Майкъл Конъли
Два вида истина (11)

11

Калифорнийската медицинска комисия имаше офис в административната сграда „Роналд Рейгън“ на три преки от централата на ЛАПУ. Това означаваше четирийсет и пет минути влачене в трафика през смога по пътя от Пакоима. Някъде по средата Лурдес се обади на Джери Едгар и му съобщи, че идва с партньора си да се видят с него. Едгар се сопна, оправдавайки се с вече насрочена среща, и поиска да се договорят предварително за ден и час, но тя му каза, че партньорът й е Хари Бош, и сега вече Едгар не можеше да откаже. Само каза, че ще разчисти графика си за деня.

Паркираха на платения паркинг. Едгар ги чакаше във фоайето на административната сграда. Поздрави Бош топло с неловка прегръдка. Бяха минали няколко години, откакто не се бяха виждали очи в очи, нито лично, нито служебно. Последният есемес, който Бош помнеше Едгар да му е пращал, бе със съболезнования по повод смъртта на бившата съпруга на Бош преди няколко години. Бош бе чул, че след това старият му приятел се пенсионирал, но не бе получил покана да присъства на партито по този случай и дори не знаеше имало ли е парти. И все пак двамата бяха разплели няколко случая, възложени на отдел „Убийства“ в Холивуд. Такъв отдел в Холивуд вече не съществуваше — всички убийства се поемаха от Западното бюро или отдел „Грабежи и убийства“. Какво да се прави, времената се меняха.

При полицаите истинската проверка на едно партньорство става, когато един полицай се обади със зов за помощ. Реакцията е да зарежеш всичко и да се отзовеш, натиснал газта до дупка, профучавайки през трафика с включени светлини и сирена, само и само да стигнеш навреме до изпадналия в затруднено положение колега. Истинските партньори поемат по една страна в колата на всяко кръстовище, докато се носят през града — шофьорът поема лявата, пътникът до него — дясната, и двамата крещят: „Дай път!“, докато колата се носи, без да забелязва светофарите. Нужно е голямо доверие да не поглеждаш към другата страна, след като партньорът ти се е погрижил да е чиста. С истински партньор не проверяваш. Знаеш! Когато Бош и Едгар бяха партньори, Бош се бе уловил, че проверява другата страна на улицата. За външен наблюдател това можеше да изглежда като расова стена, издигната между двамата. Едгар беше чернокож, а Бош — бял. Но и при двамата по-скоро ставаше дума за нещо друго, за нещо под кожата. Беше разлом във възгледите им за работата. Ставаше дума за разликата между това как полицаят работи по случай и как случаят работи върху полицая.

Но нищо от тези наслоения не изплува на повърхността, когато двамата се погледнаха в очите и неловко се прегърнаха. Едгар бе с бръсната глава и Бош се запита дали щеше да го познае, ако не знаеше, че това наистина е старият му партньор.

— Последното, което знам за теб, е, че си окачил значката, преместил си се във Вегас и продаваш имоти — каза Бош.

— О, не-е… — проточи Едгар. — Това продължи около две години и след това се върнах тук. Но ти…! Знаех, че никога няма да можеш да се откажеш окончателно, но смятах, че ще свършиш в областната прокуратура или нещо подобно. Но Сан Фернандо? Перфектната дупка за Хари Бош.

Лурдес го изгледа и Едгар й намигна и каза с усмивка:

— Шегувам се. Но пък Хари винаги си е бил потаен.

След което заряза усмивката и ги поведе към асансьорите. Качиха се и Едгар натисна бутона за четвъртия етаж. После попита:

— Е, как е дъщеря ти?

— Следва — отговори Бош. — Втора година.

— Уха — каза Едгар. — Направо не мога да повярвам.

Едгар не познаваше Мади, така че явно просто убиваше времето с празни приказки. Не каза нищо друго, докато се изкачваха. Слязоха на четвъртия етаж и Едгар използва карта, за да отвори една врата, на която имаше голям герб, представляващ седмоъгълна звезда, заобиколена с думите „Калифорнийско управление за защита на потребители“.

— Бърлогата ми е тук.

— С потребителите ли се занимаваш? — попита Лурдес.

— Точно така, в разследващия отдел по качество на здравеопазването съм. По-точно осигуряваме изпълнение на решенията на медицинската комисия.

Поведе ги към малък кабинет с отрупано бюро и столове за двама посетители. Тримата седнаха и веднага преминаха по същество.

— Значи този случай, по който работите… — започна Едгар. — Предполагам, смятате, че има връзка с жалба, подадена до нас от една от жертвите?

Гледаше Лурдес, но тя и Бош се бяха споразумели на идване, че Хари ще поеме водещата роля, макар Бела да бе осъществила първия контакт с Едгар. Бош познаваше Едгар и най-добре щеше да знае как да насочи разговора в изгодна за тях насока.

— Още не сме напълно уверени в това — каза Бош. — Но нещата сочат натам. Имаме видеозапис и нашият прочит е, че става дума за убийства, маскирани като обир. Двама стрелци, маски, ръкавици, никакво бавене, никакви гилзи. Смятаме, че мишена е било момчето, което ни доведе до неговата жалба. Бил е свястно хлапе — няма досие, не е забъркан с банди, завършил фармация, белязан да успее в живота. С баща му имали неразбирателство за нещо и е възможно да е ставало дума за изпълнението на рецепти, издадени от онази клиника.

— Тъжната ирония е, че хлапето вероятно е могло да следва именно благодарение на парите, направени от баща му с изпълнение на онези нередовни рецепти — подхвърли Едгар.

— Тъжно е, наистина — съгласи се Бош. — Та какво стана със сигнала на хлапето?

— Окей — въздъхна Едгар. Както казах на детектив Лурдес, жалбата кацна на моето бюро, но още не съм предприел нищо по нея. Изрових я, след като разговаряхме, и ако се съди по датата на изпращане и завеждане при нас, документът е събирал прах в Сакто пет-шест седмици, преди някой да го забележи и да ми го възложи. Бюрокрация… Чувал си тази дума, нали, Хари?

— Чувал съм я.

— Срокът на давност за тези закононарушения е три години. Щях да се заема със случая рано или късно, но горчивата истина е, че по-вероятно щяха да минат още два месеца, преди да направя нещо по него. На бюрото ми има повече отворени преписки, отколкото мога да поема. — И той посочи купчината папки на бюрото си и лавицата отдясно. — Както всички останали в тази сграда, големият ни проблем е недостигът на персонал. По щат на отдела ни се полагат шестима следователи и двама деловодители, за да покриваме цялата околия, но вместо това сме четирима плюс един, а на всичко отгоре миналата година ни натресоха и половината Ориндж Каунти. Само пътуването до Ориндж и обратно отнема половин ден.

Едгар сякаш полагаше всички усилия да обясни защо досега по жалбата не е било предприето нищо и Бош усети, че го прави заради съвместната им работа в миналото. Бош бе толкова взискателен партньор, че Едгар винаги се бе намирал под натиск да дава най-доброто от себе си, така че въпреки изминалите години и сега се опитваше да се извини и оправдае пред Бош. Това изпълваше Бош едновременно със съжаление и нетърпение.

— Всичко това ни е ясно — каза Бош. — Никой никога няма всичко, от което се нуждае, такава е системата. Просто се опитваме да ускорим някои действия, понеже имаме двойно убийство. Какво можеш да ни кажеш за онази клиника в Пакоима, за която се отнася подадената жалба?

Едгар кимна и отвори една тъничка папка. В нея имаше един-единствен лист и Бош разбра, че Едгар не е успял да свърши нищо по случая след като Лурдес се бе обадила и го бе информирала, че идват.

— Проверих случая — каза Едгар. — Клиниката е лицензирана с предмет на дейност оказване на спешна помощ в Пакоима. Докторът, който я притежава, се казва Ефрам Ерера, но аз проверих регистрационния му номер в УБН^[1] и…

— Какъв е този регистрационен номер в УБН? — спря го Бош.

— Всеки лекар има нужда от регистрация в УБН, за да може да издава рецепти. Всяка аптека трябва да провери този изписан на рецептата номер, преди да започне да слага хапчетата в шишенцето. Засечени са големи злоупотреби с фалшиви и откраднати номера. Проверих номера на доктор Ерера и установих, че в продължение на две години не е изписал нито една рецепта, след което обаче от миналата година изписва рецепти като развързан. Говоря за стотици ежеседмично.

— Стотици хапчета или стотици рецепти?

— Рецепти, предписания. Изчислено в брой хапчета, сигурно говорим за хиляди.

— И какво ти казва това?

— Потвърждава, че става въпрос за фабрика за хапчета и че жалбата на момчето не е била безпредметна.

— Знам, че вече си го обяснил на Бела, но би ли ме ограмотил и мен малко? Тези фабрики за хапчета… каква е схемата?

Едгар кимна енергично, докато Бош формулираше въпроса си, явно доволен от възможността да демонстрира експертността си пред човека, който винаги се бе съмнявал в качествата му.

— Наричат хората, занимаващи се с това, капери — започна той. — Те въртят цялата далавера, но за да може всичко да сработи, са нужни безскрупулни доктори и аптеки.

— Каперите не са доктори или фармацевти, така ли? — уточни Бош.

— Не, те са босовете. Започва се, като те отварят клиника или отиват в съществуваща клиника в западнал квартал. Свързват се с доктор мошеник, който практикува на косъм от отнемане на правата му. Много от лекарите, работещи в центрове за предписване на медицинска марихуана, са идеалните кандидати. Каперът влиза при такъв и му казва: „Докторе, искаш ли да получаваш пет бона седмично за работа две сутрини в моята клиника?“. Това са добри пари за такава работа и сделката е сключена.

— И се започва писане на рецепти.

— Точно така. Каперите изпращат сутринта на опашка мюретата си и те получават рецепти от доктора без никакъв преглед, след което излизат от кабинета, качват се в буса и каперът ги развозва по аптеките, за да получат хапчетата. Обикновено в схемата участва повече от една аптека, за да разпределят натоварването и възможно най-дълго да не се набиват на очи. Много от тези хора имат по няколко документа за самоличност и могат да посетят по две-три места ежедневно, без да бъдат засечени от компютрите. Няма никакво значение, че фалшивите документи са калпави, понеже аптекарят така или иначе е в схемата. Той съзнателно не се вглежда в нищо съмнително.

— И след това хапчетата се предават на капера?

— Абсолютно. Повечето от мюретата са наркозависими. Каперът е представител на големия бос и се отчита нагоре по йерархията, като сред задълженията му влиза никой да не се нагълта с тези хапчета. Така че държи всички в буса, после в аптеките влизат най-много по двама, които веднага предават получените хапчета, след като се върнат в буса. Каперът им дава от заработеното, за да поддържа наркозависимостта им и да имат стимул да се явяват на „работа“. Държи ги надрусани и обикаля с тях по маршрутите. Това е като капан — хванат ли се веднъж, няма измъкване.

Бош се сети за мъжа със слънчевите очила и катинарчето, който шофираше пълния с възрастни хора бус, кимна и каза:

— Какво става по-нататък?

— Хапчетата се пласират — продължи Едгар. — Стигат до улицата, където са наркоманите. Петдесет и пет хиляди мъртви, откакто е започнало всичко това. Колкото във Виетнамската война. Тъжна количествена статистика, зад която стоят безумни пари. Толкова много хора забогатяват покрай тази криза — това е най-бързо развиващата се „индустрия“ в страната. Помниш ли как говореха за банките и Уолстрийт, че били прекалено големи, за да паднат? Същата работа е и тук — прекалено са големи, за да ги ударят.

— Давид и Голиат — замислено каза Бош.

— Несравнимо по-зле — възрази Едгар. — Нека ти разкажа една история, която казва всичко. Редовното вземане на наркотици, ако не ти е известно, задръства „тръбопровода“ — тоест изключва стомашно-чревния тракт. Крайният резултат е, че се запичаш… не можеш да се изтропаш. И ето че една от големите фармацевтични компании измисля разслабително по рецепта, което върши работа, но струва двайсет пъти по-скъпо от легално продаваното без рецепта разслабително. И изведнъж акциите на компанията буквално се изстрелват в космоса. Започват да продават такива количества от този медикамент, че могат да си позволят рекламна кампания по националните телевизии. Но естествено и дума не обелват, че е пристрастяващо и т.н. Показват само някакъв пич, който си коси моравата и, „Ау, не може да се изака, милият“, та защо не поискате от вашия доктор да ви предпише това? А Уолстрийт започва да инвестира в компанията и по медиите започват да текат реклами. Всички са доволни, Хари, и от този момент нататък вече няма спиране.

— Мислех, че във Вашингтон нещата са се променили — осмели да се предположи Лурдес.

— Има да чакаш — отвърна й Едгар. — Фармацевтичните компании са сред най-големите спонсори по време на избори. Кой ще ухапе ръката, която го храни?

Едгар сякаш използваше глобалната картина, за да оправдае собствената си инертност. Бош обаче искаше да поддържа фокуса ограничен за момента. Започваш с малкото и стигаш до голямото.

— Добре, ако се върнем на конкретния случай в Пакоима, каперът отива при доктор Ерера, който като развързан започва да издава стотици рецепти, без преди това да е написал и една.

— Точно така, при това става дума за големи рецепти — шейсет хапчета, понякога деветдесет. Няма нищо невинно в това. Извадих досието му и се оказа, че е на седемдесет и три. Изглежда, е бил пенсиониран, но онези са го извадили от нафталина, отворили са отново клиниката, поставили са го на стола и са сложили кочана с рецепти пред него. Не знам, той може и да е сенилен. Няма да е за първи път. Изваждат някакъв нещастник от пенсията само защото има регистрация в УБН и още валидно разрешително за практикуване. Следва: „Искаш ли да правиш по двайсет бона месечно?“ и така нататък.

Бош мълчеше в опит да смели цялата тази информация, така че Едгар продължи, без да го подпитват:

— Друг номер, който въртят с възрастните лекари, е, че преглеждат старите им досиета и слагат истински имена на фалшиви документи за самоличност и на картите за „Медикеър“. Така че използват реални хора, които нямат никаква представа, че техните имена са забъркани в незаконни схеми. А за правителството тези искания за социално подпомагане са основателни.

— Това е лудост — прошепна Лурдес.

— Добре, и какво правите по този въпрос вие? — попита Бош.

— Когато можем да идентифицираме изпълнителите, отнемаме правата на лекаря — отговори Едгар. — Обръщаме се към УБН с искане да закрият регистрационния номер, след което му отнемаме и разрешителното да практикува. Но това предполага дълга административна процедура и в повечето случаи каперите вече са се прехвърлили на следващия кандидат за лесна печалба. А такива като Ефрам Ерера остават на улицата с вече излишна лекарска чанта. Не че изпитвам някаква симпатия към точно тези лекари, но истинските злодеи са трудно уловими. Не знам ще ме разберете ли колко влудяващо е всичко това.

— Мисля, че те разбирам. А тези… мюрета… чувал ли си да ги разкарват със самолет?

Бош зададе въпроса си между другото, но той прозвуча така изненадващо, че Едгар замря. Бош усети в колебанието му, че може да са напипали нещо необичайно в случая Ескивел.

— Това ли е, което ви занимава? — попита Едгар.

— Така се оформя — потвърди Бош. — Проследихме един бус от клиниката до летище „Уайтфийлд“ и няколко души бяха качени на стар самолет за парашутни скокове, който излетя и се насочи на юг. Не беше регистриран полетен план. Проверихме в контролната кула. Диспечерът каза, че самолетът си излитал и кацал всеки ден. Клиниката се намира буквално отсреща на улицата спрямо летището.

— Фактурите за гориво от „Уайтман“ са издадени на фирма в Калексико, която се казва „Сиело Азул“ — допълни Лурдес.

Бош забеляза изражението на Едгар да се променя — в погледа му се промъкна загриженост, а веждите му се смръщиха. Той се наведе напред и опря лакти на бюрото си.

— Това вече започва да обяснява някои неща.

— По какъв начин? — попита Бош.

— Имам предвид с убийството на младежа. Един от големите оператори за страната в далаверата за хапчетата е руско-арменски синдикат. Повечето хапчета, които излизат от малките локални удари, отиват в тях и те захранват Чикаго, Лас Вегас и всички оживени места. Предполага се, че поддържат самолети, та хората им да бъдат в движение и да стигат до много клиники и аптеки дневно. Самолетите поддържат мюретата в циркулация, за да кешират рецептите за хапчета. Както казах, тези хора имат многобройни самоличности и обикалят поне по три-четири аптеки ежедневно. Говорим за големи пари, а с големите пари идва и голямата опасност. Младежът не е имал никаква представа в какво се забърква, когато е решил да се изправи с гордо вдигната глава.

— И са го ударили само за да изпратят послание?

— Напълно е възможно. „Като не изпълняваш моите рецепти, няма да изпълняваш ничии“, нещо в този дух.

— И къде е базиран този синдикат? Тук?

— За това ще трябва да говориш с някой в УБН, Хари. Това е съвсем друго ниво на…

— Говоря с теб, Джери. Кажи ми каквото знаеш.

— Не е много, Хари. Ние само осигуряваме изпълнението на решенията на комисията. Не ни бъркай със звено за борба с организираната престъпност. Чувал съм от моя контакт в УБН, че са някъде в пустинята.

— Коя пустиня? Лас Вегас?

— Не-не, надолу към границата и Калексико. Някъде около Слаб Сити, Бомбай Бийч… ничия земя, която наричат Юга на нищото. Там има всевъзможни изоставени от картелите писти, дори на американската армия, и те използват точно тази инфраструктура, за да прехвърлят хората си насам-натам. Там, в нищото, е като цигански катун или нещо подобно. Поддържат мобилност. Усетят ли неприятности, веднага се изнасят, разбираш ли? Шибани номади!

— Някакви имена? Кой управлява синдиката?

— Някакъв арменец, който използва руски бандити и пилоти. Викат му Сантос, защото приличал на мексиканец. Но не е. Това е всичко, което знам.

— Ако се знае къде са тези хора и с какво се занимават, защо още никой от властта не е наредил да ги изличат от лицето на земята?

— Това е въпрос към УБН, човече. И аз се чудя за същото. Мисля, че е свързано със Сантос. Искат да се доберат до него, но той е като дим.

— Дай ми име в УБН.

— Хари, виж, недей да…

— Искам само име.

— Добре… Чарли Хован. Той е техният експерт по арменските наркоразпространители. Каза ми, че семейството му е американизирало арменското име Хованян или нещо подобно.

— Чарли Хован. Благодаря, Джери.

Бош погледна Лурдес, за да провери дали тя иска да попита нещо допълнително, но тя поклати отрицателно глава. Беше готова да тръгват. Бош върна погледа си върху някогашния си партньор.

— Оставяме те на мира. Благодаря за съдействието.

Стана и Лурдес последва примера му.

— Хари, има една история. Дето се разправя за Сантос — каза Едгар. — Нямам представа истина ли е, по е добре да знаеш.

— Казвай.

— УБН вербували едно от мюретата му. Пичът бил заклет наркоман и нашите се възползвали от това. Уговорката била да продължава работата си, но да им донася за намеренията.

— И какво станало?

— Сантос някак надушил. Един ден информаторът се качил на самолет с група и излетели в обиколката за деня. Само че когато самолетът кацнал, той вече не бил на борда.

— Изхвърлили го.

Едгар кимна, после каза:

— Там долу е морето Салтон. Чувал съм, че солената вода много бързо разяжда труповете.

Бош също кимна.

— Е, добре е човек да знае с кого си има работа.

— Да. Така че вие двамата… внимавайте — въздъхна Едгар.