Майкъл Конъли
Два вида истина (20)

20

Докато Бош чакаше в тотално задръстване зад дълга опашка от червени стопове в района на надлеза „Баръм“, му се обади Сиско.

— Нашият човек се раздвижи и този път ясно личи, че се оглежда дали не го следят.

Бош се сети, че Кронин се е свързал със Спенсър по друг начин и е разбрал, че не той е оставил спешното съобщение. Сега въпросът беше дали са решили да се срещнат някъде, или Спенсър просто се опитва да разбере дали е под наблюдение.

— Можеш ли да го проследиш? Аз не мога да помръдна — заклещен съм в трафика!

— Мога да се опитам, но кое е по-важно за теб — да разбера къде отива или да не бъда разкрит? Да следиш някого с „Харли“ си има недостатъци, когато мишената е нащрек. Шумен е, ако се сещаш.

Това се потвърждаваше от звука във фона — Бош ясно долавяше свистенето на вятъра в микрофона на Сиско, както и басовия звук, издаван от незаконно монтирания шумозаглушител.

— Мамка му!

— Е, ако знаех, че ще ми се наложи да правя нещо подобно, щях да дойда подготвен и да му закача бръмбар на колата. И да го следя от разстояние. Аз обаче отидох в центъра направо от „Грийнблат“, за да не го изпусна. Просто нямах никакво оборудване.

— Да, да… знам, не те обвинявам. Е, каквото — такова. Май е най-добре да го оставиш. Мисля, че преди малко успях да ги изплаша с едно обаждане. То потвърждава, че този човек е част от машинацията, така че сега той се опитва да разбере колко сериозни са нещата. Нека го оставим да се чуди.

— Вече няколко пъти спира и направи няколко правоъгълника.

Бош знаеше, че „правоъгълник“ е, когато правиш четири десни завоя около каре от пресечки и се връщаш в изходната точка. Такъв ход обикновено разкрива всички, които те следят.

— В такъв случай вероятно вече те е разкрил.

— Не, аз не се хващам на тези номера. Той си е аматьор. В момента го държа на четири пресечки пред мен по „Маренго“. Значи искаш да го пусна?

Бош помисли малко и се усъмни в правилността на първия си подтик. Разкъсваше се вътрешно… Можеше да изпусне възможността да види Спенсър и Кронин заедно. Една-единствена снимка на подобна среща решаваше целия случай. Ако я изпратеше на Сото, тя щеше да преосмисли всичко и най-вероятно изобщо нямаше да има заседание по молбата за отхвърляне на присъдата на Бордърс. Но можеше ли Кронин да е толкова глупав, че да поиска среща веднага след явно съмнителното обаждане на Бош?

Хари не смяташе това за възможно. Спенсър имаше друго наум.

— Знаеш ли… проследи го — реши се накрая той. — Но не се престаравай. Ако го загубиш, загубил си го, и толкова. Само не се оставяй да те разкрие.

— Ясно. Ти чу ли се вече с Мик?

— Не. По какъв въпрос?

— Той знае повече за ипотеката на пича. Добра информация и може би подход, който да се използва. Или поне така каза.

— Ще му се обадя. Ти ме дръж в известност за Спенсър. И още веднъж ти благодаря, че се включи на скорост, Сиско.

— Няма нищо, това ми е работата.

— Обади ми се, ако разбереш какво е наумил.

Следващото обаждане на Бош бе до Холър.

— Току-що говорих със Сиско. Каза ми, че си имал нещо добро за мен.

— И още как. Моето момиче — Лорна, нали я помниш? — изрови цяло съкровище за него. Успя да издири акта за просрочие и мисля, че така разреши случая.

— Дай по-подробно.

— Преди това трябва набързо да проверя това-онова на компютъра и тогава ще имам всичко. Искаш ли след малко да хапнем и да поговорим?

— Става. Къде?

— Прияло ми се е задушено. Ходил ли си в „Джар“?

— Да, обичам да се храня на бара там.

— Естествено, ти си такъв тип човек. Като онзи самотник от картината на Хопър.

— Значи ще се видим в „Джар“. Кога?

— След половин час.

Бош затвори. Продължаваше да се пита съществува ли някаква телепатична връзка между него и брат му. Той самият често бе гледал на себе си като на мъжа на бара от картината „Нощни птици“ на Хопър.

Осъзна, че не е мърдал нито сантиметър по надлеза от десет минути. Нещо напред, по „Баръм“, не беше наред. Колите се бяха подредили нагъсто на завоя, където платното се спускаше в Бърбанк и паркинга на „Уорнър“. Пресегна се, отвори жабката и погледна подвижната полицейска лампа. Понеже беше само резервист в СФПУ, не му бяха дали права за придвижване със сигнализация в очертанията на града. Вместо това имаше синя пулсираща светлина, която можеше да сложи на покрива на личната си кола, но това идеше с уговорката, че няма да се използва извън чертите на Сан Фернандо.

— Майната му — каза той.

Сграбчи лампата, пресегна се през прозореца и я сложи на покрива — магнитът в основата й я задържа на място. Включи кабела в жака за запалката и веднага видя отражението на пулсиращата синя светлина в задния прозорец на колата отпред. Тя се премести малко напред, за да му позволи да направи обратен завой и да се насочи обратно по Кауенга Булевард. Колите на кръстовището послушно спряха и той се стрелна през него и се насочи на юг.

След като мина покрай „Холивуд Боул“ и излезе на „Франклин“, трафикът се разреди достатъчно, за да му даде основания да извади кабела от жака на запалката. Все пак успя да се добере до „Джар“ — надолу по „Бевърли“ — доста преди Холър и седна на едно от високите столчета на бара. Наслаждаваше се на първото си мартини, когато след четвърт час Холър влезе в заведението и веднага поиска маса в ъгъла на салона, за да бъдат отделени доколкото е възможно от останалите. Бош го последва там с чашата в ръка.

Холър си поръча същото и веднага след като сервитьорът се отдалечи, двамата се хванаха на работа.

— Хареса ми как ангажираш следователя ми, без да ме попиташ — подметна Мики.

— Не забравяй, че все пак клиентът съм аз — възрази Бош. — Ти работиш за мен, следователно той също работи за мен.

— Не съм сигурен, че съм съгласен с подобна логика, но да не спорим. Мисля, че онова, с което разполагам, ще ти хареса.

— Сиско ми спомена за някои неща.

— Не и най-доброто.

— Казвай, тогава.

Холър изчака да му донесат мартинито и да го сложат пред него. Сервитьорът се готвеше да им даде и менютата, но Холър го спря с вдигане на ръка и поръча:

— Два пъти задушено и отделно патица на тиган с ориз.

— Прекрасен избор — одобри сервитьорът и тръгна към кухнята.

— Харесва ми как поръчваш за мен, без да ме попиташ — опита се да си върне Бош.

— Сигурно е от храната, с която сме израсли — каза Холър. — Както и да е, не знам дали си спомняш, но по време на ипотечната криза прехвърлих голяма част от бизнеса си в защитата на просрочия. И себе си в това число. Спомни си, че наех Арънсън за съдружник и двамата с него направихме добри пари само за няколко години.

— Да, спомням си нещо такова.

— Добре, опитах се по този начин да ти обясня, че познавам всички тънкости на занаята от онези забележителни времена във финансовата история на нашата страна. Но не съм единственият печеливш от цялата история, защото познавам и други, които се измъкнаха с печалба.

— Окей, но какво общо има всичко това с нашия Спенсър?

— Неговото просрочие е официално регистрирано. Трябва само да знаеш къде да намериш записа и за наше щастие Лорна знае това много добре. Така че аз прекарах последния половин час с досието и както вече казах, ще ти хареса. Не, направо ще се влюбиш.

— Добре де, давай по същество. С какво разполагаш?

— Спенсър бил затънал до гуша. Купил къщата през 2000 година, видял цената й да се покачва и преди шест години изтеглил заем, гарантирайки с нея. Нямам представа какво е направил с парите, но не заделил достатъчно, за да плаща вече двете си ипотеки. И направил първата стъпка по пътя на отчаянието. Обединил двата заема в един срещу разумна вноска с плаваща лихва.

— И нека се досетя — това не решило нито един от проблемите му?

— Не, дори в много отношения ги влошило. Оказало се, че вноската му била непосилна, после се стоварва кризата и изведнъж той се завърта над сифона на канализацията. Срива се буквално до дъното. Спира да плаща заема си, а банката започва процедура на просрочие. Тогава той прави разумен ход и търси адвокат. Само че… наема грешния адвокат.

— Трябвало да наеме теб, това ли ми казваш?

— Е, нямаше да му навреди. Адвокатът — била жена — нямала представа какво прави, защото като останалите адвокати в града се хвърлила слепешката в бизнеса с просрочията.

— Като теб.

— Като мен. Нека сме обективни — платената защита на престъпници престана да е каквато беше. Хората обедняха. Приемах препратени до мен от обществения защитник и работех практически за без пари. Не можех да плащам дори издръжката на детето си. И така попаднах в просрочията. Но се подготвях адски добре за всеки случай и наех умен млад съдружник, възпитаник на онази школа, която те изкарва на пазара гневен на всички и ти дава поле, в което да се докажеш.

— Окей, схващам, че ти си постъпвал правилно, а адвокатката на Спенсър е оплескала нещата. Какво в крайна сметка се случило?

— Е, едно нещо, което преценила правилно, било, че никоя законна банка не би докоснала тъпия задник на Спенсър и с пръст. Така че го свързала с готови пари.

— Какво значи готови пари?

— Пари, които не идват от банка. Идват от инвестиционни фондове и лихвите им са на нива над пазарните… в някои случаи по-скоро са сравними с уличните лихвари.

— Тоест проблемите на Спенсър само са се усложнили.

— Именно. Нещастникът се опитал да задържи къщата си и да погасява заема. А междувременно седял на голям седемгодишен балон. И сигурно се сещаш, че балонът бил на път да се пръсне.

— Върни малко назад и говори на нормален език, ако обичаш. Нямам представа за какво ми говориш. Какъв е балонът?

— Спенсър сключил сделка с инвестиционен фонд на име „Роузбъд Файненшъл“. Чувал бях за тях в онези времена и знаех, че имат пари, за да измъкват хората от калта. Парите уж идвали от някаква холивудска група, но били управлявани от един тип, Рон Роджърс, който е истински кожодер. Той сключвал тези сделки и не му пукало дали кредитополучателят може да плати, или не може. Ако истинската цена на имота била достатъчна, сключвал сделката, понеже знаел, че при просрочие ще има два шанса: когато нещастният собственик престане да плаща месечните си вноски или в края на срока, когато има балонно плащане на баланса.

— Тоест сделката е да плащаш високи месечни вноски, а накрая да платиш и цялата сума.

— Точно така. Тези сделки за готови пари са предимно краткосрочни заеми — две години, пет години. Сделката на Спенсър била за седем, което било нетипично дълго, но тези седем години изтичат през юли, а той продължава да дължи цялата сума.

— А не може ли сега да отиде в истинска банка и да рефинансира отново? Чувал съм, че в наши дни финансовият пазар е доста стабилен.

— Би могъл, но е прецакан. Кредитното му досие е кошмарно, а „Роузбъд“ висят на врата му — дърпат му веригата всеки път, когато закъснее дори само със седмица. Нали разбираш? Искат да го натикат в ъгъла. Знаят, че няма пари да плати балона, а не може да рефинансира дълга си поради лошо досие. И през юли ще му вземат къщата. Само че точно тук новините стават добри. Знаеш ли какво е „Зилоу“?

— Зилоу ли? Не.

— Това е онлайн база данни за недвижими имоти. Можеш да вкараш адреса на имот и ще получиш груба оценка въз основа на квартала и някои други фактори. Точно това направих, преди да говорим, и наистина имотът на Спенсър излезе в горния край на шестцифрената оценка — почти милион долара.

— Защо тогава не го продаде, за да плати заема си и да си тръгне с печалбата?

— Защото не може. Сделката му с „Роузбъд“ е такава, че се изисква тяхното одобрение, преди да може да продава. И точно тук той наема грешния адвокат. Дребният шрифт в договора — тя или не го е прочела, или не го е разбрала, или просто не я е било грижа. Изглежда, е искала да му натресе този заем и да го зареже, а може и да е очаквала някой да й плати за това.

— „Роузбъд“ не му дават да продава.

— Именно.

— Значи няма да му позволят, той няма да може да плати балона, „Роузбъд“ ще получат къщата, ще я продадат и ще разделят печалбата между холивудските инвеститори.

— Започваш да схващаш, Бош.

Бош изпи мартинито си и се замисли над сценария. Спенсър бе изправен пред загубата на дома си, освен ако не намереше над половин милион долара в брой, за да плати балона. И ако това не го правеше податлив на корупция, значи беше от желязо.

Холър продължаваше да отпива от своето мартини на малки глътки и наблюдаваше мисловния процес на Бош. В един момент се усмихна и каза:

— Запазих черешката на тортата за накрая.

— Какво? — попита Бош.

— Адвокатката на Спенсър. Тъпата. Казва се Кати Зелден. Познавам я от онези времена. Беше младши адвокат в малка фирма и началникът й я пращаше в съдебната зала всеки първи понеделник на месеца, защото тогава публикуваха списъка на просрочията. Аз ходех, тя ходеше, Роджър Милс, а бе всички ходехме… всеки първи понеделник на месеца. Купувахме копие на списъка и след това започвахме да разпращаме брошури по адресите. „В просрочие ли сте? Обадете се на Адвоката с линкълна“. В този стил. Всички в списъка получаваха листовки в пощенската си кутия, телефонни обаждания, имейли, каквото се сетиш. Това беше начинът, по който намерих повечето си клиенти.

— И това ли ти е черешката?

— Не, черешката е, че досега говорих за време преди седем-осем години, когато я познавах като Кати Зелден. Тя изглеждаше страхотно, но година-две по-късно шефът й я хванал в кражба. Не станал голям скандал — той се развел със съпругата си, с която имал четвъртвековен брак, и се оженил за Кати. И така от пет години Кати Зелден се води Кати Кронин.

И Холър вдигна чашата си в знак на заслужен тост. Чашата на Бош беше празна, но той я вдигна и я удари в нея със сила, която накара съседните посетители да се озърнат.

— Мамка му! — прошепна той. — Хванахме ги…

— Абсолютно — потвърди Холър. — И аз ще им скъсам задниците следващата седмица в съда.

Допи питието си на една глътка и в същия момент, като по сигнал, сервитьорът донесе храната и каза:

— Господа. Изглежда, се нуждаем от повечко калории.

Холър вдигна празната си чаша и му я подаде.

— Определено. И то бързо!