Лорен Фуше
Между небето и Лу (2)

1 ноември

Пом, остров Гроа

Сакото ти виси на закачалката в антрето, Лу, никой не смее да го махне. Татко, жена му и природената ми сестра Шарлот дойдоха вчера от Париж с кучето си, мъничкия лабрадор Опла. Преди да тръгнем за църквата, Албан излезе с него в градината и каза:

— Опла, number one^[1]!

И, честна дума, кученцето се изпишка. После му каза:

— Опла, number two^[2]!

Опла послушно клекна. Тя извади от джоба си щипци и зелена найлонова торбичка, за да му събере изпражненията. Дресирала го е. Тя е луда. После каза на Шарлот:

— Вземи мерки отсега, иди където кралят ходи сам!

И Шарлот отиде до тоалетната. Когато се върна, не се сдържах и й прошепнах:

— Някой ден майка ти ще сбърка, ще каже „Шарлот, number two“ и ще измъкне щипците.

Природената ми сестра не оцени шегата ми, но погледът на Жо се оживи за миг.

 

 

Аз имам очите на татко, Шарлот — устата му. Тя е рижа с прави коси като майка си, а аз — тъмнокоса и къдрава като мама. Днес ставам на десет години. Тази година за мен няма торта, понеже ти умря. Мама дискретно ми даде подаръка тази сутрин. Ненавиждам розовото в стил „Хелоу Кити“, новият ми часовник е черен, часовник в траур — като в стихотворението на леля Сара. Обичам черно, отлепени тапети, свирещи комини, бясно море, медузи и комари. Остров Гроа не се е откъснал от континента, а е изплувал от дъното на океана преди милиони години, научих го в училище. Сънувам често кошмар, при който островът потъва под водата и всички се издавяме. Събуждам се и плача, но не казвам за това на никого.

Имам приятели и в Приметур, и в Пивизи. Навремето островът е бил разделен на две: източната част Приметур и западната част — Пивизи. Сега можем да се женим и да си дружим от двете страни на границата. През учебната година двете с мама живеем в градчето при баба и дядо в голяма къща, която някога е принадлежала на собственик на кораби. През лятото отиваме в Локмария, в малка рибарска къщичка, която мама е наследила от родителите си. Даваме стаи под наем на летовници, те идват редовно, а за нас това е печалба, както се казва, „добавя масло към спанака“, нищо че не обичам спанак. Аз ходя с колелото да купувам пресен хляб за закуската на клиентите. Мама се занимава с чистенето, миенето на съдовете и прането, кафето и конфитюрите. Няма отопление и не приемаме туристи през зимата.

Вече съм виждала много мъртви — зайчета, премазани нощем от простаци, които карат прекалено бързо, птици, хванати от селски котки, и един удавник на брега. Не исках да те видя, Лу. Предпочитам да помня как се проваляш с приготвянето на шоколадовия сладкиш по рецептата на приятелката ти Мартин. Приятелките ми имат баби, които ги тъпчат със сладкиши, с бретонски пити, с чумпот. Теб дотам не те биваше в кухнята, че не се справяше дори с омлетите. Но пък ги приготвяше с такава любов, че ги изяждах.

 

 

Мама и татко са скарани, откакто съм родена. Мама казва, че не съм виновна, но лъже: бъркотията е станала заради мен, природената ми сестра Шарлот ми го разкри с доволна злобна усмивка. Татко се е надявал, че мама ще дойде при него в Париж, но тя отказала да напусне Гроа: на друго място трудно се диша. Не знам дали е вярно, никога не съм била по-далеч от Лориан. Шарлот каза, че той й предложил да ме махне, но тя отказала. Татко не ме искал, аз съм злополучно обстоятелство. Всеки път, когато той идва на острова, мама изчезва в Локмария, за да не се срещнат. Обядвам с него в градчето, но почти не си говорим. А имам да му казвам толкова неща, направо се задушавам. Той ме целува, но не ме прегръща. Аз говоря на „ти“ на татко, на мама, на дядо и баба. Шарлот говори на „вие“ на баща ни, на майка си и на дядо и баба. Аз ги наричам с имената им, Жо и Лу. Шарлот им казва грампи и грани^[3].

Татко носи тъмни костюми и вратовръзки, никога не е с дънки като татковците в Гроа. Роптае против синдикалните претенции на работниците си, кризата, данъците. Жена му Албан никога не е доволна. Тя не харесва Бретан, предпочита Юга, където морето е топло. Леля Сара нарича тяхната Шарлот „гадното хлапе“. Леля Сара е възхитителна, често сменя гаджетата си. Страда от някаква болест — неврогене, невродеге — със сложно име, рядка и не се лекува. Ходи с бастун. Когато има кризи, сяда в специална инвалидна количка. Има татуировки на ръцете, вляво е Федерико Фелини в профил с голяма шапка и шал, вдясно — жена му Джулиета Мазина с шапчицата и раираното трико от филма „Пътят“. Казва, че няма време за губене, наслаждава се на живота. Тя е блестяща, завършила е Политехниката. И татко искал да учи там, но се издънил на приемния изпит. Май така и не се е примирил, че малката му сестра е по-добра от него. Аз като порасна, ще стана лекар — като Жо. Ще трябва да замина, за да уча, но ще се върна и ще отворя кабинет в Гроа.

 

 

Мъчно ми е, че умря, Лу, но не толкова, колкото миналия юни, когато се случи онова, дето съм се заклела да не го разправям на никого. Излъгах всички, дори мама, казах, че е по вина на Трибор, рижия котарак. Навремето са наричали моряците от Гроа грекове. Когато ловели риба тон на своите големи плоскодънни кораби, dundees, с кафяви платна, като се движели hatoup, с разпънати ветрила, имали високи емайлирани кафеварки, наричани грекове. През онази сутрин, за която говоря, врялото кафе от нашия грек ни изгори, теб и мен. Веднага пъхнах лицето си и ръцете ти под ледената вода. Станаха ни мехури — на теб по пръстите, на мен до окото: ще ми остане белег завинаги. Но ще запазя тайната ти, обещавам.

После ти се премести в хосписа. Отначало мислех, че ще е за малко, но ти така и не се върна. Смъртта е за цял живот, за вечни времена, амин. В своето слово тази сутрин в църквата отец Доминик каза, че сме здраво, споено семейство. Всъщност се преструваме. Само ти ни обичаше всички. Татко сигурно повече няма да стъпи на Гроа. Идваше заради теб. На гробището го хванах за ръка и той се скова. Хвана ме срам и се дръпнах. Исках просто да го утеша и да не ме е толкова страх. Аз съм бреме за него. Мама работи в централната книжарница с колежките си Мари-Кристин и Селин. Живеем с нейната заплата и тя отказва парите на татко. Шарлот твърди, че съм му в тежест, но аз не му струвам нито едно евро и съм слабичка, а тя е закръглена. Уж ми е наполовина сестра, а е два пъти по-тежка от мене.

На опелото един от синовете на племенниците ти, който пее соло сопран в парижки хор, изпя такава красива мелодия, че се разтреперих. Казваше се Pie Jesu^[4]. Слабо познавам братовчедите си. Когато човек живее на остров, пропуска семейните срещи. Жо, татко, Албан и леля Сара утре ще заминат с корабчето до Лориан, за да отидат при нотариуса. За пръв път ще остана сама с Шарлот.

 

 

Няколко дни преди онова, дето стана и за което не мога да говоря, понеже съм ти обещала да мълча, двамата с Жо ме научихте как се прави сърдечен масаж. Ама се смяхме! Жо взе назаем един манекен за обучение на спасителите. Поставих дясната си ръка върху долната част на гръдната кост на манекена, лявата ми беше извита отгоре, а лактите вирнати и Жо ми каза да натискам ритмично при честота сто натиска в минута. Не успявах да броя, тогава ти взе смартфона си и пусна една песен високо, като ме посъветва да следвам ритъма. Запомних я завинаги. Беше песен от миналия век, Staying Alive, на някакъв състав, който се казваше Бий-нещо си. Ревяхме заедно: And weʼre stay in alive, stayin alive! Ah-ha-ha-ha, stayin alive, stayin alive! Ah-ha-ha-ha, staying aliiiiive! На френски означава: оставаме живи. Питах Жо дали в хосписа, когато сърцето ти е спряло да бие, са го масажирали с тая песен. Той каза, че си спяла спокойно и понякога да останеш жив не е най-доброто решение.

 

 

Лу, там, където се отива после

Мъртва съм, но помня всичко. Все едно отварям имейлите си след няколкоседмично отсъствие. Просто имах срив на паметта за няколко месеца, бъг в компютъра.

Опелото ми беше чудесно. Audite Silete и Pie Jesu бяха затрогващи. Онези, на чието присъствие държах, бяха дошли. Сестрите ми, които все пак са ми сестри, приятелите ми от училище, милите ми съмишленици от наградата „Клара“, старият ти приятел Тиери, твоят заместник, станал халиф на мястото на халифа, както и много приятели гроасци, достатъчни за съоръжаването на риболовна флотилия.

Обичам те, но вече не мога да ти го кажа и това разкъсва душата ми. Ще ми се да те докосна, да изтрия сълзите на Пом, да конфискувам телефона на Шарлот, която се прави на безразлична, за да скрие объркването си. Видях те как прегърна Сара, мой бализак; видях как се вкопчихте един в друг, както канджата хваща шамандурата. Яркосиният пуловер ти отива, колебах се за цвета, но съм го избрала добре. Видях как Сириан се люшна от мъка, как ръката на Пом потърси ръката на баща й, видях как Маел се колебае дали да не го прегърне, видях как Албан гледа Маел с нескрита омраза.

Връщам обратно филма, представям си отново сватбата ни, гримасите на семействата ни и нашите щастливи усмивки. Усещам отново кожата ти до своята, мириса ти, вкуса ти, политам и се нося с теб. Виждам пак гордостта ти, когато се роди Сириан. Колко беше щастлив, когато се роди Сара. Колко беше сериозен, когато представи дисертацията си за доктората по медицина. Как се радваше, когато стана шеф на отделението. Как преглъщаше сълзите си всеки път, когато смъртта ти отнемаше пациенти. Как радостно се смееше, когато ги спасяваше. Безпокойството ти, когато Тиери назова болестта на Сара. Моят ужас, когато Пом бе изгорена. Ръцете ми сякаш напипват ловната пушка, когато ме завари посред нощ в кабинета си. Ушите ми чуват виенския новогодишен концерт, който слушахме отново първата вечер в хосписа, притиснати един към друг. Дъхът ми отново пресеква в последния миг. Не ме е страх, Жо. Не ме боли. Като вълна или пясък, изтичащ между пръстите. Водните капки не страдат, превръщайки се в пяна, песъчинките не се мъчат, разпилявайки се по плажа.

Усмихвам се, мислейки за младия нотариус от Лориан, на когото поверих деликатната мисия, която ти неправилно ще сметнеш за лоша шега. Ти си най-добрият, ще успееш. Никога не си ме предавал. Впрочем — да, веднъж.