Лорен Фуше
Между небето и Лу (4)

Десет години по-рано

Лу, остров Гроа

Вечерта на лятното слънцестоене е. Приготвих сандвичи с любов. Взимам уроци по готварство и разполагам с цяла полица книги с рецепти, но всичко, което докосна, не може да се яде. Примирила съм се. Знаеш си какво те чака и си купил чипс и ягодови желирани бонбони. Отиваме със скутер на пикник край морето. Сами сме на плажа, седнали на голяма кърпа, а един гларус ни наблюдава, очарован от неочакваната печалба. Познава ни и знае, че няма да доядем сандвичите. Ти изяждаш половината от твоя, за да ми доставиш удоволствие. Сара и нейният годеник Патрис са издържали приемния изпит за Политехниката. Отидоха на трекинг в Корсика. Ще се женят през октомври, поканите са разпратени. Сириан се яви на същия изпит, но се провали, новата му приятелка Албан го утешава. Ти казваш, че това ще му затвори устата, според мен той няма нужда от това унижение. Чудесен лекар си, любов моя, но не разбираш нашия син. Какво ли не направи ти, за да станеш шеф на отделение. Сириан толкова се бои да не те разочарова, направо е парализиран. Ти предпочиташ Сара и той го усеща. Според теб Албан е мрънкало, наричаш я Елиан, Ариан, Морган, не можеш да запомниш името й. Предпочиташ онази, която той обичаше преди, Маел, майката на осеммесечната Пом, по която сме луди. Аз съм като квачка. Ако пиленцата ми са добре, кудкудякам от радост, а ти можеш да се правиш на петел. Да обичаш едно дете означава да погребеш мечтаното, фантазирано дете и да го приемеш каквото е, а не каквото ни се иска да е. Ти не би избрал Сириан за приятел. Но той ни е син, Жо. Твой син е и прилича на теб.

Плажът Гран Сабл е единственият изпъкнал плаж в Европа, при това див. Морските течения, минаващи покрай острова, отнасят пясъка и го насипват по-нататък. Поради бурите плажът се е изместил със стотици метри на северозапад, оттатък нос Кроа. Взела съм половин бутилка шампанско Mercier и две високи чаши, истински, не пластмасови. Ти го отваряш точно когато слънцето се потапя в морето. Носиш на раменете си ален жозеф. Липсва само Adagio for strings от Барбър, дирижирано от Ленард Бърнстейн, за да сме в рая.

— За любовта! — заявяваш ти.

— Гледай ме, докато си казваме наздраве, Жо, иначе — седем години без секс!

Ти се подчиняваш веднага. Аз стратегически правя следващия си ход.

— Каква песен мислиш, че ще подхожда за този момент, мой бализак?

Очаквам да избереш Барбара, Реджани, Брел. Ти затананикваш Серж Лама, като сменяш думите, казваш Lou вместо lʼeau, „Лу“ вместо „водата“, и римата се губи:

— Остров между небето и Лу, остров без хора и кораби!

Аз ти отговарям с думите на Мишел Фюген и неговия Big Bazar:

— Пей, живот, пей, сякаш трябва да умреш утре!

Отливът настъпва, по брега остават водорасли и черупки. От един закотвен платноход се носят смехове.

— Във вечер на слънцестоене всичко е символ, Жо. Ние сме в средата на годината и на живота ни. И ние стигнахме носа и сега се спускаме.

— Трябва да използваме всеки миг, carpe diem^[1]. Сандвичът ти е отвратителен, но целувките ти са сладки.

Навеждаш се към мен. Аз те отблъсвам.

— Обичам те от първия ден, Жо, когато очите ни се срещнаха на сватбата на моя братовчед. Танцуваше толкова лошо, просто беше неотразим.

— Не е вярно, аз съм гъвкав и грациозен. Момичетата обожаваха да танцуват блус с мен.

— Понеже играеше рок като дърво и ги настъпваше по краката! Блусът не беше толкова рискован.

 

 

Бях те забелязала заради нелепия моряшки пуловер на раменете ти. Приличах на канарче в смешната си жълта рокличка. Положих сърцето си върху мостика на твоя кораб.

— За пръв път стъпвах в замък, Лу, и виждах младоженец с фрак и жени с други шапки, а не с бретонски. Бях впечатлен. После те забелязах и разбрах…

Бях зле облечена, не е добре за момиче да расте без майка. Баща ми имаше замък, но не и богатство, всичко отиваше за ремонта на покривите и рововете. Аз съм петата дъщеря, наследявах роклите на по-големите ми сестри, зле скроени за тях, смехотворни на мен. Ти се приближи и ми каза: „Очите ви са порцелановосини, искам да ги запазя от счупване“. Отговорих ти, че такъв цвят няма. Ти отвърна уверено: „Напротив, това е нюанс на порцелановобялото!“.

— Танцуваше като слон в стъкларски магазин — казвам аз безпощадно. — Трябва да ми обещаеш нещо, Жо.

— Не ме карай да дояждам сандвичите ти!

— Говоря сериозно. Искам да разчитам на теб.

Тогава ти обяснявам. Ти отказваш. Настоявам. Оставаме с часове до морето, обсъждаме, караме се, прегръщаме се. Допиваме бутилката. Гларусът отлита с остатъка от моя сандвич в човката. Не отстъпвам. Ти се инатиш. Аргументирам се. Ти продължаваш да упорстваш. Преминавам към втората фаза, започвам да плача тихичко. Ти се предаваш. Накрая обещаваш, за да си изтрия сълзите. Целувам те сластно с език и ти шепна: „Това не е призивът на осемнайсети юни, а целувката на двайсет и първи юни, моя любов!“. Взимам ножчето ти и одялквам тапата на шампанското. Вадя лист хартия от джоба си и написвам истински договор, който двамата подписваме. Пъхам го в празната бутилка. Допирам устни до гърлото й и извиквам в бутилката думи, които не чуваш. После натъпквам корковата тапа. Сетне остъргвам етикета така, че двете последни букви да изчезнат. Остава само Merci. Прибираме се в градчето със скутера в топлата пролетна нощ.

 

 

Вкъщи две съобщения на телефонния секретар променят завинаги живота ни. Първото е от Сириан, който ни известява за годежа си с Албан и за брака им, заедно с появата на ново бебе в семейството. Второто е от Сара, тя е толкова притеснена, че не разпознавам гласа й: „Татко, мамо, нещо не е наред, не мога да ходя вече нормално, зарязваме трекинга. С Патрис се прибираме с първия самолет в Париж“.

Аз се паникьосвам. Ти се опитваш да ме успокоиш: Сара се е изтощила от подготовката за приемния изпит, ти ще се погрижиш за всичко. Уреждаш дъщеря ни да постъпи в отделението на твоя приятел професор Тиери Серфати, той е най-добрият.

Тиери бързо поставя диагнозата и небето буквално ни се стоварва върху главите. Патрис разваля годежа си със Сара — плъховете първи напускат кораба. Ти предлагаш да го размажеш, за да опресниш познанията си по анатомия, но аз те възпирам. Сара никога повече няма да изрече името му. Отменяме сватбата.

Патрис влиза в Политехниката. Сара губи половин година с престои в болница, прегледи, изследвания и постъпва на следващата година. Сириан и Албан се женят, родителите на Албан се заемат с всичко. Иска ти се да отложат церемонията, но коремът на Албан се закръгля, нямаме избор. Смазана от мъка, на снимките Сара храбро се усмихва до младоженците. Опира се на бастун, украсен с бял тюл и златисти пайети. Докато седим на месата на първия ред в църквата, повдига ръкавите си и ми показва пресните си татуировки, Федерико и Джулиета. Те никога няма да я предадат.