Лорен Фуше
Между небето и Лу (8)

7 ноември

Жо, остров Гроа

Вечерята на седмо число е ритуал, който не може да се пропусне. Това, че съм в траур, не ме освобождава от задължението да се видя с приятелите. Обзалагам се, че и ти щеше да отидеш, ако аз бях умрял. Домът на Фред е пълен с творби — нейни и на семейството й. Тя е забележителен художник и декоратор. Всички носят ядене и пиене. Ти винаги носеше любимото си шампанско. Мехурчетата бяха награда за сухите ти пайове и недопечените ти сладкиши. Не се и опитваше да съперничиш на сандвичите с рак на Изабел, на фурмите, пълнени с ментово чоризо на Мари Кристин, на тирамисуто на Рената, на ябълковата торта на Моник. Дискретно хвърлях плода на твоите усилия в коша за боклук и ти се завръщаше у нас щастлива с празната чиния.

— Погледни, Жо, харесало им е, всичко са омели!

Приятелите ми смазват ръката, за да ми покажат съчувствието си. Наистина са страшно мили:

— Ние сме като едно семейство, Жо.

— Идвай на вечеря, когато пожелаеш.

— Просто заповядай у нас, без да се стесняваш.

— Жена ми не е хубава като твоята, ама готви доста по-добре — прошепва един от тях, за да ме разведри.

Ти беше най-красива. Научи ме да бъда щастлив и спокоен навсякъде. Без теб се чувствам пълен тъпак.

Не донесох шампанско тази вечер, не смея да ти пипам бутилките. Ти имаше сметка в главната книжарница и аз продължавам да пазарувам по нея, имам чувството, че ми подаряваш вестника.

Смазващата мъка иска тежко вино. Взех „Кейран“ — най-доброто от Домен Гайер. Има какви ли не бургундски благодарение на Жорж и Жьонвиев. Мъжете ме карат да пия. Жените ме карат да ям. Търся те с очи, за частичка от секундата забравям, че те няма.

— Как са децата ти, Жо?

„Нашите“ деца са вече „мои“, примирявам се.

— Добре, е, нормално зле.

— Ходил си при нотариуса в Лориан?

На един остров се знае всичко, виждат ти колата, срещат те на кораба, знаят, че имаш гости, понеже купуваш повече хляб, че ядеш месо или риба, кой вестник четеш. Децата на нашите приятели също живеят другаде, идват си през почивните дни, но е сложно, разписанията на влаковете не се връзват с корабните разписания, шеговито зло джудже ги е разместило, за да мъчи хората. Разчитаме едни на други, а не на близките си. Лете се виждаме рядко, къщите се пълнят с деца и внуци. После, в началото на септември, пак става спокойно. Мъчно ни е, когато заминават, но отново започва нормалният ритъм, отново се виждаме, отдъхваме си.

— Лу избрала някакъв младок от континента — казвам аз.

— Трябват ли ти пари, Жо?

— Нали знаеш, насреща сме.

— За всичко можеш да разчиташ на нас!

— Хубаво е, че ви има, благодаря.

Умирам от желание да им разкажа какъв номер ми погоди, ама си ми забранила да говоря за това. А би било прекрасно, щях да съм вдовецът душа на компанията. Внезапно питам приятелите:

— Смятате ли, че децата ви са щастливи?

Разговорите стихват. Подир моята реплика настъпва удивено мълчание.

— Ама че странен въпрос.

— Много си загубен — казва Милан, свикнала да обижда нежно онези, които обича.

— Ей, тоя Жо, все да ни изненада!

Искат да ми докажат, че е така: разведеният син на едните срещнал чудесна жена, дъщерята на другите имала прекрасна нова работа, друг син се преместил в Испания, друга дъщеря — в Дубай. Подхващам проблема от обратния край.

— А вие щастливи ли сте?

Въпросът ми ги смущава. Млъкват притеснени. Човек не може да изтъква щастието си пред един съвсем пресен вдовец. Ан-Мари, която изгуби мъжа си, ми се усмихва, без да отговори. Бертран говори за радостта си, когато синовете му се присъединили към него на последния етап на поклонението пред свети Яков в Компостела. Той пътува месеци наред до Компостела и най-верните в бандата на седмицата отидоха при него на рождения му ден. И ние щяхме да отидем, ако паметта ти не беше изневерила.

Как се изчислява щастието, Лу? Изпитах странно усещане, когато Сара спомена Патрис. Това ли искаш, Лу, глупаче мое? Да открия Патрис и двамата със Сара пак да се съберат? Защо никога не си ми го споменавала? Когато някой се омете, научавайки, че жена му е болна, за мен той е подлец. Мислиш ли, че ще е по-щастлива с него?

 

 

Лу, там, където се отива после

Децата ни са нещастни. Сириан се разкъсва между две жени. Не искам Сара и Патрис да бъдат отново заедно. Дадох ти знак, сам ще се оправяш.

Вече няма достъп, няма връзка, няма батерия. Какво не бих дала да докосна бузата ти.

Видях те как се поколеба в избата, мой бализак, да беше взел шампанско — което е мое, е и твое.