Метаданни
Данни
- Серия
- Керълайн Феридей (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Lilac Girls, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Галина Величкова, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,6 (× 11гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Марта Хол Кели
Заглавие: Люляковите момичета
Преводач: Галина Величкова
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 13.09.2018
Отговорен редактор: Вера Янчелова
Художник: Фиделия Косева
Коректор: Соня Илиева
ISBN: 978-619-01-0317-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13745
История
- —Добавяне
На моя съпруг Майкъл за това, че и до ден-днешен, щом го погледна, нещо в мен щраква като капаче на пудриера.
Част първа
1
Керълайн
Септември 1939 година
Ако знаех, че ми предстои да срещна мъжа, който щеше да разтроши сърцето ми като костен порцелан върху теракота, сигурно щях да се завия през глава и изобщо нямаше да ставам. Но аз не просто станах, а измъкнах от леглото му и нашия цветар, господин Ситуел, за да аранжира букетчето за ревера на официалния гост. Първата ми галавечеря в Консулството беше крайно неподходящ момент да се придържаме към церемониалностите.
Включих се във водовъртежа на великото неспокойно движение по Пето авеню. Мъже със сиви филцови шапки се бутаха край мен, от чантите им се подаваха сутрешните вестници с последните за това десетилетие добри новини. В този ден от изток не се задаваше буря, нямаше и поличби за предстоящите събития. Единственият злокобен знак от посоката на Европа беше миризмата на застояла вода, която се носеше откъм Ийст Ривър.
Докато приближавах нашата сграда на ъгъла на Пето авеню и Четирийсет и девета улица, усетих, че Роже гледа от прозореца горе. Уволнявал е за далеч по-незначителни провинения от двайсетминутно закъснение, но сега, единственото време на годината, когато елитът на Ню Йорк отваряше портфейлите и се преструваше, че го е грижа за Франция, нямаше време за проскубани букетчета.
Завих покрай ъгъла, където утринното слънце оживяваше в позлатените букви, издялани в ъгловия камък: „LA MAISON FRANҪHAISE“. Френската сграда, в която се помещаваше Консулството на Франция, стоеше точно до British Empire Building[1], част от Рокфелер Сентър, новия комплекс на Рокфелер-младши, изграден от гранит и варовик, на Пето авеню. По това време, консулствата на много чужди държави се бяха разположили там и се беше получил истински миш-маш от световна дипломация.
— Моля, застанете колкото може по-навътре и се обърнете с лице към изхода — каза Къди, пиколото, който обслужваше асансьора.
Господин Рокфелер подбираше внимателно персонала за асансьорите, като особено държеше на безупречна външност и маниери. Колкото до външния вид, Къди хващаше окото, въпреки че косата му беше вече посребрена, а тялото му бързо приближаваше към старостта.
Къди впери поглед в осветените цифри над вратата.
— Цели тълпи са се събрали днес при вас, госпожице Феридей. Пия разправя, че са пристигнали два нови кораба.
— Прекрасно — отвърнах.
Къди отмахна някаква невидима прашинка от ръкава на тъмносиньото си униформено сако.
— Днес пак ли ще стоите до късно?
Асансьорът ни уж беше най-бързият в света, а това изкачване продължи цяла вечност.
— Най-късно до пет. Довечера е галавечерята.
Обичах работата си. Баба Улси беше положила основите на традицията жените в семейството да работят, като се грижела за войниците, ранени в битката при Гетисбърг. Само че доброволческа длъжност „Ръководител на Отдела за подпомагане на семействата“ всъщност не беше точно работа. Любовта към всичко френско течеше във вените ми. Нищо че баща ми беше наполовина ирландец, сърцето му принадлежеше на Франция. Освен това майка беше наследила едно жилище в Париж, където ходехме всяко лято през август и оставахме за цял месец, така че там се чувствах като у дома си.
Асансьорът спря. Дори през затворените врати се чуваше глъчка от множество превъзбудени гласове. Побиха ме тръпки.
— Трети етаж — обяви Къди. — Френското консулство. Внимавайте с…
Щом се отвориха вратите, шумът съвсем заглуши любезностите. Фоайето пред чакалнята ни беше толкова пълно с хора, че човек трудно можеше да си проправи път. И Normandie, и Ile de France — двата най-големи френски презокеански кораба — бяха акостирали тази сутрин в пристанището на Ню Йорк, пълни със заможни пасажери, подплашени от нестабилната обстановка във Франция. Още с първите звуци на корабната сирена — сигнал, че могат вече да напуснат борда — най-знатните пътници се завтичваха към консулството, за да изглаждат разни проблеми с визите и други заплетени въпроси.
Вмъкнах се в опушената чакалня покрай дамите в следобедни рокли по последна мода в Париж, които оживено клюкарстваха сред прекрасен облак от ухание на „Арпеж“, все още с морски пръски по косите. Хората от тази прослойка са свикнали по петите да ги следва иконом с кристален пепелник и чаша шампанско. Пиколата с алени ливреи от Normandie сновяха рамо до рамо с колегите си в черно от Ile de France. Запроправях си път с рамото напред през тълпата, за да стигна до бюрото на нашата секретарка в дъното на помещението, но шифоненият ми шал се закачи на закопчалката на перлената огърлица на едно очарователно създание. Докато се мъчех да го откача, интеркомът звънеше ли, звънеше, без никой да си направи труда да отговори.
Роже.
Проврях се още малко навътре и усетих потупване откъм гърба, обърнах се и какво да видя: слоеве плака по зъбите на ухилен курсант.
— Хайде всеки да си държи ръцете, където им е мястото — предупредих го на чист френски.
Момчето вдигна ръката си над морето от глави и поклати ключа от луксозна каюта на Normandie. Поне не беше от ухажорите, които обикновено привличах — тези над шейсет.
Стигнах до бюрото на секретарката, която стоеше, забила поглед в листа, и чаткаше на пишещата машина.
— Bonjour, Пия.
Братовчедът на Роже, осемнайсетгодишен младеж с бадемови очи, седеше върху бюрото на Пия, кръстосал крак върху крак. С едната си ръка държеше във въздуха цигара, а с другата ровичкаше из кутията шоколадови бонбони — любимата закуска на Пия. Моето отделение на рафта за текуща документация вече беше натъпкано с папки с казуси за разрешаване.
— Vraiment? Така ли? Какво му е доброто на този ден? — измърмори тя, без да вдигне глава.
Пия беше много повече от секретарка. Всички изпълнявахме какви ли не роли, но в нейните задължения влизаше и регистрирането на новите клиенти и откриването на досие за всеки, освен това трябваше да печата на машина немалкото писма на Роже, както и да разшифрова ежедневните морзови съобщения — живителните сокове на нашия отдел.
— Защо е толкова горещо тук? — попитах. — Пия, телефонът звъни.
Тя измъкна един бонбон от кутията.
— Да, постоянно.
Пия беше като магнит за ухажори, сякаш излъчваше сигнали на честота, която само мъжете улавяха. Имаше нещо диво в привлекателността й, но подозирах, че успехите й сред мъжете се дължаха отчасти на тесните блузи.
— Днес ще можеш ли да поемеш някои от моите случаи, Пия?
— Роже нареди да не мърдам от този стол. — Тя разчупи с изящния маникюр на палеца си шоколадовата основа на един бонбон и измъкна сиропираната ягодка. — Освен това иска да говори с теб незабавно, но според мен онази жена на дивана е прекарала нощта тук, в чакалнята. — Пия размаха пред лицето ми половинка от стодоларова банкнота. — А дебеланкото с кучетата каза, че ще ти даде другата половина, ако се заемеш първо с неговия проблем. — Тя кимна към двойката до вратата на кабинета ми: възрастни мъж и жена, добре охранени, всеки от тях хванал по чифт дакели със сиви муцуни.
Както длъжността на Пия, така и моята включваше разнообразни дейности. Наред с другите си ангажименти се грижех за френските граждани тук в Ню Йорк — повечето от тях семейства, изпаднали в нужда — и отговарях за „Френския фамилен фонд“, благотворителната инициатива, чрез която изпращах пакети с помощи на сираци във Франция. Тъкмо бях приключила с почти двайсетгодишните си напъни на бродуейска сцена и в сравнение с тях длъжността ми тук беше безгрижно занимание. Или поне не ми се налагаше толкова често да стягам куфари.
Шефът ми, Роже Фортие, застана на вратата на кабинета си.
— Керълайн, трябваш ми, начаса. Боне е отменил ангажимента.
— Не говориш сериозно, Роже.
Тази новина ми се стовари като юмрук в корема. Още преди месеци бях осигурила френския външен министър да изнесе официалната реч на нашата галавечеря.
— Точно в момента никак не е лесно да си външен министър на Франция — подвикна той през рамо, докато отново се отдръпваше в стаята.
Влязох в своя кабинет и прелистих визитника на бюрото си. Дали онзи будистки монах, приятел на майка — Аджан Ча — е свободен довечера?
— Керълайн! — извика Роже.
Грабнах визитника си и забързах към неговия кабинет, постарах се да се промъкна покрай мъжа и жената с дакелите, които полагаха всички усилия да изглеждат трагично.
— Защо закъсня тази сутрин? — попита Роже. — Пия е тук отпреди два часа.
Като генерален консул, Роже Фортие ръководеше службата от стаята в ъгъла, която имаше стратегическа гледка към площад „Рокфелер“ и кафене „Променада“. Обикновено този вдлъбнат площад беше зает от известната ледена пързалка, но през лятото тя не работеше и мястото беше запълнено от масите на кафенето и келнерите в смокинги и престилки до глезените се стрелкаха между масите. Зад тях огромният златен Прометей на Пол Маншип, падащ на земята, държеше откраднатия огън високо над главата си. Зад него сградата Ар Си Ей[2] се издигаше, устремена към сапфиреното небе със седемдесетте си етажа. Доста общи черти имаха Роже и импозантната мъжка фигура на Мъдростта, изсечена над входа на Рокфелер Сентър. Сбърчените вежди. Брадата. Гневния поглед.
— Трябваше да спра по пътя да взема букетчето на Боне…
— Да, и за това си заслужава да караш половин Франция да те чака.
Роже отхапа от поничката си и по брадичката му се посипа лавина от пудра захар. Въпреки телосложението си, което само доброжелател би определил като солидно и набито, Роже никога не страдаше от липса на женско внимание.
Бюрото му беше отрупано с всякакви папки, осигурителни полици и досиета на изчезнали френски граждани. Според Наръчника на Консулството на Франция, част от неговите задължения беше „да помага на граждани на Франция в Ню Йорк в случай на кражба, сериозно заболяване или арест, както и при проблеми, свързани с актове за раждане, документи за осиновяване и загубени или откраднати лични документи; да планира визитите на официални лица от Франция, както и на колеги дипломати, а също и да оказва помощ при други политически проблеми и природни бедствия“. Тежкото положение в Европа ни осигуряваше доста работа във всички тези категории, особено ако причислим Хитлер към природните бедствия.
— Имам няколко казуса, с които трябва да се заема, Роже…
Той плъзна към мен картонена папка по полираната заседателна маса.
— Проблемът не е само, че няма кой да държи реч. Будувах до малките часове, за да поправя речта на Боне. Наложи се да намеря начин да избегна споменаването на факта, че Рузвелт е позволил на Франция да купи американски самолети.
— Франция би трябвало да може да купи каквито самолети си поиска.
— Ние тук събираме пари, Керълайн. Не е подходящо точно сега да дразним изолационистите. Особено богатите.
— Те, така или иначе, не подкрепят Франция.
— Не ни трябват повече негативни коментари в пресата. „Америка не е ли твърде близка с Франция?“; „Това няма ли да тласне Германия и Русия една към друга?“. Тези въпроси ги чувам постоянно. Репортерите не ме оставят дори да си довърша десерта. А и не можем да споменаваме семейство Рокфелер… не ми се иска Младши пак да се обажда. Но предполагам, че това няма да ми се размине, след като Боне отказа да участва.
— Ами то си е истинско бедствие.
— Може да се наложи да отменим вечерята.
Роже прокара дългите си пръсти през косата си и те оставиха дълбоки бразди в гъстия брилянтин.
— И да връщаме четирийсет хиляди долара? А какво ще стане с Френския фамилен фонд? И бездруго отдавна карам на изпарения. А и вече сме платили за пет килограма салата „Уолдорф“…
— Те на това салата ли му викат? — Роже се разрови из визитните си картички, повечето бяха нечетливи и изпонадраскани. — C’est pathétique… Жалка работа! Накълцани ябълки и целина. Пък и с подгизнали орехи! Не какво да е, орехи…
Затършувах из визитника си да търся светски особи, които биха ни свършили работа. С майка познавахме Джулия Марлоу, известната актриса, но точно по това време тя беше на турне в Европа.
— Какво ще кажеш за Пиер Пету? Хората на майка ми са работили с него.
— Архитектът?
— На цялото Световно изложение. Онзи двуметров робот е негов.
— Скука — каза, докато пляскаше по дланта си със сребърния нож за писма.
Прехвърлих на „А“.
— А капитан Леюд?
— На Normandie ли? Ти сериозно ли питаш? Та на него му плащат да е безинтересен.
— Не можеш с лека ръка да отхвърляш всяко предложение, Роже. Пол Родиер как ти звучи? Според Бети всички говорят за него.
Роже сви устни, което винаги беше добър знак.
— Актьорът ли? Гледах представлението му. Добър е. Висок, привлекателен, ако харесваш такива. Това, разбира се, е от бързия метаболизъм.
— Поне можем да сме сигурни, че умее да заучава сценарии.
— Малко е непредвидим. А и е женен, така че да не ти минават през ума разни неща.
— Приключих с мъжете, Роже — отвърнах.
Вече бях на трийсет и седем и се бях примирила с мисълта, че ще остана сама.
— Не съм сигурен, че Родиер ще се съгласи. Виж кого можеш да намериш, но се погрижи да се придържа към сценария. И нито дума за Рузвелт…
— Нито за семейство Рокфелер — довърших.
Докато разрешавах проблемите на хората, се обадих на няколко знаменитости, които биха се съгласили да поемат такъв ангажимент в последния момент, и в крайна сметка ми остана само една възможност: Пол Родиер. Той беше в Ню Йорк, участваше в мюзикъл в „Броудхърст“[3], „Улиците на Париж“ — вихрения дебют на Кармен Миранда на Бродуей.
Позвъних на агенция „Уилям Морис“, оттам ми казаха, че ще проверят и ще ми се обадят. Десет минути по-късно агентът на господин Родиер ми съобщи, че тази вечер в театъра нямало да има представление и макар клиентът му да нямал вечерно облекло, бил поласкан от поканата да изнесе реч на предстоящата галавечеря. Щял да ме очаква в „Уолдорф“ да обсъдим подробностите. Нашето жилище в източния край на Петдесета улица, беше на две крачки от „Уолдорф“, та забързах първо да мина оттам и да си облека черната рокля „Шанел“ на майка.
Когато двутонният бронзов часовник отбеляза половината час с прелестния звън на уестминстърските камбани, заварих господин Родиер на една маса в бара „Пийкок Али“, който беше точно до фоайето на хотела. Гостите на галавечерята вече се стичаха към голямата бална зала на горния етаж в най-изящните си тоалети.
— Monsieur Родиер, нали? — попитах аз.
Роже се оказа прав поне за това, че е привлекателен. Първото нещо, което грабва вниманието при среща с Пол Родиер, щом отмине първоначалната тръпка от физическата му красота, е неустоимата му усмивка.
— Нямам думи да изразя колко съм ви благодарна, че приехте този ангажимент в последния момент, Monsieur?
Той се разгъна от стола си и демонстрира телосложение, което би било по-полезно в отбор по гребане на регатата „Чарлс“[4], отколкото на бродуейска сцена. Понечи да ме целуне по бузата, но аз протегнах ръка и се здрависахме. Приятно ми беше да срещна мъж с моята височина.
— Удоволствието е изцяло мое — отвърна той.
Единственият проблем беше облеклото му: зелен панталон и кадифено спортно сако с цвят на патладжан, кафяви велурени обувки и — най-лошото — черна риза. Само свещениците и фашистите носеха черни ризи. Е, и гангстерите, разбира се.
— Може би искате да се преоблечете? — Едва се сдържах да не пригладя косата му, толкова дълга, че можеше да я хване на опашка. — Или да се избръснете?
Според агента му мосю Родиер беше гост на хотела, така че самобръсначката му беше само няколко етажа по-горе.
— Така ще съм облечен — каза и сви рамене.
Типичен актьор. Трябваше да го предвидя. Потокът от гости на път за балната зала растеше, жените бяха зашеметяващи във фините си рокли, а мъжете — до един — с фракове и обувки от лак или телешка кожа.
— Това е първата ми галавечеря, единственият шанс на Консулството да набере средства. Облеклото е строго официално.
Дали старият смокинг на татко ще му стане? По дължина ще е добре, но в раменете може да му е доста тесен.
— Винаги ли сте толкова… как да кажа… изпълнена с енергия, Miss Феридей?
— Ами тук, в Ню Йорк, индивидуалността невинаги се цени. — Подадох му свитъка с листове. — Не се съмнявам, че нямате търпение да видите сценария.
Той ми го върна.
— Не, merci.
Пъхнах го обратно в ръцете му:
— Но как? Генералният консул лично го написа.
— Кажете ми пак за какво правя всичко това?
— За целогодишна помощ на френски граждани, принудени да напуснат родината, а също и за набиране на средства за Френския фамилен фонд, който ръководя. Помагаме на сираци във Франция, чиито родители са загубени по различни причини. При тази нестабилност в Европа ние сме доста надежден източник на дрехи и храна. Освен това членове на семейство Рокфелер също са гости на събитието.
Той прелисти речта.
— Биха могли просто да напишат чек и да си спестят всичко това.
— Те са сред най-отзивчивите ни дарители, но моля ви, не ги споменавайте. Нито президента Рузвелт. Нито самолетите, които Съединените щати са продали на Франция. Някои от гостите ни тази вечер обожават Франция, разбира се, но предпочитат да не се забъркват във война за момента. Роже иска да се избегнат всякакви конфликти.
— Пируетите около наболели въпроси винаги изглеждат изкуствено. И публиката го усеща.
— Може ли просто да се придържате към сценария, Monsieur?
— Тревогите могат да причинят проблеми със сърцето, Miss Феридей.
Извадих иглата от букетчето момини сълзи.
— Заповядайте, това е букетче за почетния гост.
— Muguet! — възкликна господин Родиер. — Къде намерихте момини сълзи по това време на годината?
— В Ню Йорк всичко може да се намери. Нашият цветар ги отглежда от семенца.
Опрях ръка на ревера му и забих иглата по-надълбоко във френското кадифе. Откъде идваше този прекрасен аромат, от него или от цветята? Защо американците не миришат така — на тубероза или на дървесен мускус и…
— Знаете, че момините сълзи са отровни, нали? — каза господин Родиер.
— Тогава не ги яжте. Поне първо приключете с речта. Но ако разярените тълпи скочат срещу вас, може.
Той се разсмя и толкова ме изненада, че отстъпих крачка назад. Такъв искрен смях се среща рядко в изисканото общество, особено по отношение на моите шеги.
Придружих господин Родиер зад кулисите и застанах до сцената, вцепенена от страхопочитание — беше поне два пъти по-голяма от всяка сцена, на която съм стъпвала като актриса на Бродуей. Надзърнахме иззад завесата към балната зала и морето от маси, осветени от пламъчетата на свещите, сякаш греещи цветя плаваха сред мрака. Огромният кристален полилей „Уотърфорд“ и шестте му по-малки сателита също светеха, макар и с приглушено сияние.
— Тази сцена е огромна — казах. — Ще я овладеете ли?
Господин Родиер се обърна към мен.
— С това си изкарвам хляба, Miss Феридей.
От страх, че може съвсем да го раздразня, оставих господин Родиер със сценария зад кулисите, като през цялото време се борех с натрапчивата си непримиримост към кафявите му велурени обувки. Забързах към залата, за да проверя дали Пия е разпределила гостите по масите според скицата, която й бях дала, а тя беше по-подробна и по-опасна от летателните планове на Луфтвафе. Видях, че просто беше метнала по няколко картички с имена по шестте маси на Рокфелер, та се наложи да ги подредя и чак тогава заех мястото си до сцената, между вратата на кухнята и почетната маса. Навсякъде из огромната зала се издигаха триетажни подиуми с червени драперии по стъпалата, на всеки имаше отделна маса. Всички хиляда и седемстотин места щяха да се заемат и ако не минеше добре, би имало твърде много недоволни.
Гостите се събираха и заемаха местата си — океан от бели вратовръзки и старинни диаманти, а за дамските тоалети сигурно бяха опразнени всички модни магазини по парижката улица „Фобур Сент Оноре“. Дори само с корсетите в тази зала и „Бергдорф“, и „Гудман“ можеха да изпълнят тримесечните си планове за продажби.
Зад мен се строиха в редица журналисти и измъкнаха моливите си иззад ушите. Оберкелнерът се изпъчи до мен и зачака кимване, за да започне да сервира. В залата влезе Елза Максуел — клюкарка от класа и професионална организаторка на пищни тържества, при това ненадмината в саморекламата. Дали ще благоволи да махне ръкавиците, за да напише някой унищожителен отзив за галавечерята в своята колонка във вестника, или само ще запази в спомените си целия този ужас?
Повечето гости вече бяха седнали по местата си, когато госпожа Корнелиус Вандербилт, която Роже наричаше „Нейна милост“, пристигна; на гърдите й искреше четириредова огърлица от диаманти „Картие“. Изчаках момента, когато задните части на госпожа Вандербилт докосват възглавничката на стола й, а яката от бяла лисица — цяла, с глава и крака — увисва на облегалката, и кимнах на оберкелнера да започне със сервирането. Залата притъмня, а Роже се възкачи на осветения от прожектора подиум, съпровождан от сърдечни аплодисменти. Не помня да съм имала такава сценична треска дори когато бях актриса.
— Madammes et Messieurs, министър Боне предава искрените си извинения за това, че няма да може да присъства тази вечер.
В залата се надигна жужене, гостите не знаеха как да реагират на такова разочарование. Дали да не поискат парите им да се върнат по пощата? Дали да не се обадят във Вашингтон? Роже вдигна ръка, за да привлече вниманието им:
— Но ние поканихме друг французин да ви приветства тази вечер. Въпреки че не е представител на официалната власт, той е човекът, претворил едни от най-завладяващите образи на Бродуей.
Гостите зашушукаха помежду си. Няма нищо по-хубаво от една изненада. Стига, разбира се, да е приятна.
— Позволете ми да приветствам Monsieur Пол Родиер.
Господин Родиер мина покрай подиума и се отправи към централната сцена. Какви ги върши? Прожекторът се защура по сцената, докато го намери. Роже се върна до почетната маса и седна на мястото си до госпожа Вандербилт. Аз стоях наблизо, но все пак извън обсега на ръцете му, в случай че му се прииска да ме удуши.
— За мен е огромно удоволствие да присъствам на тази галавечеря — каза господин Родиер, когато прожекторът най-сетне го откри. — Ужасно съжалявам, че Monsieur Боне е възпрепятстван да произнесе речта си.
Дори и sans[5] микрофон, гласът на господин Родиер изпълваше залата. Той направо грееше под светлината на прожектора.
— Аз не съм достоен заместник на толкова високопоставен гост. Надявам се отсъствието му да не се дължи на проблем със самолета му. Но и така да е, сигурен съм, че президентът Рузвелт с готовност ще му изпрати нов.
Нервен смях се понесе из залата. Нямаше нужда да поглеждам към журналистите — сигурна бях, че усърдно дращят в тефтерите. Роже, който беше виртуоз в разговорите tête-à-tête, успяваше и да разговаря любезно с госпожа Вандербилт, и същевременно да ме обстрелва с пронизващи погледи.
— Истината е, че не бих могъл да ви говоря за политика — продължи господин Родиер.
— Слава на бога — провикна се някой от задните маси.
Сред тълпата отново избухна смях, този път по-силен.
— Но мога да ви говоря за тази Америка, която аз познавам, мястото, което всеки ден ме изненадва. Мястото, където хора с открити сърца приемат радушно не само френската култура: театъра, книгите, филмите и модата, но и французите, независимо от нашите недостатъци.
— По дяволите! — изсъска репортерът до мен; моливът му се беше счупил.
Подадох му моя.
— Всеки ден виждам хора, които помагат на другите. Американци, вдъхновени от госпожа Рузвелт, която протяга ръка към отсрещния бряг на Атлантическия океан, за да помогне на френските деца. Американци като госпожица Феридей, които работят неуморно всеки ден, за да помагат на френски семейства тук, в Америка, и правят всичко по силите си, за да обличат сираците във Франция.
Роже и госпожа Вандербилт погледнаха към мен. Прожекторът също проследи погледите към мястото ми до стената и познатата светлина ме заслепи. Нейна милост изръкопляска и тълпата се присъедини. Помахах към публиката, а осветителят прояви милосърдие, бързо върна прожектора на сцената и ме остави в прегръдките на хладна тъмнина. Всъщност сцената на Бродуей не ми липсваше, но ми беше приятно отново да усетя по кожата си топлината от прожектора.
— Това е Америка, която не се страхува да продава самолети на хората, които се биха рамо до рамо с нея из окопите на Голямата война. Америка, която не се страхува да помогне да не допуснем Хитлер да се разхожда по улиците на Париж. Америка, която няма да се поколебае отново да застане до нас, ако този ужасен момент настъпи…
Не откъсвах очи от сцената, само на няколко пъти хвърлях по някой бърз поглед към публиката. Всички бяха запленени и със сигурност изобщо не ги интересуваха обувките му. Трийсетте минути излетяха като миг и накрая, затаила дъх, гледах финалния поклон на господин Родиер. Аплодисментите започнаха плахо, но скоро се надигнаха и заляха цялата зала, като че пороен дъжд плющеше по покрива под напора на силна буря. Самата Елза Максуел взе хотелска салфетка, за да подсуши насълзените си очи, и когато публиката стана на крака и запя Марсилезата с пълно гърло, вече се радвах, че на господин Боне няма да му се наложи да излезе на сцената след това изпълнение. Дори и хората от персонала пригласяха с ръка на сърцето.
Когато осветиха залата, Роже, видимо доволен, поздрави тълпата от доброжелатели, които се въртяха край основната маса. Щом емоциите започнаха да се уталожват след официалната част, Роже се оттегли към зала „Рейнбоу“, следван от шумна групичка от най-изявените ни дарители, а сред тях бяха и няколко танцьорки от „Рокетс“ — единствените жени в Ню Йорк, сред които изглеждах ниска.
На излизане от залата господин Родиер докосна рамото ми.
— Знам едно място край брега на Хъдсън, където има превъзходно вино.
— Трябва да се прибирам — отвърнах, макар че не бях хапвала нищо. Мисълта за топъл хляб и охлюви с масло ме изкуши, но не беше прието сама жена да се появи с женен мъж на публично място. — Не тази вечер, Monsieur, но благодаря за поканата.
След няколко минути можех да съм си у дома, в усойното си жилище, с остатъците от салатата „Уолдорф“.
— Нима ще ме оставите да вечерям сам след този наш триумф? — попита господин Родиер.
Защо пък да не отида? Познатите ми вечеряха само в определени ресторанти, които можеше да се изброят на пръстите на едната ръка, и всички бяха в радиус на не повече от четири пресечки от „Уолдорф“, Хъдсън беше твърде далече. Просто вечеря, какво толкова?
Взехме такси до „Льо Грение“, чудесно бистро в Уест Сайд. Френски презокеански кораби плаваха нагоре по река Хъдсън и стигаха до Петдесет и първа улица, затова в района бяха изникнали като гъби след дъжд няколко чудесни малки ресторантчета, които скоро се оказаха сред най-добрите в града. „Льо Грение“ се криеше в сянката на лайнера Normandie, на таванския етаж на бивша пристанищна сграда. Щом слязохме от таксито, корабът изпъчи огромното си туловище над нас с осветената си палуба и четирите реда светещи фенестрини. На носа един заварчик разпръскваше яркооранжеви искри като фойерверки на фона на нощното небе, а няколко моряци насочваха прожектор надолу по корпуса към бояджиите на скелето. Почувствах се съвсем малка до този кораб, изправена пред високия черен нос и трите комина, всеки от които се извисяваше над най-високите сгради край пристанището. На това място водите на океана се сливаха със сладката вода на реката и из въздуха на късното лято се носеше дъх на сол.
Ресторантът беше пълен, по масите бяха насядали доста прилично изглеждащи клиенти, основно от средната класа, сред които беше и репортерът от галавечерята, както и пасажери от презокеанските кораби, явно доволни, че са на terra firma[6]. Избрахме едно сепаре, оградено от полиран с шеллак параван, направено сякаш да наподобява корабна каюта, където всеки сантиметър е ценен. Оберкелнерът на „Льо Грение“, господин Бернар, се заусуква около Пол Родиер, три пъти му повтори, че го е гледал в „Улиците на Париж“, и му разясни в подробности особеностите на своята театрална кариера в аматьорския театър на Хоубоукън.
Господин Бернар се обърна към мен.
— А вас, Mademoiselle, не съм ли ви виждал на сцената с мис Хелън Хейнс?
— Нима сте актриса? — усмихна се Родиер.
Тази усмивка никак не беше безопасна в толкова ограничен периметър. Не трябваше нито за миг да си губя ума, защото французите и без това бяха ахилесовата ми пета. Всъщност, ако Ахил беше французин, вероятно бих го носила на ръце из целия свят, ако трябва, за да излекувам пронизаното му сухожилие.
Господин Бернар продължи:
— Според мен отзивите бяха несправедливи…
— Ще поръчаме — казах аз.
— В една рецензия бяха използвали думите „леко скована“, доколкото помня…
— Ескарго[7], ако обичате, и моля ви, не прекалявайте със сметаната…
— А какво пишеше в „Таймс“ за „Дванайсета нощ“? „Мис Феридей се справя добре в ролята на Оливия“! Доста хапливо според мен…
— И без чесън. Не ги варете много, за да не станат жилави.
— Ще желае ли дамата охлювите сами да допълзят до масата?
Господин Бернар надраска поръчката ни и се отправи към кухнята.
Господин Родиер разучаваше менюто с шампанизираните вина и особено много се задълбочаваше в описанията.
— Актриса, значи. Хм. Не бих се досетил.
Небрежният му външен вид имаше особена притегателна сила, като английски двор, който плаче за плевене.
— В Консулството ми е по-добре. Майка познава Роже от години и когато той ми предложи да му помагам, не можах да устоя.
Господин Бернар донесе кошничка с хляб и се засуети около масата, взираше се в господин Родиер, сякаш за да го запечата в съзнанието си.
— Надявам се, че не съм ви отнел от приятеля ви за вечеря — каза Пол.
Той посегна към хляба, аз също и ръката ми леко докосна неговата — топла и мека. Бързо я отдръпнах и я скрих в скута си.
— Твърде заета съм за това. Знаете как е в Ню Йорк, да се организират събития и всякакви други ангажименти… Наистина е изтощително.
— Не съм ви виждал в „Сарди“[8].
Той разчупи едно хлебче и към лампата се вдигна топла пара.
— О, работя много.
— Защо имам чувството, че не работите заради парите.
— Тази длъжност е доброволческа, ако това питате, но такъв въпрос не е много учтив, Monsieur.
— Дали бихме могли да оставим настрана това Monsieur? Кара ме да се чувствам древен.
— Да си говорим на „ти“ ли предпочитате? Та ние едва се запознахме.
— Хиляда деветстотин трийсет и девета е.
— Манхатън е като слънчева система, която се подчинява на свои собствени закони. Дори това, че сама жена вечеря с женен мъж, би могло да изкара планетите от орбитите им.
— Тук никой няма да ни види — каза Пол и посочи на господин Бернар шампанското, което беше избрал от менюто.
— Кажете го на госпожица Ивлин Шимърхорн в сепарето в дъното.
— Това, предполагам, вече е сринало репутацията ви — каза той с особена нежност, която много рядко се среща у болезнено красивите мъже.
Черната риза като че ли не му стоеше чак толкова зле.
— Ивлин няма да се разприказва. Чака дете, а моментът никак не е подходящ, милата.
— Деца. Объркват всичко, не мислите ли? В живота на един актьор няма място за подобни усложнения.
Поредният себичен актьор.
— И как тогава баща ви осигурява мястото ви в тази слънчева система?
Едва се бяхме запознали, а Пол вече започна да прекалява с въпросите.
— „Осигуряваше“ е по-точно. Занимаваше се с търговия на галантерийни стоки.
— Къде?
Господин Бернар постави на масата сребриста кофичка с дръжки като обеци на циганка, изумруденото гърло на бутилка шампанско, килната на една страна, се подаваше над ръба.
— Беше партньор на Джеймс Харпър Пуър[9].
— От братята Пуър ли? Бил съм в дома му в Ийст Хамптън. Не е точно беден. Често ли посещавате Франция?
— В Париж ходим всяка година. Майка ми наследи жилище… на булевард „Шаву Лагард“.
Господин Бернар отвори шампанското, чу се приятен звук, не изгърмяване, по-скоро глух пукот. Той наля малко от златистата течност в чашата ми и балончетата се надигнаха чак до ръба, за малко да прелеят, но се укротиха и застинаха точно където трябва. Професионално наливане.
— Съпругата ми, Рина, държи малко магазинче наблизо, Les Jolies Choses[10]. Виждали ли сте го?
Отпих малка глътка от шампанското и мехурчетата погъделичкаха устните ми.
Пол измъкна нейна снимка от портфейла си. Рина беше доста по-млада, отколкото си представях, черната й коса беше подстригана на черта. Усмихваше се, очите й бяха широко отворени, като че току-що беше споделила някоя малка, закачлива тайна. Рина беше истинско съкровище и вероятно моята пълна противоположност. Представях си магазина на Рина като едно от онези кътчета, изпълнени с шик и уют, в които всяка жена може да се съвземе, и то по типичния за французойките маниер: без излишна прецизност, с точно толкова неточности, колкото е необходимо.
— Не, не го знам — казах аз. Подадох му снимката. — Но тя е прелестна.
Допих шампанското си. Пол сви рамене.
— Е, твърде млада е за мен, разбира се, но… — Погледна снимката и задържа погледа си върху нея, като че я виждаше за пръв път, леко наклонил глава, и чак след това я пъхна обратно в портфейла си. — Не се виждаме много често.
При тези думи леко трепнах, но бързо се усмирих, защото разумът ми прошепна нещо, което ме върна на земята: да, той беше свободен тук, но властният ми характер вероятно щеше да задуши всяко романтично пламъче.
От радиото в кухнята кънтеше дрезгавият глас на Едит Пиаф.
Пол извади бутилката от кофичката и наля още шампанско в чашата ми. То се разпени и немирните мехурчета изскочиха над ръба на чашата. Погледнах го. Разбира се, и двамата знаехме какво значи това. Обичаят. Всеки, който е прекарал поне малко време във Франция, го научава. Дали нарочно беше прелял чашата?
Без да му мисли много, Пол натопи пръст в излятото около чашата ми шампанско, протегна се към мен и мацна хладната течност зад лявото ми ухо. Едва не отскочих от допира на пръстите му, а той зачака да отметна косата си на една страна и мацна малко и зад дясното ми ухо, този път не бързаше толкова да отдръпне ръката си, после мацна и на себе си — зад двете уши, доволно усмихнат.
Защо така изведнъж ме заля топлина?
— Рина идва ли понякога? — попитах аз.
На ръката ми имаше някакво петънце, сигурно от чай, потърках мястото, за да го изтрия, но се оказа петно от състаряване на кожата. Прекрасно.
— Не е идвала още. Изобщо не се интересува от театър. Дори „Улиците на Париж“ не е гледала още, но не се знае дали аз ще мога да остана тук. Хитлер държи на тръни всички в родината ми.
Някъде из кухнята двама мъже се караха. Къде се бавеше нашето ескарго? Да не би да са изпратили готвача в Перпинян да избира охлювите?
— Франция поне си има линията „Мажино“ — казах аз.
— Линията „Мажино“ ли? Моля ви. Бетонна стена с няколко наблюдателници. Тя е просто хвърлена ръкавица към Хитлер.
— Но нали е почти четиристотин километра?
— Нищо не може да спре Хитлер, ако иска нещо.
В кухнята се беше разпалила вече истинска свада. Нищо чудно, че поръчката ни се бавеше. Готвачът, без съмнение, капризен гений, се беше развилнял за нещо.
Господин Бернар изскочи от кухнята. Вратата с кръгъл прозорец зад гърба му се разлюля и след няколко маха напред и назад се затвори. Той стигна до средата на салона. Плакал ли беше?
— Excuzes-moi, дами и господа.
Някой почука по чашата си с лъжица и всички в салона притихнаха.
— Току-що чух от достоверен източник… — Господин Бернар си пое дълбоко въздух, гръдният му кош се наду като мех за камина. — От институция с несъмнена репутация знаем, че…
Сломен от това, което трябваше да оповести, той замълча за момент, после продължи:
— Адолф Хитлер е окупирал Полша.
— Господи! — промълви Пол.
Впихме погледи един в друг, докато целият салон закипя от превъзбудени разговори, които се преплетоха в обща глъчка от ужасяващи предположения. Репортерът от галавечерята се изправи, хвърли няколко смачкани банкноти на масата, грабна бомбето си и изхвърча навън.
Сред глъчката, предизвикана от новината, която беше съобщил, едва-едва се чуха последните думи на господин Бернар:
— Бог да ни е на помощ.