Лорен Фуше
Между небето и Лу (9)

9 ноември

Пом, остров Гроа

Котката на Ив и Жакот е легнала върху някакви партитури.

— Как се казва?

— Госпожица Годен, понеже мърка като печка „Годен“.

Ив отваря износеното куфарче.

— Сглоби саксофона, Пом.

Вадя тръстиковия платък от кутията и го смуча като сладолед на клечка.

— Какво прави платъкът?

— Без него саксофонът е ням. Дъхът ти го кара да трепти и така се ражда звукът. Сложи го върху мундщука. Стърчи, трябва да е по-навътре. Вземи лигатурата. На другата страна. Стегни винтчето.

Мислех, че саксофонът си е готов за използване — като китара.

— Пъхни мундщука в корковата част на ескито. Без да натискаш платъка.

Непохватна съм, пръстите ми са малки.

— Добре се справяш. Нагласи корпуса и фунията. Пъхни мундщука в устата си. Горните ти зъби трябва да са на една трета на изтънената част. Мундщукът трябва да е опрян върху долната ти устна, леко подгъната върху долните зъби.

Какво? Не е достатъчно да окръглиш уста и да духаш?

— Отпусни раменете. Не ги повдигай. Не издувай бузи. Хайде, духни.

— Никога няма да се справя! Мислех, че трябва само да се научат нотите като на пиано — казвам обезкуражено аз.

Опитвам за последно. Ако не стане, ще се откажа. И тъкмо когато вече не ми се вярва, от инструмента излиза звук и трепти от пръстите на краката ми до корените на косата ми. Смея се от щастие. Чу ли, Лу?

— Видя ли, справяш се!

Крещя от радост. Опитвам пак. Безуспешно.

— Отказвам се. Много е сложно.

Ив не се опитва да ме убеждава. Взима саксофона. Сядам на канапето и слушам музиката, която ме разкъсва на парченца. Затворил очи, Ив ме пренася на Пен Мен в деня, когато малките гларусчета политат под погледите на своите родители. Семейството ми вече не е разединено, нямам зла мащеха, нито двулична природена сестра, нито тъжен татко, нито мъртва баба. Имам си две непохватни крила, възрастни, които ме пазят, и безкрайно небе. Аз съм Жюли, Бой и Лола. Летя над канарата и над океана. Задъхвам се от музиката. Ив спира да свири.

— Парчето се казва Amazing Grace^[1]. Ако се упражняваш всеки ден, за Коледа ще можеш да го свириш.

 

 

Жо, остров Гроа

Приятелите ми Жан-Пиер и Моник ме поканиха на вечеря в Локелтас. Приемам, за да не съм в тежест на Маел. Ти бе в хосписа от юни и ми липсваше, но можех да си представям, че един ден ще се върнеш, това ми помагаше да не рухна. Сега издържам благодарение на една бутилчица „Мерсие“ с твоя глас и на едно писмо в чекмеджето на някакъв нотариус, толкова млад, че би могъл да ми бъде син.

Океанът бучи зад прозорците, дърветата се огъват под поривите на вятъра. Котката Мисти спи и мърда лапи. Жан-Пиер разръчква огъня. Моник е приготвила любимото ти ядене. Дъщеря им е много привързана към острова и идва, когато може.

— Навремето бях много близък със Сириан и Сара, после станах началник, работех като луд, отчуждихме се. Имате късмет с Магали. Как успявате да се разбирате така добре с нея?

— Дъщеря ни е. Обичаме се.

— Интересувай се от работата им, от приятелите им, от намеренията им — подсказва Моник.

— Мълчат като гроб!

Изкривявам лице, зле подбран израз.

— Създай гугъл предупреждения. Всеки път, когато името на някое от децата ти се появява в интернет, ще получаваш имейл.

Замислям се. Би било нахлуване в личния им живот, но с добра цел. Жан-Пиер няма представа какво искам. Включва компютъра си и регистрира две гугъл предупреждения.

 

 

Жан-Пиер и Моник са фини, щедри, лъчезарни, нежни, незаменими приятели. Стаята им за гости е истинско мирно убежище. Споделят градината си, домашните си сладка, несравнимия изглед към океана. Разделям се с тях сит и напоен. Ти сядаше зад волана, когато се прибирахме от приятелите. Аз седях на седалката, на която се умира, но ето че аз съм жив, а ти — не. Потеглям. Лете полицаите слагат постове на стратегически места, като например при така наречения Аперитив. По това време и в този сезон си седят на топло вкъщи. Жалко. Ако ме арестуват, можех да им говоря за теб.

Шанс е да се живее на остров, който се прекосява само за десет минути. Един ден изчислих колко часове от живота си съм пропилял заради парижките задръствания. Хиляди откраднати часове, които можех да прекарам с теб. Гледам уличния фенер на площадчето. Електричеството дойде в нашите селца през 1959 година, телефоните — през 1965-а. Преди телевизията да нахлуе през шейсетте, селяните се събираха вечер, а сега всеки си седи у дома и всеки е пред телевизора.

Пускам радиото, за да не заспя зад волана. Рьоно пее: „Маню, не върши глупости, не си прерязвай вените; когато загубиш някоя кифла, десет приятели се връщат“.

 

 

— Можех да дойда да те взема — казва Маел, изчакала ме е да се прибера, преди да си легне.

— Не се безпокой. Справям се.

Понякога ме залива всичко, на което вече не се наслаждаваш. Вълните, които се разливат по плажовете и барабанят по пясъка. Пяната, която полита в градините и се провесва по плетовете като бита сметана върху ирландско кафе. Книгите, които вече не четеш, музиката, която вече не слушаш, смеховете, които вече не споделяш, светлия поглед на Пом.

Оттеглям се в нашата стая, която сега е само моя. Гледам картината на Перин, която ти ми подари — моряшки пуловер върху платно от суров лен. Също и онази на Яник, която ти дадох аз — остров с червено платно насред океана. Айпадът звъни закачливо, за да ме предупреди, че от десет дни не съм го синхронизирал с компютъра. От последната ти нощ. Абсурдна надежда изпълва сърцето ми при мисълта, че си ми оставила съобщение, но не. Поразчиствам имейлите, подреждам ги, изхвърлям във виртуалното кошче реклами за пътувания, които няма да предприемем, за козметични средства, които няма да използваш, за куп предложения, които вече няма да те изкушат.

Пощата, която получаваш, се трупа в антрето, не се решавам да я изхвърля. Предлагат ти да се абонираш за вестници, да си вземеш слухов апарат, да си подготвиш погребението. Спечелила си пътуване, микровълнова фурна и таблет — трябваше да останеш. Сакото ти виси на закачалката, ботушите ти с шантави шарки са в антрето до нашите. Ти пазаруваше от търговците, без да пораждаш завист, справедливо, купуваше хляб от двете хлебарници, книги от трите книжарници, различни неща от трите супермаркета. Отиде си в края на октомври, ще платиш данъци за десет месеца. Изпратих на Общественото осигуряване болничния лист, издаден от колегата, който установи смъртта ти. Ти получи на твое име писмо, удостоверяващо, че осигурителите няма да изплатят този преглед, щом си починала.