Лорен Фуше
Между небето и Лу (46)

6 февруари

Жо, остров Гроа

Връщаме се заедно, вървим със скоростта на Сара. Станах баща на стари години. Албан и момичетата играят „Монополи“ в кухнята. Албан слага червен хотел на улица „Пе“ и поглежда Сириан, който кима и заявява:

— С Албан имаме да ви съобщим новина.

Потръпвам. Да не се развеждат? Или ще имат бебе?

— Решихме да купим къща на Гроа. Така ще идваме през ваканциите и ще бъдем близо до теб и Пом, татко, без да ти пречим.

Пом се ухилва от едното до другото ухо, прилича на герой от видеоиграта „Пакман“. Казвам на тоя мръсник сина ми:

— Подиграваш ли ми се?

— Мислехме, че ще се зарадваш…

— Значи моята къща не е достатъчно добра за вас?

Само да му беше видяла физиономията, сладка моя. Кикотя се.

— Шегувам се, Сириан. Няма само майка ти да си прави гадни шегички. Прекрасна новина. Искам от теб само едно. Вземи си нормална кола, за да се придвижваш из острова, да не е с твоя танк, става ли?

Той кима. Входната врата се отваря. Нали уж всички сме налице?

— Имаме си гостенка за вечеря — казва Албан и добавя една чиния.

Маел влиза и сяда до масата, все едно е нещо естествено. Сириан явно не е знаел и седи зяпнал.

— В твой интерес е да понапълнееш, Шарлот — заканва се Албан. — Предупреждавам те, когато се върнеш на училище, ще се храниш в стола!

Шарлот се споглежда хитро с Пом. Мисля си за последното парче, което слушахме с теб в хосписа: Подир мечтата на Габриел Форе, с Йо-Йо Ма на виолончелото. И си казвам, че дори храната в стола е за предпочитане пред твоята кухня, любов моя.

 

 

Лу, там, където се отива после

Този миг на чиста радост в кухнята в градчето струва колкото цял товар фъстъци. Вечен миг, като звук от саксофон без поемане на дъх, могъщ като прилив при равноденствие. Вече мога да си отдъхна и да си почина. Вече не сте сами. Бъдещето е ваше. Аз си имам миналото, мога да мечтая и да си припомням. И чудно красива музика, за да летя. Там, където съм, тишината най-сетне отстъпи място на нотите.

Намирам се на ръба на една канара под Млечния път, долу е морето. В мрака зазвучава Подир мечтата на Форе. Приближавам се към музикантите. Какво да видя: Волфганг Амадеус е на клавесина, Йохан Себастиан на органа. При това Бах е умрял шест години преди раждането на Моцарт, а той пък умира петдесет и четири години преди раждането на Форе! Високата брюнетка Барбара и италианецът Реджани са седнали заедно с англичанина Боуи. Родителите ми са ми запазили място помежду си. Жо, един рибар с моряшки пуловер, който прилича на теб, ми се усмихва. Едно момченце, което прилича на Албан, слуша очаровано. Фелини танцува валс с Джулиета. И аз вече не съм сама. Сега пътищата ни се разделят, любов моя. Но това не е тъжно. Отплавам без теб, седя в лодката и си спомням всичко. Не ме бива изобщо да смятам, но от Вси Светии насам имах време да броя на пръсти. Зная двуцифреното число години, които прекарахме заедно. Зная хилядацифреното число на нашите смехове. Парчето на Форе свършва. Волфганг и Йохан се покланят. Публиката се изправя, всеки танцува под звуците на своя музика. Теб те няма, за да ме настъпваш по краката, мой бализак. Не чувам камбана като Кларънс, ангела на Капра, чувам едно неудържимо и радостно диско: Ah ha ha ha, stayin aliiiiiiiive.

Kenavo dʼan distro, довиждане, доскоро