Лорен Фуше
Между небето и Лу (43)

6 февруари

Жо, Лориан

Аз те убих, като не те оставих да се самоубиеш преди осем месеца, Лу. Съгласих се с по-малкото зло. Разумът ти си отиваше и ти постъпи в хоспис. Бях основал с моите приятели Обществото за подпомагане на съпруги на нескопосани мъже, но не успях да помогна на теб.

Днес твоят нотариус носи поло без крокодилче, розов, като жозефа на раменете ми. Минавам към главното, казвам му:

— Децата ми са щастливи.

Той отваря чекмеджето и ми подава бутилката. Пъхам я в джоба на моряшкото ми яке.

Таксито ме оставя при морската гара. От сутринта в главата ми се върти песента на Жан-Луи Обер Alter ego. Тананикам си я, докато крача към склада до паркинга, откъдето колите влизат в транспортните кораби. „В живота ми липсва един такт, липсва един такт, разбрах, липсваш ми ти, мое друго аз.“ Поздравявам шофьорите на камиони и моряците от фирмата. Питам дали някой има клещи. Услужват ми.

Сядам на една скала встрани. Напъвам тапата. Восъкът се разчупва и се разпада на кървавочервени парченца. Отпушвам бутилката и веднага я слагам до ухото си. Споменът за гласа ти погалва бузата ми, отзвукът от думите ти се разнася на вятъра. Бих се заклел: каза ми, че ме обичаш.

Вътре има два листа, нашият договор и писмото ти. Опитвам се да ги извадя, обаче пръстите ми са прекалено дебели. Бих могъл да тресна бутилката върху скала, да я строша, но ще се нараня, а и парчетата стъкло може да порежат децата и кучетата, които се разхождат насам.

Пъхам си ръката в джоба, за да си намеря очилата.

— По дяволите!

Забравил съм ги на Гроа. Ти имаше чудесно зрение, докато аз съм загубен без моите цайси. Аз ще остарея, а ти няма да имаш и една-единствена бръчка. Ще се превърна в стар вдовец, а ти ще си останеш млада покойница. Ако живея още двайсет години, ще стана на възраст да ти бъда баща. Това са танталови мъки — думите ти са при мен, но не мога да ги взема и да ги прочета. Затварям очи и се връщам десет години назад, в деня на лятното слънцестоене…