Марта Хол Кели
Люляковите момичета (16)

16
Каша

1941-1942 година

Бинц ме затвори в карцера, загдето се бях опълчила на Ирма Грезе. Всички ужасяващи неща, които бях чувала за това място, се оказаха верни: тъмна и студена единична килия, в която нямаше нищо освен дървен стол без облегалка. И безкрайни пълчища хлебарки. През цялото време страдах по пани Микелска и кроях планове как да отмъстя на германците, а сърцето ми се изпълваше с черна горчилка. Щяха да си платят за това, което сториха на пани Микелска. Докато седях в тъмната килия, в главата ми се разиграваха всякакви сцени. Повеждах затворничките на масово бягство. Убивах Бинц с крак от стол. Пишех кодирани писма на татко, в които цитирах имена. Трябваше ми само търпение, но този ден непременно щеше да настъпи.

Дойде пролетта и в един неделен ден майка се появи при нас като същински дар от небесата, защото напоследък, откакто я преместиха в бараките на привилегированите, почти не я виждахме. Изненада ни малко преди лягане, тъкмо се бяхме събрали на нашия нар с Луиза, Зузана и Янина и играехме една глуповата игра. Бяхме я нарекли „По Алеята на красотата аз ще нося…“. По това време Алеята на красотата вече беше придобила за нас съвсем ново значение. Надзирателите принуждаваха онези, които щяха да екзекутират, да минат по Алеята, за да стигнат до стената за разстрел. Някои от момичетата бяха късметлийки и преди да тръгнат по Алеята, им даваха време, колкото „сестрите“ им от бараката да им оправят косите и да им натъкмят дрехите, та да са красиви, когато се отправят на тази последна разходка.

В тази игра се надпреварвахме да измислим най-странното нещо, което ще носим, ако ни пратят по Алеята на красотата към стената за разстрел. Колкото и нелепо да звучи сега, по онова време такива зловещи игри ни носеха утеха. Играехме например на „Розов пушек, син пушек“, в която се опитвахме да познаем какъв цвят ще е димът от следващата от нас, която вкарат в крематориума в града. Всички бяхме ужасно гладни и скапани след дванайсетте часа работа и ако успеехме да се надсмеем над всичко това, се чувствахме поне малко по-добре.

Майка се изкачи до нара и ме целуна по челото. На ръката й беше вързана яркожълтата лента на онези привилегировани затворнички, които можеха да обикалят из лагера. Прокарах пръст по релефния, избродиран с червени конци надпис и усетих как по вените ми премина хлад.

Отърсих се от лошите мисли. Виждах я отново и това беше най-хубавото. Погледът ми попадна на синята връвчица на мястото на пръстена й. Защо я беше вързала? За да й напомня, че още е омъжена за татко ли?

— Мога да остана съвсем малко още — промълви тя, задъхана, беше бягала по целия път от първа барака.

Вратите се заключваха в девет всяка вечер, изключения не се допускаха. Независимо че носеше жълта лента на ръката, ако я хванеха извън нейната барака през нощта, я чакаше карцер или дори по-лошо. А на всичко отгоре бяха добавили нови правила, за да изкоренят всяка възможност за сближаване, особено между полякини. Забраниха всякакви посещения в други бараки през прозорците. Забраниха да си помагаме по време на Appell. Забраниха разговорите без позволение.

Майка прегърна всички ни поред и аз вдишвах дълбоко сладката миризма на тялото й. Измъкна едно вързопче изпод робата си, нещо, увито в чиста бяла ленена кърпа. Разтвори я и там имаше цял самун бял хляб със златистокафява горна коричка, нашарена от кристалчета сол. Ах, как сладко миришеше на мая! Изредихме се една по една да го пипнем.

— Още един цял самун! — учуди се Зузана. — Откъде ги вземаш?

Майка се усмихна.

— Не го изяждайте наведнъж, ще ви стане лошо.

Зузана пъхна хляба под нашата възглавница. И как не? Такъв ценен дар!

Луиза се сгуши по-близо до майка.

— Мисля, че открих най-яркия си талант.

— Е, кой е той? — попита майка. — Не ме дръж в напрежение.

Луиза измъкна от джоба си кълбо светлосиня прежда. Аз го дръпнах от ръцете й.

— Откъде взе това?

Луиза си грабна кълбото.

— Размених го за една угарка от цигара, която бях намерила на плаца. Отговорничката ми казва, че никога не е виждала някой да плете така бързо. Само днес завърших два чифта чорапи. Вече няма да ме пращат да разпределям заешка козина. От сега нататък ще плета в die Strikerei.

Die Strikerei беше плетачницата в лагера — странно място, на което попадаха само най-бързите и най-добрите плетачки. Като надникнеш вътре, виждаш едни жени, които седят в редици и плетат с бясна скорост, като на кинолента, пусната на много висока скорост.

Докоснах ръката й.

— Нали знаеш, че тези чорапи отиват на фронта, за да топлят краката на немските войници.

Луиза се дръпна.

— Не ме интересува. Когато се махнем от тук, ще отворя плетачница, ще имам прежди във всякакви цветове и ще плета по цял ден.

— Чудесна идея — каза майка и прегърна Луиза. — И това ще е съвсем скоро. Сигурна съм, че татко и другите… — Погледът й за миг се стрелна към мен. „Другите ли? Ленарт ли имаше предвид?“ — Те правят каквото могат да ни освободят.

— Тъкмо започвахме да играем на „Аз ще нося…“ — намеси се Янина.

Все още не можех да свикна да гледам Янина и да не виждам огненочервената й коса. Откакто в първия ни ден в лагера я бяха обръснали, косата й беше израснала мека и кафява, като пуха на малко врабче. На много други им бяха оставили косите, но Бинц беше настояла да обръснат Янина точно защото беше вдигнала такава врява, като се опитаха да я подстрижат.

— Майка няма да иска да играе на това — каза Зузана със сериозен тон.

— Тази игра е много глупава, но ще играеш ли с нас? — попита Янина.

— Разбира се — отвърна майка. — Само да побързаме.

Би направила всичко, само и само да ни зарадва.

Янина събра всички ни в съвсем тясно кръгче.

— Всяка трябва да каже какво ще носи по Алеята на красотата?

Майка наклони глава на една страна.

— Искаш да кажеш…

— Да, ако това е последната разходка. Аз ще съм обута в най-красивите си обувки на много високи токове. От черна телешка кожа… не… от велур… и ще вървя гордо изправена. О, да, и с прическа като на Рита Хейуърт…

— Това са две неща — обади се Луиза.

— И сутиен с подплънки.

— Янина… — прекъсна я Зузана.

— Е, какво? Поне веднъж в живота си да се видя с бюст. Ако ще умирам, искам поне да изглеждам добре.

Зузана се приведе напред и каза:

— Аз пък ще нося кутия полски шоколадови бонбони, от всички видове — с ванилов крем, с карамел, с лешник…

— Престани! — каза Янина.

Тя много мразеше някой да говори за храна и си запушваше ушите, когато другите момичета описваха любимите си ястия или си повтаряха хиляди пъти любимите рецепти. Луиза се поизправи.

— Аз пък ще си нося плетката. Бинц ще види колко е красива и ще се смили над мен.

Майка се усмихна широко, попиваше всяка дума и всеки поглед. Толкова беше хубаво да я видя да се усмихва. Чух една щубова да крещи на някого откъм банята. Беше наблизо, затова снижих глас.

— Аз ще лежа на дюшек, завита с огромен юрган от гъши пух, и ще спя по целия път. Надзирателките на Бинц ще носят дюшека, а самата Бинц ще ми вее с гигантско розово щраусово перо.

Янина с мъка потисна хрипкавия си смях.

— А ти какво ще носиш? — прошепна Зузана на майка; още се смееше.

Майка се замисли, един дълъг миг гледаше ръцете си и мълчеше, толкова се проточи мълчанието й, че помислихме, че в крайна сметка не иска да играе. А когато най-сетне продума, погледът й беше някак странен.

— Ще нося букет цветя, люляк и рози.

— О, аз много обичам люляк — каза Луиза.

— Ще вървя с високо вдигната глава и по пътя ще раздавам цветята от букета на войниците и ще им казвам да не се обвиняват за това, което са правили.

Нима майка не разбираше, че играта е за развеселяване?

— И когато стигнем до стената, ще откажа превръзката за очите и ще извикам: „Да живее Полша!“, преди да…

Майка сведе поглед към ръцете си.

— Много ще ми липсвате всички — каза, като едва-едва се усмихваше.

От този сериозен отговор грейналата усмивка на лицето на Зузана на мига угасна. От нас, другите, се изпариха и последните останали ни капки смях и изведнъж всички притихнахме. Мисълта, че това може да се случи, беше прекалено тягостна, за да се задържаме дълго на нея.

Явно сме изглеждали така, сякаш от очите ни всеки миг ще се излеят реки от сълзи, защото майка смени темата.

— Нещата в лечебницата вървят доста добре вече…

— Лекарката как е? — попитах аз.

Толкова много въпроси имах, а времето беше съвсем малко.

— Радва се, че работата е по-организирана, но вече не мога да оставям тези, на които им е зле, да се задържат по леглата. — Майка се приведе напред и продължи с тих глас: — Умъртвяват затворничките, които не могат да работят, затова на всяка цена избягвайте това място. На лекарката не може да се вярва. Най-добре стойте на разстояние.

— Немци… — каза Зузана. — Срамувам се, че във вените ни тече и немска кръв, майко.

— Не говори така. Трябва да се запознаеш с добросърдечната аптекарка от града, Паула Шулц. Когато идва да носи лекарствата за есесовците, винаги вкарва по нещо забранено — боя за коса за по-старите жени, та да прикриват възрастта си и да се спасят при подборите, или кардиостимуланти, че да могат по-слабите да стоят прави по време на проверка. Тя ми каза, че американците ще…

Една щубова вървеше и търкаше зъбите си. Като стигна до нашето легло, тя се изплю в една тенекиена чаша и викна:

— Лампите да се угасят!

Притиснах майка силно в прегръдките си и заплаках като малко дете, не можех да се отделя от нея, но накрая се наложи тя да се отскубне и да се измъкне незабелязано, с риск да я хванат. Много се срамувах от държанието си, но най-мъчително беше да я гледам как тича по Алеята на красотата и се обръща в тъмнината, за да ни прати въздушна целувка, и това беше по-ужасно дори от глада и най-жестокия бой.

Непоносима агония.

 

 

По-късно през тази седмица Роза дойде в спалното преди сутрешната проверка и изчете списък с десет имена на затворнички, които трябвало да отидат на отчет в лечебницата. Луиза, Зузана и аз бяхме в списъка.

След като отпратиха останалите да работят, Роза ни поведе по Алеята на красотата към лечебницата.

— Елате с мен, момичета — каза тя благо.

Къде беше изчезнала онази Роза, която биеше всеки път когато се бавим? Едно от онези мои лоши предчувствия се появи и започна да се надига в гърдите ми. Докато вървяхме към сивата барака на лечебницата в онази сутрин, изгревът обагри небето в синьо и розово.

Погледнах към Зузана.

— Какво ли ще стане?

— Не зная — отвърна тя, присвила очи заради яркото утринно слънце.

— Но все пак майка е там.

— Да, разбира се — каза Зузана някак отвлечено.

В този ден лечебницата беше някак странно притихнала. Майка не беше на поста си зад масивното дървено бюро в приемната. Погледът ми се закова на жълтеникавото ниско столче, на което тя обикновено седеше всеки ден и проверяваше пациентите, но то сега беше празно.

— Къде е майка ви? — попита шепнешком Луиза, докато минавахме покрай бюрото.

Зузана се огледа.

— Някъде наоколо.

Роза ни предаде на две едри сестри от СС в кафяви униформи, а касинките им бяха снежнобели като сметанови торти, затъкнати с игли във вдигнатите им коси. Те ни поведоха по някакъв коридор към едно отделение — варосана стая, с натъпкани вътре три двуетажни и шест единични легла. Имаше само един прозорец, голям колкото изтривалка, високо горе, почти опрян до ниския таван. Изведнъж стените сякаш се стовариха отгоре ни. Къде изчезна въздухът в стаята?

Едно момиче от херцерския ни отряд, на име Алфреда Прус, седеше на едно от леглата в болнична роба, с ръце, сключени в скута й.

Избърсах капчицата влага над горната си устна. Какво ни се случваше?

Една от сестрите ни каза да си свалим дрехите, да ги сгънем прилежно и да облечем болнични роби, без да ги закопчаваме на гърба. Напълних гърдите си с въздух почти до пръсване, а после го издишах бавно. Заради Луиза трябваше да съм спокойна.

След като сестрите излязоха, Зузана закрачи из стаята. Откачи листа за назначения от таблата на едно от леглата и заразглежда написаното.

— Какво правят тук, как мислиш? — попита Луиза.

— Не съм съвсем сигурна — отвърна Зузана.

— Просто стой до мен, Луиза — намесих се аз.

— Вече два дни съм тук, досега с мен имаше само още една жена, някаква луда циганка — обади се Алфреда. — Тази сутрин я отведоха. Какво са намислили според теб? В съседната стая има още момичета. Чувах едно да крещи и плаче.

Зузана пристъпи до вратата между двете стаи и обви металната топка на бравата с ръка.

— Заключена е — каза.

Не след дълго сестрите вкараха още няколко полякини в стаята, една от тях беше високата мълчалива Регина, която носеше кръгли очила за четене и тайно преподаваше английски в нашата барака. С тях влезе и Янина Грабовска. Нахлузихме болничните роби, а Янина и Регина се разсмяха, защото с тези разкопчани гърбове, задниците ни оставаха открити и можеха да се проветряват.

— Дали няма да ни местят в друг лагер и затова да трябва да ни подложат на някакви допълнителни прегледи? — попита Алфреда.

— Може да са решили да ни пратят в бардака — каза Регина.

Всички знаехме за бардака, който бяха открили в един друг лагер. Бинц на няколко пъти беше обявявала по време на проверка, че търсят персонал. Обещаваше, че след няколко месеца служба всяка доброволка ще получи най-хубавите дрехи и обувки и гарантирано освобождаване от лагера.

— Престани, Регина — прекъснах я аз.

Луиза хвана ръката ми и дланите ни се допряха — и нейната, и моята бяха влажни.

— По-скоро бих умряла — каза тя.

— Донесох си разговорника — каза Регина и пъхна книжката под една от възглавниците.

Беше си го направила сама от осемдесет късчета тоалетна хартия, изписани с миниатюрни букви.

— Много ще ни помогне твоят разговорник, няма що — каза Янина. — За тях ние сме опитни зайци. На картинка ли трябва да ти го нарисуват?

— Дано да не ни бият инжекции — обади се Алфреда.

Луиза се притисна към мен и каза:

— Не понасям инжекции.

За да се успокоим, ние с Луиза седнахме на едно легло и се загледахме през прозореца, една птичка свиваше гнездо отвън, ту хвръкваше, ту се връщаше с още нещица, с които градеше гнездото си. След това се изпитвахме дали сме научили фразите от разговорника: Hello. My name is Kasia. Where might I find a taxicab?^[1]

Не след дълго в стаята влезе сестра, носеше термометър, метална купа и бръснач.

— Защо ще ни бръснат? — прошепна Луиза.

— Не съм сигурна — отвърнах.

Дали щяха да ни оперират? Трябва да е станала някаква грешка. Как може майка да е позволила това?

Красивата сестра Герда влетя в стаята с две други сестри, едната държеше табла със спринцовки и ампули. Герда дойде право при Луиза.

— Не, моля ви! — извика Луиза и обви ръце около врата ми.

Аз я прегърнах силно през кръста.

— Моля ви, не я наранявайте — казах, — каквото ще правите, правете го на мен, не на нея.

Зузана дойде и седна до Луиза на леглото.

— Проявете малко милост. Луиза е само на петнайсет и се страхува от инжекции.

Помощничките на Герда изтръгнаха ръцете на Луиза от врата ми. Герда й се усмихна и каза:

— Няма да е толкова страшно. Скоро ще започнеш да виждаш цветя и да чуваш камбани.

Замъкнаха Луиза, въпреки съпротивата й, на едно болнично легло на колелца и изпънаха едната й ръка. Аз закрих очите си с ръце, за да не я гледам как вика, докато забиват иглата. Изведнъж Луиза стана сънлива и Герда и помощничките й я изведоха.

Зузана дойде и седна на моето легло в далечния край на стаята.

— Опасявам се, че…

— Ще ни оперират ли?

Само от произнасянето на думите страхът ме прониза като кама.

— Следващата ще съм аз. Първо искат да се справят с трудните.

Шумът от търкалянето на очуканите колелца на друга носилка отекна откъм коридора.

— Трябва да съобщим на майка — казах аз.

Герда вкара количката в стаята и махна с ръка към Зузана.

— Auf die Bahre — каза тя, като се усмихваше. „На количката!“

— Какво става тук? — Зузана се поизправи. — Имаме правото да знаем.

Герда дойде до Зузана и я дръпна за ръката.

— Хайде, ела. По-добре не прави сцени. Трябва да си смела.

Аз хванах Зузана за другата ръка и я задърпах към себе си, а Герда я теглеше към количката.

— Не можете да ни причинявате това — казах.

Зузана удари Герда по ръката и затова Герда повика две яки капо^[2] със зелени триъгълни нашивки. Те влетяха в стаята, избутаха Зузана в носилката и я завързаха с ленти памучен плат.

— По-добре е да не се съпротивляваш. Това скоро ще свърши и ще ви пуснат да се приберете у дома, в Полша.

Възможно ли беше това да е вярно? Пристъпих към едната капо и попитах:

— Къде я водите? — Янина и Регина наблюдаваха случващото се, прегърнати и свити на едно от леглата в далечния ъгъл. Капото ме избута настрана, а в това време Герда успя да вкара инжекция в ръката на Зузана. — Ние сме затворници, не опитни зайци.

Зузана притихна, а Герда избута носилката извън стаята.

— Обичам те, Каша — каза Зузана, докато я извеждаха.

Само след няколко минути Герда се върна за мен. Съпротивлявах се на двете капо, които ме влачеха към количката, но щом ме завързаха, се разтреперих цялата, като че ли ме бяха заринали с лед. Тя изпъна ръката ми и веднага усетих ужилването на иглата в сгъвката на лакътя.

— Вие, момичетата, сте по-зле и от мъжете — каза Герда и се изкикоти.

Мъже ли? Какви мъже? Къде са?

Времето се стопи. Това морфин ли беше? Някой ме избута с количката в някаква стая с кръгла лампа, която висеше от тавана, и покри лицето ми с кърпа. Усетих още една интравенозна инжекция, а някаква жена ми каза да броя на обратно. Аз започнах на полски, тя — на немски, а после аз се унесох.

В онази нощ по някое време се събудих. Дали не халюцинирах? Лежах в отделението, в моето легло, от прозорчето се процеждаше съвсем бледо сияние. След малко обаче на стената се появи ивица ярка светлина: вратата. Отвори се, а после се затвори. Усетих уханието на майка и ми се стори, че за няколко секунди тя застана до леглото ми, а после я усетих как надига дюшека и подпъхва одеялото съвсем плътно, както правеше винаги.

Майко! После усетих как опря устни на челото ми, как ги задържа там.

Опитах се да се пресегна, но не можех. Моля те, остани.

Не след дълго ивицата светлина отново се появи и тя изчезна.

 

 

На следващата сутрин се събудих, но като че ли изплувах от дълбините на океан.

— Майко! — Луиза беше, викаше от леглото си, бяха я сложили до мен. — Много съм жадна, мамо.

— Аз съм тук, Лу — казах й.

Поизправих се на лакти и видях, че на всички легла имаше жени. Всички, освен Зузана, имаха на единия си крак гипс или превръзки от книжни ленти. Някои стенеха или викаха майките си, или съпрузите си, или децата си. Всички бяхме ужасно жадни. Бяха ме сложили на леглото най-близо до прозореца, а Зузана беше на същия ред, но по-близо до вратата към коридора.

— Зузана! — викнах, но тя не отговори. Беше повръщала върху себе си и на чаршафите. — Майко! — викнах пак, колкото можах по-силно.

Дали наистина беше идвала през нощта, или е било само сън?

И гаденето ми, и болките бяха нетърпими. В първия миг, когато се събудих, не знаех със сигурност дали все още имах два крака, но после видях, че единият е обвит с тежък гипс от върха на пръстите до горната част на бедрото. Усещах нещо боцкащо откъм вътрешната страна, като че беше подплатен с памук. Някои от нас имаха надписи на гипсовете и бинтовете, долу до глезена: AI, CII или нещо подобно. На някои беше опериран левият крак, на други — десният, а на някои — и двата. На моя гипс намерих написано с черен маркер римско „едно“. Какво ли значеше?

Как само се молехме да ни дадат вода… Но не ни дадоха и капка. Само доктор Оберхойзер ни донесе чаша с оцет. Изобщо не можеше да се пие.

Постоянно губех съзнание и се събуждах. Всички бяхме много изтерзани, но Алфреда и Луиза бяха в особено лошо състояние. На техните гипсове имаше написана буква „Т“. Отначало Алфреда викаше от болка, но вратът й постепенно се схвана и главата й се изви назад. До обед ръцете и краката й също се парализираха.

— Моля ви, помогнете ми — мълвеше Алфреда. — Вода… Моля…

Само Янина някак си успя да стане в онзи първи ден. Подскачаше от едно легло до друго, утешаваше всички ни, изпъваше одеялата ни, подаваше ни единствената подлога.

— Идва водата — казваше Янина, но самата тя се сгърчваше от постоянно сухо гадене.

— Майко, аз съм, Каша!

Извиках силно, надявах се майка да ме чуе от мястото си зад бюрото в лечебницата, но жива душа не видяхме, освен доктор Оберхойзер и Герда, които идваха до леглата ни.

По някое време през нощта Луиза ме събуди. Колко ли време бяхме лежали тук? Два дни ли? Две седмици ли? Нямаше как да разбера, защото часовете се сливаха.

— Каша, спиш ли? — попита Луиза.

Прожекторите от кулата шареха из лагера и през равни интервали от време лъчите им обхождаха стаята, осветяваха бледото лице на Луиза, изопнато от болката. От време на време изтръпваше и цялото й тяло се гърчеше.

— Тук съм, Лу.

Тя се протегна към моето легло и аз прихванах ледената й ръка.

— Моля те, кажи на майка ми, че съм била смела.

— Ти сама ще й кажеш.

— Не, Каша. Толкова ме е страх. Сигурно ще полудея.

— Разкажи ми някаква случка. Не спирай да мислиш за нещо.

— За какво?

— За каквото и да е. Онази за белега на Петрик.

— За бутилката на биберона? Та аз съм ти я разказвала хиляди пъти.

Изчаках лъча на прожектора да освети лицето ми и я погледнах с най-строгия си поглед.

— Разкажи ми пак.

— Не мога, Каша.

— Не се отказвай, Лу. Разкажи ми я тая случка.

Тя въздъхна дълбоко.

— Когато Петрик бил бебе, баба ни, Бог да дари мир на душата й, му дала биберон със стъклена бутилка да пие вода в кошарата си.

— Той добро бебе ли е бил, Лу?

— Знаеш, че е бил. Но някак счупил бутилката в решетката на кошарата и едно парче стъкло разрязало носа му напреки. Когато чула виковете му, майка дотичала да види какво става.

— Не забравяй за кръвта.

— Толкова много кръв имало, че цялото му лице било окървавено. Баба припаднала на пода на детската стая. Тя често припадаше…

Луиза започна да се унася.

— А после? — попитах аз.

— Лекарите го зашили. Стъклото не наранило прекрасните му сини очи, но и сега още му стои онзи ужасен белег на носа.

— Не мисля, че е ужасен, напротив… — казах аз.

Лъчът на прожектора освети усмивката на Луиза, но колкото и да е странно, усмихната изглеждаше още по-болна.

— И две глави да имаше, пак щеше да си луда по него, нали?

— Предполагам, да. Но той обича Надя. А и тя него. Никое момиче не изкупува всичките десет талончета за танци на някое момче, ако не е влюбено в него.

— Ако питаш мен, може и да грешиш. Надя ми каза, че е оставила нещо за теб. На вашето тайно място.

Нима Луиза знаеше за тайното ни място? Нищо свято ли не остана вече?

— Трябва да поспиш.

— Да, само че първо искам да те питам нещо. Грях ли е да нарушиш обещание?

— Зависи от обещанието — отвърнах.

Луиза извърна глава към мен. Дори това незначително движение й причиняваше непоносима болка.

— Но аз обещах с ръка на сърцето. Дали Господ ще се разгневи?

— Господ ни е длъжник, загдето ни вкара тук.

— Каша, та това е богохулство!

— Можеш да ми кажеш, Лу. На кого си обещала?

— Ами на Петрик.

Цялата земя изведнъж се завъртя с бясна скорост. Дали беше нещо за мен?

— Закълни се, че за нищо на света няма да му кажеш, че съм ти казала. Сигурно няма да го видя повече, но не бих могла да понеса да си мисли, че сестра му не може да си държи езика зад зъбите.

— Не бива да говориш така, Луиза. Разбира се, че ще го видиш отново. Пък и знаеш, че мога да пазя тайна.

— Каза, че е разбрал нещо, когато сте танцували в казиното.

— Какво?

— Нещо важно.

— Ех, Луиза. Няма да ти вадя думите с…

— Добре де, каза ми, че те обича. Ето, казах го.

— Не може да бъде…

— Може. Каза, че сам щял да ти каже.

— За съжаление, няма да мога вече много-много да танцувам, след това — въздъхнах аз.

— Не се преструвай, че не те интересува. И ти го обичаш. Не можеш да ме заблудиш.

— Не знам защо ти го казвам, но, да, така е. Обаче той е луд по Надя.

— Не, теб обича. Не би ме излъгал. Щастливка си, че имаш брат ми, Каша. Ще остареете заедно, ще си имате деца. — За момент Луиза притихна. — Той ще ми липсва. Родителите ни също. Непременно ще им кажеш, че съм била смела, нали? Нищо че сега, накрая, вече не съм.

Стисках ръката на Луиза, докато тя най-сетне заспа. А после и аз се унесох, потънала в мисли за това колко е хубаво да си обичана, какво прекрасно бебе е бил Петрик, как никога няма да си простя, ако не му върна Луиза у дома.

 

 

Не след дълго всички вече вдигнахме висока температура и състоянието на все повече и повече момичета постоянно се влошаваше. Болката в крака ми беше непоносима, като че хиляди пчели забиваха жилата си в моя прасец.

Доктор Оберхойзер дойде чак вечерта на другия ден, а дотогава и Алфреда, и Луиза вече не можеха да се движат, целите им тела бяха вцепенени, гърбовете — извити. Опитвах се да държа ръката на Луиза, но пръстите й се бяха извили като нокти на птица и се бяха вдървили. Вече не можеше и да говори, но в очите й се четеше неистов ужас.

Зузана се разбуждаше понякога, но през повечето време не можех да я накарам да реагира. В кратките минути, когато не спеше, лежеше свита на кравай, притискаше корема си и стенеше. Какво й бяха направили?

Доктор Оберхойзер влезе заедно със сестра Герда. Още от вратата лекарката изсъска:

— Es stinkt hier.

Какво бяхме виновни ние, че в стаята вонеше? Когато плътта загнива, смърди.

— Госпожо доктор, моля ви, разрешете да ни дадат малко вода — пробвах аз, но тя не ми обърна никакво внимание, минаваше от легло на легло и пишеше нещо в листовете за назначения.

— Gleiche, gleiche, gleiche… — коментираше краката ни, сравняваше оперирания и здравия; еднакви били.

— Зузана! — извиках пак.

Не отговаряше. Само лежеше на една страна и спеше, притиснала колене до гърдите си.

Доктор Оберхойзер пристъпи до леглото на Луиза, провери пулса й и махна на сестрата.

— Тази може да я махате — посочи Луиза.

Кръвта ми се смрази.

— Не, не, моля ви, госпожо доктор. Луиза е само на петнайсет.

Сестра Герда добута носилката от коридора до леглото на Луиза.

— Трябва й само още малко лекарство — настоявах аз. — Моля ви.

Доктор Оберхойзер допря пръст до устните си; трябваше да замълча.

— Моля ви, нека остане при мен.

Две сестри вдигнаха Луиза и я сложиха на носилката.

Протегнах ръка към лекарката.

— Ще пазим тишина, обещавам.

Доктор Оберхойзер дойде до моето легло и нежно сложи ръка на рамото ми.

— Тихо, не буди другите момичета.

— Къде е майка ми, Халина Кузмерик? — Доктор Оберхойзер изтръпна, бавно вдигна ръката си, а лицето й за миг стана безизразно. — Трябва да говоря с нея.

Тя отстъпи крачка назад.

— Приятелката ти ще се оправи. Не се тревожи. Просто я местим.

Пресегнах се да хвана лекарката за престилката, но гипсът приковаваше цялото ми тяло към леглото. Сестра Герда заби игла в бедрото ми.

— Кажете на майка ми, че наистина трябва да я видя.

Стаята потъна в мъгла, очертанията се размазаха. Къде бяха отвели Луиза? Опитвах се да остана будна. Тя ли викаше в съседната стая?

 

 

След това си мислех, че ще полудея. Тези от нас, чиито крака бяха гипсирани, просто лежахме на едно и също място дни наред и слушахме някаква плоча с класическа музика, която някъде из лечебницата въртяха постоянно. Къде беше майка ми? Дали е помогнала на Луиза? Съвсем изгубихме представа за времето, но след известно време, което трябва да е било няколко месеца, състоянието на Зузана се беше подобрило дотолкова, че можеше да сяда в леглото. Тя не спираше да моли доктор Оберхойзер да ни махне или да ни смени гипсовете, но лекарката изобщо не ни обръщаше внимание, вършеше си работата, през повечето време беше кисела, вдигаше много шум с папките и се държеше грубо с нас.

Имахме ужасни рани от залежаване, но те не можеха и да се сравняват с болките на оперираните места.

Един ден Анис Постел-Вине, приятелка на Зузана, французойка, с която заедно бяха работили в бараката за разпределяне на вещите, хвърли през отвореното високо прозорче подаръци, които беше успяла да измъкне от кухнята на есесовците. И те се изсипаха край мен на леглото ми. Два моркова и една ябълка. Парче сирене и бучка захар. Същински дар от небесата!

— Това е за „зайците“ — каза тя тихичко, колкото ние да я чуем.

Сто на сто я чакаше карцер, ако я хванат.

Бях увила около дръжката на лъжицата си бележка за майка, написана на едно листче, което Регина ми даде, и метнах лъжицата през прозореца.

— Можеш ли да предадеш това на майка ми? — попитах аз.

— Ще се опитам — дочух отговора на Анис.

Лъжицата влетя обратно през прозореца, освободена от посланието, което трябваше да пренесе, и тупна благополучно на леглото ми.

— Откакто започнаха операциите, забраниха на повечето сестри затворнички да влизат в лечебницата — каза Анис.

Е, това си беше истинска новина! Ето защо майка не можа да дойде.

— Благодаря ти, Анис.

Чудесно беше, че можем да кажем на майка колко ни липсва, макар и само с бележка.

След това всички в лагера започнаха да ни наричат „зайците“ и този прякор ни остана. Króliki на полски, опитни зайчета за медицински цели. На френски — Lapins. Дори доктор Оберхойзер започна да говори за нас като за нейните Versuchskaninchen^[3].

 

 

Няколко седмици след това ние, гипсираните, имахме сериозни затруднения с подлогата, а и сърбежът под гипса ми ме влудяваше. Когато ме будеше нощем, лежах, втрисаше ме и не можех да заспя, защото се притеснявах за Луиза. Какво ще кажа на Петрик? А на родителите му? Те никога няма да се оправят след загубата на тяхната Лу.

Един ден измъкнах една крива тел от таблата на леглото си и я напъхах в гипса, да почеша раната.

Свърши работа.

Композирахме химн за хлебния пудинг. Регина ни четеше от разговорника си и ни разказваше за малкия си син Фреди, който тъкмо проходил, когато я арестували. Аз часове наред наблюдавах птичката, която с Луиза бяхме видели да си свива гнездо в деня, когато ни доведоха в лечебницата. Беше много очарователна гледка до момента, в който осъзнах, че птичката е изграждала новия си дом с кичури човешка коса — кафяви, кестеняви, руси — и ги е сплитала сред тревичките.

Една сутрин сестрите дойдоха да отведат гипсираните.

— Време е да ви махнем гипса — каза сестра Герда така жизнерадостно, като че беше сутринта на Коледа.

Първо взеха мен, а аз страшно се радвах, че най-после ще ме освободят. Една сестра ми помогна да легна на носилката, сложи кърпа на лицето ми и ме поведе към операционната. Чувах гласовете на няколко души там — и мъже, и жени, доктор Оберхойзер и сестра Герда също присъстваха.

Лежах на количката, стисках чаршафа под себе си и се радвах, че на лицето ми имаше кърпа. Дали изобщо исках да видя крака си? Молех се да мога отново да ходя и да танцувам. Дали щеше да е противен за Петрик? А може би кракът ми нямаше да изглежда толкова ужасно, като махнат гипса.

— Позволете ми честта — каза мъжки глас, като че ли се канеше да отваря бутилка скъпо шампанско.

Това доктор Гебхарт ли беше?

Усетих допира на студен метал, докато режеха с нещо като ножица гипсовата отливка. Когато разделиха двете парчета, въздухът нахлу и погали кожата ми, а някой надигна горното парче. Разнесе се такава воня, че я усетих дори през кърпата. Изправих се до седнало положение, кърпата падна и видях как докторите и сестрите се отдръпват стъписани. Сестра Герда ахна.

— Господи, боже мой! — каза Гебхарт.

Опитах се да се подпра на лакти, за да видя крака си, но Герда сложи кърпата на лицето ми и се опита да ме накара да легна. Аз обаче успях да я избутам, изправих се и видях в каква гнусотия се беше превърнал кракът ми.