Лорен Фуше
Между небето и Лу (19)

12 декември

Жо, Париж

Най-добрият ми приятел ме смайва, и то не от днес.

— Давид Андерсон ли? Откъде го измисли това име?

— Ако имах син, щях да го нарека Давид. Обожавам „Малката русалка“ на Ханс Кристиан Андерсен. Стреснах се, когато снаха ти ме попита за името ми. Почти се издадох с онази гръдна жаба. Не ме бива за шпионин.

— Но щеше да си отличен актьор!

— Предпочитам неврологията — казва известният професор Тиери Серфати, дояждайки соленката, която в „Мини Пале“ сервират към аперитива. — Няма ли да ядеш твоята?

— Давам ти я.

Животът е несправедлив. Той е съвършено слаб, а аз трябваше все да се лишавам, за да не се превърна в дебел, шкембест противен съпруг.

— Тя смята, че си „непоносимо свестен човек“ — добавя моят приятел и разглежда менюто. — Знаеше ли го това за братчето й? Ще си взема тиквена кремсупа с манатарки и лешници.

— За пръв път чувам тази история. Аз ще взема пюре от кокоши яйца с крем от морски таралеж.

Все още по навик се опитвам да отгатна ти какво би избрала. Карпачо от миди „Сен Жак“ и стриди? И още спя от моята страна на леглото. И оставям пастата за зъби отворена за теб.

— Спечелих ловно яке и моряшки панталон, но не очаквах испанската шунка — добавя Тиери.

— Можех да се закълна, че Дани ще бъде сърдечна, а Албан — безчувствена. За твое сведение Pata negra е най-хубавата шунка в света.

— Щом така казваш.

Запознахме се в Париж през първата година на стажа. Аз идвах от Рен, той — от Страсбург. Откривахме столицата. Той си имаше номер — сините очи, пред които не устояваше нито едно момиче. Работехме в едно отделение. Тиери ядеше кашер и спазваше шабата, а аз си имах идея фикс: да натрупам дежурства, за да се върна на Гроа. Замествахме се, помагахме си, подкрепяхме се морално, когато губехме някой пациент, радвахме се, когато спасявахме някого.

Обзалагам се, че си знаела за братчето на Албан, Лу. И си била наясно, че свястната в тази история не е Дани. А сега аз какво да правя?

 

 

— Сега ще вечеряме и ще забравиш за семейството си — обявява моят приятел.

Пием, ядем, говорим за колегите. Един бил зарязал всичко и заживял в ашрам в Индия. Друг умрял, докато преслушвал пациент. Най-големият грозник от випуска има осем деца. Най-готината мадама станала сексолог. Поръчвам си тартар от ананас, Тиери — саварина с ром.

— Откакто ми разказа за братчето й, възприемам Албан по-различно.

— Това те сближава с нея, нали носиш тежестта за заболяването на Сара. Мога да ти препоръчам добър остеопат, ако смяташ да носиш целия свят.

— Лекар съм, отворена рана е да имам болна дъщеря. Идва ми да вия от яд, че не мога да я излекувам!

Помниш ли, Лу, преди двайсетина години гледахме филма Нотите на живота, в който Ричард Драйфус играе композитор, чийто единствен син е глух? По онова време Сара подскачаше като козле. Като излязохме от киното, благодарихме на Бог, че имаме такива съвършени деца. Не сме благодарили достатъчно.

— Какво мога да й кажа, когато й е толкова кофти, че краката й се огъват?

— Че я обичаш.

— Ама тя не знае какво значи това, откакто оня тъпак Патрис се чупи. Ще натикам тоя подлец в миша дупка.

 

 

Вече знам как стоят нещата с Дани и Албан. Но може пък Сириан да е по-щастлив с егоистката Дани, отколкото с добрата Албан? Ти поиска от мен да ги направя щастливи, а не да им променям живота. Занаятът ме е научил да избирам: ако е бактерия, предписвам антибиотици; ако е вирус — не. Но в този случай — признавам ти — съвсем се обърках. Когато Сириан стана юноша, изведнъж ми стана чужд. Надигам се.

— Number one или number two? — пита Тиери.

Разсмивам се от сърце, Лу. Смея се и без теб, но не толкова дълго.

 

 

Тиери си тръгва да продължи с неврологията. Телефонирам в Гроа. ЖП се е върнал от карате. Моля го да ми направи гугъл предупреждение за Патрис. Казвам буква по буква фамилното му име, което щеше да носи моята дъщеря.

Минавам пред Гран Пале, където нерядко съм те влачил против волята ти. Идваше с мен, за да ми доставиш удоволствие. Ти обичаше живите хора и историите. Сърдит съм ти заради изложбите, които пропуснах, заради лъжливото обвинение и заради абсурдната мисия, която ми наложи. Страшно ме е яд, любов моя.

Жозефът на раменете ми е бял. Когато се срещнахме на онази сватба, носех моряшки пуловер над сакото си. Ти ми даде телефонния номер на замъка на баща ти, по онова време още нямаше 06 и 07. На следващата седмица те заведох да ядем бананов сплит в „Пъб Рено“ на „Шанз-Елизе“. Ти се загледа в моя раиран пуловер. Попита ме дали винаги нося такива и дали това е традиция на моя остров. Скрих от теб, че вечерта, когато лодката на баща ми се върна без него, аз си сложих на раменете дебелия му пуловер и така се затоплих за живота, който щеше да ми се наложи да водя сам.

Излязохме заедно от „Пъб Рено“. Аз бях с моторно колело. Ти караше една стара „Аутобианки“, която делеше със сестрите си, но заяви, че си дошла пеша, за да не ме унизиш. Разходихме се в нощта, вървяхме без цел и сравнявахме детствата си. Ти потръпна. Свалих пуловера си и го сложих на раменете ти. Останах гол. Вече не ми бе студено, погледът ти ме размрази, най-сетне.

 

 

Лу, там, където се отива после

Добре се справихте, момчета. Шапка ви свалям! Това се казва класа! Когато бяхте на стаж, беснеехте, тормозехте и правехте за смях колеги, които ви се струваха нечовечни спрямо пациентите. Сипвахте очистително в кафетата им, гипсирахте колелата на един мотоциклет, пъхнахте в джоба на един ухо, отрязано в курса по дисекция.

Тиери е уважаван невролог, елегантен и вътрешно, и външно. Когато му съобщи, че отиваме да живеем на Гроа, реагира като истински приятел: зарадва се за нас. Дани не го познаваше. Албан го бе виждала само два пъти — на сватбата си и на моето погребение. Не го позна с тая рошава брада и с дрипите. Той се издъни на няколко пъти, но се справи.

Сириан ми бе говорил за злата майка на Албан, но не и за братчето. Всички пазим тайните си. Дали щях да я разбера по-добре и да я заобичам малко, ако знаех?

Не съм забравила „Пъб Рено“, мой бализак. Ти не използва смъртта на баща си, за да ме сваляш. Години наред се надяваше, че той ще се върне, пък било то и без памет, ранен. Пуловерът бе твоята гаранция за оцеляване, твоят костюм на Супермен, твоят батмобил. Ти го сподели с мен и с пациентите, които спаси. Подслони под него нашето семейство.

Понякога затваряме чадъра, когато вали, отказваме се от защитата му, мокрим се нарочно. Точно това направих, когато влязох в хосписа. Свалих пуловера ти от раменете си. Оставих те сам под заслона му. Не исках да повличам със себе си под дъжда Пом, Маел и теб. Не ми се сърди, любов моя.