Лорен Фуше
Между небето и Лу (14)

4 декември

Жо, остров Гроа

Във влака, с който се връщам в Лориан, прочитам, че когато един мъж изгуби жена си, като нищо може да умре на следващата година. Така е и ако си счупиш шийката на бедрената кост. Значи вдовец, който си счупи крака, е двойно обречен, трябва да внимавам.

Телефонът ми звъни, когато корабът пристига.

— Татко?

— Приятно ми е да те чуя, Сириан.

— Разчитам на дискретността ти спрямо Албан.

— Затова ли ми се обаждаш?

— Да.

Познавам го, взел е един лист и го е разделил с черта на две: да, ще звънна на баща ми; не, няма да му звънна. Победило е да-то.

— Разчитай на мен. Винаги можеш да разчиташ на мен, Сириан. И майка ти можеше да разчита на мен.

Не иска да зачеква темата.

— Личният ми живот не те засяга, татко.

— Абсолютно.

— Нали няма да кажеш на жена ми за Дани?

— За кого?

— За директорката на хотела на улица „Монж“.

— Кой това? Къде? Нямам спомен, Сириан.

— Благодаря.

И затваря.

 

 

В Библията моят съименник Йосиф, син на Яков, тълкува сънищата на фараона. В реалността аз не мога да осъществя твоите блянове. Шумът в столицата заглуши отсъствието ти. Липсата ти ме поглъща, докато прекосявам пристанището, поклащайки се.

Като ме вижда, Маел се усмихва, Пом се хвърля в прегръдките ми. Сложили са прибори за мен, изяждам си супата с апетит и отказвам виното. Разказвам им за града и за коледните светлини, заблуждавам ги. Ще спя с тъгата си, поне ще сме двама. Когато Пом си ляга, повеждам поверителен разговор с Маел.

— Ако ти се прииска да заживееш другаде, в Локмария или в друга къща в градчето, не се притеснявай заради мен. Ясен ли съм?

— Искаш да се махнем ли?

— Не искам да ви тежа. Не съм ти баща, нито свекър.

— Ти си дядо на Пом. Родителите ми умряха. Имаме си само теб.