Лорен Фуше
Между небето и Лу (5)

2 ноември

Жо, Лориан

Така и не видях повече бутилката с писмото и гласа ти, Лу. До днес. Сега в нея има два листа — прословутият договор и писмо до мен и децата ни. Запечатала си бутилката с восък. Най-сетне се сещам в какво ме обвиняваш. Не те предадох, но не спазих уговорката ни. Завива ми се свят, вкопчвам се в страничните облегалки на креслото. Нотариусът е притеснен, не за мен, а за почивния си ден. Ако умра в кантората му, той ще закъснее.

— Тук има лекар — казвам аз, за да го успокоя.

Не му се вижда смешно.

— Ще извикам децата ви.

— Не, добре съм. Просто съм смутен. В тази бутилка е гласът на жена ми.

Младият тъпак ме възприема като стар тъпак, а на всичкото отгоре смята теб за умряла. Много добре знам, че гласът ти е офейкал заедно с теб и няма да го чуя, когато отпуша бутилката. И все пак се надявам, както навремето бях повярвал на баща ми, когато ми даде да чуя морето от една раковина. Спираловидните раковини са оформени според златното сечение, както и плодниците на цветята, пирамидите и катедралите. Ти беше моето златно сечение, Лу. Ще зачета последната ти воля. От любов, а и защото искам да знам какво си ни писала. Но не си права. Децата ни са щастливи.

Най-тежки за лекуване са лекарските семейства. Децата им страдат от апендицити с усложнения. Родителите създават проблеми при анестезия. На мен ми се струпа още повече. Сара няма множествена склероза, а много рядка болест. Ти не страдаше от алцхаймер, а от особена патология, която засегна паметта ти. Винаги има и трето. Кой ще е следващият?

Нотариусът излиза да повика децата ни. Ще бъде страшно. Току-що съсипа следващите ми два месеца, любов моя. Какво ми остава без теб? Двуцифреното число на съвместните ни години и стоцифреното число на нашите смехове?

 

 

Таксито ни оставя при морската гара на Лориан. Корабът, който гроасци наричат товарен, или каруцата, а туристите ферибот, напуска пристана и отплава към Гроа. Островитяните се настаняват вътре, а туристите и временно пребиваващите сядат отвън и гледат океана. Морето е тихо, корабът е стабилен. Жалко, би било чудесно Албан да се издрайфа.

Сара се качва на асансьора с възрастните хора и бременните. Сяда до един илюминатор в основния салон и бутва бастуна си под седалката. Мъжете я заглеждат. Свикнала е и й е все едно. Измерват с поглед дългите й руси коси, пъстрите очи, вталеното яке, обхванатите от тесните дънки крака. Тя е чувствена. Сириан и Албан се качват на горната палуба с туристите. И лете, и зиме те са два вида: туристи с огромни раници и тояги за ходене и имитатори с нови моряшки дрехи и обувки, които няма да стигнат по-далеч от пристанищното кафене.

Аз съм на границата между тези два свята, на долната палуба, отвън, с пушачите. Смачках преди двайсет години последната си цигара, за да ти доставя удоволствие, но взимам една от един младеж, когото познавам по физиономия. Хванал съм се за парапета и с цигара в уста наблюдавам морето и вдишвам дима. Чакам да стигнем до пролива Куро и тогава сядам при Сара. Туристите, които не ни познават, смятат, че съм стар за нея и ме мразят.

— Тежък ден, а, татко?

— Не съм изневерявал на майка ти.

Тя се позасмива.

— От Патрис научих едно нещо — никога на никого да нямам доверие.

Твоята смърт отвори кутията на Пандора, Лу. Вчера Сириан и Маел седяха в една и съща църква — нещо, което никога не бих повярвал, че е възможно. Днес Сара изрече името на своя бивш.

— Какво ти каза нотариусът с крокодила, след като излязохме?

— Майка ти ми е възложила една задача. Нямам право да ви говоря за нея.

Взираме се в океана през илюминатора. После Сара се обръща към мен.

— Прощавай, татко. Не ти помогнах, когато тя се разболя, беше свръх силите ми. Щом си сметнал, че тя ще бъде по-добре в хосписа, значи е било за нейно добро.

— Нищо не съм решавал аз, майка ти не ми остави избор.

— Поне не е била сама, имаше теб. Ужасно е да си сам.

В главата ми зазвучава сигнал за тревога. Можех да се закълна, че дъщеря ми не е нещастна поради това, че е необвързана. Корабната сирена изсвирва, за да поздрави насрещния кораб, който пътува към Лориан.

— Ще дойда за Коледа, татко. Но познавам Албан, ще измъчи здраво Сириан, за да се отметне. По-рано нямаше за какво да се хване, за да те победи. Сега ще го направи с радост.

Знаеше на какво ме излагаш, Лу. Преглъщам с мъка. Мисля си за децата ни някога, за тяхната близост, за удоволствието, с което говореха гроаски. Имаха „вкус към“ своя остров, както се казва тук. Ругаеха и свършваха изразите си с gast. Бяха бретонци с лъвски глави и не им пукаше за парижаните с телешките глави. В юношеските си години Сириан стана надменен, а Сара си остана мила и забавна. В събота вечер ходеха на светски балове — тая измишльотина на аристокрацията и едрата буржоазия, та децата им да се женят помежду си. Когато дойде ред Сара да даде своя бал, баща ти бе отворил оранжерията на замъка и вечерта бе разкошна. Сириан изглеждаше страхотно в официално облекло, Сара бе умопомрачителна в дълга рокля. После се стигна до оня гаден приемен изпит.

— Брат ти още не се е съвзел, че се провали в Политехниката — рекох аз.

— И ми се сърди, че аз успях. А откакто работя в киното, още повече. Разправя, че е пълна бъркотия.

— Ти си една чудесна бъркотия.

— Албан не мисли така. Знаеш ли какво ми изтърси вчера? „Безпокоя се за Шарлот, с твоята болест и болестта на Лу, твоето семейство има ужасни недостатъци!“

Скръцвам със зъби. Дядото и бабата на Албан са нормандски селяни, които обработвали земите, наследени от дедите им. Баща й забогатял, изкупувайки парцели от техните съседи, чиито деца не искали повече да работят на село. Баламосвал ги, като се кълнял, че ще продължи традицията. Преговарял тайно, нищо не се разчуло. Оказал се собственик на много хектари. После съседите му със закъснение открили, че е направил сдружение с едър търговец на недвижими имоти. На тези земи, тъй скъпи за тях, продадени евтино, очи в очи, по селски, по мъжки, били издигнати хотели за парижаните, които идвали през уикендите. Измамените селяни затрупали мерцедеса на бащата на Албан под грамада от кравешки тор.

— Съжалявам, че ви прекъсвам — казва Сириан. — Решихме да спим в хотела на Мореплаването. Запазил съм две стаи. Ще минем да вземем Шарлот и отиваме там.

— Решили сте или Албан е настояла? — изръмжава Сара.

— Ти не се бъркай — отвръща брат й.

— Да не би жена ти да смята, че изневярата е заразна? — произнасям аз отвратено.

— Как си могъл да причиниш такова нещо на мама? — напада остро Сириан. — Да я натикаш в хоспис, за да се отървеш и да разполагаш със свобода!

Пъхам юмруците си в джобове, за да не заиграят.

— Разкарай се. Не ми трябват нито обидите ти, нито помощта ти.

Сириан е пребледнял от яд.

— Бащите помагат на синовете си! Ако бях учил медицина, щеше да ми слагаш пръти в колелата. Искаш да бъдеш началник, да бъдеш старият вълк, който води глутницата, най-якият мъжкар.

В паметта ми възкръсва фраза от Откровението на свети Йоан: „Аз съм Алфа и Омега, начало и край…“

— Старият вълк водач на глутницата — това би допаднало на моята психотерапевтка — подмята Сара, кискайки се. — Старият вълк изгуби своята Лу. Много фройдистко.

Сара ходи на терапия? Ден на изненадите.

— Психарката да те беше посъветвала да създадеш семейство, вместо да се чукаш с когото ти падне — изсъсква Сириан.

— Ей! Ей! — повишавам глас аз.

— Мама е мъртва — продължава той ядно. — Не е офейкала, татко, тя умря. Погребана е в гробището на скъпия ти остров. Няма да я видим повече. Край. Край на семейните коледи, на празниците на майката, на нежността. Никога повече няма да стъпя на това лайнарско място.

— Напомням ти, че по-голямата ти дъщеря живее тук.

— Ще я взема през ваканцията в Юга заедно с нас.

— Режеш и мостовете, и пъпната си връв, а? Доста крайно!

Сириан се колебае. Албан познава мъжа си, появява се и му оказва съдействие.

— В шок сме след наученото при нотариуса, татко.

— Трябва ни време — добавя Сириан.

Дъното на левия ми джоб се скъсва под тежестта на юмрука ми. Мисля си за запечатаната бутилка, за Гран Сабл, за мисията, която ми налагаш, за изкривеното ти чувство за хумор.

— Време трябва, когато късаме, когато вече не се обичаме. Значи сме се обичали.

Корабът изсвирва, влизайки в пристана. Пасажерите събират нещата си, за да слязат. Сириан и Албан отиват към стълбите на кораба. Аз изчаквам асансьора със Сара.

 

 

Пом, остров Гроа

Жо, татко, леля Сара и Албан заминаха за Лориан. Бих дала новия си часовник, за да разбера къде си сега, Лу. За мен раят е Гроа.

— Вярваш ли в рая и ада? — питам природената си сестра.

Тя свива рамене.

— Мама вярва. Според татко адът са другите^[1].

— Къде е Лу, как смяташ?

— За щастие, не е в кухнята — казва тя и се изкисква.

Учила си ме, че когато хората казват лоши неща, трябва да разберем защо го правят. Най-вероятно ги е страх или са нещастни. Шарлот има късмета да живее с татко. Аз пък имах късмета да живея с мама, с Жо и с теб. Сестри сме, а нямаме какво да си кажем. Мама е на работа до вечерта. Аз не съм на училище, ще трябва да я търпя.

— Да отидем на кино? — предлага Шарлот.

— Не можем.

— Защо?

Понякога се питам дали баща ни е един и същ.

— Току-що погребахме Лу.

— Е, и?

— Не можем от уважение. Тя не ти ли липсва?

— Виждах я три пъти в годината. Татко казва, че последния месец дори не го е познала.

— Че той не е идвал на острова от август — казвам аз изненадано.

— Напротив, идваше всеки месец, откакто тя беше в хосписа. Отиваше и се връщаше за един ден.

Замълчавам. Ясно, баща ни не е един и същ. Тя нейния си го вижда всеки ден. Моят минава през Гроа, без да ми каже здрасти.

— Не знаех — казвам с разтреперан глас.

— Сега поне ще престане да ни кара насила да идваме тук. Няма дори басейн!

— Океанът не ти ли стига?

Тя ме гледа, сякаш съм откачила.

— Той е леден! Според татко майка ти е патела.

Пателата е вид остра мидичка, която се храни с водораслите по скалите. Черупката й изравя малка кръгла вдлъбнатина. Тя залепва за скалата с мускулестото си краче, а черупката се забива във вдлъбнатината и устоява на вълните. Мама е пуснала котва в Гроа, както Жо и аз. Това не е обида, а истината. Аз съм на моя територия, трябва да се покажа гостоприемна.

— Искаш ли да отидем на пикник на нос Ша?

Този нос е близко, точно след къщата за гости до Семафора на Кръста, има един малък фар с червено покривче в началото на дивия бряг, в резервата „Франсоа Льо Бай“. Скалите така искрят на слънцето, че под краката блести.

— Как ще идем дотам?

— С колело! Ще взема маминото и ще ти дам моето.

— Не мога да карам колело — признава смутено Шарлот.

— Шегуваш ли се?

Не. Никога не се е качвала на колело.

— Тогава ще седнеш на багажника.

Заемам се с яденето. Шарлот не я бива в кухнята. Майка й не я оставя да пипа нищо, дори и ножа за хляб.

— Обичаш ли геменейска кървавица?

Опла пръв получава малко и я одобрява. Сестра ми опитва и си взима пак. Не й обяснявам, че яде свински черва, пушени на дървени въглища. Слагам кървавица в сандвичите ни. Взимам и ябълки и една бутилка вода. Шарлот е с розово поло и кожени ботуши. Давам й назаем пуловер от полар, дебел елек и старите ми маратонки.

Погалваме Опла, но не го взимаме с нас. Яхвам колелото.

— Качи се отзад! Дръж се за багажника и разтвори крака, за да не се закачат в спиците. Не мърдай, ако се въртиш, ще изгубя равновесие. Не се безпокой, аз съм внимателна.

Мама има нужда от мен, а и не ми се умира.

 

 

В Гроа няма светофари, но има кръстовища, на които се спира. Отначало карам бавно, после ставам по-смела. Ако на Шарлот й се случи нещо, татко съвсем няма да ме обича. Тази нощ валя. Слънцето блести, нарочно карам през локвите, като си вдигам краката върху рамката. Шарлот прави същото, смеем се, макар че липсата на Лу ми разбива сърцето. За пръв път двете се разбираме.

— Ще се отбием до Пор Лей, да те запозная с едни приятели.

 

 

Имам приятели гроасци, както и други, които идват само през ваканциите. Близнаците са на моята възраст, живеят в Париж. Казват се Елиот и Солал. Дядо им и баба им — Жилдас и Изабел — са приятели на моите дядо и баба. Навремето в Пор Лей са се правели консерви от риба тон и от сардини, тук е било първото училище по риболов във Франция. Карам покрай пътеката, като избягвам веригите за привързване. Отлив е, лодките са на сухо. Оставям колелото в тревата. Отиваме до бялата къща над водата. Близнаците танцуват на терасата.

— Здрасти! Чакаме Бой и Лола — казва Солал.

— Знаем, че скоро ще дойдат — добавя Елиот.

Винаги казват „ние“, никога „аз“. Говорят на дядо си и баба си по име, както аз. Забавни са. И са двама.

— Кои са Бой и Лола? — любопитства Шарлот.

— Приятели.

— Гроасци или парижани?

— Нито едното, нито другото — смея се аз.

— Бой звучи английско. Да не би родителите им да имат къща тук?

— Те са бездомници — уточнява Елиот.

— Мама участва в една асоциация, която се грижи за безпризорните във Везине — казва Шарлот. — Приятелите ви просят ли?

— Нямат нужда от нищо. Ето ги.

Бой и Лола пристигат прегладнели, като по часовник, точно на пладне. Прелитат в кръг над нас за всеки случай и кацат на терасата.

— Чайки! — възкликва шашната Шарлот.

— Не, сребристи гларуси — поправя я Солал. — Чайките имат черни човки, а гларусите — жълти клюнове с червени точки.

— Малките удрят с човка по тези червени точки и майките гларуси бълват, каквото са изяли, за да ги хранят, гадост. Родителите са бели, малките са сиви — добавя Елиот.

Жоана, голямата сестра на близнаците, носи залчета, намазани със сирене бурсен. Прилича на русалка, висока, с дълга коса.

— Обичат и наденица, скариди, риба, остатъци от сладкиши, всичко мазно — казва тя.

Бой, едрият мъжкар, хваща една коричка с клюна си и отстъпва, за да направи място на Лола, която е по-малка, да хапне и тя, все едно играят балет. Жоана се приближава, но птиците изкряскват и веднага отлитат.

— Това е крясъкът за опасност — обяснява Солал. — Имат си и други — за да искат ядене или за да прогонят другите, но не и Жюли.

— Мислехме, че Жюли е женска — уточнява Елиот, — но Изабел откри, че е мъжкар. Жилдас му дава да яде от ръка.

— Ето го! — казва Жоана и сочи бял гларус със сиво гръбче, който каца на терасата.

Бой и Лола отстъпват. Жули надава силен крясък. Дядото на близнаците носи хляб, намазан с масло. Дава парченце на птицата, която го взима и се отмества, взима още и пак се отмества, все тъй вдигайки шум.

— Докато обядваме вътре — разказва Жилдас, — Жюли чука с човка по стъклото. Отваряме прозореца и слагаме пред него една табуретка. От табуретката той скача на пода, за да дойде да хапне. Ако забравим табуретката, не влиза. Предполагаме, че Бой и Лола са негови деца.

Каня близнаците да дойдат с нас на пикник до Ша, но те смятат да ходят на конната база. Предлагам на сестра ми да отидем с тях. Тя не ще, страх я било от конете.

— Дядо ти е тукашен, значи си гроаска по кръв — отбелязва с възхищение Солал.

— Предпочитам Лазурния бряг, по-гот е! — отвръща със своя нагъл гласец Шарлот.

Повличам я, преди да стане мазало.

 

 

Сядаме на една сребриста скала, за да си направим пикник на слънце на нос Ша.

— Мама казва, че в Бретан времето винаги е лошо — учудва се Шарлот.

— Не е вярно, в Морбиан има също толкова слънчеви часове, колкото и в Кан.

— Татко казва, че в бурни дни корабът не може да пътува. И оставаш блокиран на острова.

— Случва се рядко и трае кратко.

— Познаваш ли известни хора тук, знаменитости, дето ги показват в списанията?

— Познавам хора на изкуството и двама активни еколози.

— Искала ли си им автографи?

— Не, не ща да им досаждам. Жо ми каза една поговорка — сменям темата аз. — „Като няма вода, пиеш вода, като има вода, пиеш вино.“

— Нищо не значи, тъпотия.

— Помисли. Преди време на Гроа не е имало пристанище. Рибарските кораби можели да се приближат само при прилив. Ако пристигнели при отлив, моряците трябвало да си стоят на кораба и пиели вода, докато морето се покачи. „Като няма вода, пиеш вода.“ Разбираш ли? При прилив, когато корабите можели да влязат в пристанището, моряците слизали на сушата и хуквали към кръчмата. „Като има вода, пиеш вино.“ Смешно, нали?

На Шарлот не й се занимава с моряци и приливи.

— Това от какво ти е? — пита тя и показва белега до окото ми.

— Трибор обърна кафеварката и се изгорих.

Разказах същата лъжа на татко. Той ми повярва. Докосвам раната, вече не усещам нищо. Според Жо нервните окончания щели да се възстановят.

— Приятелите казват, че съм като Хари Потър, само дето белегът ми няма формата на мълния.

— И ти ли си имаш приятели като грампи и грани? — пита замислено Шарлот и взима с пръсти парче кървавица.

— Естествено! Ти нямаш ли?

— Не. Имам си мама. И тя има мен.

Хваща едно камъче и го мята ядно надалеч. Мъчно ми е за нея.

— Ако искаш, можем да бъдем приятелки? И без това сме сестри.

— Само наполовина. И не е сигурно. Мама казва, че татко е бил манипулиран от майка ти и никога не е поискал да направи тест за бащинство.

Поглеждам я и се вкаменявам. Ако татко не ми е татко, Жо и ти не сте ми дядо и баба. Ще трябва ли да напуснем къщата в градчето? И няма да имам право да те оплаквам? Затова ли татко не ме прегръща и идва толкова рядко на острова?

— Мама казва, че ми завиждаш — добавя Шарлот.

— Не мога да завиждам на някой, който има твоята майка вместо моята! — ядосвам се аз.

— Разменяме се, когато кажеш.

— Не обичаш ли майка си?

— Никой не я обича, освен Опла. На осемнайсет години ще избягам. Татко дори няма да забележи, че ме няма.

Красивият образ на съвършеното семейство е на парченца.

— Ама нали го виждаш всеки ден?

— Когато се връща вечер от работа, аз съм си легнала. А сутрин излиза, преди да се събудя.

— Е, през уикендите го виждаш!

— В събота отива в офиса. В неделя бяга за здраве при езерото Ибис, а после слуша джаз и чете. Аз си седя в стаята и гледам сериали по телевизията. Не бива да каня приятелки у дома и не бива да ходя при другите.

Направо застивам.

— Аз ходя при приятелки или те идват у нас, а мама ни прави палачинки. Страшно обичам да чета: Жул Верн, Ръдиард Киплинг, Инид Блайтън, изядох с кориците седемте тома на Хари Потър и трите тома на личния дневник на коня Крак.

Шарлот свива рамене.

— Ходя на частни уроци по танци, само аз и учителката. Имам абонамент за „Комеди Франсез“ и за зала „Плейел“ за концертите за млада публика, посещаваме ги с мама. Тя казва, че човек няма нужда от приятели, щом обича майка си. Тя ме води на училище и после ме взима. Предпочитам да ям в стола, но тя не дава.

— Ама и твоят живот е един!

— Мислех, че всички деца са като мен. Ти твоя живот ли предпочиташ? Че на твоя скапан остров няма нищо!

Чак се задавям.

— Нищо ли? Шегуваш ли се? Жо казва, че тук е Нирвана и Олимп. Къпя се в морето през цялата година. Участвам в театралния състав. Танцувам в келтския клуб. Събирам дървата, изхвърлени от морето при силен прилив. Ходя за гъби и за черници с Жо. Лете има малки концерти на открито, пренасят пианото в ремарке. По обед има аперитиви в Хангара при Жорж, който прави страхотни панаирджийски фургони. Има Екомузей. Помагам на благотворителния пазар при свещеническия дом, на празника на училището и на пазара за стари вещи в Дожо. Разхождам се между дърветата в Паркабу по мрежи, опънати над празното пространство. Участвах в клипа Кабалитос на Лоран Морисон, бях статистка на селския празник, снимахме през нощта, беше върхът!

— Имаш късмет. Татко казва, че искаш да станеш лекар като грампи, вярно ли е?

Потвърждавам, учудена, че той го знае.

— Ти какво искаш да правиш по-късно?

— Да отида някъде далеч-далеч.

От отговора й ми става мъчно. За да я утеша, й предлагам:

— Искаш ли да видиш още много Бой, Лола и Жюли?

 

 

През пролетта не бива да се закачат птиците, които мътят на Пен Мен и по канарите. През ноември може, ама внимателно. Шарлот пак сяда на багажника и аз въртя педалите дотам. Доста път е, прасците ми се втвърдяват. Приближаваме се полекичка. Знам имената на видовете: северен фулмар, морски гларус, кафяв гларус, качулат гларус, сребрист гларус.

— Живеят по двойки с години, свиват гнезда през април-май и мътят яйцата един подир друг. Пазят си ги и нападат тъпаците, които се приближават. Учат малките да летят четирийсет дни, след като се излюпят.

Вървим към обляната в слънце скала, където птиците са се събрали. Внезапно Шарлот започва да крещи и да скача с разперени ръце и диво изражение на лицето. Гларусите литват, плющейки гневно с крила. Пищят, спускат се надолу, летят ниско. Изцвъкват й се обилно на ръката. После тя престава, като марионетка, на която са прерязали конците. Вече не е зачервена, не кряска. Птиците накацват и я наблюдават.

— Защо го направи?

— За да се посмеем — казва тя и си избърсва ръката с хартиена носна кърпичка, която хвърля на земята.

— Ако гнездата бяха пълни, щеше да пощуриш малките!

— Щеше да е още по-весело. Гларусчетата са късметлии — изръмжава тя. — Родителите им се грижат за тях и ги пазят, а после ги учат да летят, за да бъдат свободни.

Тя се задъхва от завист. Албан я задушава. Татко не се занимава с нея. Няма си нито нежността на нашите баба и дядо, нито обичта на моята майка, за да заживее волно. Никой не учи Шарлот да лети. Мощен звук раздира въздуха. Сирената на кораба. Не разбрахме кога мина времето!

 

 

Въртя педалите, за да се приберем в градчето. Зад мен Шарлот тежи. Прибирам колелото под навеса, отварям вратата. Албан се появява и пита с леден тон:

— Къде бяхте?

— На нос Ша, а после и на Пен Мен.

Потърсвам с очи успокоителната фигура на Жо.

— Грампи няма ли го? — учудва се Шарлот.

— Отиваме да спим в хотела на Мореплаването. Приготвих ти чантата. Каква е тази отвратителна миризма? Пръстите ти, Шарлот? Какво си пипала?

— Ядохме кървавица — казва сестра ми.

Албан ме поглежда, сякаш съм дала арсеник на плътта от плътта й. После хвърля презрителен поглед към дъщеря си, надянала развлечени дрехи и маратонки. Къде е изисканото розово поло, къде са хубавите ботушки?

— Облечена си отвратително, приличаш на…

Думите не й стигат, за да опише дъщеря си, маскирана като мен. Тя сбърчва вежди.

— А как отидохте до нос Ша?

— С колело — оповестява Шарлот.

Албан пребледнява, но дъщеря й не забелязва това.

— Возила… си… се с колело… по пътя? — изрича тя членоразделно.

— Пом караше, а аз бях седнала на багажника — отговаря безгрижно Шарлот.

Албан се спуска към мен, хваща ме за ръката и ме разтърсва. Толкова съм поразена, че не мога да реагирам.

— Как си посмяла! — извиква тя.

— Причинявате ми болка — казвам аз и се опитвам да се освободя.

Татко се появява, разтревожен от този шум.

— Какво става?

— Тази луда е помъкнала дъщеря ни да карат колело по пътя! — изревава Албан и забива нокти в ръката ми.

— Просто бяхме на пикник, пуснете ме!

— Шарлот е добре, Албан — намесва се татко. — Откъде да знае?

— Какво да знам? — пита уплашено Шарлот.

— Успокой се, Албан, и двете са добре — повтаря татко.

— Не биваше да я оставям сама! Не ми пука за дъщеря ти, важна е моята, твоята може да умре!

Татко пребледнява. Той хваща жена си за раменете, разтваря със сила пръстите й и ме освобождава. Потърквам си ръката. Ако Жо беше тук, щеше да изхвърли Албан навън. Ако Сара бе видяла това, щеше да я нашиба с бастуна. Ако мама бе присъствала на сцената, също нямаше да остане безучастна.

— Просто отидохме на разходка — заявявам вкаменена.

Шарлот избягва погледа ми и се превръща в обичайното гадно сълзливо хлапе.

— Тя ме накара, мамо — простенва тя.

Горкичката. Албан се фръцва и се отдалечава. Татко тръгва подир нея. Казвам на Шарлот:

— Ама и ти си една мръсна предателка!

— Трябва да я търпя цяла година. Не си знаеш късмета.

Тя отива при майка си с наведена глава. Отпускам се на земята и очите ми се наливат със сълзи. Лу е в гробището. Не знам къде са Жо и Сара. Мама предполага, че татко ще нощува тук и затова спи в Локмария с електрически радиатор, пухен юрган и топли долни дрехи, купени от магазина на Мореплаването. Татко се връща и се навежда над мен. Светът отново се завърта.

— Причини ли ти болка?

Той оглежда ръката ми. В очите му има искрици, гласът му е необичайно нежен. Неговата гадина може да ме разтърсва всеки ден и да ми счупи и двете ръце, и двата крака, само и само после той да дойде да се грижи за мен.

— Съжалявам, Пом. Тя не биваше да постъпва така. Не мислеше онова, което каза. Беше се уплашила, няма вече. Ще ти сложим арника. Хайде, хоп, стегни се.

Мигът на благоразположение отмина. Помага ми да стана. Поглежда в аптечката, намира мехлема, намазва ръката ми. Отровата на съмнението се е процедила в кръвоносните ми съдове, искам да зная истината.

— Аз твоя дъщеря ли съм, татко?

— Разбира се!

— Сигурен ли си?

— Да, ама че смешен въпрос! Знаеш ли къде е ключът от вратата към тавана?

— На полицата в пералното помещение.

Жо е единственият от семейството, който се качва горе. Чувам как татко се качва по стълбите, които водят към царството на паяжините. Вдига шум горе. Ръката ми пари. Той се връща напрашен, с черно куфарче в ръката.

— Какво има вътре?

— Баз. Отдавна трябваше да си го взема. Ръката ти ще мине бързо. Грижи се за дядо си, ще се чувства самотен.

— Той е като патела върху скала — казвам аз.

Той изчезва в нощта. Оставам на входа с изтръпналата ръка и се питам какво може да има в черното куфарче. Кукла на вентролог може би? Представям си татко как седи на стол пред публика с кукла на име Баз и тя произнася вместо него думи, които той не смее да изговори. Отново ми се причува злобният глас на Албан. Дреме й за мене, нейната дъщеря я вълнува, аз да мра.

 

 

Жо, остров Гроа

Слизам от кораба със Сара. Странно семейство сме. Ти ни беше спойката, Лу. Без теб постройката се рони, клати се, рухва с трясък. Не мога да се прибера вкъщи, трябва да оставя Сириан да вземе дъщеря си и вещите си. Щеше ми се да целуна Шарлот, но както и да е. Чака ме едно последно изпитание, със Сара няма да е толкова зле.

— Трябва да мина през хосписа да освободя стаята на майка ги. Ще дойдеш ли с мен?

 

 

Ходех всеки ден, макар през последния месец ти вече да не ме познаваше. Идвах да видя някогашната Лу, не онази жена, удивена, че ме е забравила, тръпнеща от неконтролиран гняв, трепереща от ненужна обич. Улавях те за ръката, а ти се дърпаше рязко или се изчервяваше като девойка — не знаех какво да очаквам. Гледахме заедно любимите ти филми: Далеч от Африка, Кралят на рибарите, Угощението на Бабет и Доктор Хаус, чието нелепо чувство за хумор ни караше да се смеем със сълзи. Пускахме си отново Имението Даунтън — ти бе живяла в замък при баща си, но само Жанет, старата мустаката готвачка, поддържаше домакинството. В дните, когато се свиваше на кълбо от внезапна мъка, аз ти пусках музика, италианските концерти на Бах или Вълшебната флейта на Моцарт.

Благодаря на хората от персонала, които срещам, предани въпреки орязания бюджет. Подписвам документи, стискам ръце, представям Сара. Късметлия съм, имах си разкошни съпруга и дъщеря. Съпругата ми обаче си замина, а дъщеря ми никога няма да бяга на нюйоркския маратон.

Трябва да опразня стаята ти, за която едно семейство чака нетърпеливо. Старческите домове са като пожизнените ренти: нещастието на едни е щастие за други. Помещението е светло, бях пренесъл любимите ти мебели, снимките в рамки, завеси и покривки в преливащи цветове, лампата ти „Тифани“. Сама реши да дойдеш тук, но после го забрави и бавно започна да полудяваш. Лекарите го наричат синдром на приплъзването. Простичко казано, на човек вече не му се живее и се оставя да бъде отнесен като вълна по пясъка при отлив.

— Нищо няма да взема — казвам. — Ако искаш нещо, кажи ми, Сара.

Тя тръсва глава. Оставям всичко на персонала, който се грижеше за теб до края. Докато вървим към изхода, една възрастна гроаска ме спира. Играеше на скрабъл с теб, докато думите все още ти бяха приятели, както и на „крава“ — на острова това е популярна игра на карти, в която се блъфира, както при покера.

— Имам нещо за вас! Ей сега ще го донеса.

Изчакваме. Сара сяда, аз оставам прав. Жената с проходилката се бави страшно дълго. Подава ми плик, съдържащ твоя кожен тефтер с бележките за настоящото тримесечие, както и за предните пет години.

— Лу ми го даде един ден, когато беше с ясно съзнание. Заръча ми да го пазя за вас.

 

 

Когато пристигаме у дома, Пом излиза от стаята си.

— Отидоха да се настанят в хотела на Мореплаването. Скарахте ли се?

— Всички сме изнервени. Уморен съм, скъпа. Ще бъда неприятна компания за вас тази вечер. Не съм гладен. Иди да вечеряш в „Петдесетката“ със Сара и с майка си.

— Не оставай сам, ела с нас! — настоява Сара.

— Ще се видим утре. Предпочитам. Наистина.

Стискам нежно рамото на Пом, която изкривява лице.

— Ръката ли те боли? Я да видя.

— Нищо, просто синина.

— Добре ли изкарахте с Шарлот?

— Нирвана и Олимп.

 

 

Замина сама да проучиш мястото, където се отива после, ще бъдеш там, за да ме посрещнеш. Недей да ми готвиш или пък изкарай един курс там горе, моя любов. Приготви им спагети, тънки като ангелски коси, райски риби, адски меса, отрови апостолите, накажи прокълнатите да изядат супата ти. Вчера след погребението приятелката ти Мартин дойде с шоколадовия си сладкиш, знаменития сладкиш без брашно, който те кара да виждаш живота, сякаш си потопен в шоколад, the magical cake — магическия кейк. Излапахме го тази сутрин, преди да тръгнем за Лориан. Оставих едно парче за теб, никой не посмя да посегне към него. Сладкишът е толкова пухкав, все едно дъвчеш облак. Целият е шоколад, нежност и смях.

Изяждам твоето парче сладкиш тази вечер, в къщата, която се разтърсва. Отварям тефтера ти. Написала си, а после си зачертала телефонни номера, адреси, имена. Защо си искала тази жена да ми даде този бележник? Попадам на годишнината от сватбата ни. Вече ще я празнувам сам. Ще нареждам масата за двама, ще отпушвам бутилка хубаво вино, ще изваждам кристални чаши и ще се напивам. Доброто вино е чудесно за сърцето, толкова съм го повтарял на пациентите си. Мнозина са ми подарявали вино. Имаме какво да пием векове наред, но без теб вече не е интересно. Сещам се за бутилчицата в чекмеджето на нотариуса. Както и за песента на „Полис“, която ти обичаше: Iʼll send an SOS to the world, I hope that someone gets my message in a bottle…^[2]

 

 

Пом, остров Гроа

Вечерям в „Петдесетката“ с мама и леля Сара, на кръглата маса вдясно. Те ме питат как съм изкарала деня с Шарлот.

— Отидохме до Пор Лей, до Ша и до Пен Мен.

Мама си ме знае.

— Проблем ли имаше?

— Тя изплаши нарочно птиците. Майка й я задушава. Шарлот е по-търпима без нея.

— Гадното хлапе е като Янус — казва леля Сара.

— Кой е той?

— Римският бог на избора и на вратите с две лица — едно тъжно и едно усмихнато, едно за миналото и едно за бъдещето.

Шарлот, която се смее, и Шарлот, която плаче. Мама забелязва, че държа странно вилицата си.

— Ръката ли те боли?

— Ударих се. Уморена съм, ще се прибера да си легна.

Няма страшно, живея на триста метра. Още не е дошъл часът на моряшките изцепки, пък и моряците са опасни единствено за себе си, когато се прибират по корабите и падат във водата.

 

 

Прекосявам площада и се отдалечавам от църквата с рибата тон. Минавам покрай хотела на Мореплаването. Хвърлям поглед към осветените прозорци. Един силует излиза от бара и се скривам зад камионетката на хлебаря. Мъжът, чието лице не виждам, носи куфарче. Минава под осветителен стълб. Татко. Свива покрай пощата, влиза под халето. Спира се. Сърцето ми бие така, че ще събуди цялото градче.

Пристъпвам бавно в тъмното, страх ме е да не ме забележи. Той поставя куфарчето върху ниския зид. Отваря го. Използвам, че ми е обърнал гръб, притичвам и се притаявам там, където лете спира камионът с пиците. Татко прави странни движения, поднася нещо към устата си, завива някакви части една за друга. Пушка ли сглобява? Той не е ловец. Да не се самоубие? Да не вземе да убие някого?

Дишам с мъка. Баща ми не е отчаян, нито престъпник, но вади от куфарчето нещо, което може да бъде приклад. Взима и друга част, която изглежда твърде широка, за да е цев. Все така е с гръб към мен. Прекарва нещо през шията си. Излиза по средата на халето, обръща се. Виждам го в профил, като в театър на сенките.

Въздъхвам с облекчение. Не е пушка, а саксофон. Няма да се самоубива, нито ще убива, а ще свири. Не сърцето ми ще събуди заспалото градче, музиката ще изкара хората от леглата!

Не знаех, че татко свири на саксофон, знаех само, че е почитател на джаза. Ето какво имало в куфарчето, което си взе от тавана. Баз не е човек, а инструмент. В светлината на фаровете на някаква кола виждам татко — очите му са затворени, лактите му са прибрани покрай тялото, лявата му ръка е на горните клавиши, дясната — на долните. Не духа вътре, а се клати напред-назад, ръцете му се движат, краката не помръдват. Измяуква котка и нарушава тишината. Пръстите на татко пробягват по клавишите, тялото му се поклаща беззвучно. Внезапно проумявам. Той не участваше вчера в безшумния концерт, когато Жо и Сара танцуваха под халето. Не се присъедини към тях заради леля Албан или защото беше без саксофона, или от страх какво ще кажат хората. Тази нощ обаче е сам и свободен. Най-сетне свири за теб, Лу. Отстъпвам в мрака. Връщам се у дома. Под вратата на Жо се процежда светлина. Промъквам се в стаята си и се пъхвам под юргана. И татко е като Янус. Има си две лица — усмихнат татко и плачещ татко.