Хелън Полард
Вила в Прованс (23)

Глава 23

Когато Кейт, все още леко отпаднала от грипа, дойде да ме види в четвъртък, аз се хванах за нея като удавник за сламка.

Тя си събу обувките, сгуши се в ъгъла на дивана и ми направи знак да седна до нея.

— Ела тук! Разкажи на добрата леля Кейт.

В този момент аз се разплаках горчиво.

Кейт избърса сълзите ми, приласка ме и изслуша спокойно накъсаната история за това как шефът ми ме беше поканил на среща, как ми бяха предложили повишение и увеличение на заплатата и как въпреки успеха на моята презентация, се чувствах ужасно и тъгувах по Рупърт и не знаех какво се случваше с мен…

Когато словесният поток секна, тя ми подаде чаша вино.

— Божичко, Еми. И какво ще правиш сега?

Аз поклатих глава в пълна безизходица.

— Не знам. Струва ми се, че досега съм живяла като морско свинче във въртележка, но тя е била конструирана за Нейтън и мен като двойка. След като вече не сме заедно, не е нужно да стоя вътре. Но не знам къде да отида.

— Ами повишението? Нали се стремеше към него?

— Разбира се! Официално ще поема екипа, ще се съобразяват с моето мнение и ако агенцията се развива добре, може да израсна в кариерата.

— Недей да забравяш и финансовата страна на въпроса — добави Кейт.

— Да, така е. Това е важно, особено след като вече съм едночленно домакинство.

— Може би дори можеш да задържиш апартамента?

— Хъм, май не искам. Но ще мога да си позволя прилично самостоятелно жилище.

— И все пак не усещам радостта ти, Еми. Още ли обмисляш да се върнеш във Франция?

Аз вдигнах рамене.

— Една част от мен смята, че дори мисълта за това е пълно безумие. Особено на фона на повишението.

— Готова ли си да поемеш управлението на бизнеса на Рупърт?

— Докато бях там, ми харесваше, но може би защото беше нещо ново. Според Ален, след известно време ще ми омръзне, но ако започна собствен бизнес, ще бъде предизвикателство.

— Ммм. Ами Ален, склонна ли си да изградиш връзка с него?

Затворих очите си за момент. Представих си очите му, настойчивият му поглед при сбогуването ни.

— Знам, че той би искал да опитаме.

Кейт поклати глава.

— Аз попитах дали ти искаш.

— Да, бих искала. Но здравият разум ми казва да не прибързвам.

— Защо?

Аз въздъхнах.

— Цял живот съм се носила по течението. Университетът, момчетата, намирането на работа, връзката с Нейтън, събирането ми с него… Започвам да мисля, че не съм взела нито едно независимо решение — просто оставях животът да ми се случва. Струва ми се, че затова не мога да се зарадвам за повишението. То е все същото, нали? Ще продължа да се нося с потока. — Аз въздъхнах. — Искам следващата ми връзка да е резултат от съзнателно решение, вместо да се получи случайно.

Кейт се усмихна съчувствено.

— Бедата е, че не можем да контролираме някои срещи в живота. Освен това, ти нали точно това се опитваш да направиш? Да вземеш съзнателно решение?

— Да, но в главата ми цари пълен хаос.

— Ами, подреди го, тогава. В работата си умееш да координираш процеса. Направи списък на плюсовете и минусите. Оцени всяка възможност от 1 до 10 по важност за теб. — Тя ме смушка. — Очаквам да ми дадеш десетка, между другото.

— Ами, давам ти направо двайсет точки. — Очите ми се напълниха със сълзи. — Нали ще ми идваш на гости? Ако се преместя?

— Какво говориш, с тази перспектива за слънце, вкусна храна и сексапилни млади градинари? Няма да можеш да се отървеш от мен!

 

 

Един час по-късно ние бяхме видели сметката на голям пакет с тортила чипс, бяхме пресушили по още една чаша вино — и бяхме съставили нашия списък с прилежния, заоблен почерк на Кейт.

Тя нареди листовете на масичката пред нас.

— Интересно упражнение, да напишеш всичко черно на бяло, нали?

Кейт изчака да прегледам списъка. Колонката с плюсовете беше значително по-дълга от тази с минусите. Наистина не бях очаквала това — като се има предвид, че през цялото време играех ролята на адвоката на дявола.

— Как е сега хаосът в главата ти? — попита ме тя.

— Там си е, но вече е по-мащабен и разписан на хартия — въздъхнах аз. — Ами ако направя тази крачка и си съсипя живота?

Кейт сложи ръка на рамото ми.

— Глупости, това не е доживотна присъда, Еми. Не си купуваш еднопосочен билет без право на връщане! Можеш да опиташ и ако не ти хареса, ще се върнеш тук.

— Само че ще съм в много по-неизгодно положение.

— Не е задължително.

— Сигурно, след като съм се отказала от добра работа и възможност за повишение?

Кейт поклати глава.

— Просто трябва да представиш престоя в чужбина като ценна стъпка в кариерата ти.

— Как ли пък не! Ще се явя на събеседване и когато ме попитат какво съм работила през последната… да кажем година, аз какво ще отговоря? Че съм работила като камериерка и съм се провалила с опита да създам собствен бизнес?

— Ще им кажеш истината — че си поела управлението на предприятие в друг бранш, за да натрупаш опит в сферата на маркетинга в Европа, което ти е позволило да разшириш уменията си и да оцениш приоритетите и кариерата си.

— Боже, Кейт, понякога говориш невероятни глупости.

— Ха-ха! А пък ти си тази, която работи в сферата на маркетинга, не аз!

 

 

Нейтън най-накрая се появи. При това лично. Дори не позвъни на вратата, нахалният негодник, ами използва ключа си, сякаш имаше пълното право да нахлува в личното ми пространство.

Бях влязла под душа, за да измия умората от деня, без да пестя вода и козметични средства, защото беше петък, и тъкмо обувах едно старо долнище и суичър, когато чух превъртането на бравата. Помислих, че бяха крадци и сърцето ми се разтуптя толкова силно в гърдите ми, че се изплаших да не получа инфаркт.

Обзета от паника, аз се огледах в спалнята, търсейки някакво подходящо оръжие за самоотбрана. Топката за боулинг на Нейтън ми се видя прекалено тежка и неповратлива, а пък моята полуспаднала топка за пилатес едва ли щеше да свърши работа. Напипах един стар стик за хокей, промъкнах се в коридора и влетях в хола.

Нейтън се опита да предпази с ръце главата си.

— Еми, това съм аз! Няма нужда да прилагаш насилие!

Изглеждаше толкова жалък, че страхът се стопи и аз се разсмях.

— Не виждам какво е толкова смешно. Ти можеше да ме удариш!

В първия момент не можах да се овладея и да си придам по-сериозно, уместно за случая изражение. Но после осъзнах, че след като седмици наред той не ме беше потърсил, а се беше измъкнал с една учтива бележка, сега Нейтън беше влязъл, без дори да телефонира предварително или да позвъни на вратата. Изведнъж станах сериозна.

— Трябваше първо да се обадиш по телефона. Откъде можех да знам, че не си някой натрапник? — Всъщност, за мен Нейтън беше тъкмо такъв. Натрапник.

— Не съм длъжен да се обаждам. — Той вирна брадичка в типичния си маниер на инатлив хлапак. Навремето ми се виждаше чаровен. Обаче сега не можех да си спомня защо.

— Разбира се, че си длъжен, арогантен негоднико! Не мога да повярвам, че влезе така, сякаш си си у дома!

Нейтън се стресна.

— Какво ти става, по дяволите?

Той вдигна ръка в знак на примирие.

— Добре, можех първо да телефонирам. Но този апартамент е и мой. Имам пълното право да съм тук.

— Имаш право, така ли? Какво право? Законово право или морално право? Защото ако имаш предвид моралното право, ти го загуби рязко и категорично в деня, когато отпраши с Глория. Захвърли ме като мръсно коте. Аз трябваше да се грижа за инвалид и да поема бизнеса му, трябваше да посрещна мама и татко, които пристигнаха, за да разберат какво се е случило, благодарение на твоята нетактична майка, и трябваше да си навлека гнева на Карл, като останах във Франция още една седмица. Ето как прекарах моята ваканция, Нейтън.

— Ти не беше длъжна да се грижиш за Рупърт, Ем. Не виждам как можеш да обвиняваш за това мен — било е твой избор.

Абсолютно невероятно.

— Ти наистина ли смяташ, че можех да се измъкна от подобна ситуация, при положение че я е предизвикал моят собствен приятел? Ти отмъкна жената на Рупърт в момент, когато той имаше най-голяма нужда от нея, така че, да, ти си виновен и не, аз нямах друг избор, тъй като не съм себичен, безсърдечен негодник като теб!

Това беше мъчително. Вече исках да спра да крещя. Гърлото ме болеше.

— Както и да е, вече всичко е минало — равнодушно заключих аз. — Ти си тръгна. Аз останах. И не беше чак толкова лошо, в края на краищата.

— Така ли? Вие с Рупърт сте се сближили, така ли?

На лицето му се появи грозна подигравателна усмивчица, от която ми се повдигна.

— Не, Нейтън, ние с Рупърт станахме приятели. Има огромна разлика.

— Приятели, друг път. Не можеш да ме убедиш, че близо месец си му прала чорапите и си му оправяла кревата, без да…

— Замълчи, Нейтън.

Повече не издържах този разговор. Исках да го прекратя. Затова му ударих шамар.

Плесницата отекна в стаята. Очите на Нейтън се разшириха от шок. Моите също.

Той потърка грозните червени следи по бузата си.

— Това пък за какво беше?

Повдигаше ми се. От следите от шамара, от държанието ми, от това, до което се бях принизила.

— Щом мислиш така, значи нямаме повече какво да си кажем.

Отличен завършек на разговора. Оставаше само той да проумее смисъла и да си тръгне.

— Искаш ли чаша чай? — попита той.

Това вече беше невероятно.

— Чаша чай?

Той отиде в кухнята, включи чайника, взе две пакетчета чай от кухненския шкаф и извади млякото от хладилника, сякаш никога не беше напускал този дом.

Аз го наблюдавах от вратата.

— Аз не искам чай, Нейтън. Искам да си тръгнеш.

Той ме погледна, челото му се намръщи, после изражението му се изясни.

— Подстригала си се. Отива ти.

Щеше да е смешно, ако не беше толкова нахално.

В цялата ни история като двойка можех да преброя на пръсти случаите, когато Нейтън беше коментирал тоалета или прическата ми. Искаше ми се да посоча иронията, но не виждах какъв смисъл би имало, освен да предизвика нови крясъци, затова промълвих:

— Благодаря.

Нейтън ми подаде чашата и седна на дивана. Поради липса на друга възможност, аз го последвах и приседнах на ръба на дизайнерското кресло за четене, което никой от нас не използваше, защото беше дяволски неудобно. Забелязах, че ръцете му трепереха леко.

— Заслужавах плесницата — тихо каза. — Заради онова, което се случи във Франция и задето избягах, вместо да приема открито случващото се между нас.

Озадачена от тази неочаквана смяна в посоката и от явно искреното му разкаяние, аз зачаках с дистанцирано любопитство какво щеше да последва по-нататък.

— Аз не дойдох тук да се караме, Еми.

— Тогава за какво дойде?

— За да се извиня. Знам, че не постъпих правилно.

Ненадминат в изкуството да омаловажава! Аз отпих глътка чай. Беше прекалено горещ и си опарих езика. Не беше добавил достатъчно мляко. Пет години по три чаши чай на ден, а той още не знаеше с колко мляко обичах да го пия.

— Знам, че постъпих лошо, но за развалените отношения вина носят и двете страни — рече Нейтън. — Знам, че се държах лошо, но за всяка кавга са нужни двама. Ако искаме да преодолеем това, трябва и двамата да положим усилие.

— Какво? — изгледах го с изумление, питайки се дали бях чула правилно.

— Казах, че трябва да намерим начин да преодолеем това заедно. Казах ти, че съжалявам. Не може ли да продължим напред?

— Казваш, че искаш да се върнеш?

— Да. — В тази една-единствена сричка прозвуча увереност и напереност. Не „ако ти си готова да ме приемеш“ или „ако ти искаш“. Просто едно звучно „да“.

Заговорих тихо.

— Тоест, ти казваш следното: от доста време си бил нещастен в нашата връзка, но не ти е хрумнало да поговориш с мен по въпроса, преспал си с друга жена, изоставил си ме, не си ме потърсил, сменил си работата и града, а сега искаш да се върнеш. Просто така.

Нейтън се намуси и аз проследих с интерес вътрешната му борба. Той ненавиждаше да му посочват недостатъците му.

— Не, не просто така. Аз разбирам, че нещата не са идеални, но все още можем да ги поправим.

— А какво ще стане с Лондон? — процедих аз. — С новата ти работа?

Той вдигна рамена.

— При първа възможност ще се преместя по-близо. Честно казано, там не ми харесва особено.

Ха, сега стигахме до същността на нещата. Изглежда, че тревата в чуждия двор не беше толкова зелена. Което ме наведе на друга мисъл…

— А какво става с Глория? — попитах го аз.

Той трепна и остави чая на масата, за по-сигурно.

— Какво искаш да знаеш?

— Искам да знам какво става с Глория, Нейтън? Жената, заради която ти ме напусна.

Той се размърда, сякаш седеше на тръни.

— Аз не те напуснах заради нея, Еми. Просто си тръгнах с нея. Има разлика.

— Така ли?

— Да, разбира се. Двамата с теб не бяхме щастливи, Глория и Рупърт не бяха щастливи и след като ние с нея… Ами, изглеждаше логично да си тръгнем заедно. Аз не съм й обещавал нищо.

— Но тя ти е намерила нова работа. Това ме навежда на мисълта, че вие сте повече от моментно увлечение един за друг. Или увлечението е изцяло от нейна страна?

— Откъде знаеш, че тя ми намери работата?

— Стига, Нейтън, нашият свят е малък. Слуховете се разнасят светкавично. — Аз поклатих глава. — Ти си изгорил страшно много мостове. В нашата компания повече никога няма да те вземат, а от новата служба няма да ти дадат препоръка само след няколко седмици. Как тогава очакваш да си намериш друга работа тук?

Рамената му увиснаха за миг, но той бързо се окопити.

— Ще трябва да пътувам доста време, докато натрупам достатъчно стаж, за да ми дадат препоръка. Или ще се обърна към Дерек. Той ми дължи услуга. Всичко ще се подреди, Еми. Ще направя каквото е нужно.

За момент се впечатлих от неговата решителност. Нейтън явно наистина искаше да се върне, да изостави перспективна работа в столицата.

По-важният въпрос беше: дали искаше да се върне, защото ме обичаше? Или защото неговата нова работа, новият му живот и новата жена не бяха отговорили на очакванията му и аз бях по-удобния вариант, по-сигурния залог?

— Ти не отговори на моя въпрос — тихо изрекох аз.

— Въпрос? Какъв въпрос?

— За Глория. Предполагам, че живееш с нея.

— В известен смисъл. Те имат апартамент в Кенсингтън, така че се нанесох там, когато започнах работа. Но няма да е за постоянно.

Наглостта им беше нечувана, да използват апартамента на Рупърт като свое любовно гнездо.

— Още ли сте там?

— Засега.

— Разбирам. А Глория знае ли, че няма да е за постоянно?

— Какво имаш предвид?

— Имам предвид дали Глория знае, че си дошъл тук да ме видиш, Нейтън? Че искаш да се върнеш? В компанията. При мен.

Той си играеше с една ресна на възглавницата, усукваше я в едната посока, а после я пускаше да се развие.

— Не. Не исках да я разстройвам. Тя ми оказа голяма подкрепа, прие ме в апартамента си и ми помогна с работата. Сметнах, че ще е по-добре да й кажа, когато ние с теб се сдобрим.

Аз поклатих глава с нещо подобно на отчаяние.

— Боже мой, на това му се казва да си пазиш акциите! Ти замина с Глория, остави я с впечатлението, че сте двойка, остави я да задейства връзките си, за да ти намери работа, а сега идваш тук да ме молиш да те приема обратно, без дори да й кажеш? Защо първо не се раздели с нея?

— Защото…

— Защото, Нейтън, ти искаш да се върнеш тук, където е спокойно, лесно и сигурно, но ако аз те отрежа, да можеш да се върнеш при Глория, да се престориш, че нищо не се е случило и да продължиш нататък. — Аз се засмях, но някак дрезгаво и студено. — Не мога да повярвам, но ми е жал за нея. И не мога да повярвам колко малко си влагал в нашата връзка.

— Аз наистина искам да се сдобрим — изхленчи той. — Искам да опитаме. Обичам те.

Изпълни ме хладна пустота. Спомних си месеците преди ваканцията, когато бях копняла да чувам това по-често, да получа уверение от Нейтън, че връзката ни не загива. Нощите във Франция, след неговото предателство, когато бих дала всичко на света, за да чуя тези думи.

Но не. Той трябваше да ги каже, когато най-малко очаквах или исках да го направи. Спомних си дните в началото на връзката ни, когато той постоянно ми казваше, че ме обича, и се натъжих. Дали беше искрен сега? Или просто си мислеше, че е искрен?

Бях забравила, че държах в ръцете си чаша и тя се изплъзна от пръстите ми и се търколи на пода. Наблюдавах как горещият чай се разля по ламината, счупената дръжка лежеше самотно в локвата, а чашата се въртеше около оста си.

Нейтън скочи, донесе една кърпа от кухнята и започна да попива течността. Устните ми сякаш се бяха вкочанили, залепнали, затова заговорих през зъби, насилвайки думите.

— Защо не оставиш тази кочина, Нейтън?

Той вдигна глава, както беше коленичил.

— Кое?

— Това мазало. Остави го на мира.

— Попих го. Ето, обрах почти всичко. Какво ти става, Еми? Нямаш ли какво да кажеш? Говоря за нашето бъдеще.

Погледнах мъжа, когото някога бях обичала.

— Аз също, Нейтън. Аз също.

 

 

Макар да се бях надявала да се излежавам до късно в събота сутрин, не се получи, затова влязох в кухнята, за да си направя еспресо. Докато чаках кафето да стане, включих лаптопа.

Татко имаше право — крайно време беше ние с Нейтън да се освободим от апартамента, а предвид тона на снощния ни разговор, аз прецених, че кореспонденцията по електронната поща беше най-дипломатичният начин да обсъдим темата.

Налях си кафе, отворих си пощата и намерих писмо от Рупърт. Заглавието гласеше: Бъдещето на Еми.

Едва не изпуснах чашата и изругах, когато тъмнокафявата течност се разплиска по белия ми халат. Попих надве-натри петното и отворих съобщението.

Добро утро, Еми. Предполагам, че по това време пиеш някое силно еспресо.

Колко добре ме познаваше. Да, пиех кафе, Рупърт, но току-що се залях с него.

Животът загуби вкус и цвят, откакто ти си замина.

Интересно. Аз бих използвала почти същите думи, за да опиша живота си в момента.

Иначе се справяме и аз почти си възвърнах подвижността, така че сега се пречкам в краката на хората.

Не се и съмнявам.

Допълнителният персонал ми помага, но не е същото, както когато ти беше тук. На това място му трябва свеж полъх и класа. Твоите предложения ще му придадат финес и стил. Опитах се да осъществя някои от идеите ти — не съм такъв мързелив дъртак, за какъвто ме мислиш, но без теб съм с вързани ръце. Виж, преди да си се ядосала и да си започнала да тропаш с крак, с което много ме дразниш…

Веднага спрях да тропам с крак по ламината.

… Искам да прочетеш това внимателно. Говоря сериозно, Еми. Не искам просто да го прегледаш и да го отхвърлиш като свободни съчинения на изкуфял дъртак. Не е така — и аз не съм такъв. Аз си разбирам от работата. Иначе нямаше да притежавам всичко онова, което имам. И двамата с теб бяхме подпийнали, когато обсъдихме идеята първия път и тогава, честно казано говорех малко наизуст. Е, вече не е така.

Тук всичко е изложено черно на бяло и повечето идеи, плод на алкохолното опиянение и моя ум, бяха разумни. Нищо, че аз го казвам.

Затова прочети това. Обмисли го. Приеми го сериозно и отговорно.

Моля те, недей да отхвърляш идеята, преди да си я осмислила. По моето скромно мнение…

Аз изсумтях и глътката кафе ми влезе в носа, като ме задави. Рупърт притежаваше много качества. Скромността не беше сред тях.

… на теб ти трябва реална промяна, Еми, а не ваканция. Докато ти беше тук, останах с впечатление, че животът ти е еднообразен. Помня, ти каза, че обичаш работата си, апартамента си и съм сигурен, че го вярваш.

Така си мислех, Рупърт. Вече не съм толкова сигурна.

Но онзи мухльо Нейтън вече не те задържа и с риск да ти се сторя сантиментален, ти изглеждаше по-щастлива в края на отпуската си, след три седмици на криза и крах, отколкото в началото, когато току-що беше пристигнала от идеалния си живот. Не е нужно да гориш мостове. Можеш да опиташ за няколко месеца, а после да се върнеш към стария си живот. Или не. Животът никога не тече в едно и също русло, без някое и друго отклонение, Еми. Помисли за това.

С обич, Рупърт

Намръщих се и отворих прикачения файл. Цифрите заиграха пред очите ми. Уф, това щеше да отнеме известно време. Препекох си филийка и си направих още едно кафе, после седнах да прегледам писанията на стария глупак.

Скоро ми стана ясно, че това беше последният гамбит на Рупърт, за да получи каквото искаше. Той започваше с моите приходи, разходи и активи, доколкото му бяха известни. Аз прегледах банковите си сметки и фондове, за да проверя със сигурност точните сметки. След това той изчисляваше вероятния наем от апартамента и стигаше до извода, че приходът щеше да покрива ипотечната вноска и режийните разходи.

Следващият раздел разглеждаше какво щеше да стане, ако се преместех да живея във Франция. Погледнах сумата, която Рупърт предлагаше да ми плаща и почти се засмях на нищожния й размер в сравнение с настоящата ми заплата, но само в първия миг. Без ипотечна вноска, наем или сметки, само с лични разноски и поддръжка на малка кола, тя не беше кой знае колко далеч от сегашния ми доход за харчене — факт, който ме учуди.

Последната част беше посветена на варианта да открия собствен бизнес. Той не си бе позволил да ми каже каква дейност трябваше да развивам, но беше разпитал всички свои приятели какви цени плащаха за различни услуги по имотите си и какви други услуги им бяха необходими. Дали имаха уебсайт и кой го поддържаше? Ако нямаха, дали биха искали да си направят? Дали ползваха рекламна агенция и бяха ли доволни от нея? (Невинаги, както се оказваше.) Той беше проучил всички възможности и променливи фактори, въпреки че на този етап всичко беше спекулативно.

Осъзнах, че Рупърт сигурно се беше трудил дълги часове над тази разбивка.

Със схванат врат от цялото превиване над лаптопа, аз затътрих кокалите си в банята, напълних ваната с гореща вода и се потопих в нея, а в главата ми играеха цифри, възможности, предположения. Не беше лесно да остана безучастна. Дори само с вербалните си умения, Рупърт беше дяволски убедителен, а въоръжен с фактически доказателства, беше невъзможно човек да не се поддаде на идеите му.

Ясно беше, че пролетта, лятото и есента щях да съм плътно заета с бизнеса му. Проблемът бяха зимните месеци.

И все пак едно тихо гласче в главата ми нашепваше да използвам въображението си.

Можех да използвам този период, за да изградя собствения си бизнес. Помнех какво беше казал Ник за свободните професии. Ако в слабия сезон нямах работа, можех да си потърся клиенти в Англия. В наши дни всичко можеше да се свърши онлайн.

От горещата вода и водовъртежа от мисли ми прилоша, затова отхвърлих идеята като негодна, запарих си голяма чаша чай, седнах пред лаптопа и изпратих имейл на Нейтън, като изложих аргументите за това да дадем апартамента под наем, вместо да го продадем, и дори цитирах някои от заключенията и калкулациите на Рупърт.

Питайки се дали бях вдигнала температура от ваната, аз се върнах в хола и реших да свърша едно-две неща. Щом щях да викам брокери, апартаментът трябваше да изглежда добре.

Бавно и методично почистих апартамента от край до край, прочистих кухненските шкафове и изхвърлих ненужните неща.

После прегледах етажерката със списания. Божичко, Нейтън беше ли чел някога всичките хайтек списания, за които се абонираше? Попаднах на миналогодишните ваканционни брошури. Изсумтях презрително, защото се бяха оказали безполезни. Несъмнено брошурата за Сейшелите беше отражение на фантазиите ми, а онази с голф тура в Португалия, натикана най-отдолу, явно беше за почивка, която Нейтън навярно бе планирал да прекара без мен.

Ламинирана брошура на вили в провинцията привлече вниманието ми и аз я прелистих с професионално одобрение. Тези хора определено знаеха как да правят снимки и да пишат примамливи описания. Всяка вила изглеждаше като кътче от рая. Разгледах с интерес първата страница, където агентите се представяха като специалисти в този регион на Англия, предлагайки ексклузивни услуги на собствениците на вили и на летовниците. Замислих се над онова, което Рупърт бе написал в имейла си. И за моя съвет в кафенето, да си потърси по-тясно специализирана рекламна агенция.

Хъм… интересно.

Другите брошури отидоха в кофата с отпадъци за рециклиране. Без тази с вилите. Нея занесох при лаптопа, където хапнах един сандвич, пишейки невероятно нахален имейл, в който попитах агентите как и защо бяха основали този бизнес и дали биха споделили някои тънкости и съвети, като подчертах, че нямам намерение да им се пречкам в краката, защото развивам дейност в чужбина.

Когато приключих с апартамента, осъзнах, че бях пренебрегнала сигналите или по-точно писъците на тялото, което се опитваше да ми каже, че се разболявам. Усетих, че се олюлявам, едва се дотътрих до спалнята, преди гаденето и световъртежът да ме тръшнат на леглото, придружени от силно главоболие.

Мятайки се в треска, от която ту зъбите ми тракаха от студ, ту ме изгаряше огън, аз прекарах неспокойна вечер и мъчителна нощ, под акомпанимента на гръмките камбани в главата ми.