Лорен Фуше
Между небето и Лу (33)

5 януари

Жо, Лориан

Пристигам в интензивното отделение, когато Сириан излиза от реанимацията. Той си хвърля калцуните в кошчето. Лицето му е посърнало, посивял е.

— Шарлот има болки, увеличили са морфина.

— От торакотомията е. Болката ще премине.

Той страда с нея, ноздрите му потръпват.

— Снощи имахме разправия с Албан. Изслушах я, без да се защитя.

— Знае ли за Дани?

Той кима.

— Развод ли иска?

— Иска да ме изхвърли от живота си.

Единственото предимство да си вдовец е липсата на семейни сцени.

— Исках да благодаря на Пом за смелостта й — казва Сириан. — Предложих й да избере нещо, което ще я зарадва. Очаквах телевизор, телефон, пътуване…

— А тя е поискала да идваш по-често или да се сдобриш с майка й?

— Още обичам Маел, татко. Само че ние двамата не можем да се смесим, точно както водата и петрола след корабокрушението на танкера Ерика. Надявах се Маел да промени решението си, да дойде с мен в Париж. Ти си се осмелил да заминеш, учил си в Рен, зарязал си острова.

— Защото — до доказване на противното — на Гроа няма факултет по медицина, мойто момче.

— Можел си да се върнеш след това, вместо да важничиш в твоята парижка болница.

— Исках да смая майка ти. Какво избра Пом за подарък?

— Не иска телевизор, нито пътуване, а Шарлот да се възстановява на Гроа и ти да се грижиш за нея. Размислих. Ще остана в Лориан, докато тя е в болницата. После ще дойде при теб, поне ще е на сигурно място. Ще ми липсва, но ще идвам всеки уикенд.

Не вярвам на грамадните си уши.

— За мен ще е щастие да я пазя. Какво смята Албан?

— Вече не ми говори, станал съм невидим. Ще се съгласи, ако според хирурга това е добра идея. Ще идвам при вас в петък вечерта с влак.

— Ще идвам да те взема. Смятам да купя малък катер, видях един за продан на пристанището.

— Ще ти помогна с парите.

— Престани да ми навираш в очите твоята заплата, неприятно е! Просто ще идвам да те взема и толкова. Жалко, че майка ти вече я няма тук, щеше да оправи Шарлот с чудните си ястия.

Май прекалих, Лу. Сириан обаче ме прегръща. Оставаме си така — като двама глупаци, вкопчени един в друг. Изпълнени със смехове и сълзи, и с лоши кулинарни спомени, и с мъка и любов по теб.

 

 

Пом, остров Гроа

Сънувах, че съм притиснала прекалено силно сърцето на сестра си и то се пръска като балон. От края на ноември се упражнявам със саксофона всеки ден, освен в деня, когато Шарлот падна. Днес е първата ми репетиция с духовия оркестър „Ша-Тон“. Трийсетина души, повече жени, отколкото мъже. Децата свирят на тромпети и на тромбони. Фред, приятелката на Жо, която посреща на вечеря групата на седмицата, свири на тромпет. Ив свири ту на саксофона, ту на пианото. Репетират Bésame mucho, тази не я знам, а също Ainʼt She Sweet хубав суинг, би казала Шарлот. Аз свиря с тях Saint James Infirmary, американска фолклорна песен.

Някои мелодии от репертоара са весели: Tequila, Mirza или Titine. Други ме карат да настръхна и ме пронизват: Le temps des fleurs, а най-вече Amazing Grace, която разучих съвсем сама. Тогава си мисля за Лу и вълнението ме обхваща цялата. Мисля си за Изабел, която живееше на Гроа. Мъжът й я уби с карабината си. Написала е хубави, смешни истории, Племето на големокраките и други приказки. Учениците от училището нарисуваха картинки по нейните текстове. Сещам се за младежите от континента, които бяха дошли да нощуват на плажа Червени пясъци и чийто лагерен огън взриви една мина, останала от войната. Един от тях умря, а друг беше ранен.

Музиката ми дава сила. Вече не ме е страх от убийствения поглед на Албан, която смята, че съм виновна. Когато лявата ми ръка свири на саксофона високите ноти, помагам на сърцето на Шарлот да бие. Когато дясната ми ръка свири на саксофона ниските ноти, помагам на белите й дробове да дишат. Когато надувам мундщука и платъка трепти, тя тича подир Опла. Вечерта, когато татко ми каза да избера какво искам, за малко не му отговорих „саксофон“.

 

 

Прибирам се вкъщи. Мама смята, че съм била в хора. Откакто Албан ме обвини, ме боли стомахът. Ако получа криза на апендицита, може би ще ме пренесат с хеликоптер и ще ме сложат в една стая със сестра ми?

Жо и Сара се връщат от Лориан. Обяснявам на Жо, че трябва да ме оперират. Той ми казва да легна, търка длани, за да ги стопли, и ги полага върху мен, натискайки силно. Кара ме да свия бедрото си до стомаха, да ходя. Съобщава ми диагнозата: остро вкисване. Лечение: палачинка с течен шоколад. Давам едно крайче от палачинката на Опла. В деня на злополуката стоял затворен до вечерта в танка на татко, без да пие и да яде, изпишкал се на кожената седалка, ама никой не му се скара.

 

 

Маел, остров Гроа

За да провери дали съм съгласна, Ив веднага ме предупреди, че Пом иска да изненада баща си и да се научи да свири на саксофон. Уважавам тайните на дъщеря ми. Не я разпитвам, когато се връща уж от репетиция на хора. Дано Сириан не я разочарова за пореден път. Обичах го за това, което беше, преоткривам чертите му у Пом — смелостта, почтеността, ината. Бяхме влюбени две години. Мислех, че ще остане тук, но той искаше да надмине Жо. Боях се да не направи беля, след като се провали на конкурса за Политехниката, Албан се появи навреме. Може да е омъжена, но и тя е самотна като мен във възпитанието на дъщеря си. Съпругът й е призрак в костюм по мярка.

— Тази вечер идва Федерико — съобщава Сара. — Ще остане три дни.

— Предполагам, че ще спите в твоята стая?

— Доста си приказвахме на двете тържества, обаче нищо не стана. Ще приготвя синята стая.

Тя въздъхва.

— Повторих няколко пъти на Албан, че Пом е спасила Шарлот, но тя не ме слуша.

— Пом не желае да се оневини, като предаде сестра си — казвам аз.

— Когато със Сириан бяхме малки, се борехме кой да бъде наказан вместо другия. Преживях отново това сливане, докато свирехме заедно с онзи тъпак Патрис. Сириан го биваше.

Кимам. Той бе свирил за мен на скалата, преди да ме помоли да се омъжа за него и да го последвам в Париж. Дори за миг не му хрумна, че може да откажа.

 

 

Федерико, остров Гроа

Не се разболях от морска болест, но се клатушкам, когато стъпвам на земята. Какво правя тук? С какво Сара е по-добра от другите? Има лице на мадона и тяло на богиня. Толкова вълнуващо крехка е. Тя е зашеметяваща, силна, страстно обича киното. В Рим ми се стори, че я познавам открай време. Тази вечер трябваше да вечеряме в Париж, а ето че съм на тази isoletta. Четири часа с влак и петдесет минути на кораб. Sono pazzo. Аз съм луд. Pazzo di lei. Луд по нея.

Фериботът, с който пътувах, стърчи над платноходите и привързаните рибарски кораби, но е направо смешен в сравнение с грамадните презокеански кораби, които минаваха под прозорците ми във Венеция по канала Джудека. Натъпках си дрехите в сак с цветовете на AS Roma, който един приятел бе забравил при мен. Ще си помислят, че се интересувам от футбол.

— Ехо! 1 2 3!

— Сара!

Притискам я до себе си и я пускам неохотно.

— Това е Гроа! — казва тя и разперва ръце като гидовете, които развеждат азиатските туристи по piazza San Marco.

Покланям се в четирите посоки на света най-сериозно.

— Федерико, piacere, драго ми е.

 

 

— Привет на всички! — извиква Сара силно.

Една къдрава брюнетка излиза от кухнята и се ръкува с мен. Нейният клонинг в детски вариант сочи футболния ми сак.

— Грифиндор?

— В Рим има две скуадри — „Лацио“, в светлосиньо, и „Рома“, която е в оранжево и червено. Сакът не е мой.

— Пом е фенка на Хари Потър — обяснява ми Сара, за да разсее недоразумението. — В училището за магия „Пудлард“ Хари е в „Грифондор“, който има същите цветове като твоя сак.

— О! Грифондоро. У нас училището се нарича „Хогуортс“, както в Англия.

Пом се ококорва.

— Хари Хари ли се казва? Ами Рон? Ами Хърмаяни?

— Да.

— Ами Албус Дъмбълдор, директорът на училището?

— Албус Силенте.

— А Минерва Макгонагъл, главната учителка на Хари?

— Минерва Макгранит.

— Ще видя дали баща ми е в кабинета си — казва Сара.

Тя бавно се изкачва по стълбите. Ужасно я искам. Когато стига до площадката, входната врата зад гърба ми се отваря. Обръщам се.

 

 

Веднага го разпознавам. Това е човекът, когото видях на Коледа във Везине, когато посетих моя съсед Ерик. Каня се да му го припомня, но той тръсва глава. Сара слиза. Мъжът пак тръсва глава и разбирам, че не бива да става ясно, че го познавам.

— Татко, представям ти Федерико — също като маестрото.

Сега се сещам. Мислех, че Сара е пациентка. Той ми каза, че не е, заговори ми за татуировките. Благодарение на него я поканих на вечеря. Защо лъже дъщеря си? Стискаме си ръцете и се преценяваме взаимно.

— И двамата носите жозефи — казва Сара.

Обръща се към мен.

— В семейството наричаме така пуловера, с който баща ми постоянно намята раменете си.

— Къде се срещнахте? — пита баща й, знаейки отговора.

За мое учудване Сара заявява, втренчвайки се в мен:

— В един италиански ресторант в Шату.

Ясно. Всички в това семейство лъжат.