Хелън Полард
Вила в Прованс (2)

Глава 2

На сутринта след падението на Нейтън станах в ранни зори. Вечерта не бях се сетила да затворя дървените кепенци и на развиделяване, когато първите лъчи пропълзяха през тюлените пердета, реших, че щом не бях успяла да заспя досега, едва ли щях да заспя.

Осъзнавайки с болка празната възглавница до мен, аз се надигнах, видях ризата и дънките на Нейтън, сгънати и оставени върху малката тапицирана табуретка в ъгъла на стаята, портфейла и часовника му, прилежно поставени върху красивия плот на античната тоалетка. Голям гардероб в същия стил заемаше стената срещу леглото, но стаята беше достатъчно просторна, за да не изглежда претъпкана. Нежните сини тонове на завивките, възглавниците и килимите върху полираните дървени дъски на пода създаваха усещане за прохлада и покой, в контраст с топлите медни оттенъци на дървото.

Навлякох един суитчър, слязох тихо на долния етаж и излязох във вътрешния двор, където можех да си общувам с кокошките на спокойствие. Утрото беше хладно, затова взех едно леко одеялце отвътре и легнах на влажния шезлонг, като придърпах топлата завивка чак до брадичката си, като стара дама на палубата на круизен кораб. Зареях поглед в простора и поляната, осеяна с пъстри цветни лехи и малки декоративни дървета, обрасли с трева стари каменни плочи, които водеха към тайни градински кътчета и беседки, заобиколени с гъсти храсти и дървета… Но красивата гледка не ми достави никакво удоволствие.

Колкото и прекрасно да беше това място, за мен беше ясно, че трябва веднага да се преместим в друг хотел. Нейтън беше кривнал от правия път. Аз имах пълното право да съм разстроена, но почти всяка двойка преживяваше подобни сътресения. Глория едва ли означаваше нещо за него. Нейтън и аз бяхме заедно достатъчно дълго време, за да захвърлим нашата връзка заради едно погрешно решение от негова страна. А нямаше как да продължим напред, докато доказателството за изневярата на Нейтън ни се мотаеше в краката.

За разнообразие насочих мислите си към състоянието на Рупърт. През последните няколко дни бях започнала да изпитвам симпатия към него, макар да подозирах, че беше особняк. Нейтън никак не го харесваше. Докато Нейтън беше мълчалив (на моменти дори темерут, като се замисля), Рупърт беше пълна противоположност — гръмогласен и самонадеян, дори ексцентричен. Ако не беше неприятният разговор, когато пристигнахме, щях да отдавам инстинктивната неприязън на Нейтън на най-обикновен антагонизъм на характерите им.

Докато седяхме в градината и си почивахме от пътуването, аз се наслаждавах блажено на красотата наоколо — окосени морави, цветя, дървета с огромни корони — и имах глупостта да отворя голямата си уста и да изразя на глас мислите си.

— Тук е прекрасно, нали? — бях промълвила аз.

Нейтън огледа преценяващо обстановката.

— Хъм. Чудя се колко ли му е струвало?

Надигнах се на лакът и го погледнах.

Счетоводител до мозъка на костите. Обясняването на реакции като тази с професионалното любопитство ми позволяваха да му прощавам подобни коментари.

— Нямам представа — казах аз с преднамерено нехайство.

— Снощи на вечерята той каза, че къщата е била развалина, когато са я купили, така че сигурно я е взел на безценица. Навярно му е струвало цяло състояние да я стегне. — Нейтън изви врат, за да огледа каменните стени, обрасли с лъскав бръшлян.

На места каменната зидария изглеждаше по-стара, почти изронена, а на други беше изкърпена — но червените керемиди и сините кепенци на прозорците създаваха усещане за елегантност и приветливост. Нейтън огледа по-новото, белосано крило, където живееха Рупърт и Глория, построено встрани до къщата, до останките от стара овощна градина, която отделяше имението от пътя.

— Ремонтът на къщата. Пристройките — процеди Нейтън — къщичките отсреща. Едва ли е евтино да преустроиш някаква стара плевня. Освен това земята явно е била пустееща, когато са се нанесли.

Погледнах редовете лавандула, които ограждаха двора между вилата и къщичките, дълга постройка с груба зидария от сиво-бежов камък и три дървени врати, заобиколени от пълзящи асми.

— Е, добра работа са свършили — признах аз с възхищение.

Нейтън кимна едва-едва.

— Да, но откъде е взел парите, Еми? Той така и не каза с какво се е препитавал, преди да дойдат тук.

— Това не е наша работа, нали така?

Нейтън изви устни в подигравателна усмивчица.

— Чуй му превзетия акцент. Сигурно се е родил със сребърна лъжица в устата. Не прилича на човек, на когото му се е налагало да си изкарва хляба с пот на челото.

Аз го погледнах учудено. Не познавах тази страна от характера на Нейтън и не знам дали тя ми харесваше.

— Сигурно са се потрудили здраво, за да създадат това място — защитих собствениците аз, като посочих имението, което щеше да бъде наш дом през следващите две седмици.

— Съмнявам се, че той знае какво е тежък труд — изропта Нейтън. — Обзалагам се, че плаща на други хора да вършат всичко тук, докато той се излежава и гледа. Мазен негодник.

Аз се намръщих.

— Какво ти става? Би било логично да се оплакваш, ако бяхме платили толкова много пари и това място не беше хубаво. Не може ли просто да му се насладим?

Нейтън се отпусна на шезлонга с намусено изражение и аз също се изтегнах на моя, но доброто ми настроение се беше изпарило.

Запитах се дали нямаше да сме по-добре в някоя от къщичките, така че да сведем до минимум срещите между Нейтън и Рупърт, но бързо прогоних тази мисъл. Знаех от горчив опит, че представата на Нейтън за самообслужване се изразяваше в това да се влачи из супермаркета и да оглежда критично чуждестранните марки продукти, а после да се покрие някъде, докато аз готвех и разтребвах. Идеята за самообслужване се превръщаше за него в обслужване. Първия път, когато това се случи, бяхме в Испания, аз толкова преливах от гордост заради наскоро хванатия от мен мъж, че не забелязах тази неравнопоставеност. Но в Гърция, където обитавахме толкова миниатюрно студио, че с малко късмет можеше да мине за баня, несправедливостта ме порази. След като две седмици прескачах краката на проснатия на дивана Нейтън, докато аз готвех в бокс с размерите на кухненски шкаф, се заклех никога повече да не се подлагам на подобно наказание. Тук, в къщата за гости, нашата резервация включваше закуска и три вечери седмично, като ни оставяше свобода да опознаем местните ресторанти през останалото време, което според мен беше чудесно компромисно решение.

Рупърт беше главен и единствен готвач в „Дворът с розите“, а аз лежах в ступор на сутринта след неговото падане, чудейки се какво щеше да стане сега. Ние бяхме единствените гости в къщата за момента, но неминуемо щяха да дойдат и други. Дали Глория щеше да поеме нещата в свои ръце? Прехвърляйки наум последните няколко дни, аз започнах да се питам какво всъщност вършеше Глория — освен да съблазнява чужди мъже. Тя беше повече по ефектните посрещания, отколкото по работата, нагласена в тесни дънки и дълбоко деколте, пърхаща и суетяща се около гостите. Подозирах, че повече я биваше да се преструва на заета, отколкото да се занимава с нещо полезно.

Добре, че поне имаха чистачка. Тя беше дребна, възрастна жена, която работеше като дявол и не спираше да бъбри, неспособна да проумее, че човек с години не е ползвал знанията си по френски.

През двора откъм къщичките започнаха да долитат звуци — плач на малко дете, отваряне на вратата на кола, някаква жена извика на съпруга си да й донесе картата, а после, че кафето е готово — и мен ме прониза завист. Това трябваше да сме Нейтън и аз, отпочинали и готови за опознавателно пътешествие.

С тежка въздишка на самосъжаление се надигнах от шезлонга. Споменаването на кафе бе събудило глада ми за кофеин. Като изнемощяло от безсъние зомби влязох в къщата, за да потърся спасение.

Глория — гримирана до най-малки подробности и с опъната назад изрусена коса — се появи, докато аз се щурах край лъскавата, свръхмодерна кафе машина.

— Чакай, остави на мен — каза тя и ме избута встрани. След като натисна няколко копчета, от машината се вдигна струя пара и тя ми подаде една чаша. Течността имаше цвят на тиня и вкус на нещо, което сякаш беше изстъргано от пода на кокошарника. Несъмнено Рупърт беше магьосникът на кафето — още една печална последица от отсъствието му.

Аз изправих рамене и се приготвих да я заям заради чифтосването й с Нейтън. Тази протакана конфронтация трябваше да се състои снощи, естествено, но ненавременният здравословен проблем на Рупърт я беше осуетил.

Щеше да е приятно, ако Глория бе направила първата крачка и ми беше поднесла своето извинение. А тя си мълчеше нагло, след като беше правила див секс с приятеля ми. Не беше за вярване.

И все пак, не можех да пренебрегна факта, че съпругът й лежеше в болницата. Овладях се. Всичко по реда си.

— Как е Рупърт?

За миг в очите й се появи леденостуден блясък, който изчезна, преди да мога да го разгадая.

— Телефонирах в болницата — каза тя. — Ще го изпишат преди обяд.

— Казаха ли какво му има?

— Не е било инфаркт. — Глория ме изгледа обвинително, сякаш за да разкритикува неточната диагноза, с която толкова грубо бях прекъснала нейните извънбрачни занимания снощи. — Ангина е. Назначили са му лекарства. От сега нататък ще трябва да внимава какво яде и какво пие.

Рупърт несъмнено обичаше да си пийва и аз имах чувството, че това беше коренът на раздора между тях.

— Сигурно ще трябва да си почива?

— Естествено. Лекарите смятат, че си е изкълчил сухожилие на крака при падането. Почти не може да ходи. — В гласа й отново се появи намек за обвинение, сякаш аз бях предала всички, като не се бях хвърлила през кухнята, за да подхвана мъж, висок метър и осемдесет и тежащ близо 90 килограма.

— Е, радвам се, че той е добре — искрено казах аз. След което се насочих към основната тема… — В такъв случай е време да си поговорим двете, не мислиш ли?

Шокираното изражение в очите на Глория ми подсказа, че тя явно смяташе, че щеше да се измъкне невредима от огъня.

— Така ли?

Бях изумена от безсрамното й отношение.

— Нищо ли няма да кажеш в свое оправдание?

Тя вдигна рамена сякаш нехаеше, но в очите й се появи опасен блясък.

— Случват се такива неща, Еми. Ти не трябваше да виждаш онова, което видя, но просто така се случи. Не разбирам какво точно искаш да ти кажа.

Поразена, аз тръснах отвратителното кафе на гранитния плот с такава сила, че чух как чашата се пропука.

— Може би за начало трябва да ми се извиниш, задето спа с моя приятел?

Глория скръсти ръце пред гърдите си, жест, който допълнително сбръчка покритата с изкуствен загар кожа на деколтето й, придавайки му вид на износена стара чанта.

— Ние бяхме двама, Еми — ти сама видя това. Да, аз правих секс с Нейтън. И той прави секс с мен. Може би трябва да се обърнеш към него за извинение.

— Нейтън и аз вече си поговорихме, за твое сведение, което не може да се каже за теб и Рупърт. Предполагам, че ще му разкажеш за случилото се, когато се прибере у дома?

— Предположението ти е погрешно. — Очите й се присвиха заплашително. — Очаквам, че ти също няма да му разкажеш.

Бях впечатлена от нахалството й.

— Не мислиш ли, че първо трябва да обсъдиш този обет за мълчание с всички заинтересовани страни, преди да го приемеш за даденост?

— Смятах, че дори ти осъзнаваш, че на него няма да му се отрази добре, ако научи нещо такова. Не искаш да си отговорна за обострянето на кризата му, нали?

Тук Глория ме спипа натясно. Колкото и да бях ядосана, не можех да изложа на риск крехкото здраве на Рупърт, само за да си отмъстя на жена му. Но това, че тя ме притисна в ъгъла, ме вбеси още повече.

— Снощи ти не ми се видя чак толкова загрижена за здравето и благополучието на Рупърт!

— Да не намекваш, че не се интересувам от съпруга си?

Аз се засмях саркастично.

— Да кажем, че го демонстрираш по странен начин, като спиш с гостите.

— Спах с един гост, Еми. Един. Коригирай си фактите.

— Искаш аз да си коригирам фактите? Ти си омъжена. Ти спа с моя приятел. Ти си почти на възрастта на майка му, ако го беше родила, преди да навършиш пълнолетие. Така. Тези факти достатъчно коректни ли са?

Устата й се изви в презрителна гримаса.

— Щом вашата връзка е толкова солидна и аз съм толкова престаряла, тогава защо гаджето ти ми се нахвърли и ми разкъса дрехите като диво животно, докато ти споделяше спомените на средната ти възраст с моя мъж?

Нямах отговор на този въпрос. За щастие никой не го и очакваше.

Докато ровех отчаяно в объркания си мозък за още хапливи реплики, телефонът в коридора иззвъня и Глория се стрелна покрай мен, за да вдигне.

Замаяна, аз останах да стърча в кухнята. Последният изстрел на Глория беше улучил право в целта. Нима нашият сексуален живот беше толкова занемарен, че Нейтън бе почувствал потребност да направи това? Не бих казала, поне до вчера. Щях да кажа, че навярно бяхме същите като всяка друга усърдно работеща двойка. Често бяхме прекалено изморени, прекалено заети, прекалено стресирани, но все пак още се любехме. Не толкова редовно колкото навремето. Не толкова страстно както навремето. Но колко връзки успяваха да съхранят страстта на двойка, която наскоро се е събрала да живее заедно? Изведнъж осъзнах, че бях приела постепенното затихване за нещо нормално. Дори приемливо.

Изглежда, че Нейтън не приемаше нещата по същия начин.

 

 

Нейтън се покри през първата половина на сутринта, като се престори, че си доспива, след което пренесе всичките си вещи в новата стая — факт, който установих едва когато се качих на горния етаж, за да го потърся. Чаршафите и одеялото, които бях тикнала в ръцете му снощи, бяха върнати на леглото му и когато надникнах в новите му покои, видях, че Нейтън имаше чисто нов комплект спално бельо — което означаваше, че а) той вече беше говорил с Глория и б) явно не споделяше моите размисли за това, че трябваше да се преместим някъде другаде.

Не можех да кажа, че тези разкрития ме зарадваха, затова с херкулесовско усилие аз овладях гнева и нетърпението си и зачаках да останем насаме. Глория вече беше познала моя приятел в библейския смисъл на тази дума. Остатъците от моята гордост не искаха тя да ни свари насаме и да опознае отблизо и паденията на нашата връзка.

Веднага щом тя потегли към болницата, аз спипах Нейтън в дъното на градината, където той се бе посветил да изучи навиците на кокошките.

— Нейтън. Трябва да поговорим.

Той се обърна.

— Снощи вече говорихме.

Аз потиснах въздишката си.

— Не, не говорихме. Аз говорих. Ти каза, че не ти се говори. Комуникацията беше малко едностранна.

— Бих казал, че ти по-скоро крещеше, отколкото говореше.

Вдишах дълбоко и преброих до пет. Просто нямаше начин да издържа до десет.

— Естествено, че крещях! — извиках аз. — Ти какво очакваше? Заварих те да правиш секс с друга жена. Какво трябваше да направя, да запея химни ли? Мисля, че предвид обстоятелствата аз проявих невероятно самообладание, плюс случилото се с Рупърт и всичко останало.

Нейтън кимна, признавайки ми поне тази заслуга.

— Ще получа ли обяснение за снощните изпълнения или не? — попитах аз.

— Вече го получи.

Аз се засмях задавено.

— „Прекалих с пиенето“?

Той кимна.

— Това е абсурдно.

Нейтън стисна челюсти в упорита физиономия. Това подчерта неговата прилика с майка му.

— Наистина ли искаш да го обсъждаме?

— Не, не искам, Нейтън. Ако искаш вярвай, но аз също нямам желание да обсъждам онова, което се случи снощи. Но не виждам как ще продължим напред, ако не проведем този разговор.

— Добре. Хубаво. — Той пое дълбоко дъх. — Истината е, че от известно време нещата между нас не вървят, Ем. Ние вече не разговаряме. Вече не правим заедно почти нищо. Просто ти явно не си забелязала.

Това изявление накара студената кръв, която едва-едва се процеждаше във вените ми, да кипне и да потече в нажежен до червено, бурен поток.

Разтреперана, аз поех дъх.

— Как смееш да стоиш тук и да ми разправяш, че не съм забелязала колко трагично е положението напоследък? Щом си толкова наблюдателен, тогава защо ти не предприе нещо? О, не, извинявай! Ти предприе нещо. Ти преспа с Глория. Много градивно решение, неверен мръснико!

Нейтън пребледня при тази обида.

— За бога, Еми, не повишавай глас. На двора може да има хора.

— Няма да шепна! А ти не смей да ми казваш какво да правя! През изминалата година се поболях да се терзая за нас, докато ти си караше както ти е удобно. Нито веднъж не каза, че се чувстваш нещастен, докато аз се измъчвах и се чудех дали е нормално почти да не си говорим. Тази почивка беше моя идея, помниш ли? Надявах се, че тук ще можем да се преоткрием един друг, да се откъснем от работата и стреса и да видим дали можем да възродим връзката ни. — В този момент гласът ми затрепери.

— Ами, да, вече не е както преди, нали? — тихо изрече той.

— Не и след снощи!

Нейтън поклати глава.

— Значи ти няма да забравиш тази случка, така ли?

Аз го погледнах, шокирана.

— Ти наистина ли очакваш да я забравя?

— Вече не знам какво да очаквам. Имам нужда да помисля. Излизам да се разходя. — С тези думи Нейтън се обърна и тръгна към алеята.

Влязох вбесена в къщата. Докато се опитвах да върна нивото на кръвното си налягане в безопасната зона, огледах поразена кухнята. Огромното помещение обикновено излъчваше усещане за ред и простор, с уютни дървени шкафове и елегантни гранитни плотове в дъното, голяма селска маса, където сервираха закуските и вечерите за гостите под скосения покрив на верандата, далеч от зоната за готвене. Сега мръсните чинии от закуската бяха нехайно струпани на мивката до съдовете от снощи, великолепният сос на Рупърт събираше мухите, а празните чинии и тигани бяха разхвърляни навсякъде. Съвсем наивно аз бях помислила, че Глория щеше да направи нещо по въпроса преди връщането на Рупърт — тоест, освен да ги струпа на грамада. Носеше се неприятна миризма. След внимателен оглед, аз открих източника на тази смрад, а именно развалени остатъци крем брюле.

Представяйки си ефекта на тази кочина върху Рупърт, когато се прибереше, и в отчаяна нужда да отвлека ума си от факта, че връзката ми вече официално се намираше в интензивното отделение, аз напълних огромната мивка с гореща вода и лимонов препарат за миене на съдове и насочих негодуванието си към чиниите.

Вярно е, че отношенията ми с Нейтън не бяха блестящи и дълбоко в себе си знаех, че за връзка трябваха двама — но все пак, човек не отиваше на почивка, с цел да закрепи разклатените мостове, очаквайки спътника му в живота да скочи в първата срещната спасителна лодка. С Нейтън бяхме заедно от пет години и живеехме заедно от три. Купуването на апартамента беше своеобразен знак за обвързване. Според мен беше съвсем основателно да очаквам вярност и честен разговор от време навреме.

Най-лошото, аз до такава степен се бях подвела от неговите признания и обвинения — и от моя гняв — че не бях стигнала до основната тема: да се махнем от това място.

След две счупени чинии, една пукната стъклена чаша и една чукната чаша за чай, аз още бях препълнена с натрупано неудовлетворение, което да излея върху други предмети, затова се огледах за още домакинска работа. Веднага ми се представи възможност. Глория беше толкова притеснена за съпруга си, че явно не можеше да се занимава с банални задължения или, както подозирах, тя оставяше всички домашни задължения на Рупърт и чистачката, която явно имаше почивен ден, съдейки по състоянието на къщата.

Намерих метлата и тъкмо се канех да я развъртя, когато чух гумите на автомобил. Предположих, че Глория се прибира с Рупърт, и погледнах през прозореца, но не видях синьото кабрио. Когато високият мъж зад волана се измъкна от малката кола, аз се зачудих как успяваше да се качва и слиза от тази сапунерка, без да се контузи. Мъжът беше висок най-малко метър и деветдесет.

Не беше гост. Може би идваше да попита за свободни места в къщата за гости?

Може би. Мъжът се пресегна към предната седалка и извади чанта за лаптоп, която преметна през рамо, после извади и една папка. Хъм. Някой застрахователен агент? Не беше облечен в костюм, а носеше панталон и риза с къси ръкави.

Той тръгна уверено към къщата. Аз не бях в настроение да се разправям с неканени гости, затова отворих вратата с намръщена физиономия, която за миг ми изневери, щом видях едно доста красиво лице с кафяви очи и къса кестенява коса.

— Да? Как мога да ви помогна? — Въпросът излезе по-троснато, отколкото исках, но всъщност целият ми отпуск, и дори животът ми, не се подреждаха както исках, така че той трябваше да го преглътне.

Моето появяване на вратата явно го притесни. Челото му се свъси.

— Здравейте. Ъ, Рупърт тук ли е?

Аз поклатих глава.

— Не, съжалявам.

Мъжът се намръщи.

— А Глория? — Може би си въобразявах, но ми се стори, че той изрече името й с известна неприязън.

— И нея я няма. Мога ли да ви помогна?

— А… вие коя сте?

Не ми хареса този следователски тон в гласа му.

— Еми. Аз съм летовничка — отвърнах троснато аз.

Мъжът погледна метлата в ръката ми с известно недоумение.

— А, разбирам. — Въпреки очевидното му недоумение. — Знаете ли кога ще се прибере Рупърт?

Аз също умеех да си играя на разпити. Не познавах този човек и не бях сигурна дали Рупърт би искал да му кажа.

— Може ли да попитам защо ви е необходимо да знаете?

— Защото имаме уговорка. Аз съм Ален. — За момент се обърках. Значи мъжът беше французин, така ли? Защото говореше безупречен английски — макар че сега, като се замисля, имаше съвсем лек намек за акцент. Той ми протегна ръка и аз я поех автоматично, а той добави: — Аз съм счетоводителят на Рупърт.

Тутакси пуснах ръката му, сякаш беше намазана с отрова. Към момента счетоводителите не бяха начело в класацията ми на любими хора.

— Е, съжалявам, но Рупърт е в болница — казах му аз. Когато на лицето му се изписа тревога, аз смекчих тона. — Той е добре и ще се прибере по-късно днес, но трябва да си почива.

— Много съжалявам. Знаете ли какво го е сполетяло?

Аз се поколебах.

— Да, но не мисля, че трябва да коментирам. — Когато на лицето му се изписа тревога, аз побързах да го успокоя. — Моля ви, не се тревожете, не е нищо сериозно. Но аз не ви познавам и не знам дали Рупърт би искал да обсъждам с вас здравословното му състояние.

Вместо да се засегне, както очаквах, мъжът каза:

— Разбирам. Благодаря ви. Ще ви оставя да се върнете към… — Погледна озадачено метлата — … вашите занимания. — И отново ми протегна ръка, която аз докоснах с края на пръстите си. — Приятно ми беше да се запознаем — добави той и се обърна да си върви.

Когато Нейтън се дотътри обратно, аз метях пода на кухнята. Виждайки четката и лопатката в ръцете ми, той вдигна вежди.

— Не смятам, че това е твоя работа.

— Все някой трябва да го направи, след като Глория не може да си развали маникюра — троснах се аз. — Не мога да допусна Рупърт да се прибере в тази кочина в неговото състояние, нали?

Сякаш призована от моите думи, спортната кола на Глория паркира пред къщата. Рупърт се мъчеше да слезе от ниското кабрио, но контузеният му крак го затрудняваше. Забелязах в другия край на двора неговата голяма, удобна кола и се удивих от несъобразителността на Глория. Стрелнах Нейтън с поглед на отвращение заради липсата на галантност и се спуснах към колата, очаквайки търпеливо Рупърт да се извие на седалката си дотолкова, че аз и Глория да можем да го измъкнем навън.

С пухтене, ние му помогнахме да изкачи двете стъпала до кухнята и го настанихме на старото кресло до прозореца.

Аз му донесох една табуретка от вестибюла, за да може да си вдигне крака.

Обичайно засменият и румен от слънцето Рупърт пребледня от усилието и аз се притесних, виждайки колко състарен изглеждаше сега, неизбръснат, с разрошена и сплъстена сребристосива коса.

Тъй като не знаех какво да направя, аз сложих чайника на котлона, но Рупърт ме хвана за ръката.

— Еми, мило момиче — промълви той с разтреперан глас. — Толкова съжалявам за онова, което преживя снощи. Сигурно ужасно си се изплашила. Навярно си помислила, че умирам. — Той ми намигна.

— Радвам се, че си добре, Рупърт.

— Благодаря ти.

Усетих напрегнатите погледи на Нейтън и Глория.

— Не съм направила нищо особено.

— Ти направи всичко възможно и аз съм ти благодарен за това, миличка.

Той целуна ръката ми. Толкова се трогнах от признателността в този старомоден жест, че неочаквани сълзи опариха очите ми, но погледът на Глория дълбаеше като свредел гърба ми над главата на Рупърт.

Не знам как имаше нахалството да ме гледа така. Ако снощи тя си беше седяла мирно, на мъжа й нямаше да му се наложи да ми благодари сега.

Аз се изправих и я изгледах с презрение.

— Някой иска ли чай? — попитах аз.

Глория поклати глава.

— Аз трябва да подготвя стаята на семейство Хендерсън. — Тя се обърна и тръгна по стълбите с отчетливо потракване на токчетата си.

Предложих една чаша на Нейтън, но той изглеждаше толкова сконфузен, че се изплаших да не я изпусне, затова я оставих на масата. Дали не го гризеше съвестта в присъствието на Рупърт?

Очевидно не.

— Аз отивам да помогна на Глория — заяви той и се стрелна след нея, оставяйки ме сама с огромно количество чай, един отпаднал болник и скоростното решение, че щях да го последвам точно след три минути, за да се уверя, че не й помагаше и по други направления.