Хелън Полард
Вила в Прованс (5)

Глава 5

Когато започнах да залитам, взех отговорното решение, че трябва да попием люшкащото се в празните ни стомаси вино с малко френски хляб — превъзходен сюнгер за алкохола — и приготвих импровизирана ранна вечеря.

— А вие с Глория как се намерихте? — попитах аз, като натъпках парче доста миризливо сирене в устата си. В трезво състояние не бих го направила.

Рупърт зарея замъглен поглед, явно пренасяйки се в отминалите романтични дни на връзката му с Глория. Или може би се дължеше на алкохола.

— Една вечер отидох с приятели в един ресторант в центъра на Лондон. Глория беше управителка. Поканих я да излезем. Тя беше по-млада от мен, но по онова време сърцето ми не слушаше гласа на разума.

— Кога се случи това?

— Преди десет години. — Той завъртя рубинената лековита течност в чашата си, загледан във винения водовъртеж. — Предложих й след три месеца. Не можех да повярвам на късмета си, когато тя се съгласи. Мястото, където тя работеше, беше пълно с разни типове от Ситито. Можеше да избира измежду истински тузари.

Честно казано, според мен Рупърт тънеше в самозаблуда. Глория имаше фалшиво лустро и повърхностен чар, които сигурно бяха прозрачни за отраканите типове от Сити. Те сигурно я бяха възприемали като възможност за приятно прекарване, но не и като дългосрочна инвестиция на брачния пазар. Освен това, по онова време тя сигурно е била на трийсет и няколко. Ако Глория беше толкова добра партия, защо не я бяха грабнали по-рано?

— Глория вече е била омъжена веднъж — отговори на моя незададен въпрос Рупърт. — Била е прекалено млада и бракът не е просъществувал. Аз не се бях женил. Макар че съм имал много възможности. — Той ми намигна. — Но всеки път, когато отношенията ставаха сериозни, аз давах на заден ход. С Глория обаче не ме хвана шубето. Може би заради възрастта ми — наближавах петдесетте и бях ерген, а тя беше проявила безразсъдството да се хване с мен.

— Добре си се справил, бил си женен десет години — опитах се да го утеша аз. — В наши дни това е добро постижение.

— Хъм, сигурно си права. Вие с Нейтън колко време бяхте заедно?

Забелязах, че и двамата говорехме за нашите връзки в минало време.

— Пет години. Запознахме се в службата и излизахме близо година, после Нейтън видя един апартамент, който му харесваше, затова го купихме и заживяхме заедно. Живеем там малко повече от три години.

Рупърт погледна към лявата ми ръка.

— Не сте ли сгодени? Няма ли планове за сватба?

Аз изгледах безименния си пръст с мисълта, че нещо му липсваше.

— Не, нищо такова. Бяхме заети с апартамента и в службата винаги беше лудница и ние работехме до късно и… — Осъзнах, че просто изреждах извинения. Може би ако бяхме създадени един за друг, Нейтън щеше да ми е предложил досега. След всичко, което се случи, можех единствено да съм благодарна, че не го бе направил.

— Не сте ли говорили за деца? За семейство?

Аз поклатих глава.

— И това не сме го обсъждали. Ако случайно станеше въпрос, Нейтън сменяше темата и казваше, че още сме млади и все още не сме готови. Че и така сме достатъчно щастливи.

Божичко, сигурно бях пияна. Разказвах на Рупърт неща, които не бях споделяла дори с майка ми.

— Аз понякога се замислях. Така де, аз съм на 31. Нейтън е на 33. Заедно сме от пет години. Колко дълго щяхме да чакаме?

— Ти не опита ли да го убедиш?

— Не — и това трябва да ти каже много.

— Какво имаш предвид?

— Винаги когато той сменяше темата, аз го приемах лично. Питах се не ме ли обича достатъчно, за да иска да създаде семейство с мен? Но никога не поставих въпроса ребром. Смятах, че просто обичам работата си и не съм готова да се посветя на семейството. Но може би истинската причина беше, че аз също не го обичах достатъчно. — Вдигнах рамене. — Или че не исках да имам деца.

Рупърт наклони глава на една страна, докато обмисляше вариантите с размътения си ум.

— Или може би означава, че би искала да имаш деца някой ден, но подсъзнателно си знаела, че Нейтън не е подходящ да им бъде баща?

— Може би — измънках аз.

Като истински кавалер, Рупърт се опита да смени темата.

— Ти каза, че с него сте се запознали в службата. Още ли работите на едно място?

— Да, но в различни отдели… — Изведнъж ми прилоша, сиренето и виното се надигнаха в стомаха ми, когато осмислих какво ме очакваше. — О, боже. Какво ще правя, когато се върна? — Аз станах от стола и закрачих, тоест заклатушках се около масата. — Как ще го забравя, ако непрекъснато се засичаме? Това ще бъде ужасно! — Две едри сълзи се процедиха и търколиха по бузите ми.

Рупърт се размърда смутено в стола си.

— Не плачи, Еми. Ще бъде конфузно в началото, но ти ще се справиш. Не ти, а Нейтън трябва да се чувства неудобно. Ти имаш моралното превъзходство, недей да забравяш това!

Той замълча за момент, а аз изтрих сълзите си с една салфетка, от която по бузите ми полепнаха трохи. Краката вече не ме държаха, затова седнах.

И тогава Рупърт зададе въпроса, от който се страхувах.

— Ти знаеше ли за Нейтън и Глория? Или разбра днес?

Заиграх се с мисълта да го излъжа, но и двамата бяхме преминали границата на обикновеното познанство. Какъв смисъл би имало?

— Да. — Аз се опитах да го погледна в очите, доколкото можех след три големи чаши вино. — Но не знаех цялата истина. — Неговото въпросително изражение ме окуражи да продължа. — Знаех, че са го направили веднъж, но си мислех, че с това е приключило. През ум не ми беше минало, че ще ни напуснат. Съжалявам.

— За какво?

— Че знаех, когато ти още не подозираше. Разбрах истината същата нощ, когато на теб ти прилоша. Не можех да ти кажа тогава. Освен това Глория не искаше да ти казваме.

— Нищо чудно. — Рупърт ме потупа по ръката. — Поне Нейтън прояви благородството да си изпусне езика. — Той долови дискомфорта ми. — Истината е друга, нали?

— Повярвай ми, Рупърт, не искаш да знаеш подробностите.

— Напротив, искам. Ще ти олекне, след като си излееш душата. Хайде, разкажи ми всичко.

И аз си изпях всичко. Как изтичах на терасата, сцената, която заварих там, жалките извинения на Нейтън, как го изритах да спи в друга стая — цялата каша.

Мозъкът ми беше прекалено замаян, за да измисли алтернативна версия.

Когато свърших, за момент си помислих, че бях сбъркала. После Рупърт се засмя с остър хрип, който ме накара да подскоча.

— Ха! Това е по-добро от сапунен сериал. — Той ме погледна съчувствено. — Горкото момиче. Когато ти благодарих, че си направила невъзможното в тази ситуация, нямах представа какво си направила всъщност. Поздравявам те за достойното ти държание. Друга жена щеше да изпадне в истерия при такова разкритие и да забрави напълно за моето престаряло тяло, проснато в кухнята.

Аз се засмях.

— За няколко минути бях на кантар, вярвай ми.

Семейство Хендерсън се появиха към десет часа, когато Рупърт и аз се бяхме гипсирали. Въобразявах си, че се държим и дори не заваляме думите, но аз не можех да седя изправена на стола, а изцъклените очи на Рупърт бяха червени като бузите му. Неодобрителните им погледи ни показаха, че опитите ни да се престорим на трезвени бяха несполучливи. След дежурните любезности те тръгнаха към тяхната стая, но тъкмо въздъхнахме с облекчение, главата на господин Хендерсън се появи в рамката на вратата.

— Вечеря утре в седем, Хънтър?

Рупърт галантно прикри поразеното изражение, което пропълзя по лицето му.

— В седем. Абсолютно. — Вратата се затвори и той отпусна глава назад. — О, Еми, какво ще правя сега?

— Сега ще си легнеш. Ще се тревожим за това утре.

— Утре ще е късно. Няма да има достатъчно време да планирам и да свърша всичко. Освен това ще сме махмурлии.

— Тогава ще станем рано, за да имаме време да обсъдим менюто. От махмурлук още никой не е умрял. Тази вечер не можем да направим нищо. Дори да решим проблема със световния глад, на сутринта няма да помним нищо. Хайде, лягаме си.

Аз му помогнах да стане от стола. Рупърт беше изтощен и тръгна към стаята си, накуцвайки силно.

— Лека нощ, Рупърт. Не се тревожи. Утрото е по-мъдро от вечерта.

— Лека нощ, Еми. Благодаря ти, мила. За подкрепата. Ти си истински войник.

Изкачих стълбите със залитане, но когато влязох в нашата стая, тоест в моята стая, благодарих на алкохола, задето размазваше ръбовете на грозната действителност, която оскверняваше сетивата ми от всички страни.

Един куфар върху гардероба, един несесер за тоалетни принадлежности в банята, една четка за зъби в чашата на мивката.

Нейтън си беше отишъл — и ми се струваше, че беше отнесъл всичките хубави спомени със себе си. Първата ни среща беше на вечеря на свещи в елегантен ресторант, където Нейтън ми каза, че ме бе харесал от пръв поглед. Лятото, когато той беше паднал в реката, опитвайки се да се покатери в лодка с гребла. Четенето на неделните вестници в леглото с конска доза кафе. Вечерта, когато той ми предложи да си купим заедно апартамент. Денят, когато се бяхме нанесли там заедно и на мивката се появиха две четки за зъби, наред с неизреченото обещание — завинаги.

Всичките тези спомени бяха осквернени от образите на Глория, увила краката около Нейтън, от намусеното му лице, когато ми съобщи, че ме напуска, от тръгването му с нейната спортна кола.

В този момент, в моето пиянско замайване, аз го мразех.

Когато звънът на будилника проникна в мъглата на мозъка ми, ми се прииска да бях умряла. Как можах да изпия цяла бутилка вино? Сама си бях виновна. Но предвид обстоятелствата не ми оставаше нищо друго и въпреки гаденето и пулсиращото главоболие, не съжалявах за стореното.

 

 

Изпълзях от леглото и се шмугнах под душа, надявайки се, че днес Рупърт беше наред с главата, ако не с краката. Нуждаех се от неговите преводачески умения в общуването ми с мадам Дюпон, и той трябваше да измисли менюто за довечера — при положение че успеех да стигна до супермаркета и да се върна, без неволно да се озова в Париж.

Когато се върнах в стаята и пуснах мократа хавлия на пода, зърнах отражението си във венецианското огледало и се съсредоточих върху него. Може и да бях позагубила спортна форма и бях склонна да почервенявам и да се покривам с лунички, преди да хвана златист тен, но не смятах, че изглеждам кой знае колко по-зле от всяка друга жена на трийсет и няколко.

Лесно е да съчувстваш на прехвърлили петдесетте жени, чиито съпрузи ги изоставяха за по-млади съперници, заменяха ги за нов модел. Но ми прилошаваше при мисълта, че моят трийсет и тригодишен мъж, твърде млад за криза на средната възраст, ме беше зарязал заради жена, поне десет години по-стара от него — жена, която, макар да беше излъскана и запазена по един изкуствен начин, несъмнено не можеше да се сравнява с моята все още свежа персона.

Ами ако причината не се свеждаше до външния вид, грима или броенето на калории? Ами ако причината бях… самата аз? Не мислех, че се бях променила кой знае колко, откакто се запознахме, но в неговите очи може би изглеждах различно. Дали не бях станала по-нетърпелива? По-намусена? По-скучна? По-безразлична? Безинтересна?

Навлякох дълга, торбеста тениска и въздъхнах тежко. Очертаваше се дълъг работен ден, споделен между престаряла чистачка, новобранка и инвалид. Вече ме мъчеше главоболие и се чувствах зле. Депресията нямаше да ми помогне особено.

Решавайки, че едно кафе и стабилна закуска ще ми дойдат добре, аз слязох със залитане на първия етаж, с още мокра коса. Предположението, че Рупърт още не бе станал от сън, се оказа вярно, но махмурлукът беше изтрил от паметта ми мисълта за семейство Хендерсън.

Спомняйки си с известно закъснение как бях облечена, аз погледнах в паника през прозореца и въздъхнах с облекчение, когато видях, че колата им я нямаше. Изглежда, че гостите бяха решили да се погрижат за закуската си сами, защото техният безотговорен домакин не беше станал достатъчно рано, за да им приготви нещо за хапване. Още една черна точка за Рупърт.

Заредих кафе машината, направих си едно силно еспресо и като стиснах чашата с такава решителност, сякаш животът ми зависеше от нея, се затътрих до вратата към вътрешния двор, за да погледам градината.

И тогава го видях.

Висок най-малко метър и деветдесет, силен, с въздълга, изсветляла от слънцето руса коса, изтрити дънки — и гол до кръста. Кастреше живия плет с градинарската ножица, мускулите му играеха и загорелия му торс блестеше, покрит с воал от ситни капчици пот. Каква гледка за изтерзаните ми очи. След последните няколко кошмарни месеци, тази гледка беше като оазис в пустинята за изпосталелите ми сетива.

Сякаш усетил моето идване, той се обърна и се усмихна — и то с каква усмивка! Бели зъби, сини очи, изваяна челюст…

Аз също се усмихнах, а после си спомних, че тениската ми не прикриваше почти нищо и косата ми беше разрошена.

Той остави градинарската ножица и тръгна към къщата. Охо.

Беше късно да изтичам и да облека нещо по-подходящо. Тъй като той вече беше видял каквото имаше за гледане, аз открехнах малко вратата към вътрешния двор.

Той протегна загорялата си, изцапана с пръст ръка.

— Добро утро. Ти навярно си Еми. Аз съм Раян.

Аз поех ръката му. Пръстите ми се вкочаниха и аз не знаех дали това се дължеше на стоманената му хватка, или защото цялата ми кръв беше нахлула в други части на тялото ми.

— Ъ, да. Здравей. Аз, ъ… извинявай, не очаквах никой тук. — Махнах сконфузено към оскъдното си облекло и на всичкото отгоре се изчервих като ученичка.

— Аха, виждам. — Нямаше как да разбера дали развеселеният му тон се дължеше на това, че изглеждах чаровно размъкната, както се надявах, или мърляво запусната.

— Рупърт не ти ли каза за мен? — попита той.

Умът ми беше празен.

— Мисля, че не.

Раян посочи с ръка зад гърба си.

— Аз се грижа за градината през лятото, само че отсъствах миналата седмица, защото бях в Англия. Рупърт сам се грижи за двора през зимата.

— О, да, той спомена, че градинарят ще се върне скоро. Е, това е добре. Един проблем по-малко. На Рупърт му стига злополуката с крака и другото. — Аз замълчах. — Ти знаеш ли за крака му и другото?

— Мълвата плъзна.

Съзрях следи от съжаление в очите му и трепнах. Той знаеше, при това не само историята за крака на Рупърт. Мадам Дюпон явно беше запалила телефоните на всички в околността след разговора си с Рупърт.

— Аха, значи оттам знаеш как се казвам. Клюката е плъзнала.

Той посочи чашата ми.

— Мирише добре. Има ли някакъв шанс и аз да получа една доза?

Нарочно или не, той ме спасяваше от конфузната посока, в която беше поел разговорът. Почувствах благодарност.

— Разбира се. Ще се облека и ще ти донеса чашата в градината.

— Благодаря. — Младежът тръгна към живия плет и ме погледна през рамо с чаровна усмивка на красивото си лице. — Между другото, не се чувствай длъжна да се обличаш заради мен.

Хукнах през глава към стаята. Десет минути по-късно, с подсушена и красиво разрошена коса, облечена в дънкови шорти и деколтирана тениска, аз му направих кафе и му го занесох във вътрешния двор.

Той веднага дойде.

— Благодаря.

Младежът отпи и въздъхна с преувеличено блаженство, сякаш бе попаднал в Рая.

— Ти умееш да правиш кафе.

— Само един от многобройните ми таланти — изчуруликах кокетно, после се засрамих от намека за флирт в гласа ми. Сега оставаше само да стана за смях, увличайки се по някой красив младок. Освен това момичетата сигурно сами се хвърляха на врата му. Не бих се учудила, ако добрата стара Глория се бе опитала да го съблазни. Горкото момче.

За щастие Раян сякаш не забеляза моето смущение. Той беше отдаден да вкусва чувствените наслади на кафето.

— Това превъзхожда стократно буламача на Глория — каза той. — Не че тя ми предлагаше кафе често. Но след като го опитах, даже се радвах, че не се сеща. Ужасен бъркоч — блудкав и горчив. — Раян сбърчи нос.

— Знам. Предполагам, че е купувала най-евтиното кафе на пазара. Аз използвам тайните запаси на Рупърт откакто тя… — Аз се поколебах, после продължих. — Откакто нея я няма. Предполагам, че вече си научил клюката, че Глория си тръгна?

— Да. Добре, че се махна. Рупърт ще си живее царски без нея. — Раян направи физиономия. — Извинявай, това беше нетактична забележка. Чух, че твоето гадже също си е тръгнало. Сигурно ти е много гадно.

— Ами, не ми е много весело. Но ще се справя. Днес ме чака толкова много работа като помощничка на Рупърт, че няма да ми остане време да хленча.

— Ти няма ли да си тръгнеш? — учудено попита той.

Аз го изгледах стъписана. В действителност аз все още не можех да преглътна факта, че Нейтън ме беше зарязал. Идеята да приема ситуацията и да си тръгна все още не беше изкристализирала в объркания ми ум.

— Мисля, че не. Поне засега. Не бих могла да причиня това на Рупърт толкова скоро след… Както и да е. — Не беше нужно да се впускам в подробности. — Най-малкото, мога да остана, докато Рупърт си стъпи на краката и му намерим помощници.

Раян допи кафето си.

— Постъпваш достойно, предвид обстоятелствата. Ако ще ти помогне, мога да спомена тук-там, че си мъжко момиче и хич не ти пука, че мъжът ти е избягал с дъртата вещица. — Той се засмя с искрената усмивка на красив мъж, с трапчинки и бръчици около сините очи. — Аз ще съм наоколо. Обещах на Рупърт да изкарам няколко допълнителни смени, за да се реванширам за отсъствието си миналата седмица. — Той ми подаде празната си чаша, тръгна към градината, а после се обърна. — Ако случайно решиш да се размразиш, ела ми на гости. Аз мога да ти предложа рамо, на което да си поплачеш. Рупърт не го бива много в тези неща.

— Благодаря, Раян. Ще го имам предвид.

Ела ми на гости. Какво трябваше да означава това, по дяволите?

Все още замислена за чаровния Раян и неговите закачки, аз тръгнах да събудя Рупърт. Когато дискретните ми почукванията на вратата на неговия апартамент не дадоха резултат, аз влязох вътре и потропах на вратата на спалнята му. И тъй като той продължи да кърти, аз влязох, решена да го изтръгна от обятията на съня. Познавах този човек от по-малко от седмица, а вече имах дързостта да нахлуя в личното му пространство. Просто нямах друг избор.

Десет минути по-късно той се появи в кухнята с вид на свежо изкъпан махмурлия, готов да бъде ободрен с порция кофеин, и се заехме да начертаем нашата бойна стратегия.

— Добре. Гостите в къщичките би трябвало да ги освободят преди 10 часа, но в действителност ги задържат по-дълго, така че ти ще трябва да оползотвориш това време като отидеш да напазаруваш за поздравителните кошници за новите гости и за вечерята.

Рупърт говореше уверено, но когато започна да записва списъка с покупки, аз забелязах, че ръката му трепереше. Махмурлук? Нерви? Шок? Нямаше как да знам — и нямаше време да попитам.

— Мадам Дюпон може да подготви празната трета къщичка, ако ти се забавиш — рече той, без да спира да пише. — Имаме предостатъчно чисти завивки, така че пералнята може да почака до утре.

Аз поех плахо списъка. Истината беше, че не обичах да шофирам в чужбина. Можех да го направя — аз не бях опасна за континенталните участници в движението, но определено не се чувствах толкова уверена, както в Англия.

Но Рупърт изтълкува погрешно разтревоженото ми изражение.

— Еми. — Той се пресегна и ме потупа по ръката. — Не си длъжна да го правиш.

Аз изправих рамена.

— Знам. Но ти не можеш да направиш всичко сам.

Рупърт се усмихна плахо.

— Тогава благодаря. — Той се поколеба. — Ти… Ти наистина ли смяташ да останеш тук тази седмица?

В гласа му имаше нотка надежда, която не можех да пренебрегна. Погледнах пръстите му, които все така трепереха леко. Рамената му бяха сгърбени, необръснатото му лице беше помръкнало. Само преди няколко дни този човек бе лежал в болница заради проблеми със сърцето.

Спомних си какво бях казала на Раян, че щях да изчакам Рупърт да се закрепи и да му намерим помощник. Билетът за ферибота беше за следващия уикенд. Ако си тръгнех по-рано, щях да имам затруднения да сменя билета си и тъй като нямах представа какво ме очакваше у дома — и дали изобщо ме очакваше нещо — нямах нищо против да отложа неизбежното. Освен това, въпреки събитията от последните няколко дни, тук ми харесваше. Беше слънчево, колоритно и комфортно. Защо да се прибирам при дъжда и обясненията по-рано от необходимото?

— Да, ще остана — решително казах аз. — Нямам намерение да променя всичките си планове, пък и трябва да те държа под око, иначе кой знае с какво ще се нагърбиш.

— Добре, радвам се, но не искам да се бъхтиш като роб заради мен. — На лицето му се изписа измъчено изражение. — Не искам да се чувстваш длъжна, Еми.

— Аз го приемам повече като помощ, а не робски труд. Така поне ще имам време да подредя мислите си. — Когато Рупърт понечи да възрази, аз добавих: — Това си е моята ваканция, затова ще правя каквото си искам.

— Добре, щом настояваш. — Той явно беше прекалено изморен, за да спори. — Но ще планираме всеки ден поотделно и ако ти не отделяш време за себе си, ще ти се карам. Ще преведа аванса за почивката тук по банковата ти сметка и смятам да ти платя за работата, която ще свършиш за мен през седмицата. — Аз отворих уста, но той ме спря с ръка. — При всички положения щях да платя на местен помощник.

Аз обаче поклатих глава.

— Няма начин, Рупърт. Съгласна съм да ми върнеш парите за почивката. Но няма да обсъждаме никакви надници. — Той се намръщи сърдито, затова посочих стенния часовник. — Можем да спорим или мога да отида да напазарувам. Какво предпочиташ?

Изненадах се от себе си, когато подкарах по пътя, който лъкатушеше покрай ниви, поля и селски къщи в покрайнините на градчето, не обърках посоката и намерих супермаркета, паркирах без аварии, намерих всички продукти и се прибрах жива и здрава към 10:30.

Останалата част от деня премина в тежък труд, който обаче ме спасяваше от терзанията заради вероломството на Нейтън, откровената наглост на Глория или неволите на Рупърт.

Това просто беше алгоритъм от задачи с крайни срокове — моята специалност — който ме спасяваше от блатото на самосъжалението.

Когато се върнах от супермаркета, мадам Дюпон вече беше подредила свободната къщичка, така че ни оставаше да почистим другите две, изчаквайки любезно техните обитатели да си тръгнат, преди да влетим вътре.

Снощи, когато Рупърт разказа всичко на мадам Дюпон по телефона, се бях стреснала, но сега му бях благодарна. Защото не трябваше да обяснявам нищо.

Лицето й беше загоряло и сбръчкано от слънцето, а старомодната рокля на цветя, ластичните чорапи и черните обувки с връзки създаваха впечатление за строга баба. Сериозното й държание ме изнерви леко, но щом запретнахме ръкави и се захванахме да почистим първата къщичка, мадам Дюпон ме стопли с полубеззъба усмивка, погали ме по ръката, посочи кошницата с препарати, четки и парцали и просто рече merci, при това доста високо, сякаш бях глуха.

Усмихнах се. Макар да говорехме на различни езици, тя несъмнено знаеше, че аз правех най-доброто за Рупърт.

Със сигурност бях за предпочитане пред Глория, която вероятно оставаше бедната възрастна жена да се нагърбва с най-тежката работа.

Озовавайки се пред къщичките, ме обзе любопитство. Бях видяла снимките на уебсайта, когато реших да резервирам една от тях за мен и Нейтън, но те не представяха очарователния рустикален интериор на всяка една. Груби белосани стени, каменни камини, легла с дървени рамки, красиви ръчно изработени кувертюри и меки вълнени одеяла — всеки детайл излъчваше деликатно премерен чар. Книги и различни настолни игри на полиците добавяха уютен акцент.

Влязох през задната врата и се озовах във вътрешните дворчета на къщичките, всяко обзаведено с маса, столове и чадър, отделени едно от друго с решетки, покрити с пълзящи растения, които още не бяха започнали да цъфтят. Декоративна порта водеше към просторна поляна, скрита от двора и колите зад висок жив плет, водеща към градината на Рупърт — прекрасно място за слънчеви бани и детски игри. До този момент дори не подозирах за съществуването на тази част от градината. Нищо чудно, че Раян беше толкова зает през лятото.

Тревата беше идеално подстригана, но чувах ръмженето на косачката. Неспособна да се сдържа, надникнах през живия плет, който разделяше градината на къщичките от тази на Рупърт, и видях мускулестия Раян да бута голяма косачка покрай цветните лехи. Отлепих се с известно усилие на волята и тръгнах към къщичките, преди любопитството ми да се е превърнало в откровено дебнене.

Въпреки че общуването ми с мадам Дюпон се свеждаше до жестове и елементарни фрази, ние се спогаждахме и за мое учудване отдавна забравеният ми френски изпълзя в съзнанието ми, докато тя бъбреше насреща ми, без да очаква да я разбирам.

Тя избърса праха и измете, а аз измих подовете. Тя почисти фурната, докато аз лъсках хладилника. Тя зареди стаите с тоалетни принадлежности, а аз измих банята.

Докато сменяхме завивките заедно, аз закачих с лакът едно плитко блюдо с козметични аксесоари на страничката масичка, но успях да го подхвана, преди да се разсипе на пода. Мадам Дюпон посегна и го взе, после ме повика с пръст да я последвам. Отидохме в кухнята, където тя настъпи педала на кофата за боклук, намигна ми и изхвърли победоносно шишенцата с неспирна гневна тирада, от която разбирах може би всяка десета дума, но долавях отчетливо името на Глория, и заключих, че това беше символичен акт на пречистване от нейното токсично присъствие.

Аз се засмях и двете с моята нова съюзничка изнесохме торбите с боклука навън, преди да се заемем със следващата къщичка.