Лорен Фуше
Между небето и Лу (24)

24 декември

Жо, остров Гроа

Ти отнесе Коледа със себе си, Лу. Тази година нямаме елха. Пом и Маел ще празнуват в Локмария край огъня, ще пекат маршмелоу в камината. Не искам да им развалям тържеството, казах им, че съм канен при приятели в Лориан. Ще се кача на кораба довечера, ще нощувам в хотел и ще се прибера утре. Маел ме познава, повтори ми няколко пъти, че ще сложат прибори и за мен. Пом пъхна подарък в куфара ми.

Проверявам си електронната поща. Получавам съобщение от гугъл за Сириан, че е присъствал на събрание на Лайънс Клуб, друго за Сара. Откривам втрещен къде дъщеря ни прекарва Бъдни вечер. Никога няма да се сетиш! Ама не, аз изглупявам. Знаела си, нали си написала „Принс“ в тефтерчетата си пред името й на всеки 24 декември. Линкът ми показа група доброволци, които организират празненства за Коледа по болниците. Кликнах и попаднах на снимка на нашата дъщеря в инвалидна количка, с червен пластмасов нос.

Нашата принцеса Сара празнува във Везине на авеню „Принсес“. Не при приятели, а в сграда от втората половина на XIX век, предназначена първоначално да приема лекуващите се работнички от департамента, където тя попадна за физиотерапия след една криза. Прекарахме една Коледа там — тя в леглото, ти и аз, седнали до нея. Сириан, който при това живее наблизо, си остана вкъщи с Албан, тя мрази болници. Ти ни беше приготвила празнични ястия, които не ставаха за ядене, но бяха толкова мили, полети с шампанското, което беше скрила на дъното на голямата си чанта. Доброволци минаваха по стаите да веселят лежащите пациенти, Сара се бе зарекла да се върне един ден на два крака, за да изрази благодарността си. Не ми е споменавала нищо за това. Удържала е на думата си.

 

 

Свързвам се със сайта на болницата, надявайки се да намеря там познат колега. Бинго! Медицинският свят е малък. Пращам мейл на Тома Дьофив, специалист в областта на гръбначния стълб, с когото бяхме заедно на стаж в 75 клон на бърза помощ. Спомням си как се пръскахме с пяна от пожарогасителите в коридорите на болница „Некер“, как си правехме барбекюта през лятото на площадката за хеликоптери, импровизираните шишчета с медицински дренажи, как израждахме бебета, как докарваха хора на парчета от метрото, обесените, смазаните, спасените, реанимираните, мъртвите, оцелелите и дежурните приятели, ревящи „Ще ми се да видя Сиракуза“ около раздрънканото пиано, на което Тома свиреше превъзходно. Отговаря ми за по-кратко време, отколкото е нужно да се направи перфузия.

„Здрасти, още ли си на твоя остров? Искам да те помоля за една услуга.“

Днес не оперира, обещава да провери. Има три деца, две учат медицина, а третото ще става ветеринар. Защо нашите не пожелаха да продължат моя път? Дали Пом наистина ще поеме по моите стъпки?

Отговаря ми след час. Тази вечер Сара организира тържество във Везине на тема кино. Намирам място в кораба за Лориан, но влаковете за Париж са претъпкани. Моля за помощ бандата на седмицата. Някои оставят от другата страна резервни коли за неотложни случаи. Един приятел ми услужва с беемве, което не си знае годините. Хуквам към пристанището, стигам на сушата и сядам зад старинния волан от лакирано дърво. Потеглям към Везине.

 

 

Жо, Везине

В болниците се чувствам у дома. Пилотите си знаят летищата, хлебарите — хлебарниците, адвокатите — съдебните палати, а за мен уханието на болница е като мадлената за Пруст.

В отделението по физиотерапия цари празнична атмосфера. Вратите на пациентите са отворени, телевизори излъчват радостни предавания, сестрите носят червени шапчици, на стълбищната площадка има елха.

Онези, които срещам, ми се усмихват, това е коледният дух — пауза, скоба, озарена от светещи гирлянди. Доброволците са закарали пациентите до параклиса за вечерната служба, преди да бъде поднесена вечерята. Пуйката с кестени ухае сладко. Мънички дядоколедовци се катерят по таблите на леглата, снежни човечета са се вкопчили в белите престилки на болничния персонал, проходилките са украсени с разтегателна хартия. В стаите няма деца, само възрастни, и то съвсем не в първа младост. Тук е избрала да дойде Сара, както ми каза Дьофив, при най-тъжните, при най-уморените. Някои разчитат единствено на тазвечерните доброволци, които си говорят с тях, преди да приберат подноса с пуешки кости.

 

 

Във всяка стая има телевизорче, а в общия салон — огромен екран. Събрали са се там да слушат Сара. Отдалеч разпознавам дълбокия й глас — секси според мъжете. Не мога да преценя, Сара е моето бебче, присъствал съм на първите й крачки, научих я да кара триколка, после колело, да си връзва обувките, да познава часовника. Седнала е в инвалидната си количка, украсена с гирлянди и дрънкащи звънчета. Носи същия кожен гащеризон като на Даяна Риг, дето играеше Ема Пийл в Отмъстителите, само че нейният е червен. Дългите ръкави скриват татуировките й. Сложила е на шията си твоите перли. Настанена е на подиум вдясно от екрана, пред един лаптоп. Салонът е пълен, промъквам се в дъното, без тя да ме забележи. Помощниците стоят прави — гъвкави и подвижни. Болните са легнали, седнали, бавни, схванати. Всички съсредоточено попиват думите й.

— Знаете ли филма Ново кино „Парадизо“? — пита високо тя.

Това е любимият й филм. Вдигат се ръце, по-малко, отколкото бих предположил. Сара се справя с макбука така умело, както и с количката си. На големия екран се появява плакатът на филма, а музиката на Енио Мориконе залива салона и завладява зрителите, дори недочуващите. Трейлърът на филма е вълнуващ. Времето сякаш спира, очите блестят. Слуховите апарати „припукват“. Много важно, празник е.

— Имам изненада за вас — говори високо Сара. — Не е златен часовник, нито ферари, а нещо по-лично. Тук сте за физиотерапия. Сражаваме се заедно. Братя сме.

Сдържам дъха си. Нашата дъщеря никога не ни е говорила за това. Внезапно се чувствам като навлек, като чуждо тяло, но няма как да напусна салона, без тя да ме забележи. Свивам се зад една дама с бяла коса със синкави отблясъци.

— Tutto a posto^[1]? Не сте ли добре, господине? — обезпокоява се седналият до мен.

— Добре съм, просто ми се е схванал вратът — казвам аз, разтривайки го.

— Помислих, че ще паднете, scusi.

Не е пациент, придружава възрастен мъж с риза на червени и черни квадрати — вероятно баща му. Ако се озова един ден в болница, Сириан няма да идва при мен. Така си е, и аз не ходех на състезанията му по плуване, все бях дежурен. Ти ме представляваше, мислех, че е достатъчно.

Музиката спира. Сара взима пак микрофона.

— Действието във филма се развива в края на четирийсетте години на XX век. Момче на име Тото става приятел на Алфредо, който прожектира филми в едно кино в Южна Италия. Алфредо, играе го Филип Ноаре, орязва филмите, цензурирайки сцените с целувки, които му се струват прекалено дръзки. При смъртта си завещава всички тия парчета лента на възрастния Тото, който ги гледа в една култова сцена. Вижте я!

Тя пуска откъса. Жак Перен, който се превъплъщава в Тото, сяда в едно модерно кино и открива наследството си. В голямата зала на болницата във Везине куци и сакати изпъват вратове, за да видят какво е избрала за тях феята в червен кожен гащеризон — и тя инвалид като тях, недъгава, измъчена, дяволски красива с твоето колие.

Следват киноцелувки в черно-бяло. Разпознавам някои актьори — Виторио Гасман, Силвана Мангано, Чарли Чаплин, Виторио Де Сика, Тото, Жан Габен, Марчело Мастрояни, Мария Шел, Кари Грант, Кларк Гейбъл, Алида Вали, Фарли Грейнджър, Ана Маняни, Джина Лолобриджида, Грета Гарбо, Ингрид Бергман, Гари Купър — може и да бъркам. Скривам лице в ръцете си, без да си закривам очите, за да продължа да гледам. Жак Перен прави същото. Аз съм брат на човека на екрана, както дъщеря ми е сестра на събраните тук болни.

 

 

В края на откъса осветлението отново се включва. Всички започват да говорят едновременно. Сара им дава няколко минути и пак взема думата:

— Всички сме супергерои. Притежаваме нещо повече от другите, от здравите, от маратонците, от обикновените смъртни. Разполагаме със смъртоносни оръжия: бастуни, колела, проходилки, патерици — това е асо в ръкава, великолепен късмет! Имаме храбри сърца и кураж да местим планини, имаме мозъци и ръце. Не се оставяме да ни съборят увреждане на гръбначния мозък, стесняване на неговия канал, протеза на коляното или разхлабена шийка на бедрената кост. Били ли сте влюбени? Целували сте мъж или жена, както го правят звездите на екрана, и е било прекрасно, нали? Нямаш нужда от крака, за да се целуваш!

Усмивки озаряват изнурените лица.

— Киното е част от живота ми — продължава тя бойко. — Всички сме актьори в невероятни сценарии, в смешни или трагични епизоди. Нормалните хора — нещастници, които имат само крака — снимат живота си с камера. Движат се заедно с камерата. Ние пък правим фартове — снимаме на нашите колела, по релсите на съдбата си.

Публиката е завладяна.

— В живота имаме право само на един дубъл. Успешно сме преминали през кастинга за разпарчетосани, смачкани, разглобени. Печелим повече от Златната палма в Кан, печелим собствената си независимост!

Тя млъква. Залата се оглася от ръкопляскания, те отекват и прерастват в овации. Хората не се изправят само защото повечето не биха могли. Публиката е възторжена, дланите се удрят едни в други. Сърцето ми се пръсва от вълнение.

— Тази вечер събрах за вас откъси от филми, в които героите ходят трудно или са в колички. Внимание… камера!

Салонът потъва в тъмнина. Здрави актьори сядат в инвалидни колички, за да се снимат. Джеймс Стюарт в Прозорец към двора. Том Круз в Роден на 4 юли. Даниъл Дей-Луис в Моят ляв крак. Гари Синийз във Форест Гъмп. Джон Савидж в Ловецът на елени. Джак Никълсън в Полет над кукувиче гнездо. Матийо Амалрик в Скафандърът и пеперудата. Дензъл Уошингтън в Колекционерът. Фабиен Еро в С всички сили. Софи Марсо в Картахена. Сам Уортингтън в Аватар. Франсоа Клюзе в Недосегаемите. Всеки път е избирала покъртителна сцена — като юмрук в стомаха. Завършва с култова сцена от филма Пробуждане — адаптация по истинска история, където Робин Уилямс, който играе лекар невролог, връща към живота Робърт де Ниро след дългогодишна кома и му помага да открие чувства като страха, радостта, приятелството и любовта.

Осветлението се включва отново. Алфред Хичкок ги е запратил в миналото. В устата си усещат вкуса на бонбоните, които се продаваха навремето в антракта, в ушите им звучи мелодията на рекламата на Жан Миньор с детето, което запраща кирка в центъра на мишена, чиято цифра — 1000 — се обръща и се получава телефонният номер Balzac 0001^[2].

— Имам и още един подарък — обявява Сара.

Светлината в помещението отново угасва. На екрана се редуват откъси от филми, в които действието се развива по Коледа.

Има и комедии, и драми. Дядо Коледа е боклук с екипа на Сплендид е редом с Коледно дърво с Уилям Холдън, Бурвил и Вирна Лизи. Животът е прекрасен с твоя любим Джеймс Стюарт е редом с Коледа в Александрия със Стив Маккуин и Роджър Мур. Бяла Коледа с Бинг Кросби е редом със Сам в къщи с Макколи Кълкин. Чудото на 34 улица е редом с Коледна песен. Най-накрая е Весела Коледа с Гийом Кане, Даян Крюгер и Дани Бун, чието действие се развива в траншеите. Филмът, създаден по истинската история за коледното примирие през 1914 година, трогва сърцата на пациентите, чиито дядовци са преживели Първата световна война.

Осветлението в салона пак се включва. Тези мъже и жени, страдали сами зад вратите на стаите си, споделят вълнението като другари по помещение.

— Ходех на кино на Големите булеварди с жена ми…

— Когато бях хлапе, се промъквахме през задния вход!

— Да отидеш на кино беше мечта…

— Само там можехме да се опипваме в тъмното!

— Моят съпруг ми поиска ръката по време на прожекция.

— Не мога да гледам любовни филми, откакто съм вдовица.

— Както и такива с млади и красиви актьори, защото съм стар и грозен.

— И ние сме били млади и красиви! — възразява мъжът с карираната риза.

Младият италианец, който се разтревожи за мен, се засмива. Носи пуловер на раменете, което е нещо рядко, за да не го забележа, кашмирен, със същия цвят на зелен мъх като очите му.

— А сега — музика!

Дъщеря ни излиза с количката си от сцената. На нейно място се появява жена с прошарен кок. Тя сяда пред пианото и започва да свири ентусиазирано Миличък Дядо Коледа, но магията вече я няма. Феята със златните коси вече я няма.

— Разкарайте дъртата и викнете пак готината блондинка — ръмжи някакъв тъпак в инвалиден стол, с лош дъх. — Бих я изчукал направо в количката!

— Господине, говорите за сестра ми — изръмжава италианецът със зеления като мъх пуловер.

— Мамка му, не знаех. Готино парче е… изобщо добра е!

— Не са ли ви учили да уважавате жените?

Тъпакът се завърта с инвалидния си стол и изчезва.

— Наистина ли ви е сестра? — питам аз италианеца.

Той поклаща отрицателно глава.

— За пръв път я виждам. Но имам сестра близначка. Ако някой простак не я уважава, ще съм щастлив нечий брат да я защити.

Кимам разбиращо.

— Никога не съм виждал такава неустоима жена — прошепва той. — Ако не беше в болницата, бих я поканил на вечеря!

— Не е в болницата — казвам. — Доброволка е.

— Questa donna e stupenda^[3] — казва очарован той.

— И моята жена беше хубава — въздъхва дърварят.

— Моята беше великолепна — казвам убедено аз.

Приятно ми е да говоря за теб с тези непознати. Трябваше да си с мен и да мъчиш някоя нещастна пуйка, която нищо не ти е направила, вместо да ядеш откъм корените глухарчетата на моя остров.

— Казвам се Ерик — казва мъжът с карираната риза.

— Аз съм Жозеф.

Мъжът ми представя своя спътник.

— Федерико ми е съсед, живеем на един етаж. Живее във Венеция и идва редовно в Париж заради работата си. Сигурно те чакат, моето момче, не закъснявай.

— Отивам при приятели в Шату. По-добре сте, отколкото преди две седмици!

— Счупих си шийката на бедрената кост на стълбите вкъщи — обяснява ми Ерик. — Лежах на земята в тъмното и чаках да се появи някой съсед. Случи се да е Федерико.

— Името ви е като на Фелини — казвам аз.

— Не е случайно, дядо ми е бил статист във филмите му. Баща ми работеше в студио „Чинечита“. Близначката ми се казва Джулиета. В семейството ми сме киноманиаци. Занимавам се с киноклуба на университета, където преподавам.

Това да не е някоя твоя шега, Лу? Да не си ми изпратила мираж?

— Жена ви придружава ли ви, когато пътувате?

— Не съм женен. Живея ту в Италия, ту във Франция, не съм много примамлива партия.

— Пък аз имам подарък за вас — казвам. — Честита Коледа, Федерико. Тази donna stupenda, която ви се ще да поканите на вечеря. Тя има татуирани Фелини и Джулиета на ръцете си. На бас, че ако й споменете, че ваши близки са ги познавали, ще приеме.

 

 

Жо, Везине

Не ми се прибира на булевард „Монпарнас“, ти не ме чакаш там. Коледните телевизионни програми са чиста измама. Водещите във вечерни тоалети се преструват, че празнуват с нас, а предаванията са на запис. Лъжат. Аз пък лъжа, криейки от децата ти с каква мисия си ме натоварила.

Вратата на сградата се отваря. Сара най-сетне излиза. Не може да ме види, паркирал съм старото беемве в сянката. Облечена в червено палто като Баба Коледа, тя пъргаво насочва количката си по рампата. Федерико я следва, размахвайки ръце. Тя отваря колата от разстояние, надига се и сгъва количката под смаяния поглед на Федерико. Той й помага да я прибере отзад. Тя сяда зад волана. Той се качва до нея.

Няма да отида на полунощната служба. За пръв път карам Коледа без теб, Лу, чувствам се като несретник. Човек не може да се научи да бъде вдовец — хвърля се във водата и изпива чашата.

 

 

Федерико, Шату

Италианският ресторант „Виа 47“ е пълен, но аз успявам да се справя с администратора на езика на Данте. Антонио добавя стол и прибори. Приятелите ми приемат с радост Сара — una bella ragazza cosi^[4] е радост за очите и душата.

— Как се запознахте? — пита Милан.

— Маестрото ни представи един на друг.

— Кой? — пита жена му Паола.

Споглеждаме се съучастнически със Сара.

— Фелини.

— На колко години сте били? Фелини умира през 1993, пресмятам.

— Десетинагодишни, нали, Сара?

Тя се включва. Чукваме се с prosecco, наслаждаваме се на ризотото с трюфели. Приятелите ми пускат шеги, които Сара няма как да разбере. Страх ме е да не се почувства отхвърлена. Внезапно ми хрумва нещо:

— 1 2 3?

Милан сбърчва вежди. Сара загрява веднага и отговаря невъзмутимо:

— 1 2.

— 1 2 3 4?

Тя незабавно отвръща:

— 1 2 3!

Паола има чувството, че не е разбрала, и се навежда към нас.

— 1 — заявявам аз уверено.

— 1 2? — пита тя, сочейки зеления пуловер на раменете ми.

Съвсем демоде е да се носи така пуловер.

— 1 2 3 4 — казвам аз.

Фелини искал от статистите да говорят така, броейки на глас, после ги дублирали истински актьори. Този език ни е така добре познат, сякаш сме си говорили на него от детството. Помага ни да изтъчем специална връзка, близост чрез цифрите, вибриране на зениците ни. Вечерята продължава сред смехове. Разпознахме се, знаем го. Думите са ненужни, буквите са излишни, тайният шифър на маестрото ни свързва по-силно от прегръдка.

 

 

Пом, остров Гроа

Първата Коледа в живота ми без дядо и баба. Ще спим в спални чували пред камината, в която печем маршмелоу. Мама ми направи снимка в празничната рокля, пратихме я на леля Сара и се преоблякох. Имаме си ритуал за този празник. Всяка година Лу ни пускаше Животът е прекрасен на Франк Капра. Знам репликите наизуст. Гледам пак филма с мама. Не ми е студено, тя ми подари подплатен суичър с качулка, червен, защото е Коледа, а и за да почете смелостта на някогашните гроаски.

Английски кораби, водени от адмирал Кук, минавали наблизо и искали да се приближат и да ограбят острова. През 1703 година мъжете били за риба, на Гроа били останали само жени, деца и старци. На тогавашния свещеник му хрумнало нещо гениално. Наредил на гроаските да се облекат в червено, да запретнат поли и да вземат вили и прътове. От корабите си англичаните сметнали, че това е униформена френска бойна част. Отдалечили се, за да не попаднат в капан. Островът бил спасен.

 

 

Жо, Париж

Не ми се яде, с теб винаги огладнявах. Слушам Матеус пасион от Бах. Разкъсвам хартията на подаръка на Пом. Ти всяка година ми подаряваше нов моряшки пуловер. Все ти повтарях, че гардеробът ми е пълен с такива, че моят баща е имал само три в чекмеджето и са му стигали, а ти възразяваше: „Нямаш в този цвят. Цветът на очите ти се променя според това, което носиш, а аз обичам да ги гледам, достави ми това егоистично удоволствие“. Тази година мислех, че няма да добавя нито един към купчината, но Пом ми е нарисувала пуловер на ивици с цветовете на дъгата.

 

 

— Весела Коледа, ябълково сладкишче!

— И на теб, Жо. Видя ли подаръка ми?

— Страхотен е! Ще си отива с всичко.

— Не можеш да го сложиш на раменете си, но си помислих…

Тя млъква насред порива си. Чувствителността няма нужда от анализ.

— Чудесна идея, Ябълчице. Скрил съм изненада в ъгъла на къщата ти.

— В градчето ли?

— Не, в Локмария.

Представям си как си слага якето и шапката, как обува топлите ботуши. Дреболия, но нарочно отидох да я скрия там вчера.

— Навън ли си? Заобиколи къщата отдясно. Спри под капчука. Отброй три крачки по диагонал към хортензиите. Стигна ли? Сега четири крачки към стеничката. Там има дънер. Подаръкът ти е вътре, в пластмасова торбичка.

— Открих го!

Тя се засмива от радост, съзирайки гривничката с червена закопчалка. Пратих същата на Шарлот, но със синя закопчалка. Малката метална плочка е овална с релефно очертание на острова.

— Чудесна е, благодаря! — възкликва Пом. — Ние гледахме Животът е прекрасен. Ангелът Кларънс пак си получи крилете. Беше ми мъчно за Лу, после си казах колко беше хубаво, че я имахме. Без нея нямаше да съществувам. Както и татко, леля Сара и Шарлот.

— Без нея нямаше да има кой да ме обича и щях да мразя всички. Щях да си кръстя кучето Глупчо и хората щяха да се обръщат по улицата, когато извикам: „Ей, Глупчо! Не, не вие, говоря на кучето си“.

Тя се кикоти.

— В Лориан ли живеят твоите приятели? Виждаш ли Гроа оттам, където си?

— Виждам теб. Махам с ръка. Виждаш ли ме?

Тя избухва в смях. Затварям и спирам да махам тъпо с ръка към колите под прозореца ми на булевард „Монпарнас“. Ти толкова обичаше този празник, сигурен съм, че добрият Дядо Коледа ти е направил място до себе си в шейната, а ти му помагаш тази нощ да разнесе подаръците. Дано да ти плаща двойно и да ти плаща осигуровките.

 

 

— Весела Коледа, Сара!

— Весела Коледа, татко! Къде си?

Лъжа безочливо.

— При приятели в Лориан.

— Тя ни липсва, нали? — пита глухо Сара.

— Но пък ядем вкусно — казвам аз, за да я развеселя.

Хуморът не е учтивост при отчаяние, но е спасителен пояс за удавниците, които не са си свалили ботушите, за да потънат по-бързо.

— Вечерям с един италианец, чийто дядо е бил статист във филмите на Фелини, невероятно!

— Амиии!

Тонът ми явно е прозвучал по-изпитателно, отколкото бих желал. Тя уточнява:

— Не се обнадеждавай. Спазвам правилото: Number is safety.

— Buona sera, скъпа — казвам аз, усмихвайки се на високоговорителя на моя телефон.

 

 

Няколко пъти се упражнявам да кажа спокойно „Весела Коледа, Сириан“. После набирам номера на нашия син.

„Моля, оставете ми съобщение, ще ви се обадя при първа възможност.“

— Весела Коледа, сине, на теб, на Албан, на Шарлот, а също и на Опла. Би ти се обадила майка ти, но вече не може… затова съм аз…

Точно това не биваше да го казвам.

— Обади се да кажеш как си…

Тъпо. Ако искаше, щеше да го направи.

— Добре, целувам ви всички, всъщност не, без Опла, и от все сърце ви пожелавам щастлива Ко…

„Бииип!“

Гадна гласова поща. Приисква ми се да метна телефона през прозореца. Когато изпуснах стария си айфон в пристанището миналата година, ти направи настройките на новия. Бях го поръчал по пощата и часове наред напразно се ядосвах над него. Ти се появи и ми каза весело: „Няма да стане, без да си валидираш картата“. После набра ПИН кода и всичко проработи. Ти набра и моя код в деня, когато те срещнах, Лу. Без теб съм изключен.

Телефонът звъни. Сириан приема коледното ми примирие. Взимам апарата усмихнат.

— Сириан?

— Весела Коледа, грампи! Мерси за подаръка, получих го тази сутрин!

— Радвам се да те чуя, моя шарлота с круши.

— Нашите ми подариха мини айпад, чуден е.

— Ще ми го покажеш!

— Кога? Мама казва, че вече няма да идваме на Гроа.

Не бива да й показвам, че тази безобидна фраза пробива дупка в сърцето ми.

— Като се видим следващия път. Вие сигурно сте във Везине край огъня?

— Да, ама не е запален. Според мама е опасно.

Бих се учудил, ако не беше така. Някой говори тихо зад нея.

— Татко и мама ти пожелават весела Коледа — казва Шарлот.

— Може ли да чуя татко ти?

Тя предава молбата ми.

— Зает е.

— Приятна вечер на трима ви — казвам аз.

И затварям, преди гласът ми да ми изневери.

 

 

Весела Коледа, моя Лу. Надявам се да си сложила звездата на върха на елхата, без да паднеш от стълбата на Яков. Надявам се представителите на твоето любимо шампанско да са превзели небесния пазар. Също и че никой палав архангел не те ухажва. Внимавай, любов моя, те само те свалят, а после отлитат. Не можеш да разчиташ на тях. На теб ти трябва някой като мен, стабилен, на когото можеш да разчиташ, стъпил здраво на земята, макар тази земя да е остров.

 

 

Лу, там, където се отива после

Всички, които обичам, слушат музика или свирят. Пом и Маел пеят Тиха нощ край океана. Сириан, Албан и Шарлот се залъгват с Iʼll Be Home for Christmas на Барбара Стрейзънд край угасената камина. Опла се наслаждава на нежния звук на парчето пуйка, което Албан е сложила в паничката му. Сара слуша Bianco Natale в изпълнение на Мина в италианския ресторант, където празнува. Бой, Лола и Жюли слушат как вълните се разбиват върху дигата на Пор Лей. Приятелите от бандата на седмицата и приятелите на Пат и Мими отварят бутилки и тапите се изстрелват. Моята приятелка от приюта нарежда букви от скрабъла върху дума, която се брои тройно. Чудесният Жил, който мрази Коледа, върти безкрайно Le Soleil noir на Барбара. Ангелите по нашите места пеят небесния химн. Християнската полунощ е тържествен час. Тук обаче е пълна тишина.

 

 

Федерико, по пътя между Шату и Париж

Сара предлага да ме откара на връщане към Париж. Приемам. Продължаваме играта в колата.

— 1 2 3 — въздъхва тя по моста при Шату.

— 1 2 — казвам аз на магистрала А 86.

— 1 — добавя Сара на портата Майо.

— 1 2 — казвам аз и й казвам адреса си. — Преподавам в университета в Падова, вие казвате „Падуа“. Живея във Венеция, вие казвате „Вьониз“.

— Живея и работя в киното в Париж, вие казвате „Париджи“. Винаги ли си слагате пуловер на раменете, или само тази вечер?

— 1 — засмивам се аз.

Сара паркира пред вкъщи на място за инвалиди. Казвам й, че е забранено.

— 1 2 — отвръща Сара и ми показва винетката на предното си стъкло.

Ако й предложа да се качи, дали ще приеме? Имам изстудено „Барбера дʼСти“, не е шампанско, но е добро.

Навеждам се и я целувам страстно — коледна прегръдка, светла, лакома, плътна, радостна. Тя си мисли, че ще изкараме нощта заедно. Поемам ръката й и галя дланта й бавно и подлудяващо. После тръсвам глава.

— 1 — обяснявам аз.

Тя вдига вежди, не може да повярва, че ще я зарежа така. Лицето й посърва и е още по-хубава. Нашата съучастническа, оригинална игра се превръща в крепост, но няма път назад. Ако използвам думи вместо цифри, магията ще се изгуби.

— 1 2 — заявявам в подкрепа на обяснението.

Слизам от колата. Затварям вратата. Тя потегля, без да ме погледне, и си казвам, че съм stronzo, вие казвате „тъпанар“.