Лорен Фуше
Между небето и Лу (34)

6 януари

Шарлот, Лориан

Тази сутрин ми направиха контролна ехокардиография. Изглеждат доволни. Ще ме преместят от реанимацията в стая в кардиологичното отделение. Според родителите ми това е добра новина. Вече не мога да взимам решения, спя, боли ме, страх ме е. Помня, че Пом се опита да ми попречи да се приближава до Адската дупка. В хеликоптера направо бях застинала. Кислородът изсушаваше гърлото ми. Беше ми студено, бях замаяна. Ще ми махнат помпата за морфин. Пак ли ще ме боли? Ще ми махнат и шевовете и това ще боли адски много.

 

 

— Как се чувстваш, миличка? — пита мама, която изглежда по-зле от мен.

Направо все едно не е спала, откакто паднах.

— Защо Пом няма право да идва?

— Нали заради нея си прикована на това легло.

Раздвижвам се и изкривявам лице. Пари ми, когато мърдам.

— Ама тя ми спаси живота! — казвам аз, почти разплакана.

— Искаш да кажеш — за малко да те убие.

Мама е седнала на ръба на леглото ми. Хващам ръката й и я стискам, макар че се задъхвам от усилието. Тя не е разбрала, че Пом замести стрелата на Таши.

— Попречи на сърцето ми да изгуби всичката си кръв!

— Накарала те е да слезеш по тази опасна пътека. На теб никога не би ти хрумнала подобна абсурдна мисъл.

— Искаше да ме разубеди. Аз не я оставих. За всичко съм виновна аз.

Мама пребледнява.

— Аз я обвиних и тя не ме опроверга!

— Просто не е порта.

— Трябваше да отхвърли вината от себе си!

— И да ме издаде? Тя ми е сестра, защитавала ме е.

Ядосвам се, от напрежението ребрата ми се разпъват, белегът също.

— И грампи ме спаси. Попречи на доктора да изблъска Пом, която запушваше дупката на сърцето ми.

Мама кърши ръце.

— Аз обвиних Пом, както майка ми обвини мен. Сара е права, Пом е обезвредила проклятието. Тя е на десет, на възрастта на Танги…

Не знам за кого говори тя. Очите ми се затварят.

— Мамо, ще спя. Късмет е, че си имам сестра. Вие сте едно дете, не можете да разберете!

Очите на мама заблестяват странно. Тя казва, че има бърза работа и се втурва навън.

 

 

Събуждам се, когато сестра Катрин влиза с поднос с медицинско оборудване.

— Ще ти махна дреновете и после ще отидеш в кардиологичното — съобщава ми весело тя.

— Нека си стоят, ще боли, като се махат.

— Вярно е, не искам да те лъжа, но нямаме избор. Ще ти пусна доста морфин, известно време ще си замаяна. След шест минути ще се върна. В новата стая ще имаш телевизор и сестра ти ще може да дойде да те види.

Шест минути са много, когато те е страх. Добре че мама не е тук, с нея щеше да е още по-зле. Катрин се връща до леглото ми. Сложила е ръкавици, приготвила е превръзки.

— Започвам, Шарлот. Поеми си дълбоко дъх и задръж. Нали? Готова ли си? Вдишвай!

Вдишвам. Спирам да дишам. Тя дърпа много бързо. Направо ми секва дъхът, толкова ужасно боли. Искам да й извикам да спре, но нямам думи. Жестока болка, ще падна в Адската дупка, толкова е…

— Край. Беше смела, браво.

— Край — казвам аз, вир-вода от пот.

И заспивам моментално.

 

 

Сириан, Лориан

Шарлот вече не е в интензивното, а в една бяла стая. Сядам в пластмасово кресло, което скърца всеки път, щом си мръдна задника. Тя отваря едното си око, после другото, оглежда се учудено.

— Преместили са ме, докато съм спяла ли?

— Да.

Проследява с поглед тръбичката за вливане и не вижда помпата за морфин.

— Ами ако ме заболи?

— Сложили са обезболяващи вътре. Ако не са достатъчни, ще ги помолим да ти дадат още. Моят влак за Париж тръгва след четирийсет минути. Ще отскоча до службата и се връщам. Майка ти ще е при теб. Не те изоставяме.

Тя кима. Като птиче, паднало от гнездото.

— Много ли те боля, докато махаха дреновете?

Сестрата ми каза, че се е справила храбро.

— Малко. Нали обещавате, че ще дойдете пак, татко? Нали няма да ме оставите?

— Кълна ти се.

— Ами ако решите друго? Ако работата е по-важна за вас?

— Няма нищо по-важно от моята дъщеричка.

— Но вие сте изоставили Пом, може да постъпите и с мен така.

Трепвам от удара. Децата уцелват винаги в сърцето.

— Не съм изоставил Пом, просто аз не живея на същото място. Тя ми липсва. Но имам късмета да живея на едно място с теб.

Очите й са хлътнали. Отворили са гръдния й кош. Рязали са ребрата й. Шили са сърцето й.

— Не се държах добре с Пом — признава Шарлот и се изчервява. — Тя не ми даваше да сляза по забранената пътека, но ми беше забавно да я дразня.

— Защо?

— Вие предпочитате Маел пред мама, макар да не си говорите с нея. Пом прилича на Маел. Страх ме беше, че я обичате повече от мен.

Аз съм изненадан и покъртен от нейната ревност.

— Заклех се на Пом, че ако ми разкаже тайната на грани, няма да се спускам по пътеката — уточнява тя.

Каква тайна? Търкам си лицето. Влакът ми за Париж тръгва след половин час.

— Тя ми разказа всичко, а аз въпреки това слязох. Излъгах я. А тя ми спаси живота — шепне пребледняла Шарлот.

Внезапно ме обзема страх.

— Разкажи ми тайната на грани — казвам аз на дъщеря си.

Тайните са отрова. Във всяка капчица тайна има киселина, която разяжда и унищожава.

— Нали сте виждали белега до окото на Пом?

— Да, котаракът бутнал грека.

— Не, татко. Излъгали са ви. Кафеникът се е обърнал, но не заради котето. Грани се е объркала и за миг изгубила ума си, не познала Пом, паникьосала се и понечила да я отблъсне. Грекът политнал и ги изгорил.

 

 

Влакът ми потегля след двайсет и две минути. Изгубила си ума си, миличка Диастола, и за малко дъщеря ми да се окаже обезобразена. Мълчала е. Била е лоялна. Ти си била опасна и си го знаела. Скрила си го от нас.

Отначало съм потресен от скръб заради теб. Колко ли си страдала! После ти се разсърдвам, че не си ни се доверила, гневът ме завладява. Та аз можех да ти помогна! Скърцам със зъби, дали Систолата е знаел? Стомахът ме присвива от ревност. Вярвала си му, а на мене — не. Стягам се. Мамо, разбрала си какво ще стане с теб. Не си искала да рискуваш това да се повтори. Значи е вярно? Сама си пожелала да отидеш в хосписа? Систолата не се е отървал от теб? През тези ужасни шест месеца съм си мислил, че те закрилям, а ти си си останала моя майка докрай, включително чрез продънената си памет. Систолата не те е принудил. Накарала си Пом да запази твоята тайна от гордост. Била си истинска дама до последния си миг.

 

 

Влакът ми потегля след деветнайсет минути.

— Трябва да тичам на гарата, скъпа моя. Кълна се, че утре, когато се събудиш, ще съм до теб.

— Аз анулирах резервацията за хотела в Лориан, татко. Прощавайте.

Шарлот вече не е в реанимацията. Не съм длъжен да нося ръкавици, мога да я докосна, да пипна бузката й. Кожата й е топла под пръстите ми. Ребрата й са още твърде крехки, за да я прегърна, но погалвам лицето й.

 

 

Сириан, високоскоростният влак Лориан-Париж

Скачам във влака тъкмо навреме. Една жена със зелени очила ме моли да си сменим местата, за да седи по посока на движението. Съгласявам се, все ми е тая.

Преглеждам си есемесите. Дани ме тормози. Съобщенията й са с друг тон. Пак сме двама възрастни със собствена воля, но аз съм жененият гадняр, зарязващ любовницата си. Вече не я желая, очарованието е прекършено. Поводът за изоставянето й уж е семейството ми, приемам отрицателната роля, за да може тя да се отврати от мен. Тя обаче се инати, защото е сърдита. Тази сутрин ми изпрати дълго съобщение:

„Знам, че жена ти те притиска, като те заплашва, че няма да ти позволява да виждаш дъщеря си. Аз обаче ще те направя по-щастлив, отколкото си бил някога. Децата порастват и си отиват. Забрави дъщерите си, преди те да са те забравили. Те не те обичат. Аз знам това, и аз съм дъщеря. Баща ми да си мре.“

Ако знаеше за инцидента с Шарлот, би изпаднала във възторг. Аз отговарям: „Дъщерите ми винаги ще бъдат най-важни“.

Премахвам я от списъка с контактите ми и напускам мозъчния тръст.

 

 

Знаела си, моя Диастола. Болестта те е отнесла, но не те е победила. Ти си предвидила всичко, преди тя да ти разяде мозъка. Искам да науча истината. Само един човек може да ми я каже. Изпращам есемес:

„Шарлот е по-добре. Как си е изгорила лицето Пом?“

Чакам, вперил поглед в чертиците на мрежата.

„Котакът съборил грека.“

„Това е официалната версия. Вярваш ли й?“

„Не. Лу и Пом се бяха наговорили да казват така.“

Пръстите ми треперят, когато задавам фаталния въпрос:

„Кой взе решението за хосписа?“

Влакът влиза в тунел. Едвам се сдържам, очаквайки достъпът да се възстанови. Маел е отговорила:

„Лу. На следващия ден, след като се изгориха. Жо не беше съгласен.“

Влакът се движи през ведрата бретонска природа.

— Добре ли сте, господине? — пита жената със зелените очила, която зае моето място.

По бузите ми се стичат сълзи.

 

 

Жо, остров Гроа

Махнаха дреновете на Шарлот. Все още остава рискът от пневмоторакс, но всичко мина добре. Ето че и аз дишам по-леко. Бившият собственик на новия ми кораб, гроасец, който навремето плаваше заедно с баща ми, ми подава ключовете за двигателя.

— Пожелавам ти да ти донесе толкова удоволствие, колкото на мен. Не искам да нахраня рибите. Те изпоядоха приятелите ми. Предпочитам да си умра в леглото. Ще пийнем ли да отпразнуваме сделката?

— Друг път. Трябва да отида до Лориан да видя внучката си в болницата.

Тази вечер ще сменя името. Лу дьо мер изглежда внушително. Никога няма да бъда сам на борда, щом върху корпуса е изписано твоето име.

 

 

Федерико, остров Гроа

— Това кино не ти ли напомня нещо? — пита ме Сара.

На един кръстопът между два пътя, ресторант, ателие на име „Акула чук“ и офис за даване на велосипеди под наем, на фона на небето, се откроява сива фасада. Красят я светлосини букви СЕМЕЙНО КИНО. На остъкления портал е залепен плакат.

— Май фасадата е като на Ново кино „Парадизо“, а? — питам аз.

— Браво!

Киното на острова е брат близнак на киното от филма на Торнаторе. През ваканциите работи като кино, а през останалата част от годината е киноклуб. Плакатът съобщава за Празник на супата тази вечер в старата фабрика при Пор Лей.

— Всеки носи своята супа и опитва супите на другите. Искаш ли да отидем? — предлага тя.

От вчера си говорим на „ти“, но спахме в различни стаи. Пом толкова хареса моя сак с цветовете на „Грифондоро“, че й го подарих. Тя пожела да го занесе в стаята ми, за да помогне, и попита:

— Къде ще спи Федерико?

Бащата на Сара ни слушаше. Сара отговори:

— В синята стая.

Легнах си сам и си я представих с червеното бельо от тържеството ни. А после — без.

 

 

— Тази нощ те чаках в моята синя стая, Сара.

— Аз пък те чаках в моята прасковена стая.

— Как бих могъл да позная къде спиш?

— В дъното на коридора. На вратата пише С, това беше детската ми стая.

Внезапно я прегръщам и я целувам пред знаменитата фасада. Ама не с киноцелувка, а с истинска, която Филип Ноаре би цензурирал във филма. Ако не бяхме в дома на баща й, щяхме да прекараме целия ден в леглото. Ако не бяхме на остров, където всички се познават, щяхме да отидем в хотелска стая.

Трябва да се запасим с търпение до довечера. В Древния Рим са броили времето от шест сутринта до обяд и от обяд до осемнайсет часа. Нощните часове не влизали в сметката. За нас те ще са двойни.

 

 

Обичам да готвя, имам добра школовка от майка ми и от четирите ми сестри.

— Искаш ли да приготвим зимната супа на леля ми Мирела за празника?

— Какво ще ти трябва?

Пращам есемес на братовчедка ми Карла. Тя правеше филмови дублажи с невероятния си глас, а сега помага на майка си в ресторанта. Отговаря ми subito.

— Зелен боб, манатарки, белени кестени, лук, целина, моркови, чесън, люти чушки, сурова шунка и зехтин.

— Няма проблем.

 

 

Записани са двайсет супи, включително нашата, и сто и петдесет участници. Гроасци опразват паниците си с охота. Тенджерата ни ухае. Пом осигурява с дядо си първоначалното обслужване. Опитваме супа с червено зеле. После друга с пилешко, тиква и сладки картофи. Мъжете се обръщат подир Сара.

— Това щерката на Жо ли е, ко?

Напевният им изговор е същинска кантилена. Съседът ми по паница ми разправя как през Средновековието супата била комат корав хляб, който служел за чиния, върху който се слагали месото или зеленчуците. След ядене благородниците я раздавали на бедняци или на животните. Когато се появили първите калени чинии, хлябът се слагал на дъното им, а бульонът се сипвал отгоре, като се запазило името „супа“. Чорбата — съвсем различна — се правела от варени в гърне зеленчуци, без хляб.

Опитваме и друга супа, от тиквички шайот и топено сирене „Кири“. Друга е от гроаски миди. Трета е от кресон, круши, крутони, намазани със синьо сирене, и от подправка, която Сара нарича kari Gosse.

Заменяме Жо и Пом, тенджерата ни е три четвърти изпразнена. Жо се вижда с приятели, Пом снима празника със своя айпад.

— Много ми харесва супата ти, ко! — заявява ми една гроаска.

Кухнята на леля ми Мирела е единствена по рода си. Тя беше шивачка, преди да отвори „Ал Кантучо“. Докосва хранителните продукти, сякаш са коприна.

 

 

Сътрапезниците се изправят и запяват моряшка песен:

— Какво са за мен, злодеят, законите, че и смъртта. Аз в океана съм добил победа и пия вино във злато.

Все нови и нови гласове се присъединяват. Ръкопляскания. Някой извиква:

— А сега песен на Мишел Тонер! Песен на Мишто! Момчето ми!

Сара се изправя, подпряна на масата, и пее дрезгаво:

— Нощта се спуска над брега, цигулки с песни пак звучат. При нашия Бьодеф сега не е от бирата плачът. Акордеончето на Жо моряшка песен лее пак. Вълни струят в очите в мрак, вали и няма дух без зрак…

Продължава, вперила очи в мен, и набляга на началото:

— Хей, Джо, запей ирландска песен, научена на море, когато спирал си в Галуей и чакал вятър да повей.

Очите й са вперени в моите. Чуват се и други гласове, но аз слушам единствено нейния. Някакъв мъж с избеляла моряшка фланела се обръща към мен.

— Сега ти, друже! — и напълва чашата ми с вино.

Мама ни пращаше и осмината в ирландския хор. Ставам, прокашлям се. Почвам класическата песен When Irish Eyes Are Smiling.

— Thereʼs a tear in your eye, and Iʼm wondering why, for it never should be there at all…^[1]

Завършвам песента и сядам задъхан. Отвикнал съм.

— Давай още, момче — казва гроаската, на която й хареса супата на Мирела.

— Знаеш ли Danny Boy? — пита мъжът с моряшката фланела.

Всички ирландци я знаят, тя се пее в деня на свети Патрик и на погребения. Кимам бавно.

— Ми кво чакаш бе, момче? Да дойде прилив?

— Брат ми навремето я свиреше на саксофон — шепне Сара.

Последния път, когато слушах тази мелодия, носех ковчега на майка си с тримата си братя.

— О, хайде, моля ви! — умолява ме Пом.

И аз започвам — за тях двете.

— Oh Danny Boy, the pipes, the pipes are calling, from glen to glen and down the mountain side, the summerʼs gone and all the roses dying…

Разговорите секват. Пом и Сара не откъсват очи от мен.

 

 

Сядам изтощен. Онзи с моряшката фланела мисли, че Сара ми е жена. Не му казвам, че се виждаме за трети път. Сириан се обажда от Париж. Връща се в Лориан утре, с първия влак. Албан се обажда — Шарлот била по-добре. В салона пеят друга песен на Мишел Тонер: Петнайсет моряци в ковчега на мъртвеца, йо-хо-хо и бутилка ром! А дяволът пияни дълбоко ги натика, йо-хо-хо, и бутилка ром! Имам чувството, че открай време познавам този остров.

Прибираме се в къщата посред нощ с празната тенджера. Сара, Пом, Жо и Маел пеят:

— Трима моряци бяхме ний от остров Гроа, ха-ха-ха! Качихме се на кораб „Сен Франсоа“, ха-ха-ха! Духа вятър, вятър духа. Сред морето ни тормози. Сред морето ни тормози.

Всички си лягаме. Отивам по коридора до прасковената стая.

 

 

— Имам си желязно правило — шепне Сара. — Не се виждам с никого повече от два…

Целувката ми я кара да млъкне. Очакването беше възбуждащо. Вече сме двойка: целувките от Коледа и от първи януари подпечатаха нашия договор. Търкулваме се, прилепнали един в друг, започва лудешкият танц на смаяните тела. Оставаме вкопчени, засмени, удовлетворени, най-сетне в пристанището. Морският вятър няма вече да ни тормози. Дани Бой няма да се наведе над никой гроб. Правя се на ирландец. В очите ми има вълнение, но в прасковената стая грее слънце. Заспивам на една страна, срещу Сара, а ръцете ми са обгърнали кръста й.