Лорен Фуше
Между небето и Лу (12)

30 ноември

Пом, остров Гроа

Днес е твоят рожден ден, Лу. Откакто те няма, Жо прилича на омарите в живарника на пристанището. Жив е, но е в капан, сякаш чака кепчето да го изкара, за да бъде изяден със сос. Пие много, очите му са червени като на заек, стъпките му са несигурни, ръцете му треперят. Идва при мен в кухнята за следобедната закуска. Усмивката му се пропуква. Вади брашно, солено масло, яйца, сметана, кисели млека и онова, което на острова се нарича „жълтата захар“.

— Лу иска да се научиш да правиш чумпот. И сестра ти. Люсет от Локелтас ми даде рецептата.

Сипвам брашното в купа, добавям солта, сметаната, киселите млека и яйцата. Взимам кърпа, разстилам я върху масата, после обръщам купата върху нея и меся тестото. Слагам жълтата захар по средата, добавям маслото. Сгъвам тестото, за да се получи джоб, и го завързвам в кърпа като бонбон. Потапям чумпота във врящата вода.

— После нали ще го изядем заедно?

Предишният Жо не е изчезнал напълно, лицето му светва.

— Да, ябълково сладкишче^[1].

Навеждам се над тенджерата да проверя дали всичко е наред.

— Внимавай да не се опариш!

Той млъква. Гледа белега до окото ми. Не сме говорили повече за него. Беше ме поздравил, че съм имала рефлекса да наплискам лицето си и ръцете ти със студена вода. Беше намазал изгарянията с биафин. После тяхното обсъждане стана табу.

— Оня път, когато котката съборила грека… — започва Жо, взирайки се в очите ми.

— Това е минало.

— Вие се изгорихте, баба ти и ти.

— В кафето имаше отражение, Трибор реши, че е мишка. Това е лош спомен, Жо, натъжава ме.

Той не настоява. Мама се прибира от работа точно когато вадим чумпота от водата. Не можем да ядем много от него, защото засища и Жо казва, че се лепи по артериите, но е толкова вкусно. Утре ще го доядем, нарязан на филии, потопени в топло масло.

Жо ме изпраща да занеса с колелото малко чумпот в хосписа за дамата, която е играла на „крава“ и на скрабъл с теб.

 

 

Шарлот, Везине

Мама дойде да ме вземе от училище. Оставям чантата си в антрето и влизам в кухнята. На масата има плик с моето име. Идва от Гроа, не разпознавам почерка. Пишеше ми грани, грампи само се подписваше.

„Мила шарлота^[2] с круши. Днес е рожденият ден на баба ти. Тя иска ти и ябълковото сладкишче да направите по един чумпот. Написал съм ти рецептата. Целувам те.“

Давам писмото на мама.

— Миличка, в края на живота си баба ти не беше добре с главата. По-добре иди да гледаш телевизия. Ама че абсурдна идея, децата не готвят, това е опасно!

— Грампи казва „днес“.

— Нямаме кафява захар.

— Има в горния шкаф, грани беше донесла. Татко обожава чумпот.

Тя съзнава, че я манипулирам, и въздъхва.

— Добре. Аз ще го направя, ти ще гледаш.

— Пом няма само да гледа.

— Видя ли как се е изгорила до окото? Така става, когато се оставят децата да си играят с газта! Можеш да отвориш маслото. Вземи ножа с окръгления край. Не се доближавай до фурната.

Аз съм обидена, наблюдавам я как работи.

— Ще го изядем ли довечера тримата?

— Татко ще се върне късно, ти ще спиш. Черният ми дроб не търпи масло. От захарта излизат пъпки. Ще хапнеш едно парченце.

Яд ме е, дето няколко пъти казах на Пом, че може и да не сме сестри. Понякога правя всичко напук, за да ме намразят хората. Причинявам болка на другите, за да ми стане по-леко.

— Кога ще се върнем в Гроа? Искам пак да видя Пом!

Мама не й е простила, че ме е извела с колело на пътя.

— Тя ти влияе зле. Нямаш нужда от приятелки, имаш си мен. Нали знаеш, че човек има само една майка!

 

 

Лу, там, където се отива после

Днес е рожденият ми ден. Родена съм на една дата с Уинстън Чърчил. Ще ми се да опитам чумпота на моите внучки. Искаш ли да ми направиш подарък, Жо? Няма нужда да ти казвам ръста, цвета и номера. Престани да се самоубиваш бавно. Пий вода.