Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Entre Ciel et Lou, 2016 (Пълни авторски права)
- Превод отфренски
- Венелин Пройков, 2018 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- Silverkata(2020)
- Разпознаване, корекция и форматиране
- NMereva(2020)
Издание:
Автор: Лорен Фуше
Заглавие: Между небето и Лу
Преводач: Венелин Пройков
Година на превод: 2018
Език, от който е преведено: френски
Издание: първо
Издател: Изток-Запад
Град на издателя: София
Година на издаване: 2018
Тип: роман
Националност: френска
Печатница: Изток-Запад
Излязла от печат: 08.11.2018
Отговорен редактор: Вера Янчелова
Редактор: Добромир Иванов
Коректор: Габриела Манова
ISBN: 978-619-01-0346-2
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/12357
История
- —Добавяне
Преди осем месеца
Жо, остров Гроа
Излизам да походим покрай брега с Бертран, Жан-Люк и Мари-Кристин. Когато се връщам в градчето, ръцете ти и лицето на Пом са изгорени. Пом правилно се е сетила да пусне студена вода върху изгарянията ви, но не се е сетила за биафина. Веднага ви намазвам с него, благодарейки на небето, че положението не е по-лошо. Преглеждам окото й с моя офталмоскоп, превързвам ръцете ти, давам ви обезболяващи. Карам се на виновника, котарака Трибор, все едно е развалена риба. Той ми обръща гръб унизен.
На следващата нощ ме събужда някакъв шум. По рефлекс протягам ръка към твоята страна на леглото. Теб те няма, а чаршафите са студени. Тръгвам да те търся из спящата къща. Намирам те в моя кабинет, ти си по нощница и трепериш. Седиш в креслото ми, а превързаните ти ръце са вкопчени в моята ловна пушка. Кутията с патроните е отворена и е върху бюрото. Цевта е насочена към шията ти.
— Какво правиш, Лу?
— Кой сте вие?
Ледена ръка стяга сърцето ми.
— Лу, остави тази пушка…
— Не се доближавайте до мен!
— Лу, това съм аз, Жо, твоят съпруг.
— Предупреждавам ви, заредена е!
Не мога да позная гласа ти, той е нисък, ужасен.
— Умолявам те, моя любов…
Доближавам се до теб и се случва немислимото: ти обръщаш оръжието към мен и се прицелваш в мен. Заставам неподвижно.
— Ей! Внимавай!
Една сълза се стича по бузата ти, но затягаш хватката. Превръзките ти пречат, ала показалецът ти е на два милиметра от спусъка. Ако стреляш, както си насочила пушката, куршумът ще уцели гърдите ми и сърцето ми ще се пръсне. Ако стреляш по-ниско, ще се забие в стомаха ми, хеликоптерът ще ме откара в Лориан, ще ме сложат на операционната маса и вероятно ще умра на нея. Или пък ще се забие в гръбначния ми стълб и ще се озова на инвалидна количка до края на живота си, ще мога да я подобря и да се състезаваме със Сара.
Усмихвам ти се въпреки паниката. И тогава става нещо. Ти отново включваш. Невроните ти отново функционират. Мозъкът ти пак върши работа си. Паметта ти подбира, подрежда и те поставя на правилния път. Казвам нежно:
— Лу?
В погледа ти се чете ужас. Гледаш пушката в изгорените си ръце, кутията с патроните, виждаш устремената към мене цев. Веднага насочваш оръжието към тавана. Аз ти го измъквам, вадя патрона.
— Изгубила ли съм си ума, Жо?
Мъча се да продължа да се усмихвам.
— Ти ме накара да си изгубя ума още първия път, когато те видях, и така и не го намерих.
— Трибор не събори врялото кафе, Жо. Бях аз.
Лицето ми се променя.
— Добре ме чу. За малко да ослепя Пом, мой бализак. Не познах собствената си внучка. Исках да я отблъсна.
— Спяла си и тя те е стреснала, така ли?
— Не, нищо подобно! Потъвам в черни дупки и в бели пропасти. Не знам коя съм и къде съм. Затова взех пушката, за да съм спокойна, че няма да ви нараня.
Сядам до теб, а ти се гушваш на рамото ми.
— Ще ти направят изследвания, ще те лекуват и ще оздравееш.
— Не те бива да лъжеш, любов моя. Аз съм съпруга на лекар, не можеш да ме заблудиш. Хиляди пъти съм те чувала да казваш „за жалост, тя е загубена“ или „добре че не съм на мястото на близките й“. Страх ме е не за мен, а за вас.
— Аз съм тук. Ще те пазя.
— Може да ми се случи винаги — на волана, на улицата, в кухнята, докато газовата печка е включена, на кораба.
— Вече никога няма да те оставям сама.
— Не си ми бавачка! Исках да свърша красиво с твоята пушка, обаче откачих. Целих ли се в тебе?
Ужасена, ти обгръщаш с превързаните си ръце главата си и заприличваш на зайче. Сладко, лудо зайченце.
— Щяла съм да те убия?
Не плачеш, ти си отвъд това състояние, в някаква чудовищна територия си, където затъваш все повече всеки ден и докъдето аз нямам достъп въпреки любовта ни.
— Ами ако някоя нощ, докато ти спиш до мен, забравя кой си?
— Ще скрия пушката.
— Не само оръжията са опасни. Врялата вода, газта, ножовете, ножиците, огънят!
— Успокой се, любов моя.
— Дори заспалият сумист е уязвим като мравка. Не си само ти, а и Пом, и Маел! И Шарлот, Сириан и Албан, когато идват! И Сара! Не искам някой ден да се събудя и да установя, че съм наранила или убила някого от вас.
— Това няма да се случи — заявявам аз.
— Искаш да ми докажеш, че ме обичаш? Дай ми пак пушката.
— Дума да не става!
— Има и друг изход, мой бализак.
— Разбира се, ще се лекуваш!
— Не ме залъгвай с празни приказки. Вече е твърде късно. Искам да се възползвам от времето, което ми остава. Но при едно условие.
— Да?
Ти се втренчваш в очите ми и произнасяш една дума, която не би трябвало да се отнася до теб на петдесет и шест години.
— Хоспис.