Марта Хол Кели
Люляковите момичета (14)

14
Херта

1941 година

Останах в „Равенсбрюк“.

Щом получих вестта за смъртта на баща ми, а от писмото на мама ставаше ясно и че тя ще трябва да се подложи на рехабилитация заради гърба си, заплатата ми се оказа особено важна.

Чувствах се самотна там, колегите ми лекари бяха само мъже, затова, когато Фриц го нямаше, прекарвах повечето време в кабинета си, занимавах се с албумите си с изрезки. Бях залепила там една снимка: как Фриц и аз обядваме във Фюрстенберг, но лепях и капачета от плоски кибрити и всякакви други сувенири. Имаше и доста изрезки от вестниците. Немската пехота тъкмо беше навлязла триумфално в Съветския съюз, та имаше много оптимистични статии, които да запазя.

В отговора си към мама й разказах колко усилия полагам за чистотата и организацията на работата в лечебницата. Писах и за това, че очаквах комендантът да забележи усърдието ми, ако съм успяла да въведа ред и дисциплина.

Една нощ, когато се прибирах в квартирата си, след като бях приключила със служебните си задължения, забелязах, че лампите в книговезницата още светят, затова реших да се отбия там, надявах се да намеря някого, с когото да си поприказвам. Бинц седеше на ниско столче, облечена в пълната си униформа и вирнала брадичка. Затворничка с червена нашивка стоеше на близкия стол и скицираше портрета й. Това беше полякинята, която бях видяла при разпределянето, онази с пръстена, с надутите пръсти, същата, чиято ръка Бинц се наложи да наплюе, за да може да го извади. На пръста й на мястото на пръстена имаше ивица по-бледа кожа.

Бинц ми махна с ръка да вляза в стаята — малко помещение, отделено специално за изработването на образователните материали на Райха. На дълга маса до едната стена бяха подредени купчини позиви и книги.

— Влез, докторке, просто ме рисуват.

— Моля ви, госпожо надзирател — обади се затворничката. — Не мога да рисувам, когато говорите.

Затворничка, която дава заповеди на Бинц, нима бе възможно това? И още по-странното беше, че Бинц се подчиняваше.

— Нашата Халина е лагерният художник — каза Бинц. — Трябва да видиш портрета, който Кьогел си поръча. Можеш да се закълнеш, че медалите са истински.

Затворничката спря скицирането.

— Дали да не дойда друг път, госпожо надзирател?

Всеки би забелязал, че в книговезницата, която преди беше зарината от хартия, мастило и всякакви канцеларски материали, сега цареше ред.

— Поръчал е, така ли — обърнах се към затворничката. — И как ти плащат?

— С хляб, госпожо доктор — отвърна тя.

— И тя го дава на другите полякини — намеси се Бинц. — Смахната жена.

Много успокояващо ми действаше да я гледам как скицира, направо ме хипнотизираше с тези ситни, груби щрихи, които моливът оставяше по листа.

— Полякиня ли си? Немският ти е много добър.

— И мен заблуди — обади се пак Бинц.

— Майка ми беше германка — каза затворничката, без да прекъсва работата си, приковала поглед в Бинц. — Израснах в едно имение край Оснабрюк.

— А баща ти?

— Роден е в Кьолн, където е израснала майка му. Баща му е бил поляк.

— Значи си трета група в Deutsche Volkliste — каза Бинц.

Списъците на етническите германци разделяха поляците на четири категории. „Трета група“ беше за полонизирани германци с почти чисто немско потекло.

— Та тази група е най-близо до германците — казах.

— Щом казвате, госпожо доктор.

Усмихнах се и попитах:

— Ако кокошка снесе яйце в кочината, това прави ли пилето прасе?

— Не, госпожо доктор.

Минах зад гърба на затворничката, за да я погледам как довършва светлосенките по брадичката на Бинц. Удивителен портрет беше направила на Бинц. Не просто приличаше на нея, а и отразяваше силата и многопластовия й характер.

— Ще подаря портрета си на Едмунд. Исках да позирам гола, но не я бивало в голите портрети.

При тези думи по бузите на Халина се появи лека розовина, но тя не отделяше очи от листа.

— Трябва да си поръчаш портрет, докторке — каза Бинц. — Да го подариш на майка си. Ще й хареса.

Дали мама би се зарадвала наистина на мой портрет сега, когато татко си беше отишъл, а тя беше заета с новия си живот?

— А и не струва почти нищо, само хляб — каза Бинц с доволна усмивка.

Затворничката остави молива си.

— Вече наистина трябва да се връщам за проверката.

— Ще уредя въпроса с твоята блокова, Халина — отвърна Бинц. — Седни, докторке. Какво друго имаш да правиш тази вечер?

Бинц мина зад гърба на затворничката, за да види готовия портрет, и плесна с ръце, като очаровано дете.

— Още тази вечер ще го дам на Едмунд. Да не забравиш да изгасиш лампите, Халина, а аз ще говоря с твоята блокова, че ще се прибереш в девет. А утре ще ти пратя един самун бял хляб за това.

Седнах на мястото на Бинц. Халина отгърна нова страница от скицника си и се зае да скицира, от време на време поглеждаше към мен.

— Защо са те пратили тук? — попитах.

— Не зная, госпожо доктор.

— Как така не знаеш? Арестували ли са те?

— Арестуваха дъщерите ми, а аз се опитах да ги спра да не ги отвеждат.

— За какво са ги арестували?

— Не зная.

Сигурно са работели за Съпротивата.

— Какво правехте, когато ходехте в Оснабрюк?

— Отсядахме в къщата на баба ми и дядо ми в провинцията — отвърна затворничката, немският й беше отличен. — Дядо ми беше съдия. А баба ми беше Джуди Шнайдер.

— Художничката ли? Фюрерът колекционира нейни картини. — Затворничката притежаваше таланта на баба си, която фюрерът толкова ценеше. — А в Полша къде живеехте?

— В Люблин, госпожо доктор.

— Там има добро медицинско училище — казах аз.

— Да, от там имам диплома за медицинска сестра.

— Сестра ли си? — изненадах се аз.

Колко хубаво би било да има край мен някой културен и възпитан човек, с когото да си говоря за медицина.

— Да, по-точно бях. Правех илюстрации за детски книжки, преди да…

— Може да си ни от полза в лечебницата.

— От десет години не съм практикувала тази професия, госпожо доктор.

— Глупости. Ще накарам Бинц веднага да уреди преместването ти. В коя барака ви разпределиха?

— Трийсет и втора, госпожо доктор.

— Ще те направим Lagerprominent^[1] и ще те преместим в първа барака.

— Но аз бих искала да остана…

— Хората от персонала на лечебницата живеят в първа барака. Няма да се грижиш само за затворнички, а и за персонала от СС и техните семейства. Там чаршафите са чисти и няма нито една въшка.

— Да, госпожо доктор. Може ли и дъщерите ми да дойдат с мен?

Попита така небрежно, сякаш отговорът изобщо не я интересуваше. За това, разбира се, и дума не можеше да става. Първа барака беше запазена само за работници първа категория.

— По-нататък може би. Храната е прясна, освен това дажбите са двойни.

Не споменах обаче, че в храната за тези на специален режим не слагаха от онова вещество, с което тъпчеха супата за останалите, то потискаше половия нагон на затворничките и спираше менструацията.

След още два сеанса Халина завърши портрета ми, след това го беше загърнала с прозрачна хартия и го беше оставила в кабинета ми. Махнах предпазния лист и ахнах от изумление. Каква прецизност в детайла! Никога досега не бяха отразявали така точно личността ми — жена — лекар за Райха, облечена в медицинската си престилка, силна и съсредоточена. Мама би го сложила в рамка.

Преместването на Халина от книговезницата в лечебницата отне няколко дни. Технически лазаретът не беше на пряко подчинение на СС, а на тяхно крило, затова бюрократичните процедури се бавеха.

Единствено сестра Маршал, онази с изсечените черти и четвъртитата челюст, не беше доволна от промените. В деня, когато я преместихме от приемната на лечебницата и сложихме на нейно място Халина, тя се дотътри в кабинета ми и закряка като гъска. Преместих сестра Маршал на чудесна служба в задното крило на сградата, бившия склад за консумативи.

Не мина и час, откакто Халина пое службата, и се забеляза подобрение. Пациентите откликваха на организираността й, която, без съмнение, се дължеше на германското й потекло. До края на деня повечето легла бяха изпразнени, онези, които трудно се адаптираха към работата, работеха с пълна пара и цялото здание беше дезинфекцирано. Не се налагаше да я наглеждам, защото вземаше решения не по-зле от мен, и благодарение на това можех да се заема с натрупаната административна работа. Най-сетне имах партньор, на когото можех да разчитам. Комендантът несъмнено щеше скоро да забележи промяната.

 

 

Към края на същия месец Бинц се появи при мен с план, който смяташе за идеално изпипан. Вече седмици наред мъжете се гласяха да отпътуват към Берлин в периода, когато комендантът щеше да ходи по служба в Бон. Планираха го като „специална мисия“, а и си мислеха, че е тайна. Но жените от персонала знаеха в какво щеше да се състои тази „мисия“, благодарение на няколко от надзирателките на Бинц, които редовно спяха с мъжете надзиратели. Възнамеряваха да си организират посещение в „Салона на Кити“, първокласен бардак в богаташки квартал на Берлин. Фриц щеше да пропусне пътешествието, защото беше заминал при майка си в Кьолн, но почти всички други мъже от лагера се изсипаха в автобусите като палави момчетии, тръгнали на училищна екскурзия.

В крайна сметка от всички отговорници в лагера останахме само Бинц и нейните подчинени надзирателки; трима по-възрастни офицери от СС; пазачите на кулата, които охраняваха стените; един пазач на портата; един злочест надзирател, който беше изтеглил късата клечка, и аз.

— Надявам се, че няма да има опити за бягство във ваше отсъствие — бях казала на Адолф Винкелман, докато се стягаше да отпътува.

— Всички разрешителни са подписани, доктор Оберхойзер. Довечера вие отговаряте за реда и дисциплината тук. Осигурени са допълнителни Postenkette за всеки случай.

Това беше добре, подкреплението от пазачи на кулата нямаше да е излишно, те всички бяха отлични стрелци, но не им беше позволено да напускат постовете си.

Винкелман забърза към автобуса, защото някои от уважаваните ни колеги му подвикваха от прозорците и заплашваха, че ще тръгнат без него.

Та в тяхно отсъствие, както предлагаше Бинц, можело да се организира забава в къщата, където живееше една от надзирателките — малка, усамотена постройка, която по-скоро приличаше на вила в далечния край на отделената за персонала площ извън стените на лагера. Бяха хвърлили доста усилия да го планират, щеше да има надпиване, танци и игри с карти. Дори бяха накарали някои от затворничките полякини да направят от червена хартия известните полски гирлянди и ги бяха окачили из къщата.

Реших да пропусна вечеринката и да остана в кабинета си с Халина, за да свършим малко работа. Това не беше кой знае каква жертва, защото за пръв път, откакто бях дошла в лагера, имах интелигентна приятелка и се радвах на компанията й, а тя не беше като Бинц, с нейните мръсни историйки. Халина не само беше разчистила лечебницата и беше намалила с три четвърти броя на чакащите пациенти, а и не беше престанала и да изпълнява важните проекти на коменданта в книговезницата. Показа ми книгите, които подшиваше по поръчка на самия Химлер. В тях се описваше процесът по обработка на кожите на ангорски зайци във всички лагери, надлежно илюстрирани с подробни снимки. „Равенсбрюк“ беше един от най-големите производители на обработена заешка кожа и разполагаше с два пъти повече клетки от „Дахау“. Халина обшиваше книгите ръчно и обвиваше кориците с фина тъкан от ангора.

— О, колко много административна работа имате, госпожо доктор — каза Халина. — Как мога да ви помогна?

Никога не се бавеше, точно навреме произнасяше любимата ми фраза. Беше истинско удоволствие да общувам с толкова компетентна затворничка, която — и това най-много ме радваше у нея — не се страхуваше от мен. В очите на Халина го нямаше онзи налудничав ужас като на животно в клетка, онази заразителна паника, която ме караше да отвръщам очи, да се заглеждам в облаците или да следя с интерес някой бръмбар по пътеката, само и само да не поглеждам към тях.

— Пиши адресите на пликовете, а аз ще надписвам и слагам картичките — отвърнах.

Изпращахме съболезнователни — или, както ги наричахме, „утешителни“ — картички на семействата на затворничките, намерили смъртта си в лагера по разни начини. Някои бяха класифицирани като особено сложни случаи и унищожени. Други бяха застреляни при опит за бягство. Имаше и такива, които умираха от естествена смърт. На повечето картички с нечетливия си лекарски почерк пишех: „Тялото не може да бъде запазено за оглед поради хигиенни съображения“, за да не се опитват роднините да идват да гледат телата. Този театър беше напълно безсмислен, а и прибавяше поне още десет часа работа към и без това натоварената ми седмица, но комендантът настояваше да продължаваме, за да не създаваме лошо впечатление. Халина пишеше адресите на пликовете винаги когато имаше свободна минутка и купчината от надписани пликове бързо се надигаше доста над моята купчинка с готови картички.

— На семействата сигурно не им е лесно, когато получават такива писма — каза Халина, докато надписваше с красивия си почерк поредния плик.

Това в очите й да не би да бяха сълзи?

Заедно със съболезнователната картичка изпращахме и формуляр за молба, която опечалените да попълнят, ако искат да получат праха на покойника. Ако молбата получеше положителна резолюция, им изпращаха около килограм и половина смесен прах от крематориумите в тенекиена кутия. Поне за организацията на тази дейност не се налагаше да отговарям.

— Да си починем от това.

— О, не, госпожо доктор, няма нужда — отвърна Халина и се поизправи в стола си. — Но бих искала да ви помоля за услуга. Кажете ми, моля ви, дали…

— Слушам те. Кажи.

Халина винаги беше много отзивчива към мен. Не можех поне да не изслушам молбата й, нали така?

Тя извади от джоба си писмо.

— Дали бихте изпратили по пощата това. Просто писмо до мой приятел.

Изглежда, го беше написала на хартията, която даваха в лагера.

— Можеш и сама да го пуснеш, не е забранено.

Халина положи ръка на ръкава на престилката ми. На пръста, на който преди беше пръстенът й, беше вързана на възел синя връвчица.

— Да, но цензорите задраскват почти всичко, дори и описания на времето и подробности за храносмилането.

Взех писмото от ръката й. Беше адресирано до Herr Ленарт Флайшер, с адрес в Люблин.

Какво толкова би ми навредило да пусна едно писмо? В крайна сметка Халина беше много ценна за Райха. Но всъщност можеше да ми навлече големи неприятности. Ако ме хванеха, ме чакаше жестоко наказание. Строго мъмрене в най-добрия случай.

— Ще си помисля — отвърнах и пъхнах писмото в чекмеджето си.

Халина наведе отново глава над пликовете.

— Благодаря ви, госпожо доктор.

От кабинета ми се чуваха музиката и смехът от купона на Бинц, макар да беше в отделението за персонала в гората, вън от лагера. Яд ме беше, че трябваше всички мъже да заминат, та да съм с най-висок ранг.

Не беше минал и час, откакто беше започнал купонът, и ние с Халина бързо напредвахме с работата, когато се чу силен гръм и вибрациите от него разтресоха земята под нас. С Халина само се спогледахме и отново се заехме с работата си. Сигурно някой автомобил беше дефектирал. В лагера често се чуваха силни шумове, а и езерото мощно ги усилваше.

След няколко секунди чухме виковете на Бинц и другите откъм къщата.

— Доктор Оберхойзер, ела! Ирма е ранена.

С Халина отново се спогледахме, този път онемели от изненада. В такива моменти инстинктът на медика надделява. Халина скочи и побягна навън. Аз я следвах по петите. Стигнахме до главната порта на лагера, вече чувах много повече крясъци откъм далечната гора.

— Отвори портата! — наредих на пазача.

— Но… — Той погледна към Халина.

На никоя от затворничките не се позволяваше да напуска лагера, ако не я придружава надзирателка.

— Отвори, казах. Знаеш, че съм с по-висок ранг от теб.

Защо командите, изречени с женски глас, почти никога не звучат достатъчно категорично?

Пазачът упорства още малко, но все пак накрая отвори портата.

Сега пък Халина се поколеба.

— Тръгвай — казах.

Имах нужда от асистент, но дали нямаше да ме накажат за това?

Халина забърза с мен към къщата. Тропането на тежките й налъми заглъхна, когато изоставихме павираната пътека и хукнахме направо през гората по килима от борови иглички. Добре че луната светеше силно, та виждахме къщата в далечния край на гората, всички светлини вътре бяха угаснали.

Бинц дотича откъм къщата да ни посрещне.

— Кухнята се срути, Ирма лежи там — извика Бинц.

Ирма Грезе беше от най-настървените ученички на Бинц, а според някои беше дори по-сурова в наказанията от учителката си. Какво ли ще каже комендантът?

Ние с Халина бягахме към къщата, Бинц — след нас.

— За бога, Бинц, как се случи това? — попитах аз.

— Газовата печка. Запали си цигарата от нея и проклетото нещо просто гръмна. Казах й да не пуши…

Ние с Халина влязохме в къщата и заварихме Ирма на пода в дневната, неконтактна. Взривът беше прекъснал електричеството, в стаята миришеше на газ. Стената зад печката беше напълно срутена, а от тавана висеше безформено парче желязо, полюшваше се и издаваше странни звуци, като човешки стонове. Дори и календарът на стената до нас се беше килнал на една страна.

С Халина приклекнахме до Ирма. Въпреки че беше почти непрогледна тъмнина, виждах, че диша учестено. Шок. По рамото й роклята беше прогизнала от бликаща кръв.

— Някой да донесе одеяло — наредих.

— И свещ — допълни Бинц.

— Още мирише на газ — намеси се Халина. — Донесете фенер на батерии. Силен!

Бинц се поколеба за момент. Как така ще изпълнява заповедите на затворничка?

— Фенер на батерии — провикна се Бинц през рамо.

Опитах се да притисна раната на рамото на Ирма директно, но не виждах добре в тъмното. Металическата миризма на човешка кръв обаче не можеше да се сбърка с нищо. След няколко секунди усетих, че килимчето под рамото на Ирма прогизва и под нея се оформя кървава локва.

— Трябва да я отведем в лечебницата — казах.

— Няма да стигне до там — каза Халина. — Трябва да извършим манипулацията тук.

Тя полудя ли?

— Но нямаме нищо…

Надзирателките на Бинц се скупчиха зад нас, притихнали. Халина се колебаеше доста дълго. Какво, да не би да не искаше да спасява живота на надзирателка? След миг посегна и разкъса ръкава на Ирма.

Бинц се хвърли към Халина.

— Какви ги върши тази?

Удържах Бинц.

— Открива поле за работа — отвърнах.

Това не само ни осигури достъп до раната, но и разкри източника на кървенето. Когато дойдоха момичетата на Бинц и донесоха фенера, видяхме и колко сериозно беше положението: загуба на съзнание, многобройни контузии, изгаряния втора степен и цианоза — влажна посиняла кожа, симптом на шока. Но най-спешният проблем беше източникът на кръвозагубата, бълващо кръв разкъсване на ръката й, горе до рамото, голямо колкото тесте карти за игра, причинено вероятно от парче метал от печката, изхвръкнало при взрива. Раната беше толкова дълбока, че се виждаше оголената раменна кост. Притиснах пръсти към китката на Ирма, но едва долавях пулс. Такива наранявания бяха несъвместими с живота. Халина бързо изхлузи през глава униформената си роба и остана само по тънкото долно бельо и тежките дървени налъми в студената нощ. Тя изу налъмите и се захвана да разкъсва ризата си на ленти по пет сантиметра всяка. Решимостта й при изпълнението на тази задача не можеше да не предизвика възхищение. От усилието по бузите й изби розовина, очите й искряха на светлината на фенера. Това беше призванието й.

До този момент не бях осъзнала колко е измършавяла. Въпреки че получаваше дажбите от първа барака, се беше свършила, особено по хълбоците и бедрата. Но пък кожата й беше гладка и нежна, с цвят на прясно издоено мляко. Тя направо грееше на фона на тази приглушена светлина.

— Трябва да я отведем в лечебницата — каза Бинц.

Заех се да помогна на Халина да подготвим превръзките. Тя уви памучните ленти на около пет сантиметра над раната и ги върза в безупречен възел над рамото.

— Първо трябва турникет — казах на Бинц.

Отидох да взема календара от стената и извадих летвичката. Подадох я на Халина, а тя чевръсто завърза две от памучните ленти към нея и направи пристягаща превръзка. Помогнах й с усукването, докато превръзката притисна вената и кървенето спря.

Не след дълго пациентката стана контактна, сложихме я на носилка от одеяло и четири от надзирателките на Бинц я понесоха към лечебницата. Заповядах на една надзирателка да донесе още едно одеяло и го сложих на раменете на Халина, защото след всичко дотук тя доста силно трепереше.

С Халина тръгнахме след Бинц и момичетата, които изнесоха Ирма от къщата и се отправиха към лечебницата. Замислих се за последващото лечение. Трябваше да пуснем интравенозна инфузия, да…

Халина спря, застана неподвижна в тъмнината. Какви ги вършеше?

Обърна поглед към езерото, което блещукаше на лунната светлина, сякаш хиляди диаманти се носеха разпръснати по тъмната вода.

— Какво има? — попитах. Дали и тя не беше в шок? — Халина! Имаме още много работа.

И тогава разбрах. Та тя обмисляше бягство! Наистина ли? Затворничка, облечена само с долно бельо и с едно одеяло на раменете, не би могла да стигне далече. В „Равенсбрюк“ имаше само три опита за бягство и всички те бяха свършили зле за затворничките, които върнаха в лагера — окачиха им табели с надпис „Ура! Ура! Пак съм тук!“, измъчваха ги и накрая ги разстреляха на стената.

Само това ми трябваше, бягство по време на моето дежурство.

— Хайде, последвай ме — подканих я аз.

Халина не помръдваше, лунната светлина осветяваше русата й коса, но лицето беше забулено от сенките. Изведнъж всичко така притихна, че чувах плискането на вълните в езерото.

— Веднага! Пациентката се нуждае от последващо лечение.

Халина стоеше все така, почти неподвижна в тъмнината.

Лъч на прожектор от кулата зашари през двора и се насочи към езерото. Търсеха ни.

— Днес ти извърши нещо много полезно за Райха, Халина. Ще бъдеш възнаградена за това. Убедена съм. Хайде, тръгвай с мен сега.

Кучетата в кучкарника се разлаяха. Колко ли време имахме, докато докладват отсъствието ни и ги пуснат след нас?

Но Халина все така не помръдваше. Дали пазачите ни гледаха от кулата?

Тя пое дълбоко въздух, издиша, а парата на дъха й литна нагоре призрачно бяла, озарена от лунната светлина.

— Исках просто да погледам лагера оттук — каза тя, а гласът й сякаш идваше много отдалече.

Защо й позволих да излезе през портата?

Халина отново пое голяма глътка въздух.

— От толкова отдавна не бях вдишвала свободен въздух. А и езерото. Толкова е…

— Хайде, побързай — прекъснах я аз.

Тръгна с мен, но се бавеше, вървяхме към лечебницата, налъмите й тракаха по камъните на пътеката, а моята престилка беше подгизнала от пот.

Позволих си да си поема въздух чак когато портата се затвори зад гърбовете ни.

 

 

На следващия ден новините за събитията през нощта бързо се разчуха. Когато комендантът се върна, а мъжете се дотътриха след екскурзията до бардака, комендантът лично ми каза, че много високо ценял острия ми ум и че щял да пише на Химлер, за да му докладва за проявената от мен доблест и смелост при спасяването на една от най-съвестните служителки на Райха. Целият лагер възторжено хвалеше подвига ми, освен сестра Маршал, разбира се; тя продължаваше да се държи студено и дистанцирано и всеки път когато някой повдигнеше въпроса, стисваше устни. Така и не можа да преглътне завистта, загдето ми беше асистирала полякиня.

 

 

По-късно през същата седмица двете с Халина седяхме една до друга на бюрото ми и довършвахме някаква работа. До този момент почти не беше ни се налагало да говорим. Познавахме маниерите си на работа, бяхме свикнали с ритъма на движение из кабинета. Нейната блокова й беше дала разрешение да остава и след като загасяха светлините в бараките, така че знаех, че ще има възможност да дойде при мен. Същата сутрин бях ходила в склада за облекло, който всички наричаха „купчините плячка“, мястото където пристигаха вещите и дрехите, конфискувани от Райха в окупираните държави. Всички тези неща — дрехи, сребро, чинии и какво ли не, се сортираха внимателно и затова бързо успях да намеря няколко полезни неща, включително пуловер за Халина и грамофон с няколко плочи. Накарах една от жените със зелени нашивки да го постави и включи в кабинета ми, навих го с манивелата и пуснах плочата с намален звук.

Една от религиозните ни донесе хляб и сирене от офицерската столова, по-скоро за Халина, отколкото за мен, и аз сложих една плоча на диска на грамофона. „Фокстрот от Варшава“.

— Много обичам тази песен — каза Халина.

Намалих още звука. Нямаше нужда цялата лечебница да чува, че пускам полски песни.

Халина леко се поклащаше, докато пишеше адресите на пликовете.

— На тази песен се научих да танцувам фокстрот.

— Можеш ли да ме научиш? — попитах я аз.

Е, какво толкова? Всички в лагера знаеха този танц, само аз — не. В университета нямах време за такива неща.

Халина поклати глава.

— О, не мисля, че…

Аз станах от бюрото.

— Не, настоявам.

Халина неохотно се изправи.

— Госпожо доктор, аз не съм най-добрият учител.

Усмихнах се.

— Хайде, побързай, преди да е свършила песента.

Тя протегна едната си ръка към гърба ми, с другата хвана ръката ми.

— Ръцете са хванати високо горе, както при другите салонни танци. Правим две стъпки напред, една встрани, в такт с музиката. — Халина се беше подценила. Беше отличен учител. — Бавно, бавно, бързо, бързо. Ето на̀.

Танцът не беше труден. Усвоих го веднага. Халина ме въртеше из тесния кабинет, бяхме в съвършен синхрон. Скоро и двете се смеехме, защото осъзнавахме колко абсурдно добра танцова двойка бяхме. Така не бях се смяла, откакто дойдох в лагера.

Спряхме задъхани. Отместих една къдрица, която беше паднала на челото на Халина.

Халина се извърна и усетих как моментално се вцепени. Обърнах се и аз и какво да видя? На вратата стоеше сестра Маршал със заявка за консумативи в ръка. Нито Халина, нито аз бяхме чули, че е отворила вратата.

Опитах се да овладея дишането си.

— Какво има пък сега, сестра Маршал?

Халина вдигна игличката от плочата.

— Имам заявка за консумативи — отвърна Маршал. — Смятах да я оставя на бюрото ви, но както виждам, сте заета. — Стрелна с очи Халина. — Освен това сте оставили шкафа с медикаментите отворен.

— Ще се погрижа. Сега съм заета, ако не възразяваш.

Сестра Маршал ми връчи заявката и се оттегли, но не и преди да прониже Халина с ледения си поглед.

Маршал излезе и затвори вратата така тихо, както я беше отворила, а ние с Халина се спогледахме. Капакът на кутията, която трябваше да е винаги плътно затворена, се беше понадигнал, оттам се беше изплъзнало нещо неосезаемо, нещо опасно и вече не можеше да се върне.

— Тя трябва да се научи да чука — казах.

Халина впи поглед в мен, по лицето й не беше останала и капчица цвят.

— Никак не изглеждаше доволна, госпожо доктор.

— Куче, което лае, не хапе — отвърнах и свих рамене. — Нищо не може да направи.

Само ако знаех колко ще ми струва това, че подценявам Маршал…