всяка година, когато започне сушата, тя се заравя дълбоко в тинята и живее там седмици наред, ни жива, ни умряла, и чака да дойдат дъждовете и да я върнат към живота.

 

 

Животът продължаваше да тече както обикновено, след като ни изписаха от лечебницата: бруталното събуждане, безкрайните часове на проверките и онзи непоносим, разяждащ глад, нашият най-верен спътник. Имаше само една новост, която разчупваше този безкраен кръговрат: ужасът, който ни обхващаше, когато новата ни блокова изчиташе списъка на тези от нашата барака, определени за екзекуция.

Процедурата беше почти неизменна. Започваше се с предупреждения от затворничките, които работеха в отделението за приемане, че е пристигнал куриерът с нова заповед за екзекуция, че мъжете пазачи, които извършваха екзекуциите, са одобрени и са им отпуснати допълнителни дажби шнапс^[1]. След това Бинц заповядваше да заключат някои бараки. Щом пристигнеше супата за обяд, но преди да я разсипят, блоковата изчиташе номерата на „обектите, които ще бъдат извикани“. Нещастните избрани събираха нещата си, а Бинц и дружината й идваха след малко да ги приберат. Моята реакция също беше почти една и съща: смразяващ страх да не извикат моя номер, облекчение, че са ме пропуснали, и ужасната, пробождаща тъга, като гледам момиче от нашите да се заема с този последен ритуал.

В деня, когато се чу за първите екзекуции на „зайци“, ние седяхме и чакахме на пейките около масата за хранене, затаили дъх, плътно притиснати една до друга, Зузана от дясната ми страна, а Регина от лявата. Тези от нас, които бяха оперирани, едва отскоро можехме да се храним на масата, което си беше знаменателно събитие, защото вече не се налагаше да ни носят супата до леглата. Ширеха се доста слухове, че комендантът ще започне да насрочва екзекуции за „зайците“, да ни ликвидира, за да се отърве от доказателствата за престъплението, но как да вярваме на слухове? Постоянно плъзваха какви ли не: че американците били на път и щели да ни освободят, че щяло да има месо в супата…

— Внимание — кресна Марженка, докато две рускини се мъчеха да внесат казана със супата в бараката. — Затворничките, които си чуят номерата, приключват моментално, събират си нещата и чакат допълнителни инструкции.

Марженка извади от джоба на палтото си квадратно листче и го разгъна, а шумоленето на хартията прокънтя в притихналата барака.

— Номер 7649.

Регина, която седеше от лявата ми страна, се вцепени.

Марженка изчете имената и на други три момичета от „зайците“, които още се възстановяваха в лечебницата.

— Не — обади се Зузана. — Сигурно е станала грешка.

Прегърнах Регина.

— Без истерии — изсъска Марженка.

Как беше възможно това?

Прошепнах в ухото на Регина:

— Можем да се съпротивляваме, Регина.

Тя не отговори. Остави лъжицата си в купата и я връчи на Зузана.

— Искам ти да ги вземеш.

Зузана пое купата. Очите й блестяха от напиращите сълзи. Такъв дар!

Регина се изправи.

— Янина, ще ми оправиш ли косата?

Янина кимна и всички тръгнахме след Регина към спалното, но взехме и пълната й купа, защото, ако и за миг я оставим без надзор, някой веднага ще я задигне.

— Знаете ли кое е първото нещо, което спартанците, осъдени на смърт, правели преди екзекуцията? — попита Регина. — Викали някой да им направи прическа.

Янина свали мръсната забрадка на Регина. Обикновено да се правят прически беше нарушение, за което наказваха. Според правилата косите трябваше да са прибрани и скрити под униформените забрадки. Но когато някоя от затворничките трябваше да се изправи пред стената, Бинц си затваряше очите. Докато се възстановяваше от операциите, косата на Регина беше израснала, беше станала гъста и кафява. Янина я зави назад в най-красивия френски кок, който някога съм виждала. Някакво момиче от горното легло подаде фуркет, който сигурно беше разменила за дажба хляб.

— Каша, искам да вземеш разговорника ми — каза Регина. — Домашното за тази вечер са предлозите. И моля те, когато всичко това свърши, предай „Троил и Кресида“^[2] на моя Фреди…

Кимнах.

— Ще откажа питието — каза Регина. Всички знаехме, че предлагат някакво успокоително на тези, които трябваше да се изправят пред стената, за да улеснят нещата за всички. — Как мислите, дали ще ми стигне смелостта да извикам „Да живее Полша“?

Хванах ръката й.

— Това няма значение.

— Напротив, Каша, знаеш, че много мразят.

Всеки затворник посреща смъртта различно. Някои плачат и буйстват. Други притихват и се молят. А Регина застана права до леглото си и ни прочете любимия си пасаж от „Троил и Кресида“, бързаше да изчете колкото може повече, преди да дойде Бинц.

Виж го само! Разгледай го! О, смелият Троил! Гледай го, гледай го! Виж му окървавения меч! И шлема му, по-очукан от Хекторовия! А как гледа само! И как крачи! Прекрасен младеж! Ами че той няма още двайсет и три!^[3]

Докато Регина четеше, ние щипехме бузите й, за да им придадем поне малко цвят. Едно момиче, което работеше в кухнята, си беше отмъкнало парченце червено цвекло и Янина го натърка на устните на Регина.

Не минаха и пет минути и Бинц и нейните пазачки нахълтаха в бараката. Регина се наведе към мен, стиснала книгата до гърдите си.

— Разкажи на всички, че това се е случило — каза тя.

— Дай я тук — кресна Бинц. Грабна книгата от ръцете й. — Какво толкова си се разтревожила. Сам комендантът каза, че ще те освободят.

Дали беше възможно това? Сигурно беше просто поредната лъжа.

Янина отвърза връвта, която носеше на кръста си, и я пристегна около талията на Регина, та униформата й да заприлича поне малко на истинска рокля.

— Вън! Вън! — развика се Бинц и взе да ръга Регина с гумената си палка.

Регина закуцука към вратата, защото кракът й още не се беше излекувал съвсем. Като стигна до вратата, тя подаде на Зузана очилата си и се обърна още веднъж да ни се усмихне. Изведнъж беше засияла, излъчваше някакъв особен блясък и бузите й бяха порозовели.

Бинц хвърли книгата в ръцете на една Aufseherin и избута Регина навън, към Алеята. Нито една от затворничките, които бяха видели как тръгна Регина, не можа да се сдържи да не заплаче. Колко беше смела само! Името й, Регина, означаваше „кралица“, много й подхождаше; в онзи ден тя наистина изглеждаше царствена. Ако не беше това накуцване, Регина можеше да бъде кинозвезда или манекен на модно облекло, така висока и гордо изправена вървеше по Алеята на красотата.

Угнетени от загубата, ние със Зузана поделихме супата на Регина с Янина. Чувствахме се ужасно виновни, че я ядем, но тя не би искала супата й да отиде нахалост. Разделихме си сладкото морковче. Какъв деликатес! Исках да попия сила от супата на Регина и да преживея, за да разкажа на света за всичко това.

Не след дълго ние със Зузана се записахме да работим в плетачницата и цял следобед се ослушвахме, с надеждата да не чуем изстрелите. А можеше ли Бинц да не е излъгала, като каза, че ще освободят момичетата? Или да ги пратят в друг лагер?

По-късно в същия ден чухме шума на един камион, който отиваше към езерото, и четири приглушени изстрела един след друг и тайничко се молехме наум, защото и молитвите бяха нарушение, за което наказваха. По-късно Анис ни каза, че чула от момичетата на работа в кухнята, която беше точно до стената за разстрел, че Бинц е завела и четирите „зайчета“ там за екзекуцията, едната трябвало да я носят, защото раните й не били зараснали още и не можела да стъпва на крака си.

— Разплакахме се — казали те, — когато и четирите извикаха „Да живее Полша“ накрая.

От този момент нататък вече не можех просто да трупам гняв, без да правя каквото и да е. Дали ние нямаше да сме следващите на стената? Кой ще оцелее, за да разкаже на света? Щях да изпълня плана си, дори и това да ми струва живота.

 

 

В неделята на същата седмица, докато Зузана спеше, за да се пребори с ужасната дизентерия, аз разхлабих дъските над едно от горните легла и изпълзях в това, което наричахме „пристройката“ — нещо като таванско помещение, където момичетата понякога се изкатерваха, за да пушат. Заради болния ми крак катеренето се оказа истинско изпитание. Горе, в пристройката, беше почти непрогледен мрак, така че очите ми трябваше да свикнат с тъмнината, докато подготвя инструментите за тайната си мисия:

1. Писмо, което бях написала на немски на една страница от хартията, която ни се полагаше от лагера, в която първите букви на всеки ред образуваха изречението „Писмо, написано с урина“.

2. Клечката за зъби, за която бях платила с половин дажба хляб.

3. Чашата ми за вода, в която сипах топлото си тайно мастило.]

Първите ми опити оставиха локвички по листа, но скоро свикнах достатъчно чевръсто да пиша между редовете и написах за операциите и изредих имената на „зайците“, които бяха екзекутирали. На първо място Регина, след това Романа Секула, Ирена Поборцовна, Хенрика Демобовска. Приятно ми беше да разказвам на татко за наказателните взводове и за операциите, да го моля да извести всеки, когото може. До този момент бяха оперирали седемдесет от нас. Още много писма трябваше да пратя, за да изредя на татко всички имена. Помолих го да изпрати макара с червен конец, ако е получил писмото и е разбрал тайното ми послание.

 

 

На следващата сутрин, когато се събудихме, валеше студен ситен дъжд. Наредихме се за проверка, по десет в редица, и зачакахме да минат да съберат писмата, преди да отидем да работим в плетачницата. Опитвах се да опазя писмото сухо в ръкава на куртката си. Щом Марженка стигна до моя ред да събира писмата, го извадих и прокарах пръст по хартията, съвсем малко се беше накъдрила там, където имаше урина. Дали Марженка ще забележи? Ами цензорите?

Марженка пристъпи към мен и протегна ръка с дланта, обърната нагоре. Ръката ми трепереше, докато полагах писмото. Един глух вик заседна в гърлото ми, когато писмото се плъзна от ръката й и започна да пада.

— Ама че си непохватна — каза тя.

Хвърлих се да го хвана, но то ми се изплъзна и се озова в калта, падна на гърба на листа.

— Това няма да го пипам — каза Марженка.

Аз взех писмото и избърсах калта с пеша на робата си и пак й го подадох.

— Моля ви, госпожо блокова.

Тя го хвана с два пръста и присви едното си око.

— Защо толкова си се притеснила за някакво писмо?

Вдигна го и го огледа на светлината на прожектора.

Едва дишах.

Тя ми го върна.

— Адресирала си го до Пощенската служба в Люблин. Вземи си го…

Аз стисках длани зад гърба си.

— До поискване за Адалберт Кузмерик. Баща ми. Той работи там, госпожо блокова.

— А, така ли — каза Марженка, с рязко движение го сложи на купчината и продължи по реда.

Пожелах на писмото безаварийно пътуване. Внимавай с него, Марженка. То е единственият ни лъч надежда.