Лорен Фуше
Между небето и Лу (21)

15 декември

Жо, квартал „Дефанс“

Пристигам пред една кула от метал и стъкла. Долу поисквам да се видя с председателя на управителния съвет.

— Имате ли уговорена среща?

Подавам визитката си, на която пише, че съм лекар, тя често ми е помагала. Не и тук. Церберът под формата на очарователна администраторка не се впечатлява.

— По какъв повод?

— Аз съм бившият му тъст.

Лицето й светва. Няма шеги със семейството.

— Качете се.

 

 

Патрис смръщва вежди, когато ме съзира.

— Жозеф? Очаквах да видя истинския ми бивш тъст, бащата на жената, с която се разведох. Не ставам за брак.

Сеща се, че съм скърбящ вдовец.

— Научих за Лу. Исках да пиша на Сара, но си помислих, че ще изхвърли писмото.

— Много е вероятно.

— Исках да пиша на вас.

— Щеше да е учтиво.

— Съпругата ви беше забележителна дама.

— Имаш ли пет минути?

Хвърля поглед на часовника си.

— Не. За вас обаче — да.

Сядаме във въртящи се кресла „Старк“. Гледката към голямата арка е поразителна.

— Все тия ваши прословути пуловери — отбелязва Патрис. — Надявам се, че Сара ме мрази, че е обърнала нова страница и е щастлива!

— Мрази те. Обърна страницата. Ами ти?

— Ожених се за една англичанка, която приличаше на Сара. Роди ни се син, тя пожела да се разведем и отведе Джон в Лондон. Работя тук, виждам го веднъж на два месеца. Нарича новия приятел на майка си daddy^[1].

— Не ми се сърди, че не ти съчувствам.

Кракът му трепери нервно, все едно е на интервю за работа.

— Обичах Сара. Раменете ми не бяха заякнали достатъчно, за да нося и двама ни. Мечтаех за семейство, но тя не искаше да рискува да има деца. Нямаше как да не скъсаме. Щях да приема инвалидната количка.

— Щял си да я приемеш ли? — стъписвам се аз.

— Не се отметнах заради недъга й. Исках наследник за фирмата. Традиция, така съм възпитан.

— Разбирам. При мен е различно, възпитал съм дъщеря, за да се състезава в кресло на колелца.

— Стига с този ваш евтин хумор! — изръмжава той.

— Не я обичаше достатъчно, постъпи като страхливец. Не ти прощавам, задето я изостави, когато имаше такава нужда от теб. Един истински мъж щеше да остане. Ти се изниза като подлец…

— Дошъл сте да ме ругаете след десет години ли?

Тръсвам глава.

— Дължиш ми услуга.

— Слушам ви — казва предпазливо той.

— Искам да поканиш Сара на вечеря. Пийте, яжте, наричайте се как ли не, бийте се, карайте се.

— Няма да се съгласи. Не е ли омъжена?

— Поне ще си опитал. Тя живее сама.

Подавам му визитната картичка на Сара. Той я взема, както жаден човек грабва чаша с вода.

— Неведнъж ми се е искало да я видя — признава той.

— Особено откакто жена ти те е зарязала, а?

Изправям се. Уточнявам:

— Няма да призная, дори да ме изтезават, че съм те виждал. Ако споменеш за нашия разговор на Сара, ще ти разбия мутрата.

— А ако попита как съм се свързал с нея?

— Интернет, социалните мрежи, бившите възпитаници на Политехниката, имаш избор. Защо си се хванал толкова за „Посредници деца родители“?

— Децата са невинни, не бива да бъдат наказвани за греховете на родителите си.

— Познаваш ли някого в затвора? Защо се отдаде на тази кауза?

Патрис въздъхва.

— Английските закони ми отнеха Джон. Затова помагам на другите бащи, на тези, които дори не могат да се качат на експреса „Юростар“, за да прегърнат децата си.