Лорен Фуше
Между небето и Лу (17)

10 декември

Дани, Париж, улица „Монж“

Аз съм управителка на хотел, не знам по колко часа работя. Работата ми е успешна, печалбите ми се увеличават въпреки кризата. Присъствам навсякъде в социалните мрежи, организирам тематични вечери, глезя клубовете и сдруженията, които се събират при мен, на разположение съм целодневно. Почивам рядко, но тази вечер любовникът ми ме покани на вечеря в бившата пързалка „Молитор“. Трябва да се срещнем там.

Когато отварям вратата към улицата, блъсвам силно един човек. Успявам да се задържа права, което си е подвиг с тези тънки токове. Мъжът пада.

— Съжалявам, не ви вид…

Дано не е някой заядлив клиент, та да ми иска обезщетения. Мъжът е висок и слаб, брадат, невъзможно е да се определи възрастта му. Дрехите му са мокри и вонят. Не е клиент, бездомник е. Какво облекчение! Продължава да лежи на мократа земя.

— Добре ли сте, господине? Станете, моля, задръствате пътя.

Не е виждал баня от векове.

— Боли ме кракът — простенва той.

Смърди на алкохол.

— Опитайте да се изправите.

Отстъпвам, та палтото ми да не докосне вехтото му вмирисано пардесю.

— Не мога да стъпя.

— Не стойте тук — казвам аз твърдо.

Служителят ми на рецепцията е зает. Фоайето на хотела е празно. Улица „Монж“ пустее под проливния дъжд. Никой не видя как се сблъскахме.

— Мисля, че кракът ми е счупен — казва онзи и изкривява лице.

— Не, просто сте го изкълчили. Болницата „Питие Салпетриер“ е наблизо.

— Не мога да ходя, как да отида дотам, да летя ли? — изръмжава онзи.

Започвам да се дразня. Сириан мрази да закъснявам.

— Слушайте, ще се обадя на спешния телефон да ви закарат до бърза помощ.

— Ще ги изчакам на сухо, в хотела.

Тръсвам глава. Мръсотията му ме отвращава.

— Не може, господине, това не е публично място. Посочвам му по-далеч на същия тротоар един ресторант, който днес е затворен.

— Подслонете се под онзи навес.

— Ще попитам в хотела дали може да вляза да се стопля, замръзнал съм!

— Познавам ги, ще откажат. Изправете се…

Той се надига и застава на един крак пред вратата като грамаден ранен жерав. Сините му очи са втренчени в мен и ме смущават. Не различавам чертите му под занемарената му брада, но трябва да е бил приятен, преди да падне толкова ниско. Куцука мъчително до ресторанта. Отварям чантата си, вадя една банкнота от десет и една банкнота от пет евро.

— Вземете.

— Не съм ви искал нищо! — казва той и ги сграбчва.

— Плащам ви таксито, за да отидете до спешната помощ.

— Няма да ме вземе, много е близо.

Няма да го вземе, защото е прекалено мръсен. Малкият ми червен фиат 500 кабрио е паркиран от другата страна на улицата, но и дума не може да става да си изцапам седалките.

— Самотен съм — въздъхва той. — По-рано имах куче. Откакто бях в болница, не знам какво е станало с него. Сигурно е прегазено или от някоя лаборатория са го откраднали, за да правят ужасни опити.

Ненавиждам кучетата и клиентите, които омазват фоайето, след като са стъпнали в лайната им.

— Кучетата замърсяват тротоарите и са пълни с бълхи. Щом излизате от болница, значи кракът не ви боли заради падането! Подигравате ли ми се?

— Не, бях в кардиологията, сърцето ми играе. Искаха да ме отворят и да ме режат, ама аз им казах: „долу лапите“. Но кризите зачестяват. И сега ме пристяга…

Лицето му се променя, той притиска дясната си ръка към лявата страна на гърдите.

— Честно, не мога да дишам!

Опира се на стената, плъзга се на земята. Аз се дръпвам, ровя в чантата си.

— Вече не ви вярвам. Имам важна среща. Давам ви още десет евро и си отивам. Ясно ли е?

— Сърцето ми прескача. Страх ме е. Не ме оставяйте сам!

Прави се на изплашено момченце, но няма да му се вържа. Пъхам банкнотата в ръката му.

— Не съм лекар, господине. Обещавам ви да извикам помощ, ще дойдат бързо.

 

 

Обръщам му гръб и пресичам улицата, като проверявам дали не ме следи. Спасявам се в колата си, заключвам вратите, потеглям и завивам надясно в първата улица. Паркирам пред една врата, дезинфекцирам си ръцете с мокра кърпичка и се обаждам на номер 17.

„Вие се обадихте в полицията, изчакайте.“

— Добър вечер, на един човек му стана лошо на улица „Монж“. Аз съм в автобус, изпратете бърза помощ.

Уточнявам адреса на ресторанта и затварям. Никой не може да ме обвини в неоказване на съдействие на лице в опасност, след като съм в автобус.

Отправям се към „Молитор“ с чиста съвест. Сигнализирах за помощ, онзи не е клиент на хотела ми, явно бе пиян и пълен с паразити. Не съм Армията на спасението, бях свръхщедра с моите двайсет и пет евро. Решавам да не споменавам за случката на Сириан. Ще прекараме една вечер като влюбени извън времето, спазвайки правилата, уточнени, откакто ходим заедно през последните две години: не споменаваме моя хотел, не говорим за жена му, за дъщерите му или за родителите му. Интересуваме се единствено от самите нас. Останалият свят не съществува.

 

 

Тиери, Париж, улица „Монж“

Червеният фиат 500 кабрио зави зад ъгъла. Чакам пет минути, преди да стана. Виждам отражението си в една витрина и ми е трудно да се позная сам с тая дърварска брада. Отдалечавам се с широки крачки, вадя от джоба си жълта торба за медицински отпадъци, свалям мръсното вехто пардесю, което смърди на кръчма, и го пъхам вътре. Дезинфекцирам си ръцете с антисептичен гел. Купих пардесюто от един бездомник, който бе хоспитализиран заради екстрадурален хематом в неврологичното отделение, на което съм шеф. Бе пристигнал умиращ, а си тръгна на крака с дебело топло палто, което му подарих. Старшата сестра реши, че съм луд, като научи за сделката.

Влизам в едно кафене по-надолу по улицата. През витрината виждам как пристига полицейска линейка с въртящи се лампи и включена сирена. Усмихвам се на редовните клиенти, облакътени на бара. Подавам на бармана двайсет и петте евро.

— Почерпете господата!