Марта Хол Кели
Люляковите момичета (17)

17
Херта

1942 година

С настъпването на пролетта на 1942 година, всички германци бяхме обзети от оптимизъм. Имаше наистина слухове, че войната на два фронта, която Хитлер водеше, ще е пагубна за нас, но пък новините в „Дер Щюрмер“, с които се будехме всяка сутрин в „Равенсбрюк“, бяха все по-добри. Според вестника нашият фюрер беше доминиращата сила в Европа, или поне в тези нейни части, които ни бяха нужни. Нямаше защо да се съмняваме, че до лятото войната ще е свършила.

Краят на миналата година беше донесъл успех и на нашия съюзник Япония срещу американците в Пърл Харбър и през онази пролет се радвахме на неговата непрестанна военна експанзия. В „Равенсбрюк“ имахме дори посещение от една японска делегация и гостите бяха особено впечатлени от спретнатите бараки на библейските момичета и от сандъчетата с цветя по прозорците. Сам Химлер беше наредил да се окачат тези сандъчета, защото за един образцов лагер като „Равенсбрюк“ е изключително важно да прави добро впечатление.

Имах вече пълен албум с изрезки, посветен на успехите на германската армия в Русия: „Окупацията на Киев“, „Напредването към Москва“. Да, наистина, там беше първото ни голямо отстъпление — на броени километри от Кремъл — заради преждевременната и особено студена зима, а и защото нашите войници се сражаваха с леки униформи. Но щом фюрерът призова германския народ да изпрати на момчетата топли дрехи, ние всички веднага изпратихме туристически обувки, ушанки и половин милион кожени палта! От вестника прогнозираха, че тъй като се задава по-топло време, нещата скоро ще се развият в наша полза.

Моята кариера в „Равенсбрюк“ също напредваше бързо. През лятото настъпи положителна промяна: комендант Зюрен зае мястото на комендант Кьогел. И ако Кьогел беше възпълен и многословен, Зюрен, напротив, беше стегнат — и в телосложението, и в речта. Чаровен мъж беше, а и оценяваше усилния ми труд да поддържаме ред в лечебницата. Допаднахме си от самото начало.

Комендантът организира тържество в своя чест в дома си — уютна вила с алпийски покрив, кацнала високо на хълма, от който се виждаше лагерът, с бежова щукатура и тъмнозелени капаци на прозорците. В онази нощ излязох от квартирата си точно в седем без пет и изкачих стръмните стъпала към жилището на коменданта.

От тази височина Зюрен можеше да се радва на изглед към целия лагер, както и района около него: виждаха се и младежкият лагер Укермарк, и помощният лагер Сименс, отдалечен на няколко километра. Започна да се свечерява и видях редици от затворнички, които се прибираха в главния лагер, а мощните прожектори се включиха и осветиха бараките. След това се чу сирената и затворничките се стекоха в двора за проверка.

Точно по това време провеждахме изпитанията на новите пещи. От зданието на новия Krema^[1] стърчаха като кули два високи комина, които бълваха в небето дим и пламък. А към езерото се откриваше великолепен изглед. Виждаше се как сивите води се простират до отсрещния бряг, до накацалите на малки групички тухлени къщи и църковната камбанария на старинния Фюрстенберг. Стена от тъмни сиви облаци се сгъстяваше на хоризонта.

На входа се озовах заедно с още няколко колеги от лагера и когато позвънихме на вратата, Елфриде Зюрен — съпругата на коменданта, стройна и руса — ни покани с жест да влезем в къщата. За разлика от своята предшественичка, Ана Кьогел, която навикваше затворничките фризьорки в салона към лагера, Елфриде беше кротка жена, чието единствено задължение явно беше да удържа край себе си четирите им деца, и тя го изпълняваше, както селянка събира гъските си.

Минах през къщата, покрай стареца в тиролско сако, който седеше зад пианото и свиреше германски народни песни, и влязох в малката библиотека, където Зюрен стоеше изправен в ъгъла, пиеше бира и пушеше пура, видимо доволен, в компанията на Фриц и доктор Розентал. Стените бяха претрупани с ловни трофеи: глави на елени, препарирани риби, дори един руски глиган. По рафтовете на библиотеката беше наредена многобройна колекция от порцелановите фигурки на Хюмел^[2], но странно, всичките бяха момченца.

Отначало мъжете изобщо не ме забелязаха, защото бяха прекалено погълнати от любимата си тема. Обсъждаха бардака в Маутхаузен, където Зюрен пращаше затворнички от „Равенсбрюк“, и подробностите около предстоящата стерилизация на избраните да заминат щастливки. Фриц ме забеляза и се престори, че потръпва от ужас.

Зюрен и Розентал се оттеглиха и аз отидох при Фриц под зеещата паст на отсечената глава на руския глиган, от която висеше изкуствен розов език.

Нещата между Фриц и мен вървяха добре. Бяхме ходили заедно в лагерния киносалон над гаражите и гледахме някакъв филм, „Щуките“^[3], сантиментална история за германски пилот, който се излекувал от депресията си, като слушал Вагнер. Фриц през цялото време се въртеше в стола си и мърмореше, че това било пълен абсурд, но все пак прекарахме една чудесна вечер заедно. Освен това ми беше подарил зюмбюл в саксия, който аз държах на бюрото си и се наслаждавах на аромата му, докато работех. Колко умна постъпка — избрал е цвете в саксия, а не откъснати цветя, които умират толкова бързо.

— Домът на Зюрен е чудесен — казах аз.

Фриц отпи от бирата си.

— Да, стига да не предпочиташ животните ти да имат пулс.

От кухнята се чу джафкане: малко куче, ако се съди по звука. От най-злобните. От едрите породи поне има полза, те пазят от натрапници или ловуват за храна на хората.

Преместихме се в чистата и съвременна кухня с полирани дъбови шкафове и най-модерно осветление. Гостите си сипваха пунш от огромна купа от гравирано стъкло, поставена на кухненската маса.

— Дали Гебхарт ще докладва на Химлер за последните резултати от експериментите със сулфонамидите? — попитах аз. — Дали ще спомене имената ни?

Фриц задържа вратата, докато влизах в трапезарията, после влезе и той.

— Това изобщо не ме засяга. Напускам.

Заковах се на място, зави ми се свят. Как може Фриц просто така да напусне? Та той беше един от малкото ми съюзници! И какво? Нима ще ме остави с Бинц и Винкелман?

— Защо така внезапно? Може би е добре да обмислиш…

Фриц допи бирата си и остави чашата на някаква стъклена витрина, в която се блещеше препарирана яребица, улучена насред полета си.

— Ако не си забелязала, с Гебхарт сме в обтегнати отношения и това започна да ми омръзва.

— Стресът действа различно на всички ни…

— Нямаш никаква представа какво се случва в „Хоенлихен“. Вчера например имаше трансплантация на ръка. Половината Берлин се беше стекъл в минералния комплекс да гледа, а ръката беше любезно предоставена от някаква злочеста затворничка циганка.

Гебхарт не беше просто групенфюрер и генерал-лейтенант във Вафен-СС, личен лекар на райхсфюрер Химлер и главен хирург в лекарския състав на СС, беше и уредник на процъфтяващия санаториум „Хоенлихен“, на четиринайсет километра от лагера.

— А аз защо не бях поканена?

— Радвай се, че не си, Херта! Долнопробен цирк. А и сега тези експерименти със сулфонамидите.

— На теб поне ти разрешават да оперираш.

Фриц поглади наболата си брада.

— Отвратително е да причиняваш това на здрави жени. Каква воня се носи в тези реанимационни зали!

— Непрекъснато искат още морфин.

— Давай им. Това няма да повлияе на резултатите — отвърна Фриц. — Цялата тази история е толкова нечовешка.

— Инструкциите на Гебхарт са медикаментите да се намалят до минимум. А и откъде се взе тази внезапна загриженост за пожертваните затворници?

— Уморих се, Херта. Толкова много страдание…

— Нямаме друг избор.

— Имаме избор, Херта. Ако спрем да ги оперираме, те няма да страдат повече. Гебхарт просто ни използва да му вършим черната работа. Нима не разбираш?

— Няма какво да се направи, Фриц.

Не можех да повярвам как така позволяваше сантименталността да повлияе на преценката му? Тези операции бяха в името на добруването на Германия.

— Е, аз се оттеглям. На фронта имат нужда от хирурзи, за да съшиват нашите момчета, които умират във война, която няма как да спечелим.

— Как може да говориш така? Какви са тези пораженчески…

Фриц ме придърпа към себе си.

— Преди да съм заминал, искам да ти кажа: внимавай с новата си сестра.

— Халина ли?

— Чувам разни неща…

— Мъжете сте големи клюкари. И какви неща чуваш?

— Не мога…

— Кажи ми.

— Говори се, че между вас двете има нещо.

— Това е най-…

— Нещо, което не е в унисон с желанията на фюрера.

Зюрен и доктор Гебхарт се промъкнаха сред тълпата и застанаха един до друг пред нас, усмихнати до уши — Зюрен, слаб и длъгнест, а до него по-дребният червенокос Гебхарт. Комендант Зюрен стисна ръката ми.

— Fräulein Оберхойзер, имам добри новини за вас. — А защо не се обърна към мен с „доктор“? — С радост мога да съобщя, че една от първите ми задачи е да ви удостоя с голяма чест.

Гебхарт пристъпи по-близо.

— И то не каква да е. Предложена сте за награждаване с Кръста за военни заслуги.

Не може да бъде! Кръстът за военни заслуги! Мама щеше да припадне, ако се появя с това у дома, със сребърния кръст с черно-червена лента. Лично фюрерът беше учредил тази награда. Аз бях на път да стана една от малкото избрани от Хитлер, които я получават. Та Адолф Айхман и Алберт Шпеер са сред тях. Дали щяха да ме наградят за участието в експериментите със сулфонамиди?

Обърнах се към Фриц, за да споделя вълнението си с него.

И едва тогава осъзнах, че си беше тръгнал.

 

 

На следващата сутрин аз бях първият лекар в операционната зала и бях готова да се включа за пръв път като асистент в следващия етап на операциите със сулфонамиди. Отидох до мивката, за да се измия. Свалих пръстена на Халина, който бях взела от плика в Effektenkammer, хранилището за вещите на затворничките, и го пъхнах в джоба си. По-добре доктор Гебхарт да не вижда такова изящно бижу на пръста ми, защото според правилника на лагера беше забранено да се носят каквито и да е видими бижута. Някой ден щях да върна пръстена на Халина. Такъв прекрасен диамант. Ако не го бях спасила, кой знае къде щеше да попадне. Най-вероятно на пръста на Елфриде Зюрен.

Сестра Герда беше подготвила и упоила пациентките. Сестра Маршал беше си свършила добре работата по изготвянето на списъците с пациентите за експериментите. Всяка от пациентките лежеше на носилка, покрита с одеяло. Проверих хирургическите инструменти, отворих кутия с ампули евипан и я поставих на таблата.

Бяхме подготвили различни предмети, които да поставим в разрезите, за да симулираме наранявания при военни действия: ръждиви гвоздеи, дървесни стружки, натрошени стъкла, камъчета и смес от почва и бактериална култура Clostridium tetani^[4]. В раната на всяка от пациентките щяхме да вкараме различен инфектант.

Доктор Гебхарт беше пристигнал сутринта с личния си автомобил от санаториума „Хоенлихен“.

— Радвам се, че сте тук толкова рано, доктор Оберхойзер. Доктор Фишер няма да може да се включи в екипа.

— Болен ли е, докторе?

Гебхарт свали палтото си.

— Не, преместиха го.

Опитах се да не позволя разочарованието ми да проличи. Наистина ли Фриц беше заминал?

— Къде, ако позволите да попитам, докторе?

— Десета танкова дивизия на СС, като главен хирург в медицинския екип на Западния фронт — отвърна Гебхарт и лицето му се изчерви. — Явно смята, че там ще е по-полезен…

Как можа да замине, без да се сбогува?

— Разбирам, доктор Гебхарт. Впрочем сестра Герда от затворническия контингент също е дежурна днес.

— Това е добре. Много съм впечатлен от прецизността ви по отношение на детайлите — каза Гебхарт. — Искате ли днес да поемете ролята на главен оператор?

— Да оперирам ли, докторе?

— Защо не, предполагам, искате да трупате опит.

— Да, благодаря ви, докторе.

Истина ли беше?

— Само внимавайте лицата им да са постоянно закрити, докторе — каза Гебхарт. — Обикновена мярка за осигуряване на анонимност. И бъдете агресивна. Действайте смело. Няма нужда да щадите тъканите.

Герда водеше пациентките една по една, с кърпи на лицата.

Работихме до късно вечерта. Внимавах да не прибързвам със затварянето на раните, изпипвах възлите, а стърчащите краища на почернелите конци приличаха на бодлива тел, която пази всеки разрез.

— Не ми се случва често да правя комплименти, доктор Оберхойзер, но вие имате дарба за хирург, а това не е нещо, което може да се научи. Трябва ви само повече практика.

О, та това беше истинска похвала!

Приключихме за тази вечер с няколко стерилизации — нов метод на лечение, препоръчван от самия Химлер. Прибрах се в стаята си през притихналия лагер и спах дълбоко благодарение на сънотворното, на което се спрях в крайна сметка — луминал. Събудих се само веднъж от шумовете, които се носеха от банята — Бинц и нейният приятел Едмунд се любеха във ваната.

 

 

На следващата сутрин не бързах да се приготвя, защото знаех, че сестрите ще опишат ампулите на пациентите, а Халина ще се погрижи за реда в лечебницата вместо мен, но когато стигнах там, заварих истински хаос. На мястото на Халина седеше нова сестра от персонала на лагера, а опашката от чакащи да получат медицински грижи се виеше извън вратата.

— Госпожо доктор, свършиха хартиените бинтове — каза сестрата, докато тръскаше някакъв термометър.

— Къде е Халина? — попитах.

— Не зная, госпожо доктор, надзирател Бинц ми нареди да заема този пост.

Влязох в реанимационната стая, за да проверя състоянието на пациентите ми от предния ден, и още с влизането ме блъсна в носа отвратителна миризма. Това означаваше, че културите са започнали да действат, но листовете за назначения не бяха пипнати, не беше описана нито една ампула. Една от пациентките беше станала и подскачаше от легло на легло на един крак да наглежда другите.

— Моля ви, трябва ни вода — каза тя. — И още подлоги.

Излязох от стаята, а в коридора заварих Герда, почиваше си и пушеше.

— Погрижете се да си лежат в леглата — наредих й аз. — Движението не позволява на инфекцията да действа.

Заключих вратата и тръгнах да търся Бинц. Наложи се да пребродя половината лагер, докато най-сетне я намерих в зайчарника, огромно помещение, пълно с клетки с ангорски зайци, изрядно поддържани от религиозните момичета. Бинц и една от подчинените й гукаха над едно новородено зайче — бяла пухкава топчица, с ушички като снопчета перца, от каквито правят бърсалки за прах.

— Какво става в лечебницата? — попитах.

Другата надзирателка пусна зайчето в клетката и заотстъпва припряно.

— Е, какво, нахълтваш тук, а дори едно „Здравей“ не казваш — отвърна Бинц. — Някой трябваше най-сетне да се погрижи за реда там.

— Нямаш никакво право…

— Беше неизбежно — каза Бинц и скръсти ръце пред гърдите си.

— Бинц, обясни по-ясно.

— Нима не знаеш?

Едва се сдържах да не й кресна.

— Къде е Халина?

— Може би трябва да поговорим за това другаде.

— Какво си направила, Бинц?

— За бога, не започвай да цивриш! Нали не искаш моите момичета да те виждат разкисната. Предупредих те за полякините, нали? Никой не ти е виновен.

— Не разбирам.

— Е, спокойно, и аз много не разбирам. Зюрен направо не можа да повярва каква каша се готвеше да забърка тази твоя полякиня. Да кажем просто, че ще трябва да си намериш друга помощничка.