Марта Хол Кели
Люляковите момичета (12)

12
Керълайн

1941 година

С настъпването на пролетта положението във Франция ставаше още по-отчайващо. Всяка сутрин до десет часа приемната на Консулството вече се пукаше по шевовете от хора, а моят график беше отдавна запълнен. Нацистите, които тъпчеха надлъж и нашир из Париж, бяха докарали французите, останали в Ню Йорк, до самото дъно на отчаянието, а често и до тежки финансови затруднения, които ние не можехме дори да облекчим. Тъй като имах строга забрана от Роже да помагам с лични средства, не можех да предложа много повече от някой шоколадов бонбон и рамо, на което да поплачат.

Една сутрин сложих на бюрото си една от кутиите за обувки на Бети и се заех да подготвям колет с помощи за сираци. От Пол нямаше никакви новини. За да прогоня черните мисли, постоянно се опитвах да си намирам занимание — без значение какво — само и само да потуша онази болка в гърдите си.

— Днес програмата ти е пълна — каза Пия и стовари на бюрото ми купчина папки. — С предимство, разбира се, са твоите височайши приятелки, които не признават „не“ за отговор.

— Това описание не е много конкретно, Пия.

— Не знам. Прис… нещо си и майка й.

Оказа се, че е Присила Хъф, дългокраката блондинка от випуска след моя в „Чапин“. Беше безупречна, както винаги, в син костюм на „Менбоше“, но необичайно приветлива. Майка й, Електра Хъф, нейно почти идентично копие, но не толкова фина, я следваше по петите. Влезе и тя и затвори вратата след себе си.

— Какъв елегантен малък кабинет си имаш, Керълайн, мила — започна госпожа Хъф.

— Бих искала да осиновя дете от Франция, Керълайн — обяви Присила, като че си поръчваше шатобриан в клуб „Сторк“. — Дори близнаци бих взела.

— Има списък на чакащи за няколкото деца за осиновяване, Присила, но Пия може да ти помогне с документацията. Ще трябва само подпис от съпруга ти.

— Как е Роже Фортие? — попита госпожа Хъф. — Такъв прекрасен мъж е този твой началник.

— Е, точно това е проблемът, Керълайн — додаде Присила, — не съм омъжена.

— Все още, мила, все още — обади се госпожа Хъф, която вече разглеждаше снимките в сребристи рамки над камината. — Имаш две предложения и господата търпеливо чакат отговор.

Поставих чифт нови бежови чорапи в кутията. Две предложения? Тя какво? Да не би да е два акра парцел в Палм Бийч, ограден с жив плет?

— За осиновяване са нужни двама родители, Присила.

— Френският на майка е превъзходен, а и моят е plus que bien^[1].

Присила безспорно нямаше проблеми с изискването за владеене на езика. Всяка година ме водеше по точки на състезанието за съчинение. Нищо нередно нямаше в това, че техният готвач по Коледа винаги приготвяше префърцунен Bûshe de Noël^[2] за целия клас, не ме дразнеше кой знае колко, само дето единственият съдник — учителката по френски, госпожица Беньоан — имаше пословична слабост към сладките неща. Защо ли толкова силно ми се прииска да запаля цигара?

— Разбирам, Присила, но не аз измислям правилата. Тези деца са преживели невероятни трагедии, както можеш да си представиш. Дори когато родителите са двама, може да се окажат в много тежко положение.

— Е, какво? Изпращаш им разни дреболии, а отказваш да ги дариш с чудесен дом? Бих могла да осигуря на някое дете най-доброто.

Сигурно. Докато не се появи следващата лъскава играчка.

— Извини ме, Присила, имам още няколко ангажимента до обед — казах и отидох до картотеката.

— Носи се слух, Керълайн, че самата ти се каниш да осиновиш дете — каза Присила.

— Какви ли не слухове се носят напоследък.

— Явно за някои заобикалянето на правилата не е невъзможно — обади се небрежно госпожа Хъф, докато нагласяше ръкавицата си.

— Загубих баща си, когато бях на единайсет, госпожо Хъф. Ужасно е да растеш без баща и не бих причинила това на никое дете.

— Нима е по-ужасно от това изобщо да нямаш родители? — настояваше Присила.

Затворих чекмеджето на картотеката.

— Този разговор, опасявам се, е безсмислен. Просто няма много френски деца за осиновяване.

Присила се нацупи, а аз едва се сдържах да не я удуша.

— Мислех, че всеки ден пристигат кораби със сираци.

— Не, всъщност това става много рядко. Особено след случая с „Град Бенарес“…

— Кой град? — попита Присила.

Госпожа Хъф се пресегна и взе чантата си.

— Е, ако ти трябват пари… чух, че с майка ти сте прекратили членството си в клуб „Медоу“.

Седнах зад бюрото си.

— Госпожо Хъф, с майка продадохме имота в Саутхамптън и сега отсядаме в лятната ни къща в Кънектикът. Членството в клуба изобщо не ни е нужно. Виж, Присила, не можеш ей така да си купиш дете. Ако четеше вестници от време на време, щеше да знаеш, че „Град Бенарес“ е британски пасажерски кораб със сто английски деца на борда, които родителите им са изпратили в Канада, за да ги спасят от бомбардировките в Лондон. En route^[3] от Ливърпул към Халифакс, Нова Скотия…

Госпожа Хъф опря двете си ръце на бюрото ми и се наведе към мен.

— Трябва ни френско дете, Керълайн.

— На четвъртия ден от пътуването децата, на възраст между четири и петнайсет години, са били по пижами, готови за лягане…

Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи.

Присила скръсти ръце на гърдите си.

— И това какво общо има с осиновяването на френско…

— Немска подводница е потопила кораба, Присила. Седемдесет и седем от стоте деца са се удавили. Заради този инцидент всички програми за евакуиране на деца са прекратени за момента. Така че ужасно съжалявам, мили дами, но днес не можете да си купите сираче. А сега се налага да ви помоля да напуснете моментално. Ако случайно не сте забелязали, приемната се пука по шевовете и съм ужасно заета.

Присила огледа ръбовете на чорапите си.

— Не е нужно да се заяждаш, Керълайн. Просто се опитваме да помогнем.

В този момент, като по поръчка, Пия почука, влезе и изпрати госпожа и госпожица Хъф точно навреме, та да се разминат с Роже, който застана на вратата на кабинета ми.

— Вярвам, ще се зарадваш на новината, че съм издействал да се разшири обхватът на достъпа ти до секретна информация, Керълайн.

Отворих чекмеджето на бюрото си и подредих в редички новата партида шоколади „Хърши“, надявах се Роже да не забележи как треперят ръцете ми.

— Каквото и да означава това…

— От известно време знаем, че има транзитни лагери в териториите на Свободната зона. Там постоянно водят чужденци. Основно евреи, но не само. Вече се появиха и доклади, че затворниците се транспортират до лагери в Полша и в други държави. Чудех се дали можеш да поемеш този ресор.

Извих глава, за да видя лицето на Роже.

— Моля? Кой ресор?

— Трябва да разберем къде точно отиват, кои са, колко са и за какво са арестувани. Вече ми омръзна да обяснявам на хората, че не знам какво се е случило със семействата им.

— Разбира се, Роже, ще се заема.

Щях да имам достъп до класифицирана информация, та това е като място на първия ред в арената на европейските събития. Вече нямаше да се налага да чакам „Ню Йорк Таймс“, за да се добера до някакви новини. А може да излезе и доклад, от който да разбера нещо за Пол.

— Не ми е лесно да те карам да се занимаваш с това, без да мога да ти предложа заплащане.

— Не се тревожи за това, Роже, с майка се справяме.

В интерес на истината, татко се беше погрижил да нямаме затруднения, но все пак трябваше да внимаваме с разходите. Имахме доходи, макар и незначителни, както и някои ценни активи, които можехме да продадем. А и среброто на майка беше все още непокътнато.

Когато в този ден затворихме за обяд, изтичах до „Librairie de France“^[4], на крачка зад „Чанъл Гардънс“, и взех всички атласи, с които разполагаха, върнах се в кабинета си, а там ме чакаше цял един нов свят от класифицирана информация. Снимки от британското разузнаване. Секретни документи. Пия стоварваше нови и нови папки на бюрото ми, а аз се потопих в изследване на лагерите. Транзитни лагери в неокупираната зона. Gurs. Le Vernet. Argelés-sur-Mer. Agde. Des Milles. Снимките на разузнаването бяха потресаващи, детайлни, воайорски, та се чувствах така, сякаш надничам в нечий заден двор.

Разпределих документите за лагерите в папки и скоро се оказа, че обектите, от които се интересувах, можеше да се класифицират и по други признаци.

Имаше и концентрационни лагери.

Залепих на стената в кабинета си карта и я набодох цялата карфици с червени главички на местата, за които получавахме доклади, че има лагери. Роже ми даваше списъците, а аз проследявах информацията. Не след дълго по териториите на Австрия, Полша и Франция имаше толкова топлийки с червени главички, че целите държави изглеждаха като покосени от скарлатина.

Минаха месеци, без да получа каквато и да е вест от Пол. Немците газеха с острите си грайфери навсякъде из Франция и беше страшно трудно да не си представям най-лошото. Роже ми предаваше сводките с новините от чужбина. Отначало французите бяха приели стратегия на изчакване спрямо германците. И тъй като нацистите си бяха присвоили най-хубавите маси в ресторантите, парижаните се стараеха доколкото могат да не ги забелязват. В крайна сметка това не беше първата окупация на Париж. Явно се надяваха всичко просто да отмине.

Но тъй като нацистите никак не умееха да разчитат намеци, започнаха да реквизират колбасарниците и винарните, дори разгласяваха, че смятат да пренесат модната индустрия на Париж в Хамбург. След всичко това и особено след като започнаха арестите на френски граждани без предупреждение, при нас се появиха доклади, че на различни места из Париж започват да се формират малки групички на съпротивително движение, които разпространяваха листовки с антигермански лозунги и поставяха основите на ефективна разузнавателна мрежа. Не мина и седмица, откакто получихме първия такъв доклад, и от цяла Франция заваляха подобни сведения за нелегални групички на Съпротивата.

 

 

Не спирах работата си за сираците, за да не си оставям свободно време, а майка помагаше неуморно за каузата. Една вечер, докато търсех дрехи, които да можем да разшием и да превърнем в детски облекла за сираците, измъкнах всичко от гардеробите в стаята за гости, а майка се зае да съшива малкото прилични парчета плат, които ни бяха останали.

Стаята за гости беше интересна комбинация от вкусовете на майка и татко, защото отначало тя беше негов кабинет и оттогава беше останал мъжкият дух — с тези тапети на райета и огромното старинно писалище — но след това майка я превърна в стая за шиене и останките от нейните проекти постепенно окупираха цялото пространство: отвсякъде се подаваха или се търкаляха кройки за рокли на фина кафява хартия и шивашки манекени с различни размери, за различни модели. За мое съжаление, с течение на годините обиколките на талиите все повече се отдалечаваха от типа „оса“.

Измъкнах торбите със стари дрехи, които майка така ревниво пазеше, извадих и плетените зимни облекла и се разтършувах за меки и хубави платове. Шиенето никога не ме е привличало особено, и това никак не е зле, защото шиенето съсипва стойката, но майка се справяше отлично. Тя седеше на шевната си машина, привела глава над стария черен „Сингер“, под лампата, която очертаваше светъл ореол и правеше косата й искрящо бяла. Когато почина татко, тъмнозлатистата й коса за много кратко време доби цвета на сол. Тя я подстрига късо, започна да носи основно дрехи за езда и заряза ружа. Винаги е обичала конете си и много по-добре се справяше с чесалото, отколкото със сребърния гребен, но все пак беше тъжна гледка: такава красива жена да се изоставя така.

Работехме и слушахме новините за войната по радиото.

Деветнайсети април 1941 година. Докато Белфаст в Северна Ирландия вече се съвзема след пагубните набези на Ауфтвафе, Лондон претърпя една от най-тежките бомбардировки от началото на войната. По време на нахлуването на германските войски в Гърция гръцкият министър-председател Александрос Коризис сложи край на живота си, а британците се изтеглят оттам.

— О, моля те, Керълайн, угаси го. Толкова малко обнадеждаващи новини съобщават.

— Поне спряхме да се правим, че не забелязваме войната.

Макар официално все още да се водеха неутрална държава, Съединените щати най-сетне пуснаха патрулиращи кораби в Северния Атлантически океан.

— Като си представя само, че Хитлер подскача по останките от Партенона — въздъхна майка. — Докъде ли ще стигне всичко това?

Пуснах шивашкия резец в детската плажна кофичка, в която майка държеше карфиците и ножиците си, но вместо да издрънчи на металното дъно, резецът падна в нещо, което изхрущя. Нима на дъното още имаше пясък от плажа край семейната вила на майка в Саутхамптън, „Джин Лейн“? Какъв прекрасен плаж. Пред очите си все още виждах майка и татко там — тя с черен бански костюм, а той със сако и вратовръзка, бори се с вестника си, който плющи в ръцете му, развян от вятъра, а соленият въздух гъделичка дробовете ми. Вечер, в светлосенките на голямата гостна, аз се преструвах, че чета, опряла едната си страна на хладната ленена тапицерия на дивана, а всъщност ги гледах как играят „Джин руми“ и който загуби — пийва.

— Майко, да отидем в Саутхамптън. Смяната на обстановката ще ни се отрази добре.

Вече бяхме продали „Джин Лейн“, но Бетини все още имаха къща там.

— О, не, сега е пълно с нюйоркчани.

— Майко, ти си нюйоркчанка.

— Да не се караме, скъпа.

Тя всячески отбягваше плажа. Явно и при нея беше свързан със спомените за татко.

— Така или иначе, сега, изглежда, никъде не можем да тръгнем. Когато започне да се застудява, сиропиталищата ще имат нужда от топли дрехи.

— Все още ли успяваш да пускаш кутиите с помощи по пощата?

— Германците всъщност се радват на колети с помощи за сираците, дори за затворниците в транзитните лагери, за тях това е един разход по-малко.

— Boche все пак можели да бъдат мили.

Майка наричаше германците с френската дума Boche, която значеше „дървени глави“, и това беше нейната малка лична съпротива.

Обърнах се към леглото и грабнах няколко от татковите вълнени палта. Майка дръпна ръкава на едното към себе си.

— Тези можем да ги нарежем…

— Нищо от татковите дрехи няма да режем, майко. Освен това, трябват ни материи, които децата да могат да обличат на голо.

Отнесох палтата далече от нея.

— Минаха повече от двайсет години, откакто той почина, Керълайн. Камилската вълна е истинско лакомство за молците.

— Всъщност отдавна преправям и износвам татковите палта.

С малко корекции неговите палта ми стояха много добре. Освен това бяха шити от първокачествен двупластов кашмир, ламска вълна или габардин, а всяко от кожените им копчета беше произведение на изкуството. Джобовете бяха от толкова плътен сатен, че като си пъхнех ръката вътре, все едно я потапях във вода. Пък и като носех палтата му, имах чувството, че част от него е винаги до мен. Понякога, когато стоях на някой ъгъл и чаках светофара, бърках в джобовете и намирах тютюн от пура, набит дълбоко в шевовете, или любимите му ментови бонбони в бял станиол, скътани във вътрешните джобове.

— Не можеш вечно да пазиш всички негови неща, Керълайн.

— Така пестим пари, майко.

— Все още не сме се наредили на опашката за милостиня. Говориш така, сякаш трябва да се завържем една за друга и да запеем „По-близо съм до тебе, Господи“. Винаги сме се оправяли някак.

— Може би трябва да намалим разходите за прислугата.

След като почина татко, майка започна да прибира гърла за хранене така, както повечето хора колекционират лъжички или китайски порцелан. Нерядко се случваше да се прибера и да заваря някоя нещастна душа, измъкната от клошарската си бърлога, да се шири в стаята за гости, излегната на дивана, под завивка с гъши пух и да чете „Гроздовете на гнева“ с чаша шери в ръка.

— О, скъпа, къщата ни не е пълна с лакеи в ливреи. Ако намекваш за Серж, той е част от семейството. Освен това е най-добрият готвач, специалист по френската кухня, в града и не е пияница като повечето.

— А господин Гарднър?

Този въпрос не се нуждаеше от отговор. Градинарят ни, който — колкото и да е странно — се казваше Гарднър^[5], също на практика беше част от семейството. Имаше мили очи, а кожата му беше тъмна и гладка като обвивката на див кестен. Не ни е напускал, откакто направихме градината в Бетлехем, малко преди смъртта на татко. Носеха се слухове, че неговите хора са дошли в Кънектикът от Северна Каролина с нелегалната железница и са се укривали в едно от убежищата в стария хан „Бърд“, който е бил точно срещу имението ни „Хей“. Освен че безспорно беше гений в отглеждането на старинни рози, господин Гарднър би влязъл в огъня за майка, както всъщност и тя за него. Той щеше да остане с нас завинаги.

— А и няколко домашни помощнички няма да ни разорят — добави майка. — Щом толкова си се загрижила за всеки грош, направи така, че Консулството да плаща пощенските разходи за помощите за сираци.

— Роже плаща половината, но този път няма кой знае колко вещи за пращане.

— Защо да не организираме благотворително представление? Не е изключено връщането на сцената да ти хареса, скъпа, а освен това все още пазим всичките ти костюми.

Ами, разбира се! Костюмите! Топове плат, които гниеха в един сандък и вече за нищо не се ползваха, а и бяха идеални за всякакви детски облекла.

— Майко, ти си гениална!

Изтичах до спалнята си и измъкнах сандъка от гардероба. Все още стояха лепенките от всички градове, където съм играла. Бостън. Чикаго. Детройт. Питсбърг. Издърпах го до стаята за гости. Задъхах се. Май трябваше да спра да си крада от цигарите на Пия.

Когато ме видя, майка се изправи на столчето си.

— О, не, не, Керълайн, недей! Не го прави.

Вдигнах капака и отвътре се разнесе омайващ дъх на кедър, стара коприна и сценичен грим.

— Великолепни са, майко.

— Но, скъпа, не бива така.

Бяхме насъбрали реквизит и костюми от къде ли не — от тук копринен корсаж от деветнайсети век, от там костено ветрило „Тифани“, но повечето костюми, които съм носила на сцената, ги беше шила майка, от „Дванайсета нощ“ в „Чапин“ до „Кралица Виктория“ на Бродуей. Невинаги ни позволяваха да си запазваме костюмите, но майка често шиеше резервни за постановките на Бродуей. Използваше най-плътното кадифе, най-богатите, най-живи коприни и най-меките памучни платове. На всеки костюм пришиваше седефени копчета, които правеше от мидени черупки от плажа в Саутхамптън. А когато майка зашиеше копче, то оставаше завинаги.

— „Венецианският търговец“ — обявих тържествено аз и извадих синкаволилаво кадифено сако и панталон, с подплата от сатен в охра. — Оттук само имаме две бебешки блузки. Какво можем да направим от подплатата?

Майка посърна.

— Ританки, предполагам.

— Гениално, майко!

Измъкнах рокля от кораловорозов сатен, корсажът й беше обшит със ситни перли. „Дванайсета нощ.“

— Не изпитваш ли поне малко носталгия?

— Никаква, майко, и ако продължаваш да упорстваш, сама ще ги нарежа.

Тя дръпна роклята от ръцете ми.

— И дума да не става, Керълайн!

Извадих още една кадифена рокля с цвят на амонтилядо, бяла пелерина от изкуствен хермелин и роба от алена коприна.

— „Добрият край оправя всичко“ — казах и вдигнах роклята високо. Талията ми наистина ли е била толкова тънка? — От робата можем да направим шест нощници, а от роклята — два жакета. С кожата ще поръбим ръкавиците.

Работихме до късно през нощта. Аз порех шевовете и режех, назъбената ми ножица хапеше сатенените и кадифените тоалети.

— Има ли някакви новини за твоя приятел Пол?

— Нито дума. В Консулството вече дори не получаваме френски вестници.

Въпреки че майка не се интересуваше от подробности за отношенията ми с Пол, явно усещаше колко важен бе станал той за мен. А и предвид развитието на ситуацията във Франция, се беше притеснила за него почти колкото и аз.

— Жена му има магазин за дрехи, така ли?

— Магазин за бельо всъщност. Le Jolie Choses.

— Бельо ли? — учуди се майка, като че ли бях казала, че Рина жонглира с огньове.

— Да, майко, сутиени и…

— Керълайн, знам какво значи думата „бельо“.

— Не ставай моралистка, майко, моля те.

— Е, дори и да излезе цял-целеничък от тази война, от мъжете може всичко да се очаква…

— Майко, просто искам да чуя, че е добре.

— Ще видиш, тази война ще отмине и той ще почука на вратата ти. Германците сигурно го държат на специално място. Той все пак е известен, нали?

За това не бях помислила. Дали нацистите щяха да се отнасят с Пол по-различно, защото е известна личност.

До сутринта бяхме затрупали леглото в стаята за гости с чудесни детски дрешки. Меки палта и панталонки. Блузки и шапки.

Замъкнах всичко в кабинета си и го оставих на бюрото на Пия, макар че нея никаква я нямаше.

 

 

Няколко седмици по-късно в кабинета ми се бяха настанили като на къмпинг три поколения от семейство Льо Бланк и се редуваха да се мият в дамската тоалетна на Консулството, когато Роже отвори вратата на кабинета ми с трясък и за малко да влети вътре, но се задържа на касата на вратата. Лицето му имаше същия цвят като пепелявата му риза. Стомахът ми се сви. Тази физиономия издаваше, че носи лоши новини. Сключени вежди. Устните, свити и опънати. Ако не затвори вратата, няма страшно.

Прокара пръсти през косата си.

— Керълайн…

— Просто ми кажи, Роже.

— Имам новини.

Олюлях се и се опрях на дървената картотека.

— Кажи какво става.

— Опасявам се, че са лоши, Керълайн.

— Трябва ли да седна?

— Предполагам, да — каза Роже и затвори вратата зад гърба си.