Лорен Фуше
Между небето и Лу (32)

4 януари

Жо, Лориан

Влизам в реанимацията и си мисля за свещта, която запалих тази сутрин за Шарлот в църквата на градчето. Майка ми винаги правеше това, когато баща ми тръгваше за риба. Продължи, когато лодката се върна без него, сякаш пламъчето би могло да го стопли.

 

 

Шарлот е била зле през нощта, нормално е, първите три дни са най-лоши. Жан-Пиер ме закара в Лориан заедно със Сара със своя зодиак. Тя извади две шишенца от чантата си.

— Това е подарък от Пом за Шарлот. Взела е стерилни флакончета от аптеката и ги е напълнила с пясък и с морска вода.

Идеята е поетична, а намерението — похвално, Пом е запомнила урока за риска от инфекция. Няма да ги допуснат в реанимацията, но Шарлот ще ги получи след два дни, когато я преместят в кардиологичното отделение. Ако всичко е наред. Ако не се появят усложнения.

 

 

Анестезиоложката идва при нас в интензивното отделение, докато си слагаме престилките, маските и калцуните.

— Шарлот беше екстубирана тази сутрин. Като дойде в съзнание, имаше болки заради торакотомията, но тя се справя добре за възрастта си и е наясно с необходимостта от болката. Сложена й е инфузионна помпа с морфин, който може да се увеличи при желание. Явно е гладна, иска ябълка, това е добър знак!

Изяснявам недоразумението. Шарлот не иска плод, а сестра си.

Не бива да бъдем повече от двама едновременно в реанимацията. Отивам при Сириан, Албан излиза и Сара я отвежда да пият кафе. Споглеждаме се с моя син, никаквеца. Дрязгите ни за момента са забравени, защото смъртта ни докосна с крилете си. Проверявам апаратите, вливането, дренажа. Шарлот диша сама. В полусъзнание е заради морфина.

— Този свят ти е познат — шепне ми Сириан. — Ние с Албан сме като попаднали на друга планета.

Не може да каже пред дъщеря си, че е полудял от страх, но го виждам по лицето му. Успокоявам го: видял съм се с анестезиоложката, всичко е наред. Приближавам се до леглото.

— Миличка шарлота с круши, Пом няма право да дойде да те види тук и оплеска нещата в училище, понеже мисли за теб. Опла е при нас и те търси навсякъде. Разбра ли как работи помпата? Ако те заболи?

Внучката ми не отваря очи, но размърдва пръсти, чула ме е.

 

 

Сириан излиза и рухва на пейката в коридора. Маха маската и ръкавиците и си избърсва очите с ръкава на зелената блуза. Като малък плачеше, когато паднеше, докато по-малката Сара стискаше зъби. От цяла вечност не го бях виждал да плаче, освен в деня, когато ти си отиде.

— Бог ли ме наказва? Съгреших, като продадох моята част от къщата, и съдбата си отмъщава чрез дъщеря ми? Татко, приключих с Дани. Защо ни се случи това? Какво лошо е направила Шарлот? Та тя е едва на девет години! На нейната възраст децата си удрят колената и може да си счупят някой зъб. Нямат наранявания на сърцето!

— Тя е жива, Сириан.

— Ако Пом не е била там… Никога не съм бил до нея. Аз съм лош баща и отвратителен съпруг.

— Грижи се за дъщерите си и за жена си, вместо да се разкайваш.

— Казаха, че ако няма усложнения, Шарлот ще излезе от реанимацията вдругиден. След четири дни ще може да отиде в санаториум. Помниш ли къде беше Сара, във Везине, на авеню „Принсес“?

— Съвсем смътно — отвръщам аз.

— Според теб дали на Шарлот ще й е добре там?

— Сигурно.

— Ще се оправи ли? Вече изгубихме мама…

Слагам ръка на рамото му. Не сме се докосвали кой знае откога. Дори не се прегърнахме в деня, когато ти офейка.

— Ще се оправи. В жилите й тече бретонска кръв.

Той запретва ръкава на якето си и ми показва часовника на баща ти.

— Сара ми го даде от твое име.

В нашето семейство не си благодарим, а се потупваме по рамото.

 

 

Албан, Лориан

— Какво искаш? — предлага зълва ми и брои монетите си. — Еспресо? Капучино? Със захар или без?

— Доматена супа.

Животът ни се разби на остри парченца. Трябваше да сме се прибрали във Везине. Шарлот трябваше да е на училище. Сириан трябваше да е в службата или да чука неговата кифла. Аз би трябвало да обмислям вечерята, да приготвям следобедната закуска на Шарлот, да изведа кучето, Опла, number one, Опла, number two.

— Пом ми даде подарък за Шарлот — казва Сара.

Показва ми две шишенца и писмо, пълно с правописни грешки.

„Мила сестро, нищо че татко не е правил тест за бащинство. Мисла непрекъснато за теб. Нямам право да те видя. Дано не те боли много. Жо казва, че те глезят с морфин. И че няма телевизор в интензивното. Затова ти пращам този преносим плаж. Споменът за теб върху храста се е запичатал в паметта ми. Липсваш ми. Ще пратя Бой и Лола да те поздравят. Пом.“

— Грешките й са истински находки — коментира Сара. — Мисла с а за сестра си. И колко е хубаво, глезотии с морфин! И за нас този спомен ще остане запечатан с и в паметта ни. Кои са Бой и Лола, приятели от Лориан ли? Каква е тая история с теста за бащинство?

Грабвам шишенцата и ги мятам ядно в кошчето до кафе машината.

— Припомням ти, че Пом за малко не уби Шарлот!

— Припомням ти, че тя я спаси!

— Защитаваш я, понеже нямаш деца. Не… можеш ли? Или не… искаш?

При нормални обстоятелства не бих засегнала такъв интимен проблем със зълва си.

— Не рискувам да направя едно дете нещастно — казва тя. — Да не говорим, че не съм открила таткото.

— Аз пък посмях, и при това си знаех, че детето ми може да умре.

— Не разбирам?

— Братчето ми Танги беше убито от камион. Беше взело моето моторно колело. Смъртта му тегне над мен. Майка ми полудя от мъка и ме прокле. Пожела ми да имам дете и — като нея — да позная болката от гибелта му.

— Какво?

Изгарям си небцето с доматената супа и болката ми доказва, че може и да не съм съвсем мъртва.

— Чувам гласа на майка ми в моите кошмари. Откакто Шарлот е родена, всяка вечер, преди да заспя, чувам нейните думи. По-рано се сгушвах в Сириан. Сега непрекъснато ме е страх, стоя будна. Върху нас тегне проклятие. Предизвиках съдбата, Сара.

— Любовта е по-силна от омразата, защото проклятието бе осуетено от Пом, която спаси Шарлот — пояснява зълва ми.

Отказвам да слушам пледоарии за онази, която докара белята.

— Пом е пагубна, опасна. На Вси Светии качи Шарлот на колело. Накарала я е да слезе по онази пътека вчера. На дъщеря ми не би й хрумнало нищо подобно, тя е плаха. Майка ми й пророкува беда, завистта на Пом я довърши. Никога няма да й простя. Никога няма да си простя.

 

 

Сириан, Лориан

И на двамата не ни се яде. Когато с Албан напуснахме интензивното, Шарлот спеше, унесена от морфина. Оставихме я, след като проверихме десет пъти, че имат номерата на телефоните ни. Бих искал да я притисна към себе си, но само докоснах бузата й през ръкавицата и й се усмихнах зад маската.

— Ще се грижа за нея. Справям се с момиченца, имам си ги три вкъщи — казва ни анестезиоложката Сандрин.

 

 

Отпускам се върху леглото. Вече спахме тук снощи, при приятели на Жо, бяхме толкова изтощени, че почти не разговаряхме, преди да се унесем. Албан сяда на канапето. Прилича на роднина на посещение, стегната, несръчна, отчуждена. Ще ми се да заспя, прилепнал до нея, усещайки кожата й, да се събудя и да установя, че всичко това е просто лош сън.

— Трябва да поговорим — заявява глухо тя. — Трябваше да го направим още при първата ти кифла.

Взирам се неразбиращо в нея.

— Разбрах за курвата от родителския комитет, която имаше глас като Мини Маус. Знам и за скублата от хотела с мозъчния тръст.

Толкова се тревожа за дъщеря си и съм изтощен, но думата ме стряска. Шарлот е вързана за апарати, виси на конци, изоставихме я да се грижат за нея непознати. Нямам желание да намесвам Дани в това.

— Днес не е точно денят да…

— Връзката ни се разпадна отдавна — заявява тя уморено. — Ще се борим за Шарлот. После ще видим.

— Какво означава това?

— Дойде мигът за падането на завесата. Комедията свърши.

До вчера имах семейство, жена, която мислех, че ме обича, хубава дъщеричка. Тази вечер изгубих всичко. Сърцето на дъщеря ми кърви. Жена ми ме изхвърля от живота си. Мамо, в завещанието си си написала, че Систолата те е предал. Защо не си го разкарала?

— Двете с Шарлот сте най-скъпото, което имам — казвам аз.

Заедно с Пом, но моментът е неподходящ, за да я споменавам. Както и Опла, който ми липсва повече, отколкото съм очаквал.

— Ти ще спиш на канапето, а аз — на леглото. Разговорът приключи. Ще го продължим, когато Шарлот излезе от болницата. Ако остане жива.

Потръпвам. Албан има вид на човек, който се дави.

— Убих брат си, Сириан.

Възразявам:

— Знаеш, че не е вярно…

— Дъщеря ни щеше да умре заради твоята. Млък! — изревава Албан. — Ще продължим да живеем заедно и да отглеждаме Шарлот, ако Бог не ни я отнеме. За мен обаче ти вече не съществуваш.

— Свършено е с… лицето, което ти спомена. Кълна ти се.

— Все ми е тая.

 

 

Тя влиза в стаята. Оставам като някакъв глупак, втренчен в канапето. Взимам бутилка джин от кухнята, сипвам си чаша и я изпивам на един дъх, чист джин, без лед, без удоволствие. После я прибирам в шкафа. Искам да мога да шофирам, ако ни се обадят от болницата.

Ако Баз беше при мен, щях да свиря до зори. Трябва да помоля Албан за прошка. Прошка, задето спрях да свиря на саксофон, задето спрях да бъда свестен, задето спрях да я обичам. Когато Шарлот бъде спасена, ще се върна при нотариуса и ще осигуря бъдещето на дъщерите си и на техните майки. После ще се чупя някъде много далеч.