Лорен Фуше
Между небето и Лу (15)

5 декември

Пом, остров Гроа

Мислех, че никога няма да успея да сглобя саксофона, сега го правя механично. Работя върху мундщука. Поставям зъби на точката, навеждам рамене, не издувам бузи. За да се получи звук, казвам „ту“, дърпайки езика назад. Зная горните ноти, дето са с лявата ръка — до, си, ла, сол, — но трудно ги свиря. Зъбите ми се плъзгат, езикът ми пречи, лапам мундщука твърде дълбоко, прибирам прекалено долната устна. Ала понякога звукът се получава чист и треперлив, ще ми се да правя само това, да свиря, още и още.

Прибирам се вкъщи, танцувайки. Минавам през гробището и викам „ту“, за да ти покажа колко е сложно. Певците си имат глас. Пианистите докосват с пръсти клавишите. Саксофонистите свирят с телата си. Хванала съм се. Ще успея. Толкова съм щастлива, когато свиря точно, цялата се превръщам в емоция, буйна като океана при прилив на равноденствие.

 

 

Жо, остров Гроа

Получих нови известия от гугъл. Един от мозъчния тръст на Сириан е подследствен. Надявам се, че нашият син няма за какво да се упреква. Сара е толкова изискана на снимките от премиерите, колкото и звездите от филмите, на които е продуцент.

Когато си била малка, на 6 декември в замъка на твоя баща послушните деца получавали сладки, а непослушните — ракитови камшици. Добрият Дядо Коледа идвал на магаренце и минавал през комина със злия си другар Дядо Камшичко. Четирите ти по-големи сестри изяждали своя Дядо Коледа във вид на сладко хлебче, а ти си хвърляла своя камшик в кошчето, тъжна и обидена. През този ден сте садили леща в памук и през нощта на Рождество сте я слагали до яслите. Твоите сестри поливали своята леща, без да разсипят и капчица. Твоята чинийка се разливала върху дантелената покривчица. Резбованата масичка се измокряла, водата се разтичала върху старинния паркет. Ти продължи традицията със Сириан и Сара, но премахна Дядо Камшичко с неговите садомазохистични камшици. Нашите деца садяха своята леща в нащърбена паничка, сложена на кухненския плот, за да не стане беля. Откачам от стената една бретонска колекционерска чиния и разсипвам по нея лещата на Пом, за да те предизвикам.

 

 

Ще придам смисъл на този ден. Замисълът ми е много добър. Пом е на училище. Маел е на работа. Спуснала се е мъгла, морето е бурно, условията са лоши, да не си моряк в такова време. Ще отправя предизвикателство към твоя Бог, ще му предложа добра сделка. Рицарите са хвърляли ръкавица на противниците си, Бог ще приеме дуела. Той те взе за заложница. Предлагам да те заместя. Подарявам му жалкия си животец в замяна на твоя. Не се самоубивам, предлагам се. Просто ще отида горе с еднопосочен билет, а ти ще слезеш да продължиш живота си. В права линия, от зенита до надира, равновесието не се нарушава. Обещах да те защитавам, когато се ожених за теб, ще си удържа на думата. Ти си по-полезна от мен на семейството ни. Горе са се объркали, взеха теб вместо мен. Поправям грешката им. Струваш толкова повече от мен. Аз бях твоят рицар със стетоскопа, без бялата престилка за нищо не ставам.

 

 

Обувам си ботушите — ако падна зад борда, тежестта на водата бързо ще ме повлече надолу — и слагам на раменете си раиран жозеф. Пъхам ламинирана картичка с моето име в джоба си, за да ме разпознаят по-лесно. Възрастен човек в добра физическа форма може да издържи двайсет минути във вода с температура осем градуса. От хипотермията сърцето ми ще забави ритъм. Заради теченията и очертанията на брега телата изплуват подир девет дни или две седмици. Държа да ме открият. Не съм като баща ми.

Слизам до пристанището и паркирам умишлено далеч от „Пристанът“. Сещам се за думите, които Жаклин Табарли каза за съпруга си през 1998 г. в деня на лятното слънцестоене, обърната към океана: „Морето не е лошо, морето го взе, не го открадна“.

 

 

Избрах деня и часа така, че да не срещна нито товарния кораб, нито рибарите, нито платноходкаджиите. Стъмва се, пристанището е пусто, мъглата се разстила. Взимам назаем лодката на един приятел, пъхам банкноти в плик, на който е написано неговото име, оставям го върху волана, тук колите не се заключват извън сезона. Лодката се полюшва на водата, ще бъде по-лошо, когато вълнението я подхване в открито море. Уверявам се, че никой не ме е видял: не съм от тия безотговорни хора, които излизат по море в лошо време и застрашават живота на спасителите.

Няма жива душа. Не съм съвсем сигурен дали и аз съм жив. Насочвам се на гребла към изхода на пристанището. Един любител на ветроходството се качва на палубата си точно когато му минавам отдясно. Сдържам дъха си. Той се изпикава откъм левия борд и се връща в каютата. Баща ми ме научи да управлявам лодка с едно гребло. Той ме чака под водата. Вече извън закрилата пристанището се боря с морето. Лодката е като орехова черупка върху вълните. Отдалечавам се от дигата. Течението ме понася далеч от Пор Лей. Прозорците на нашите приятели Жилдас и Изабел светят, коминът им пуши. Представям си ги в хола, сякаш виждам грамадните кресла, ниската масичка със сандвичите с рачешко върху чинията, чувам смеха на Изабел и музиката на Жилдас. Всичко това ще продължи без нас, без теб вчера, без мен утре.

Виждал съм как отново забиват сърца, които съм смятал за обречени. Виждал съм пациенти да излизат на крака от реанимацията, след като съм можел да се закълна, че нямат повече шансове. Чудесата съществуват. Изкрещявам диво на вятъра. Запявам пресекливо заради усилието една песен на Барбара. Рева над вълните: „Когато тези, които вървят, си отиват, без да са искали нищо, но са умеели да се удивляват, че са на земята, нека бъдат оставени да изберат поне мястото на сетния си час, та било то и далечно“.

Млъквам задъхан и залитащ. Лодчицата ми се блъска във върха на една скала сред мъглата. Не успявам да се задържа, падам извън борда и описвам непохватна крива.

 

 

Не се самоубивам. Споразумял съм се. Надявам се горе да уважат сделката, моят живот срещу твоя. Главата ми изплува от океана. Морето е зимно, завладяващо и ледено. Като дете се будех нощем и ми се искаше да знам как е било с баща ми. Когато бях интернист в парижките болници, се занимавах с удавниците от кварталните басейни и с отчаяните, скочили в Сена. По-добре в океана, по-готино е. Предпочитам да умра, за да живееш ти.

 

 

Пом, остров Гроа

Тази сутрин дядо ми беше странен. Излизам първа от училище, без да се сбогувам с никого, и въртя с все сили педалите към вкъщи. Днес трябва да садим лещата. Чинийката е готова върху кухненската маса. Жо не е нито в кабинета, нито в стаята си. Скутерът му е тук, но колата му я няма. Втурвам се към гробището. Ти си там, но него го няма. Възрастни дами разговарят с възрастните си съпрузи, които не им отговарят. Майки носят цветя на децата си, които няма да пораснат. Пръскам малко леща върху твоя надгробен камък и продължавам да търся Жо.

 

 

Въртя педалите до любимия му плаж. Пуст е. Слизам до пристанището. Уф, колата му е тук. Влизам при Соаз, тя не е виждала Жо. Проверявам на морската гара, в капитанското управление, в туристическата служба. Магазините за дрехи, павилионът за сладолед и помещенията за даване на колела под наем са затворени. Връщам се при колата и забелязвам плика, оставен върху волана. Лодката на неговия приятел не е на мястото си. Щом Жо не е на кея, значи е в морето. Изгубих теб, Лу, нищо не можах да направя, за да ти помогна. Изгубих и татко, той вече няма да дойде. Няма да понеса да изгубя още някого, когото обичам.

 

 

Течението се носи към Пор Лей. Тичам до края на кея, присвивам очи, взирам се в морето. Нищо. Може би там? Не, това е шамандура. Там? Не, това е птица. Там! В далечината плава лодка. Не виждам никакъв силует на борда. Лошо ли му е станало на дядо? Дали лежи вътре, или е паднал във водата? Хуквам към кафенето на Соаз, но се отказвам, преди да вляза. Жо ще побеснее. Морските спасители са му приятели. Катерът им Нотр Дам дю Калм е пуснат на вода в годината на моето раждане. Трябва да се справя другояче. Ако ги вдигна под тревога, няма да ми прости. Ако умре, аз няма да си простя.

Един пронизителен писък ме стряска. Два гларуса си играят на вятъра. Бой? Лола? Въртят се над мен и се насочват към къщата на дядото на близнаците и на Жоана.

— Разбрах! Благодаря!

 

 

Карам с все сили, изправена на педалите. Бясна съм, вир-вода съм. Ако дробовете ми се пръснат, няма да мога повече да свиря на саксофон. Бедрата и прасците ми горят. Спускам се по пътеката над пристанището, хлъзвам се и за малко да се озова в тъмната вода или да се забия с главата надолу върху някой кораб. Рязко изправям кормилото. Стигам до къщата, блъскам по вратата, едва дишам. Жилдас ме забелязва през прозореца и излиза.

— Лодката… Жо… Там…

Толкова съм задъхана, че не мога да говоря, а размахвам ръце. Още не съм си поела дъх, а Жилдас и Изабел вече тичат към кораба си. Стъмнило се е, не виждам лодката. Замръзвам на студения вятър. Сядам в края на дигата, провесила крака надолу.

 

 

Жо, остров Гроа

Пръстите ми са заскрежени. Тялото ми е замръзнало. Припомням си въпроса за удавянето от стажа по вътрешни болести. Човешкото тяло се охлажда двайсет и пет пъти по-бързо във водата, отколкото във въздуха. Телесната температура пада рязко. Кръвоносните съдове се свиват, за да намалят загубите на топлина. Периферната кръв нахлува във вътрешността на тялото и това повишава артериалното налягане. Сърцето забавя ритъм, за да се бори със свръхналягането. Мозъкът не се оросява достатъчно и губиш съзнание. После или настъпва кардиореспираторен блокаж и умираш от потъването — ставаш готин бял удавник, или пък се нагълтваш с вода и умираш от задушаване — ставаш готин син удавник.

Сам във водата, аз си мисля за баща ми, потънал сред риби, които не са знаели неговия език. Прогонвам го от съзнанието си, последната ми мисъл ще е за теб. Вдървените ми пръсти не могат повече да останат вкопчени в скалата, не отговарят на нарежданията на замъгления ми мозък. Връщам се далеч в миналото, в онази сватбена вечер, когато ти казах, че ще залепя отново твоите порцелановосини очи. Аз ще потъна и ти ще се събудиш вместо мен в лодката. Вече се крепя за скалата само с показалеца и палеца, смешна хватка. В мига, когато се отпускат, пръстите ми докосват камъка, все едно галят кожата ти.

 

 

Моторен звук отеква над плисъка на вълните. Трябва да е мираж, дължащ се на ниското равнище на кислорода в мозъка ми. Откъсвам се от скалата, отпускам ръка покрай тялото си, превръщам се в морски войник, застанал мирно с кутре по шева на панталона, с уста наравно с водната повърхност, в чиято синя линия са се втренчили изгарящите ми от солта очи. Течението ще ме отнесе, любов моя. Там горе ти си приготвяш чантата си, казваш довиждане на новите си приятели. Срещна ли баща ми? Видя ли нашия приятел Жак? Намери ли майка ти?

— Жо, за бога!

Богохулство от рая?

— Жо, чуваш ли ме? Хвани пръта! Сграбчи го!

Не идва от небето. Жилдас управлява своя кораб, а Изабел ми подава прът с кука накрая.

— Осс… тавете ме… на мир…

Всичко ще прецакат. Вече си представям как се прехвърляш през парапета. Свободно е, Лу, слизай!

Жилдас се съблича и влиза треперещ във водата. Стига до мен с две яки замахвания. Пелтеча:

— Исскам… да спася… Лу… Ссключих… сделка…

— Ако се дърпаш, ще те цапна по главата, Жо! — крещи той сред вълните.

Хваща ме под мишниците. Нямам сили да се освободя, отпускам се като парцалена кукла. Край. Няма да слезеш. Бог отказа размяната. Жилдас ме качва на кораба. Падам на палубата. Изабел ме увива в одеяла.

 

 

Подкрепят ме, за да сляза и да тръгна към дома им. Заспивам изтощен и се събуждам легнал на канапето срещу камината. Облечен съм с дрехи на Жилдас. Изабел ми подава изпускаща пара чаша.

— Пий, това ще те стопли.

Подчинявам се. Грогът ми връща цвета на лицето. Пом е седнала до мен, от широко разтворените й очи лицето й почти не се вижда. Изпелтечвам:

— Ти какво правиш тук?

— Тя ти спаси живота, като ни предупреди — казва Жилдас.

— Дядо, толкова се уплаших!

За пръв път ме нарича дядо. Подавам й ръка и тя се гушва на рамото ми. Детските й очи ме привързват към настоящето, мъката по теб избледнява. Твоят Бог вървеше по водата, не стана комбина с мене. Изкуших дявола, той ме отхвърли. Анку е имал друга, по-важна работа. Трябваше да бъда за Пом дядото, който вдъхва доверие утешител, спокоен пенсионер, който играе петанк. Бях лош баща, сега съм отвратителен дядо.

— Нарочно ли го направи? — пита тя с несигурен гласец.

— Не.

Жилдас си мълчи, защото Пом е тук. Сещам се какво си мисли. „Можеш да се връщаш там всяка заран и всяка вечер, докато океанът те погълне. Няма как да заставиш някой да живее. Мога освен това да предупредя децата ти и да извикам дежурен лекар. Ще ти предпишат антидепресанти, ще влезеш в болница. После ще се върнеш и морето пак ще те изкуши.“

— Не съм искал да умирам.

„Ама изглеждаше така“ — крещят очите на Изабел.

— Сключих сделка. Вие ме спасихте. Сделката потъна. Ти би оценила чувството ми за хумор.

— Обещайте ми никой да не научи. Нито децата, нито Маел, нито Шарлот. Мога ли да разчитам на теб, Пом?

Тя потвърждава сериозно, не според възрастта си. Обръщам се към домакините ни.

— Нито пък някой от приятелите ни от седмицата, нали?

И те потвърждават.

— Бой и Лола знаят, нали ме предупредиха, но ще запазят тайната — казва Пом. — Закълни се, че няма да го направиш пак!

— Кълна се.

 

 

Пом, остров Гроа

Жилдас ни закара с кола до градчето. Ще отида да си прибера колелото утре. Жо се изкъпа с гореща вода и се топли на огъня. Мама още не се е прибрала. Тази вечер прави инвентаризация в книжарницата.

— Ти ми спаси живота, Пом. Длъжник съм ти — казва Жо.

— Като момченцето от Хималаите ли?

 

 

В деня, когато Жо ми разказа тази история, вечеряхме в кухнята. Той си сложи ръцете от двете страни на чинията и каза:

— Един ден спасих момче на твоята възраст благодарение на инструмент, който присъства на тази маса.

— Нож ли?

— Не.

— Вилица? Лъжица?

Протегна длани към мен и ми обясни. Когато съм била бебе, Жо те е завел, Лу, на пътешествие до Бутан, страната на брутното национално щастие, БНЩ, между Китай и Индия. Пътували сте с джип 4×4, с шофьор и водач. Спрели сте да гледате състезание по стрелба с лък — техния национален спорт. Облечени в раирани кимона, обути с модерни маратонки, бутанците размахвали традиционните си бамбукови лъкове и стреляли по далечни мишени. Вие сте стояли встрани и сте се възхищавали на стрелците. Висящ мост, украсен с молитвени знаменца, се люлеел над пресъхналата река, един як ви гледал, всички се веселели. И ето че настъпил драматичен обрат. Стрела се забила право в гърдите на едно момченце. То паднало. Селяните го наобиколили, майката се спуснала и протегнала ръка към стрелата, стърчаща от тялото на сина й.

Жо изкрещял, за да я спре, но сте били много далеч. Тя не разбирала френски и завършила движението си. Майката не бивало да вади стрелата — тя спирала кръвоизлива. Трябвало да си остане, където била, и детето да бъде пренесено със стрелата в сърцето, хирургът щял да я отстрани на операционната маса.

Жо се завтекъл към детето, чието сърце вече кървяло. Бръкнал с пръсти в раната. Бутанците — будисти, вярващи в кармата — надали ужасени викове. Жо успял да спре кръвоизлива. Тогава си се намесила ти, Лу. Заговорила си на хималайската майка, молейки водача да превежда, обяснила си й, че съпругът ти е лекар и че така не позволява сърцето на сина й да се обезкърви. Тя ти казала, че името му е Таши, и го оставила във ваши ръце. Вие сте го пренесли до болницата с вашия джип, а Жо си държал пръстите в гърдите му чак до операционната. Хирургът оперирал Таши и го спасил. Всяка година получавате пощенска картичка от страната на Гърмящия дракон. Таши наскоро навършил осемнайсет години.

Днес аз не спасих Жо с пръсти, а с краката си, въртейки педалите към Пор Лей почти със скоростта на светлината.

 

 

Лу, там, където се отива после

Как можа, Жо? Хайде, другите може и да ти се връзват, но аз добре те познавам. Размяна между земята и небето, глупости! Ти си лекар, знаеш как свършват нещата: кръвта се съсирва, течностите изтичат, плътта се отделя от костите, всичко се скапва. И ще ми пробутваш, че не си искал да умреш? Ако не бях мъртва, щеше да ми докараш язва. Правиш приятелите и внучката ни на глупаци. Натоварих те с мисия, а ти се измъкваш. Скръбта ти се оказа по-важна от щастието на децата ни. Това не е доказателство за обич. В Бутан ми каза, че съм твоето брутно гроаско щастие, БГЩ. Не съм офейкала, не съм от другата страна на огледалото, аз съм мъртва. Такава ми е била кармата, съдбата, няма връщане назад. Ти обаче трябва да живееш.